Стивън Ледър
Двоен изстрел (10)

Сет Рийд пъхна последното късче кървавица в устата си и започна да дъвче с удоволствие. Деветгодишният му син сбърчи лице в гримаса.

— Тате, как можеш? Това е свинска кръв!

Рийд се облегна на стола и потупа шкембето си.

— Да, и е пре-е-възходно.

— Ъх!

Момчето все още не беше преполовило закуската си и Рийд му посочи бекона и половината кренвирш, останал в чинията.

— А според теб какво е това?

— Бекон.

— Свинско. Ето какво е.

— Да, но не е свинска кръв.

Лъжицата на Кимбърли Рийд спря по средата между чинията с корнфлейкс и устата и тя изгледа съпруга си и сина си.

— Хей, я спрете, ако обичате.

— Той започна — каза Рийд и посочи към Марк.

— Не е вярно.

— Вярно е.

Кимбърли въздъхна и поклати глава.

— Вие двамата сте невъзможни. Не знам кой от вас е по-лош.

Рийд и синът му се посочиха взаимно.

— Той — казаха едновременно.

Хазяйката, висока и слаба като вейка жена с побеляваща коса, се появи на вратата, стиснала кана с кафе в ръка.

— Всичко наред ли е? — запита тя.

— Отлично, госпожо Макгрегър — отговори Кимбърли.

— Още кафе?

Кимбърли отвърна с момичешката си усмивка.

— Имате ли без кофеин?

Госпожа Макгрегър поклати глава.

— Боя се, че не, мила. Какво ще кажете за чаша хубав чай?

— Без кофеин ли е?

Госпожа Макгрегър отново поклати глава, като отново напълни чашата на Рийд.

— Боя се, че тук не се търси много.

— Няма проблем. Портокалов сок в такъв случай.

Госпожа Макгрегър напълни чашите с кафе на семейството на съседната маса и излезе от столовата.

— Готови ли сме да вървим? — запита Кимбърли.

Рийд пресуши чашата си и млясна с уста. Синът му довърши портокаловия си сок и повтори движенията на баща си.

— Да — отговори Рийд. — Уреди сметката, докато аз взема чантите.

Във входа имаше звънец и Кимбърли го натисна, докато съпругът й се качваше нагоре. Госпожа Макгрегър излезе от кухнята, като си бършеше ръцете. Кимбърли й даде парите за нощувката и закуската и те изчезнаха под престилката на жената като заек в дупката си.

— Къде ще ходите, скъпа? — запита тя.

— В Уотърфорд, на юг — отговори Кимбърли. — Ще разгледаме фабриката за кристал. Искам да купя чаши за шампанско.

— Това е хубаво, но карайте внимателно.

— О, Сет ще кара, госпожо Макгрегър. Не можахме да наемем кола с автоматични скорости, а аз не мога да боравя с ръчни. Не и с лявата си ръка.

Рийд слезе с усилие по стълбите, хванал по един куфар във всяка ръка и окачил на рамото си раница. Кимбърли го изгледа тревожно. Предишната година беше претърпял лек инфаркт и въпреки че от болницата бяха казали, че няма проблем, тя все още се притесняваше, ако той се натовари. Закуската с пържено и с високо съдържание на холестерин също не би се отразила добре на артериите му, а и той пиеше прекалено много кафе. Протегна ръка, за да вземе единия куфар, но той поклати глава:

— Мила, ще се справя.

Семейството се сбогува с жената и Кимбърли и Марк последваха Рийд по пътеката към паркираната кола. Той натовари куфарите в багажника и пет минути по-късно тръгнаха по шосе А29 в южна посока. До Уотърфорд пътят беше почти 250 километра, но не бързаха и Рийд реши да кара по малко използвани пътища, за да се насладят на пищната природа — много различна от Финикс, Аризона, където живееха.

Пътували бяха по-малко от половин час, когато Марк обяви, че иска да ходи до тоалетната.

— Тоалетна ли? — запита Кимбърли, като погледна през рамо.

— Това е Ирландия, миличък, не някое междущатско шосе. Тук няма крайпътни тоалетни.

— Мамо… — изскимтя Марк.

— Щом трябва, значи трябва — обади се Рийд.

— Не можеш ли да почакаш малко, миличък? — запита Кимбърли. Марк заподскача по седалката, стиснал двата си крака.

— Май не можеш — промърмори Кимбърли. Взе една сгъната карта от таблото. — Дъндалк е най-близкият град, Сет. Можем ли да се отбием?

— Мамо… — обади се Марк от задната седалка.

— Миличък, моля те — каза Кимбърли. — Можеш ли да почакаш още съвсем мъничко?

Марк поклати глава и Кимбърли въздъхна. Върна картата на таблото и потупа съпруга си по бедрото.

— Ще трябва да спрем.

— Тук?

— Където и да е.