Стивън Ледър
Двоен изстрел (2)

Момчето седеше пред телевизора и гледаше как ракетата се носи в небето. Един равен, лишен от емоции глас повтаряше числа, но момчето не знаеше какво значат. Пък и не го интересуваше. Зяпаше с отворена уста, докато ракетата с тримата астронавти летеше към Луната. Луната. Те наистина отиваха там. Точно както в комиксите. Момчето се облегна назад и опря длани на пода, като гледаше екрана. Опита да си представи какво е в космическата капсула, да пие вода през тръбичка и да иде до тоалетна в космически костюм. Момчето искаше да иде до тоалетната, но не му се щеше да пропусне нито миг от старта. Стискаше крака и блокираше всякакви мисли за пълния си пикочен мехур. Чу как го повикаха по име, но не отговори, а се приближи още до екрана, докато стъпалата му се озоваха почти под телевизора. Нещо падна от долната част на ракетата и за момент то помисли, че излитането се е объркало. Но след това чу как гласът съобщи за успеха на отделянето и разбра, че всичко е наред.

Майка му отново го повика, но момчето се наведе напред и усили звука. Ракетата представляваше малка точка в небето с дебел бял пламък след нея. Момчето се чудеше в кой момент ракетата ще се окаже в космоса, а не в небето и дали там горе има линия, която ги дели.

Чу удари от спалнята на майка си, звук от бастун, блъскащ върху протрития килим. Момчето бавно се изправи. Ударите се повториха, този път по-бързо. Момчето отиде в антрето и погледна нагоре по стълбите. Краката му сякаш бяха от олово. Майка му отново го повика по име и то постави ръка на парапета. Сложи крак на първото стъпало. От все сърце искаше баща му да е тук, но той беше на работа и трябваше да минат още няколко часа, преди да се върне. От шестото стъпало виждаше вратата на спалнята на родителите си, боядисана в бледозелено, както и всички врати в къщата. Момчето беше живяло тук през целия си живот и не помнеше някога да са били в друг цвят. Изкачваше се стъпало след стъпало, като правеше пауза между всяка стъпка, а погледът му беше прикован във вратата.

— Къде си? — извика майка му, а след това то я чу да кашля.

— Идвам — отговори и изтича по оставащите няколко стъпала. Хвана дръжката и бутна вратата. Майка му беше на леглото на ръце и колене, а тялото й се тресеше от кашлица. Косата й — с миши цвят — беше рошава и сплъстена, очите й — червени и отекли, а по предницата на синята нощница се виждаха петна. Тя вдигна очи и погледна момчето, което застана до леглото.

Очите му се наляха със сълзи.

— Какво искаш, мамо?

Майка му седна и скръсти ръце върху корема си.

— Искам да се излекувам — проплака тя.

— И аз — каза момчето. — И аз искам така.

Тя протегна ръце и то се покачи на леглото и се гушна в нея. Тя го погали по тила с ръце и започна да го успокоява.

— Трябва да бъдеш силен — прошепна. — Ще ми трябва помощта ти.

Момчето зарови лице в нощницата и в нейния мирис на болест.

Мъжът в инвалидната количка спря, за да разгледа една стойка с ярко оцветени вратовръзки, като галеше коприната през ръкавиците си. Един продавач в безупречен тъмносин костюм вдигна вежда, но мъжът в количката поклати глава. Просто разглежда. Сложи ръце на колелата и тласна стола напред. Хората, с които се разминаваше, старателно отклоняваха очи от неговите, сякаш засрамени от недъга му.

Бавно продължи към секцията за костюми. Краката му бяха завити в дебело синьо вълнено одеяло и той усещаше как по бедрата му се стича пот. Един млад помощник-продавач вземаше мярка на възрастен мъж, чиято много по-млада съпруга с кожено палто го чакаше очевидно отегчена. Двама японски туриста сваляха костюми от стойката, разглеждаха ги и разговаряха оживено. Мъжът в количката се усмихна наум. В сравнение с Токио цените в „Хародс“ вероятно бяха много изгодни. Той никога не плащаше за дрехи от „Хародс“, никога не носеше нищо с етикет, който може да бъде разпознат.

Арабинът сви в сектора за мъжко облекло, заобиколен от двама от директорите на магазина и трио охранители. Те бяха едри мъже в черни костюми и тъмни очила и имаха еднакви дебели мустаци. Двойници на Саддам Хюсеин. Очите им се местеха напред-назад като прожектори, но човекът в инвалидната количка установи с известно задоволство, че дори не го забелязаха. Сакатите винаги са незабележими. Арабинът беше облечен в дрехи като за пустинята и приличаше на герой от филм за Лорънс Арабски, съвсем не на място сред редиците костюми. Зад него вървяха три жени в черни дрехи, виждаха се само очите им. Определено едната беше майката на арабина — ниска и набита, и се движеше с подскоци като шамандура в бурно море. Другите две бяха съпругите му. Мъжът в инвалидната количка се придвижи напред.

