Стивън Ледър
Двоен изстрел (7)

Най-горният рафт в килера беше прекалено висок за момчето и то трябваше да се качи на един стол, за да достигне кутията със задушено говеждо. Отвори я, изпразнил в тиган и я разбърка внимателно на газовата печка. Когато ястието започна да вдига мехури и да пръска, той го изля в чиния и го занесе на горния етаж заедно с чаша мляко. Майка му седеше, облегнала гръб на възглавниците. Бастунът лежеше на покривката до купчина стари списания.

— Направих обяда — каза момчето.

Майката се усмихна.

— Ти си добро момче.

Момчето занесе чинията и чашата на масичката до леглото и ги разположи до една кутия салфетки. Подаде на майка си вилица.

— Говеждо задушено — каза.

— Любимото ми.

— Не ти е любимо. Винаги казваш, че любимото ти е печено пиле. Но аз не мога да сготвя печено пиле.

— Това ми е любимо днес.

Жената взе вилицата и момчето вдигна чинията към нея, докато тя си взе късче месо. Сдъвка го бавно, а после кимна:

— Превъзходно.

— Наистина ли? Сигурна ли си?

— Разбира се. — Тя протегна ръка и разроши косата му. — Как мина училището днес?

— Добре.

Стоеше и я гледаше, чакаше я да вземе втора хапка, но тя върна вилицата в чинията и легна, като изохка от движението.

— Вземи си още — подкани я момчето. — Хубаво е.

— Може би по-късно.

Говореше уморено. Винаги говори уморено, мислеше си момчето. Сякаш е останала без никаква надежда.

— Не съм ли го сготвил добре? — запита и сбърчи чело.

Тя се усмихна.

— Сготвил си го отлично. Просто съм уморена.

Момчето остави чинията върху масата до леглото и подаде чашата.

— Млякото е полезно.

Майката отпи. Млякото остави линия от бяла пяна по горната й устна. То посегна и избърса млякото от устната й с ръка.

— Кога ще се излекуваш, мамо?

— Не знам.

— Скоро ли?

— Може би скоро.

Тя потупа ръба на леглото и момчето се покатери и седна до нея.

— Знаеш ли къде държи тате моето лекарство? — запита тя.

Момчето кимна.

— Мисля, че ми трябва още — каза жената. — Можеш ли да ми го донесеш?

Момчето прехапа устната си отвътре.

— Нали можеш да направиш това за мен?

Момчето вдигна рамене.

— Иди и ми го донеси.

— Тате казва… — Детето спря, без да може да завърши казаното.

Майка му протегна ръка и го потупа по крака.

— Какво казва тате?

Момчето въздъхна дълбоко.

— Тате казва, че само той може да ти дава лекарството. Каза, че не трябва да ти го давам.

Майката поклати глава, сякаш разбира.

— Сигурна съм, че ако тате знаеше колко много ми трябва лекарството, щеше да ми го даде.

Момчето извърна глава и погледна към вратата.

— Тате каза да не го давам.

Майката започна да кашля. Момчето вдигна кутията и извади една салфетка. Тя я взе и я притисна към устата си, а гърдите й се повдигаха нагоре–надолу. Детето гледаше тревожно, докато спазъмът отмина. Когато жената сне салфетката от устата си, тя беше изцапана с кръв. Майката я смачка, сякаш за да скрие доказателството за болестта си.

— Ще трябва да ми помогнеш — каза тя.

 

 

Дермот Линч караше бавно своя „Форд Гренада“ по изровения път, а кормилото сякаш искаше да се отскубне от дланите му в шофьорски ръкавици. Той разбра, че колата е с автоматични скорости едва когато я взе и не можеше да свикне да не използва левия си крак. Не че беше имал възможност да избира — колата бе задигната за него от двама тийнейджъри, действащи по заповед на ИРА, и оставена на един паркинг близо до железопътната гара в Белфаст, а ключовете за нея — в ауспуха. Колата принадлежеше на двойка възрастни хора, които живееха в покрайнините на Белфаст и не биха я обявили за открадната до следващия ден, ако знаеха кое е добре за тях.

Дейви Куин седеше на предната седалка и подсмърчаше, сякаш започваше да настива. Брат му Поли седеше отзад. От случайните погледи в огледалото за задно виждане Линч виждаше, че по-младият от братята Куин е нервен. Бузите му червенееха и по челото му блестеше пот.

— Добре ли си, Поли? — запита Линч.

