Йохана Спири
Хайди (5)

Четвърта глава
При бабата

На зазоряване Петер дойде с козите и отново се изкачиха на пасището. Така прекарваха ден след ден и от този живот на открито Хайди доби златист загар и стана толкова здрава и калена, че не се разболя нито веднъж. Тя живееше весела като птичките в старите дървета на голямата гора. А когато дойде есента и вятърът зави с всичка сила над планините, дядото й рече:

— Днес ще си останеш тук, Хайди. Още си малка и вятърът като нищо ще те отнесе в долината.

Петер чу това и се почувства много нещастен. Прекара тежък ден: първо, беше му самотно и скучно, нищо не го радваше, второ, беше лишен от богатия обяд и трето, козичките бяха толкова непокорни, че целия ден трябваше да тича и вика по тях. Животинките също бяха свикнали с присъствието на Хайди и не искаха да вървят без нея. Непрестанно се отклоняваха от пътеката.

Хайди обаче не се почувства нещастна, защото и в хижата я очакваха много интересни неща. Вярно е, че най обичаше да излиза на пасището с козарчето и стадото му, да се радва на цветята и да наблюдава големия орел, а и козичките все измисляха някоя лудория. Но работата на дядо й вкъщи също беше много интересна, той постоянно поправяше нещо с чука или режеше с триона. А първия ден, когато Хайди остана в хижата, той се беше заел да приготвя кръгли питки козе сирене. Дядото бе запретнал ръкави до лактите и бъркаше в големия котел.

Но най-прекрасното в тези ветровити дни беше воят на вятъра сред клоните на трите стари ели зад хижата. От време на време Хайди изпитваше нужда да остави всичко останало и да изтича под дърветата, защото не можеше да открие нищо по-хубаво от това дълбоко, тайнствено бучене в короните на елите. Хайди стоеше под клоните и вдигнала глава, слушаше благоговейно. Никога не се насищаше на мощния вой на вятъра и протяжния стон на кичестите клони.

Слънцето вече не печеше както през лятото и Хайди трябваше да извади чорапите и обувките си, а също и сукманчето, защото ставаше все по-хладно; вятърът я пронизваше, когато стоеше под елите.

После стана студено и когато се изкачваше по склона рано сутрин, Петер духаше в премръзналите си ръце. Една нощ падна дълбок сняг и на сутринта цялата планина беше в бяло, не се виждаше нито едно зелено стръкче. Козарчето Петер не излезе на пасището със стадото си. Хайди стоя цял ден на малкото прозорче, загледана навън. Отново заваля едър сняг и натрупа чак до прозорчето, а после и по-нависоко, така че то вече не можеше да се отвори. На Хайди това се стори толкова забавно, че започна да тича от един прозорец към друг, за да види докъде е стигнал снегът и дали няма да затрупа цялата хижа. Тогава сигурно и през деня трябваше да палят лампа. Но не стана така. На следващия ден престана да вали и дядото излезе навън, за да разчисти снега около хижата. Освободи прозорците и вратата, а изгребания сняг нахвърля на огромни преспи.

Един следобед дядото и Хайди седяха пред камината, всеки на своето трикрако столче; дядото беше издялал едно и за детето. Изведнъж се чу силно трополене, някой изтръскваше краката си пред прага. Вратата се отвори и влезе Петер, цял покрит със сняг; той си бе пробивал път през дълбоките преспи. Не се беше отказал, защото искаше непременно да посети Хайди, която не бе виждал цели осем дни.

— Добър вечер — рече на влизане Петер, застана колкото се може по-близо до огъня и не продума повече, ала лицето му грееше от радост.

Хайди гледаше с любопитство как топящият се сняг се стичаше по дрехите му.

— Е, генерале, как вървят работите? — попита дядото. — Вече си без армия и трябва да гризеш молива, нали?

— Защо трябва да гризе молива, дядо? — попита веднага любознателната Хайди.