Една от жените беше саудитска принцеса и се говореше, че имала фигура на руски щангист. Другата, втората му жена, беше от Юта — бивша избраница за плаката в средата на списание „Плейбой“, която възнамерявала да започне филмова кариера, но избрала шейха с неговите милиони. В черните дрехи двете жени не можеха да бъдат различени. Мъжът пъхна ръка под одеялото.

Управителят на сектора не спираше да дърдори каква чест е за него да види отново този ценен клиент, триеше длани и се кланяше раболепно. Един от телохранителите се приближи към инвалидната количка, за да огледа някакъв човек, застанал до пробните. Мъжът в количката се усмихна на телохранителя, но остана незабелязан. Автоматичният пистолет със заглушител издаде два подобни на кашлица звука и телохранителят падна по гръб, а по бялата му риза потече кръв от две големи черни дупки.

Мъжът в количката стана, като се измъкна под одеялото като змия, която сменя кожата си. Направи три крачки напред и простреля два пъти втория телохранител в гърдите. Той умря още преди коленете му да се огънат. Третият телохранител посягаше за пистолета си, когато получи куршум в гръдната кост. Докато падаше напред, стиснал гърди, сякаш бе получил инфаркт, мъжът го простреля в главата, като пръсна кръв и мозък по вратовръзките.

Клиентите в магазина се развикаха и затичаха към изходите, но мъжът приличаше на оазис от спокойствие сред паниката. Насочи пистолета към арабина. Той разтвори ужасен очи, но после видимо се отпусна. Старата жена отстъпваше назад, вдигнала длани пред лицето си, и с отворена уста издаваше силни хъркащи звуци.

Двете съпруги стояха неподвижни, смразени от ужас. Отблизо мъжът видя, че едната е тъмна, с кафяви очи и сипаничава кожа. Очевидно не беше жената от страниците на „Плейбой“.

Обърна се към другата жена, насочи пистолета между големите й сини очи и стреля, а после пристъпи напред и я застреля още веднъж в гърдите, докато тя падаше.

Мъжът се завъртя на пети и тръгна бързо по стълбите, като държеше пистолета отстрани. Хората бягаха от него и му освобождаваха пътя. Зад себе си чуха викове и писъци, но продължи да върви с приведена глава. Стигна стълбището и продължи надолу към приземния етаж, като продължаваше да притиска пистолета до себе си. Отиде до „Египетската зала“ и взе ескалатора за следващото ниво на приземния етаж. Писъците и виковете бяха затихнали и когато слезе от ескалатора, никой не му обръщаше внимание. Свърна наляво и бързо тръгна през отдела за канцеларски материали, сякаш нямаше нищо по-наложително от това да закупи луксозен комплект за писане.

Вратата към склада за канцеларски материали не беше заключена — точно както трябваше да бъде. Мъжът пъхна пистолета в колана си и закопча сакото отгоре му, докато преминаваше през склада, за да стигне до началото на един тунел. По тавана на тунела минаваха отоплителни тръбопроводи, той подскочи и измъкна кафявата престилка на работник от склада, която беше скрил тук по-рано. Тунелът правеше завой надясно и мъжът виждаше, че е сам. Изтупа престилката от прахта и я облече, без да спира да върви между кашоните със стока, които чакаха да бъдат внесени в магазина. Тунелът беше основният снабдителен маршрут за магазина и причината улиците на Найтсбридж отгоре рядко да бъдат блокирани от товарни камиони.

Като погледна едно кръгло огледало, поставено на завоя на тунела, видя няколко работници, тръгнали към него, и продължи да се движи с приведена глава. Никой не го спря, както и преди, на сухата тренировка преди два дни.

Край него преминаха няколко електрокара, отрупани високо с още кашони, но шофьорите не му обърнаха внимание. Тунелът беше дълъг сто и петдесетина метра и водеше към два асансьора, които се качваха до основните складове на магазина. Човекът подмина асансьорите и затича по стълбите към единствената врата, която извеждаше на „Тревър Скуеър“. Един човек от охраната с лице на неопитен новак и с притиснат до ухото си телефон, гледаше към него с отворена от изненада уста, и мъжът извади пистолета си и го простреля в гърлото, без дори да забави крачка. Охранителят все още умираше, когато мъжът затвори вратата на изхода и излезе на слънце. След десет минути се намираше в метрото на път за станция „Виктория“.

Майк Крамър държеше полупразната бутилка уиски в ръка, като разклащаше течността в нея и гледаше в огъня. Направил си беше сандвич с бекон, но той стоеше недокоснат на чиния до стола. Усещаше как уискито изгаря лигавицата на празния му стомах и знаеше, че трябва да хапне нещо, но нямаше апетит. От комина се посипаха сажди като дъжд и го стреснаха. Вероятно не бе чистен от години, въпреки че огънят гореше достатъчно добре.