Младежът подскочи като убоден.

— Какво? О, да, добре съм.

— Хубаво — каза Линч, като се усмихна вътрешно. Томас Маккормак беше настоял момчетата на Куин да бъдат включени в задачата. Двамата се бяха държали добре в Хаут, но там нямаше изстрели, както и пострадали. Важно беше да се разбере как ще реагират под напрежение. Погледна към Дейви. Той беше далеч по-самоуверен от брат си и обещаваше да се превърне в идеалния доброволец. Имаше пъргав ум, но си мълчеше, когато е необходимо. Линч знаеше много добре как много операции се проваляха от някой младок, който под влияние на алкохола се перчи пред приятелите или пред гаджето си. Прекратяването на огъня означаваше, че сега е по-важно от всякога доброволците в организацията да се държат добре. ИРА не беше разпусната, а просто влизаше в още по-дълбока нелегалност в очакване на призива към ново насилие, ако политическият процес не даде необходимите резултати. Дисциплината трябваше да се поддържа, да се обучават доброволци, а бойните групи продължаваха да събират данни за евентуални цели в Ирландия и Великобритания.

Ако Дейви се държи добре, Линч би го препоръчал за специализирано обучение с оглед изпращането му във Великобритания като член на нелегална бойна група. Нямаше съмнение за неговата отдаденост на каузата. Баща му беше убит в една кръчма на „Фолс Роуд“ от трима ълстърски доброволци^[1] със скиорски маски просто защото е католик. На погребението на Пади Куин нямаше военни почести, изстрели с пистолет или покриване на ковчега с трикольора, заради отказа му да има нещо общо с ИРА. Но синовете му бяха друго нещо. Включиха се в организацията седмица след погребението на баща си въпреки протестите на тяхната майка.

Пътят зави наляво и фермата на О’Риордан се появи пред тях, порутена сбирщина от овехтели сгради, сива метална кошара и блестящ бял силоз. Линч паркира пред силоза и нареди на братята Куин да стоят в колата.

О’Риордан вече беше отворил вратата на кошарата, преди Линч да стигне до нея, протегнал напред ръка. Двамата стиснаха длани и Линч усети твърдите мазоли на О’Риордан. Фермата беше малка и дори и със субсидиите от Европейската общност не докарваше достатъчно доходи, за да може О’Риордан да наеме повече от двама работници, и затова трябваше сам да върши голяма част от тежката работа.

От една от крайните сгради долетя остър мирис на свинска тор и Линч направи гримаса. Предпочиташе свинете на тънки парченца, цвърчащи в тигана. О’Риордан се изсмя и го тупна по гърба.

— Никога не си можел да търпиш провинцията, нали?

Линч прочисти гърлото си и се изплю на тревата.

— Предполагам, че между градовете трябва да има все нещо — изръмжа. — Готов ли си?

— Да. Нещата са в конюшнята.

О’Риордан пъхна ръце в кафявия си панталон и тръгна с Линч към схлупената конюшня. Отвори вратата, която водеше към празните ясли, и я задържа, докато Линч влезе.

— Господи, Пат. Как можеш да живееш с тази смрад? — запита Линч, като се държеше за носа.

О’Риордан влезе в конюшнята и затвори вратата. Пое дъх и се ухили.

— Няма нищо лошо в конските лайна. Страхотни са за розите.

Взе една лопата, облегната на варосаната стена, и отмести с нея сламата от единия ъгъл. Вмъкна ръба на лопатата в процепа между две каменни плочи и повдигна едната. Под нея се виждаха три гюма от неръждаема ламарина.

— Помогни малко — помоли О’Риордан, като остави лопатата на пода. Заедно издърпаха гюмовете. О’Риордан разви капаците и извади един след друг повече от дузина увити в найлон пакети.

— Избирай си оръжие.

Линч се вгледа в пакетите.

— Какво имаш?

— Пушка с рязана цев, източногермански „Калашников“, автомат 58V чешки модел, две „Узи“…

— Не отиваме на война — прекъсна го Линч.

О’Риордан не му обърна внимание и продължи да изброява:

— … половин дузина чешки М-1970, като „Валтер“-РРК са, един румънски ТТ-33, китайски „Токарьов“, два браунинга, деветмилиметров „Берета“… — Побутна пакетите с крак. — А, да, един стар „Колт“-45, но с него не е стреляно повече от десет години и вероятно ще ти откъсне ръката.