— През зимата Петер трябва да ходи на училище — обясни дядото. — Там се учи да чете и пише и тъй като това е трудно, той си помага, като гризе молива. Прав ли съм, генерале?

— Така е — потвърди мрачно Петер.

Хайди взе да разпитва за училището и за всичко, което се вършеше там. А тъй като всеки разговор, в който участваше Петер, изискваше много време, той успя да изсуши дрехите си. Козарчето винаги мъчно намираше думите си, а този път му беше още по-трудно, защото едва успяваше да скалъпи един отговор и Хайди го засипваше с цял куп нови, един от друг по-неочаквани въпроси.

По време на този интересен разговор дядото мълчеше, само от време на време леко се усмихваше, което беше знак, че слуша внимателно.

— Е, генерале, имаш нужда от подкрепление. Сядай на масата! — С тези думи Алпиецът Йохи стана и извади вечерята от долапа.

Хайди побърза да нареди столовете около масата. До стената вече имаше пейка, също издялана от дядото и закрепена за пода. И тъй като не беше вече сам, Йохи бе направил и други местенца, където и двамата да могат да сядат, защото Хайди имаше навика да бъде винаги близо до дядо си, каквото и да правеше той. Така че за тримата имаше достатъчно място и Петер отново опули кръглите си очи, като видя огромното парче сушено месо, което старецът постави върху дебелата му филия хляб. Отдавна не беше ял такова вкусно нещо. Когато се нахраниха, навън вече се смрачаваше и Петер се накани да си върви. След като каза „Лека нощ“ и „Да ви помага Бог“ и решително прекрачи прага, момчето се обърна сепнато към Хайди и изрече онова, за което всъщност беше дошло:

— В неделя ще дойда пак. А баба ми заръча да те поканя у нас, защото иска да те види.

За първи път някой канеше Хайди на гости. Струваше й се невероятно, че е получила покана.

На другата сутрин първите думи, които отправи към дядо си, бяха:

— Дядо, днес трябва да сляза долу при бабата, тя ме чака.

— Има твърде много сняг — отговори мрачно Йохи.

Само че Хайди не се отказваше лесно, нали бабата беше заръчала да иде при нея. Не минаваше ден, без детето да каже поне пет или шест пъти:

— Дядо, време е да отида при бабата, тя ме чака.

На четвъртия ден от посещението на Петер студът стегна така, че снегът скриптеше под стъпките. Затова пък грееше ярко слънце и един лъч падна право върху високия стол на Хайди, която тъкмо обядваше. Тогава малката каза:

— Днес със сигурност трябва да отида при бабата. Твърде дълго ме чака.

Йохи стана от масата, качи се в плевнята, донесе дебелия чувал, който служеше за завивка на Хайди, и рече:

— Добре, да вървим!

Зарадвано, детето изскочи навън. Под старите ели цареше дълбока тишина, всички клони бяха натежали от сняг. Под слънчевите лъчи заснежените ели сияеха и искряха така, че Хайди подскочи от възторг и се развика:

— Излез, дядо, излез да видиш! Целите ели са покрити със злато и сребро!

Дядото беше отишъл в бараката и се появи, нарамил голяма шейна с високи облегалки. Алпиецът Йохи седна на шейната, взе детето в скута си, уви го цялото в чувала, за да не му е студено и здраво го притисна към себе си, за да не се изтърколи някъде по пътя. После засили шейната с крака и тя полетя надолу по склона с такава бързина, че на Хайди й се стори, че лети във въздуха. Детето ликуваше. Стори му се, че само след миг шейната спря пред колибата на козарчето Петер. Дядото отви детето, свали го на земята и поръча:

— Влез вътре, а когато започне да се смрачава, излез отново на пътеката! — После се обърна и затегли шейната нагоре по склона.

