Стивън Ледър
Двоен изстрел (32)

Портиерът набра кода за етажа на Вандермайер върху таблото на асансьора и вратите започнаха да се затварят. Дочу вик и натисна бутона, за да ги отвори отново. Госпожа Кери, разведена над петдесетгодишна жена, влетя в асансьора, притиснала към пищната си гръд своя йоркширски териер.

— Добър вечер, Ерик — каза тя. — Би ли натиснал копчетата за моя етаж? Знаеш кода, нали?

— Разбира се, госпожо Кери — отговори Ерик.

Набра кода и вратите отново се затвориха.

— И как е малката Джейни днес?

Посегна да погали кучето, но то изръмжа и Ерик отдръпна ръката си.

— Има болки в коремчето — обясни госпожа Кери, като целуна кучето по врата.

— Бедничката — каза Ерик, който с голямо удоволствие би удушил злобното псе.

Госпожа Кери живееше на етажа под Вандермайер и беше сред най-богатите обитатели на блока. На нея винаги можеше да се разчита за голям бакшиш на Коледа, за разлика от господин Вандермайер, който рядко присъстваше по празниците. Ерик се зачуди за какво ли е цялата тази суетня и защо е толкова важно да се качи горе и да провери Вандермайер. През последните няколко дни ставаха разни странни неща — смениха се телохранителите и имаше едно ново лице, което живееше в апартамента със сътрудничката на Вандермайер, а и двамата едри телохранители се държаха така, сякаш притежават апартамента.

— Извинете, какво казахте? — запита госпожа Кери.

Ерик осъзна, че сигурно е разсъждавал на глас.

— Нищо, госпожо — отговори той.

Асансьорът спря на нейния етаж.

Внезапно Крамър почувства, че му се замайва главата. Не беше сигурен дали е от болкоуспокояващите или от адреналина. Трябваше скоро да действа и тялото му се подготвяше. Пое си дълбоко дъх.

— Не е кой знае какъв избор, Майк, знам, но обикновено не давам толкова на целите си.

— Цели? Така ли ги наричаш? За да се дистанцираш от онова, което правиш, нали? Затова ги прострелваш в лицата. Защото тогава вече не са хора. Това им отнема човешкото, нали? За да можеш да го понесеш. Знаеш, че си откачен, Бърни. Знаеш го, но не можеш да се справиш.

Джакман не му обърна внимание.

— Едно — каза.

Крамър сви пръстите си. Погледна пистолета на масата. След това хвърли поглед към пистолета в ръката на Джакман.

— Това не е честно — каза Крамър.

Устните на Джакман се събраха в тънка линия.

— Две.

Су Мин се изправи. Направи крачка към Джакман, стиснала длани пред себе си като при молитва.

— Не го убивай! Моля те, не го убивай.

Джакман не я погледна. Очите му бяха фиксирани върху Крамър.

— Няма да кажем нищо — продължи да се моли Су Мин. — Можеш просто да си идеш. Направи онова, за което ти плащат. Вече изпълни договора си.

— Не се моли, Су Мин — каза Крамър.

— Но… — поде Су Мин.

Преди да свърши, на вратата се позвъни. Крамър се напрегна. Джакман погледна към входната врата. Дясната ръка на Крамър се насочи към лявата. Той успокои дишането си. Почувства внезапно въодушевление. Това беше. Единственият му шанс.

На вратата се позвъни отново, този път по-настоятелно.

— Очакваш ли някого? — прошепна Джакман на Су Мин.

Тя поклати глава. Крамър пъхна пръстите си под ръкава. Докосна дръжката на ножа. Съзнанието му крещеше, че това е моментът, но той се въздържа. Пистолетът на Джакман все още сочеше корема му и трябваше само да стегне пръста си и нямаше да пропусне целта. Крамър започна да диша леко, така че гръдният му кош почти не се повдигаше. Пистолетът помръдна. Отмести се само на няколко градуса, но това беше достатъчно. Крамър тръгна.

Отмести се върху предната част на стъпалата си и пристъпи напред, а ръката му стисна камата. Тя се измъкна леко от ножницата си с едва доловим шепот на пластмаса и найлонова материя.