Изправи се и сложи ръце на кръста си.

— Какво ти се иска?

Линч сви устни и се почеса по брадата.

— Италианско — каза след малко. — Иска ми се нещо италианско.

О’Риордан се наведе и вдигна един от пакетите. Линч разви найлона. Вътре се намираше пистолет „Берета“, опакован в намаслен парцал с два пълнителя. Провери механизма и кимна одобрително.

— Използвал ли си го? — запита Линч.

— Да, но е чист. А за момчетата?

— Браунинги. Но провери да не са им свалени предпазителите.

О’Риордан се усмихна.

— А аз ще взема рязаната. Просто за всеки случай.

— Просто за всеки случай ли?

— Да. Ако се наложи да минем към тежката артилерия.

— Няма — каза Линч.

— Ще видим.

О’Риордан прибра останалите оръжия в гюмовете и Линч му помогна да ги върнат обратно в земята.

— Истински арсенал — каза Линч, като нагласи камъка на мястото му и нарита слама върху него.

— Не е зле човек да има малко спестявания за черни дни.

Под палтото си О’Риордан носеше специално изработена презрамка от изкуствена материя и пъхна рязаната пушка в нея, а след това излезе навън. Докато Линч отнесе пистолетите в колата, О’Риордан поведе една кафява кобила с бели петна от съседната конюшня към тази със скритите оръжия. Линч подаде през прозореца все още опакованите пистолети на Дейви.

— Провери ги, а след това ги скрий под седалката.

Пъхна своята „Берета“ отзад на панталона си и мушна резервния пълнител във вътрешния джоб на коженото си яке, преди да се върне при О’Риордан, който затваряше вратата на конюшнята. Кобилата вътре изпръхтя, сякаш в протест срещу това, че заключват. Линч знаеше как се чувства тя. Прекарал беше три години под звука на вратите на килиите, затварящи се с трясък, и не мечтаеше да изживее отново такова нещо.

О’Риордан му намигна.

— Готов ли си?

— Да.

Погледна часовника си. Искаше да свърши работата преди пет, преди човекът в къщата да се върне.

— Къде е дрелката?

— Зарежда се.

— Зарежда се? — намръщи се Линч.

— Заредена е — поправи се О’Риордан. — Включих я снощи. Жената мисли, че смятам да правя нещо в къщата. Ще остане разочарована, нали? Отивам да я взема.

О’Риордан изчезна в къщата и след около минута се върна с акумулаторна дрелка „Блек енд Декер“. Насочи я към Линч, натисна бутона и патронникът се завъртя.

— Добре, да тръгваме — каза, като постави дрелката в бял сак.

Дейви Куин се премести на задната седалка на форда, без да го подсещат. О’Риордан седна отпред и кимна за поздрав към двамата братя, но не каза нищо.

Четиримата пътуваха до западната част на Белфаст, без да разговарят. Като влязоха в града, се разминаха с конвой от джипове „Ланд ровър“ на Кралската полиция на Ълстър, чиито стъкла бяха защитени със стоманени мрежи.

— Гадове — изсъска О’Риордан.

Линч се усмихна.

— Бъди благодарен, че не карат към нас.

Зави по един страничен път и паркира колата пред някаква кръчма. Както на джиповете, така и нейните прозорци бяха защитени със стоманена мрежа. Пред входа стояха двама младежи в анораци и дънки и пушеха. По-високият от двамата кимна на Линч.

Линч не си направи труда да заключва колата и четиримата тръгнаха целеустремено по пътя, като Линч и О’Риордан водеха, а братята Куин ги следваха отблизо. Разминаха се с една жена в евтино палто, която буташе количка с две разплакани бебета. На бордюра седяха две момчета с мръсни лица и изранени колене, с крака в канавката, и извърнаха глави, за да гледат мъжете, които минаха покрай тях. Линч не се притесняваше за очевидци, защото бяха на католическа територия.

Къщата, която търсеха, се намираше в средата на тухлена тераса, един от стотиците почти еднакви домове, различаващи се единствено по цвета на лющещата се боя по дограмите. Линч натисна звънеца на вратата, а О’Риордан направи знак на момчетата да застанат отстрани, за да не се виждат. Чуха стъпки, след това вратата отвори пълна жена с посивяла коса, облечена в рокля на цветя и раздърпана зелена жилетка. Преди да успее да каже нещо, Линч я блъсна назад в антрето и измъкна пистолета си. Жената се разтрепери и отвори уста, за да изпищи. Линч я изгледа.