Хайди отвори вратата и се озова в тъмна кухничка, в която имаше печка и лавица с чинии. Видя на отсрещната стена врата, през която влезе в друга малка стая. Колибата на козарчето Петер не беше просторна като хижата на Алпиеца Йохи, а представляваше стара схлупена къщичка, където всичко беше тясно и оскъдно. Пред една масичка седеше жена и кърпеше жилетката на Петер. В ъгъла Хайди видя стара, прегърбена бабичка, която предеше. Момичето отиде право при нея и я поздрави:

— Добър ден, бабо, ето че дойдох.

Бабата вдигна глава и напипа протегнатата към нея ръчичка.

— Ти ли си детето, което живее горе при Алпиеца Йохи, ти ли си Хайди?

— Да, да — потвърди малката. — Ей сега дядо ме докара с шейната.

— Виж ти! Ръката ти е толкова топла! Кажи ми, Бригите, наистина ли Алпиецът Йохи е дошъл дотук с детето?

Майката на Петер, която кърпеше на масата, беше станала и любопитно оглеждаше малката от глава до пети. След малко отговори:

— Не ми се вярва Йохи да е слязъл с детето, мамо. Сигурно малката е объркала нещо.

Но Хайди каза уверено:

— Много добре знам кой ме уви в дебелия чувал и се спусна чак дотук с шейната — това беше дядо.

— Трябва да е вярно всичко онова, което Петер ни разправяше цяло лято за Алпиеца Йохи — прошепна бабата. — Кой би повярвал, че това е възможно? Мислех си, че детето няма да преживее и три седмици горе! А как изглежда малката, Бригите?

През това време майката на Петер добре бе огледала Хайди.

— Слабичка е като Аделхайд — отговори тя. — Обаче има черните очи и къдравата коса на Тобиас и на стария. Струва ми се, че прилича повече на тях.

През това време Хайди огледа малката стаичка, после се обърна към бабата и каза:

— Виж, бабо, единият капак на прозореца се клати! Дядо трябва да го закове. Иначе някой ден ще ви счупи прозореца.

— О, доброто ми дете — проговори старата жена. — За съжаление не мога да го видя, но го чувам как трака. Къщата е стара. Когато завее силен вятър, цялата скърца и ме хваща страх, че ще се срути над главите ни и ще ни убие. Ох, нямаме си кой да я поправя! Петер е още малък.

— Защо не можеш да видиш капака, бабо? Погледни, ето го там! — и Хайди посочи с пръст към прозорчето.

— Ох, детето ми, аз не виждам нищо в стаята, не е само капакът на прозореца — отговори жално бабата.

— Ами ако изляза и отворя капака? Тогава ще стане светло и ще можеш да виждаш, нали, бабо?

— Не, не, и тогава няма да видя нищо.

— Но ако излезеш навън и слънцето грее ярко, тогава не може да не ти стане светло! Ела с мен, бабо, аз ще ти покажа! — Хайди хвана бабата за ръка и я задърпа навън, защото бе започнала да се плаши от мисълта, че старицата не вижда светлината.

— Остави ме да си седя тук, доброто ми дете, защото за мен навсякъде е тъмно. Светлината не може да проникне в очите ми.

Сега вече Хайди избухна в плач:

— Кой може да ти помогне, бабо? Кой може да ти помогне?

Старата жена се опита да утеши детето, но не успя. Хайди почти никога не плачеше, но сега изпитваше такава мъка, че не можеше да спре сълзите си.

— Ела тук, мило дете — рече бабата. — Когато човек не вижда, той обича да слуша мили думи, а аз веднага харесах гласчето ти. Ела, седни тук до мен и ми разкажи как живееш горе в хижата. Какво прави дядо ти? Знаеш ли, аз го познавам отдавна, но вече години наред не съм чувала нищо за него, освен онова, което ми разказва Петер, а той не говори много.

Това подейства. Хайди веднага изтри сълзите си и заговори бързо:

— Само почакай, бабо, аз още днес ще разкажа всичко на дядо и той ще направи така, че да виждаш отново. Освен това ще стегне капака, дето трака, и ще поправи колибата, за да не падне върху главите ви. Всичко ще бъде наред, ще видиш.