Погледна часовника си, повече по навик, отколкото за да разбере колко е часът. Не че имаше къде да иде. Почти полунощ беше. Седеше облегнат в стария фотьойл. Беше удобен и сякаш се настройваше по тялото му като живо същество. Преместил го беше така, че да вижда предната врата и прозореца и да е с гръб към стената, но достатъчно близо до огъня, за да усеща топлината му. Крамър раздвижи глава настрани. Усещаше врата си схванат, защото мускулите му бяха напрегнати и корави. Прозя се и челюстта му изтрака — още един белег на напрежението, под което се намираше. Стана на крака и се изкачи по стълбите.

Не беше успял да купи нови чаршафи или калъфка в селото и затова се наложи да търпи грубите одеяла и оцапаната възглавница. Нощувал беше и в по-лоши места и не се притесняваше да спи в леглото на мъртвец. Крамър отдавна не вярваше в духове. Усмихна се на себе си. Единственият дух, в който вярваше напоследък, беше този на уискито. Сложи бутилката на пода до леглото и след това извади автоматичния деветмилиметров „Браунинг хай пауър“ от раменния си кобур и го сложи под възглавницата. Това беше петата му нощ в къщата. Не вярваше, че трябва да чака още много.

Томас Маккормак доизмайсторяваше яркочервената муха за лов на пъстърва по негов собствен модел, когато телефонът на работната маса иззвъня. Той въздъхна и спря заниманието си. Обаждаше се Айдан Туоми, стар приятел и колега, но като не чу почти никакви любезности, Маккормак разбра, че обаждането не е просто така.

— Тук има един англичанин, Томас — прошепна Туоми, сякаш се боеше да не го чуят. — На мен ми изглежда като някой от специалните части. Живее в къщата на стареца Рафърти.

Маккормак направи гримаса, докато разглеждаше незавършената муха.

— Сигурен ли си, че не е роднина?

Туоми изгрухтя в телефона.

— Рафърти роднина на човек от специалните? Ще го накараш да се обърне в гроба, Томас. Не, Рафърти нямаше никакви роднини зад водата. Той беше последен от рода им. Без деца, а и жена му умря преди няколко години. Един местен адвокат продаде къщата му с всичко в нея. И дойде англичанинът.

— И според теб е от специалните части?

— Бих заложил живота си за това, Томас. Определено е военен, сигурно е. Достатъчно такива копелета съм виждал по мое време, знаеш го. Беше в кръчмата сам, пиеше. И се разхожда дълго, сякаш чака нещо.

— Значи май не се прикрива, а? — нетърпеливо запита Маккормак. Чудеше се защо Туоми го притеснява с нещо толкова тривиално. Ако специалните части провеждат тайна операция в Хаут, онзи едва ли щеше да пие в местната кръчма.

— Питах се дали момчетата не правят нещо в Хаут. Нещо, което предпочитат да не ни казват.

— Не, Айдан, нищо. Имаш думата ми.

— Да, добре, добре. Но оня така се държи. Сякаш чака нещо да се случи.

Маккормак цъкна нетърпеливо с език. Инициативата беше хубаво нещо, но той не обичаше да му губят времето.

— Е, благодаря за информацията, Айдан. Ще я имам предвид.

— Крамър — каза Туоми. — Майк Крамър. Така се казва.

Долната челюст на Маккормак увисна.

— Какво?

— Майк Крамър. Така се казва. Така рекъл на Падриг в кръчмата. Проверих и при адвоката и точно това е името върху нотариалния акт за къщата.

— Крамър? Опиши ми го.

Маккормак седеше превит над телефона и си записваше на лист хартия, забравил за мухата.

— Над метър и осемдесет, но изглежда като човек, който може да се грижи за себе си, знаеш. Дълбоки очи, носът му е малко гърбав и, изглежда, е чупен. Кестенява коса, въздълга. Акцентът му е неясен, но определено не е ирландец. Рекъл на Падриг, че по произход е шотландец.

— Споменал ли му е какво търси в Хаут?

— Казал само, че се наслаждава на морския въздух. Какво мислиш, Томас? Добре ли направих, като се обадих?

— О, да — отговори Маккормак. — Исусе, Мария и Йосифе, правилно постъпи и още как. Сега слушай, Айдан, добре ме чуй. Стой, където си. Ще изпратя човек там възможно най-бързо. Направи необходимото никой да не иде при него. Не искам никой да го пита за нищо. Не искам да се изплаши, ясно?

— Ясно. Но не мисля, че твоят човек е тръгнал за някъде. Той се е настанил в къщата.

Маккормак затвори телефона и седна, загледан в отражението си в огледалото на стената. Крамър, човекът от специалните части, отново в Ирландия, седнал в кръчма, сякаш не го е грижа за нищо на този свят. В това нямаше логика. Никаква логика.