— Тихо — изсъска и постави длан върху устата й. О’Риордан се промъкна край него и застана в подножието на стълбището.

— Къде е момчето — прошепна Линч.

Очите на жената я издадоха, защото се отклониха към стълбището. Дейви Куин затвори вратата и я заключи. От кухнята Линч чуваше тенекиения звук на транзистор.

— Има ли и друг в къщата?

Жената направи опит да каже нещо и Линч дръпна ръка от устата й.

— Дъщеря ми — каза жената. — Тя е само на дванадесет години.

— Къде е?

— Моля те, сине, не ни причинявай болка. Ние сме добри католици. Момчето не би наранило и муха.

— Къде е тя? — повтори Линч, като вдигна пистолета пред лицето й.

— В кухнята. Има някаква грешка, синко, не може…

Линч направи знак на Поли и тийнейджърът смълча жената с ръка. Поли и Дейви бяха извадили пистолетите си. Поли се потеше, но брат му изглеждаше спокоен. И двамата гледаха Линч и чакаха инструкции.

— Заведи я в предната стая — прошепна Линч на Поли.

Докато той я избута в стаята, Линч отиде през антрето в кухнята заедно с Дейви. Едно момиче с коса с миши цвят, завързана на опашка, седеше на малка масичка и четеше някакво списание. Погледна през рамо към Линч, който се появи зад нея, и очите й се разшириха от ужас.

— Дошли сте за Гер, така ли? — запита тя, а гласът й трепереше като уплашено зайче. — Казвах му. Казвах му, че един ден ще дойдете. Казвах му, ега ти.

Линч не отговори на въпроса. Взе една кърпа и я метна към Дейви, а след това стисна момичето за яката и го изправи на крака. Помъкна я, или по-скоро я отнесе в предната стая.

Жената седеше прегърбена на протъркано канапе и държеше броеница. Линч пусна момичето до майка му.

— Моля те, синко, не причинявай болка на сина ми — проплака тя. Прегърна момичето с ръка и го притегли към себе си.

— Твоето момче продава наркотици на децата — каза Линч с равен глас.

— О, не, сине, грешиш. Моят Гер е добро момче. Малко палав е, но има добро сърце… — Жената тихо заплака.

На стената над главата й висеше портрет на папата, а до него — снимка на Джон Кенеди в черна рамка. Жената вдигна поглед към снимките, сякаш се молеше за подкрепа от тях. Линч не изпита никакво съчувствие към нея. Знаеше, че вече я бяха предупредили за това, че синът й продава наркотици. Ако тя не беше готова да стегне семейството си, организацията имаше готовност да го стори вместо нея. С всички необходими средства.

— Дръж ги тук — каза той на Поли. Клекна пред жената и сложи ръка на броеницата. — Няма да убиваме момчето ти, но ако кажеш на някого, на когото и да е, ще се върнем. Разбираш ли?

— Не му причинявайте болка — подсмръкна тя. — Моля ви, не му причинявайте болка.

— Разбираш ли? — повтори Линч. — Само да кажеш нещо, и ще се върнем. И този път не само за момчето.

Жената кимна. Извърна очи и започна да мърмори „Отче наш“, докато опипваше полираните зърна на броеницата. Линч се изправи и кимна на Дейви да го следва. Присъединиха се към О’Риордан при стълбите. Той беше извадил пушката с рязана цев изпод палтото си. Кимна към Линч и тръгнаха тихо нагоре по стълбите, а Дейви вървеше след тях.

На горната площадка имаше четири врати. Само две бяха затворени. Линч сложи ухо до едната, но не чу нищо. Леко я отвори. Оказа се баня, евтина, в жълто и със зелена плетена покривка върху тоалетната чиния и подобна върху резервна ролка тоалетна хартия. Той затвори вратата.

Дейви пухтеше като локомотив, с разширени ноздри. Държеше кърпата в лявата си ръка, а пистолета в другата и Линч с удоволствие забеляза, че е свалил предпазителя и цевта сочи право нагоре. Държеше пръста си извън скобата на спусъка, точно както му бяха казали. Дейви преглътна нервно, когато Линч мина край него и застана до втората врата. Линч хвана дръжката, кимна на О’Риордан и рязко отвори.