Джакман усети движението и понечи да се извърти към него. Су Мин също видя движението на Крамър. Устата й се отвори от изненада. Тя беше по-близо до Джакман и се хвърли напред в опит да хване пистолета.

Крамър направи още една стъпка, стиснал камата ниско долу, готов да я забие нагоре, в гърлото на Джакман. Усети, че Су Мин се хвърля към Джакман, но не отклони вниманието си от онова, което правеше. Протегна лявата си ръка, за да хване якето на Джакман, защото знаеше, че ще му е по-лесно, ако може да го дръпне към острието, когато замахне с него.

Су Мин се опита да хване ръката на Джакман, но той беше твърде бърз за нея. Замахна с пистолета към лицето й и я удари под брадата. Главата й отскочи назад. В същия миг Джакман насочи пистолета обратно към Крамър.

Крамър все още се намираше на две стъпки разстояние от него, но беше набрал инерция и не би могъл да спре. Лявата ръка на Крамър беше протегната и Джакман не можа да вдигне пистолета си и да стреля в главата му. Пистолетът изглеждаше огромен в ръката на Джакман, но Крамър не му обърна внимание. Интересуваше го единствено камата.

Лявата му ръка докосна леко ревера на якето на Джакман. Очите на убиеца се бяха свили и приличаха на цепки. Крамър се вгледа в тях и разбра, че Джакман ще натисне спусъка. Присви лявата си ръка и стисна якето на Джакман. Пистолетът гръмна и Крамър усети внезапен удар в корема, който му изкара въздуха. Шумът беше оглушителен. Крамър притегли Джакман към себе си и замахна с камата нагоре с всички сили. Острието на камата сряза бузата на Джакман, а после се заби между хрускащи хрущяли и кости. Пистолетът отново гръмна и Крамър извика, отчасти от болка, но повече от омраза и гняв.

Джакман падна назад, а Крамър продължи да го държи и да натиска камата още по-нагоре в черепа му. Свлякоха се на земята заедно. Пистолетът на Джакман изпадна от безжизнените му пръсти и изтрака на паркета.

Крамър дочу писъка на Су Мин, но я чуваше сякаш от километри, на края на дълъг, дълъг тунел. Той се отблъсна от Джакман. Щеше да припадне от болка. Очите на Джакман бяха широко отворени, но в тях нямаше живот. По острието и ръцете на Крамър бликаше кръв, а между устните на Джакман се пукаха мехурчета от червена пяна. Крамър пусна камата. Тя остана забита до дръжката. Крамър беше на колене и се опитваше да остане в съзнание. Знаеше, че от коремни рани се умира много бавно. А и дори да успееха отново да го съберат, то ще бъде само за да се мъчи пак с рака, който го изяждаше. Притисна длани върху корема си. Захапа долната си устна, за да не извика, толкова силна беше болката. Опита да я преодолее, да пропъди агонията, но тя се засилваше на вълни. Усети вкус на кръв в устата си и разбра, че е прехапал устната си. Нещо топло и мокро лепнеше между пръстите му. Погледна надолу. Бедрата му бяха подгизнали от лепкава червена кръв, неговата собствена кръв, примесена с тази на Джакман. Су Мин допря дланта си до неговите ръце, сякаш да сподели страданията му.

— Су Мин, трябва да ми помогнеш — каза той.

Болката отново го заля като вълна. Въпреки хапчетата тя беше прекалено силна, за да я изтърпи, и знаеше, че е само прелюдия към онова, което го чакаше.

— Ще ти помогна — обеща тя.

— Боли — изстена той. — Много боли.

— Знам — каза тя.

Крамър видя в огледалната стена как тя отиде до тялото на Джакман и взе пистолета му. Изправи се загледана в оръжието, сякаш не беше сигурна какво трябва да направи. Вдигна очи и за секунда погледите им се срещнаха в огледалото. Тя плачеше. Крамър обърна глава.

— Няма нужда да плачеш.

Су Мин кимна. По лявата й буза се плъзна сълза и тя я избърса с опакото на дланта си.

— Знам — каза тя.