Момчето стоеше по средата на спалнята с гръб към тях. Слушаше уокмен „Сони“ и се преструваше, че свири на китара, като отмяташе рязко дългата си червена коса напред-назад в такт с музиката. Тримата мъже се изнизаха в стаята и Дейви затвори вратата зад тях. Типична стая на тийнейджър: афиши на рок певци по стените, куп мръсни дрехи в ъгъла, евтина лавица, пълна с книги с меки корици, и легло с разхвърляни чаршафи. Стаята миришеше на стари чорапи и пот и беше неприятна почти колкото конюшнята, където О’Риордан съхраняваше оръжията си.

Момчето се извърна бързо и замръзна на място, като видя посетителите си. Устата му се отвори, но след това той внезапно се раздвижи, като се хвърли през леглото и се хвана за прозореца. О’Риордан пусна сака на пода, пристъпи напред и улови момчето за единия крак, дръпна го рязко и го повали по корем на леглото. То се разкрещя, когато О’Риордан седна на гърба му и го притисна към леглото. Момчето започна да удря с ръце, но О’Риордан се намести на гърба му и го затисна с коляно.

— Вървете на майната си, копелета! — изкрещя момчето, като се мяташе и извиваше дори и под тежестта на О’Риордан.

— Дейви, хайде — настоя О’Риордан. — Действай.

Дейви се втурна и запуши с кърпата устата на борещото се момче, а после отиде от другата страна на леглото и го хвана за глезените. О’Риордан наведе глава до лицето на момчето. Кърпата заглушаваше виковете му. Бузите му бяха надупчени от отминало акне, а червената му коса беше сплъстена и мръсна, осеяна с пърхот. О’Риордан стисна шепа коса и рязко дръпна главата му назад.

— Чуй ме, Гер. И да се бориш, пак ще ти се случи каквото трябва, чуваш ли ме?

Момчето не отговори, но продължи да прави опити да се измъкне. О’Риордан натисна цевта на пистолета си в слепоочието му и го почука достатъчно силно, за да заболи.

— Ако не се съпротивляваш, ще могат да те закърпят и ще си отново на крака за няколко месеца. Продължавай да пречиш, и никога няма да ходиш отново. От теб зависи. Разбираш ли ме, Гер?

Момчето внезапно застина.

— Сега е по-добре — каза О’Риордан. — Понеси си наказанието като мъж, за да можем всички да вървим по пътя си.

Той се изправи, като продължаваше да натиска с коляно гърба на момчето.

Линч бръкна под корема на момчето, разкопча кожения му колан и смъкна дънките до глезените му.

— Седни на прасците му, за да не може да рита — нареди той на Дейви и младежът се подчини. Момчето се разплака, сълзите му мокреха възглавницата.

Линч беше ветеран с над дузина пробивания на капачки на колене и знаеше колко важно е да овладееш положението още отначало, за да няма възможност жертвата да се съпротивлява. Пробиването на колената беше особено брутална форма на наказание, но вършеше работа, защото служеше като постоянен спомен на жертвата и на другите. Колкото и добри да бяха хирурзите — а тези в Белфаст бяха най-добрите в света по поправянето и подмяната на строшени стави, — коляното никога нямаше да бъде както преди. Дори и след прекратяването на огъня, ИРА използваше пробиването на колене като наказание за наркопласьори, изнасилвачи и крадци на коли и хората като Линч бяха станали специалисти по тази процедура. О’Риордан не беше излъгал, като каза на момчето, че това може да бъде направено лесно или по болезнения начин. Според използването на пистолета или дрелката капачката на коляното можеше да бъде само повредена или целият крак унищожен. Пробиването отстрани беше достатъчно болезнено, но пробиването отзад би разбило капачката на парченца.

Линч извади дрелката от сака и я включи. Натисна копчето и главата се завъртя с жужене. Тялото на момчето изпадна в спазъм и Линч го натисна с две ръце. Възглавницата и кърпата в устата заглушаваха повечето от шума.

— Готов ли си? — запита О’Риордан.

— Да — отговори Линч.

Погледна през рамо и видя, че Дейви Куин е затворил очи. Линч се усмихна. Първият път винаги беше най-труден. Постави въртящото се свредло отстрани на лявото коляно на момчето с прецизност и внимание, подобаващи на хирург. Когато дрелката разкъса плътта, потече съвсем малко кръв, а след това звукът от машината се промени от висок вой на глухо стържене, когато започна да разбива сухожилията. Дрелката заподскача в ръката на Линч, когато достигна костта, и той с усилие я задържаше неподвижна.

Дейви отвори очи, но бързо ги затвори, като видя свредлото да се показва от другата страна на коляното, покрито с кръв, плът и парченца хрущял. Момчето се смрази върху леглото, а лицето му пребледня като на смъртник. Обикновено припадаха, но Линч знаеше, че го правеха повече от страх, отколкото от болка. Ако наистина искаха да накарат жертвата да страда, го свестяваха, преди да започнат второто коляно, но момчето трябваше да послужи по-скоро за предупреждение на други, а не да бъде накарано да изпитва болка. Линч остави свредлото да се върти, като го изтегли от нараненото коляно, за да не се задръсти вътре, после обърса челото си с длан и се зае с второто коляно, като го проби също толкова лесно, колкото първото. Когато свърши, изтегли свредлото, изключи дрелката и я върна в сака. О’Риордан се вдигна от припадналото момче и развърза кърпата от устата му. По възглавницата потече слюнка.

Линч провери раните. Имаше кръвотечение, но съвсем не застрашаващо живота му. Взе един чаршаф и го обви около краката на момчето.

— Ще се оправи — каза той. — Можеш да го пуснеш, Дейви.

Тримата мъже слязоха в дневната, където Поли стоеше до майката и нейната дъщеря, стиснал пистолета с две ръце.

— Изчакайте пет минути, а след това извикайте линейка — каза О’Риордан на жената. — Накарайте ги да го закарат в „Роял Виктория“ и ако можете, потърсете господин Палмър. Той е най-добрият по коленете, разбрахте ли?

Жената кимна и целуна броеницата.

— Благодаря ти, сине — прошепна.

Момичето избухна в сълзи и зарови глава в скута на майка си.

Линч откара братята Куин до „Фолс Роуд“ и ги остави да се поразходят до дома си, а после пое към шосе М2 за Балимена.

— Казвал ли съм ти за първото пробиване на колене в живота ми? — запита Линч.

О’Риордан поклати глава.

— Онзи правил снимки на малки момчета, голи. Не ги докосвал, но вървеше натам и затова трябваше да му дадем урок. Знаеш ли Пади Макена? Сега е в затвора „Кеш“.

— Да, чувал съм за него.

— Е, значи взехме го онзи, бяхме четирима, и го заведохме в Килбрайд, за да свършим там работата. Пада носеше дрелката. И на него му беше за първи път. Значи натиснали сме го оня в полето и казваме на Пада да действа. Той започва да се оглежда. „Какво се мотаеш, мамка му“, питаме. А той вика: „Къде е свредлото, мамицата му? Къде е свредлото?“

О’Риордан се засмя гръмко.

— Стават такива грешка — каза, като бършеше очи.

Едва когато излязоха на пътя към фермата на О’Риордан, той повдигна въпроса за Майк Крамър.

— Какво каза Маккормак?

— Да оставим злото да спи под камък. Това каза.

О’Риордан изсумтя меко.

— Шибана работа.

— Да. Но какво можем да направим? Как да проследя хеликоптер? Може да са отишли навсякъде.

О’Риордан поклати глава.

— Не навсякъде, Дермот. Ако нещо се вдигне нагоре, трябва да слезе. И въздушната контролна служба трябва да ги е следила. Защо не ги питаш?

— О, да. Ще им звънна по телефона и ще питам дали не са виждали един хеликоптер да взема в Хаут човек от специалните части. Представям си какво ще отговорят.

— Хеликоптерът беше „Сий Кинг“, нали така? На такъв ми приличаше.

— Предполагам, че е такъв. Голям беше, със сигурност, не от обикновените военни хеликоптери. Не бях виждал такъв, боядисан в червено, бяло и синьо. Обикновено са сиви или зелени.

— Ами самолетът на кралицата? — запита О’Риордан.

— Да бе, самият херцог на Единбург е дошъл да прибере нашия човек. Имаш ли представа колко разстояние минават такива хеликоптери?

О’Риордан сви рамене.

— Може би няколко стотици километри. Летяха на изток, но това не значи нищо. Може да са направили кръг и да са заминали на север.

— В Белфаст? Да, възможно е. Имаме ли познат в службата за въздушния трафик?

— Ще разпитам. Но ти внимавай. Маккормак няма да се зарадва, ако реши, че действаш зад гърба му.

— Да, да, да.

— Сериозно говоря, Дермот. Маккормак е твърде опасен, за да го ядосваш.

— Знам. Просто ще поразпитам и толкова.