Бабата не каза нищо. Хайди седна до нея и живо заразказва за живота с дядо си, за чудесните дни на пасището и за зимата в хижата. Разказа й как дядото е измайсторил от дърво пейки, столове, нова купичка за мляко и лъжици; хубави ясли, в които да слагат сеното за Белка и Галка, и голямо дървено корито за къпане през лятото. Хайди описваше с подробности всеки нов предмет и говореше за учудването, което беше изпитвала, виждайки го да се появява така внезапно от парче дърво. Обясни, че винаги стои до дядо си и го гледа как работи и как й се иска един ден и тя да прави такива хубави неща.

Бабата слушаше с голямо внимание и от време на време се провикваше:

— Чуваш ли, Бригите? Чуваш ли какво казва малката за Йохи?

По едно време разказът бе прекъснат от силно тропане пред вратата. Петер се втурна в стаичката, но спря като закован, смаян, че вижда Хайди. Ала когато момиченцето весело го поздрави с „Добър вечер“, лицето му грейна от радост.

— Нима се връщаш от училище? — попита учудено бабата. — Отдавна толкова бързо не ми е минавал следобедът. Как върви четенето?

— Все така — гласеше краткият отговор.

— Жалко — промълви с въздишка бабата. — А аз все си мислех, че ще настъпи някаква промяна. През февруари ще навършиш дванадесет години, пък още не можеш да четеш…

— Защо си мислела, че ще настъпи промяна, бабо? — попита заинтересовано Хайди.

— Исках да кажа, че очаквах да се научи да чете — отговори бабата. — Време му е. Ей там, на лавицата, имам един стар молитвеник. В него има много хубави песни. Толкова отдавна не съм ги чувала, че забравих думите. Надявах се, че Петер ще почне да ми ги чете на глас, когато вечер седим до огъня. Но той не може да се научи. Много му е трудно.

— Май трябва да запаля лампата, защото започва да се стъмва — обади се майката на Петер, която през цялото време беше кърпила усърдно. — И за мен следобедът мина, без да го усетя.

Като чу това, Хайди скочи от столчето си, протегна бързо ръка и рече:

— Лека нощ, бабо, трябва веднага да си тръгвам, защото става тъмно. — След това подаде ръка на Петер и майка му и се запъти към вратата.

Бабата се провикна загрижено:

— Чакай, чакай, Хайди! Не можеш да си тръгнеш сама, Петер ще дойде с теб. И да внимаваш за детето, момче, гледай да не падне и не се спирайте на едно място, за да не замръзнете, чуваш ли? Ами има ли си дебел шал?

— Нямам никакъв шал — извика весело Хайди. — Но не ми и трябва, защото няма да замръзна. — Тя изскочи толкова бързо през вратата, че Петер се затича да я настигне.

Ала бабата отново извика подире им:

— Тичай след тях, Бригите, тичай, нощта е толкова студена, че детето ще замръзне! Вземи моя шал, тичай бързо, чуваш ли!

Бригите я послуша. Децата едва бяха направили няколко крачки по пътеката, когато видяха Йохи, спускащ се с енергични крачки по склона, и спряха да го изчакат.

— Браво, Хайди, удържа на думата си! — усмихна се той, уви отново детето в дебелия чувал, взе го на ръце и тръгна нагоре по пътеката.

Бригите не повярва на очите си, когато старецът загърна така грижливо внучката си и я понесе към хижата. Двамата с Петер бързо се прибраха на топло и Бригите незабавно разказа на бабата какво е видяла, без да крие учудването си. Старицата също остана смаяна и на няколко пъти повтори:

— Слава на Бога! Нему дължим благодарност, че Йохи се държи така с детето! Дано пак го доведе у нас, толкова ми беше хубаво с него! Какво добро сърце има само и как весело умее да разказва! — Чак докато си легна, бабата повтаряше: — Дано само да дойде пак! Ето че отново имам нещо на света, на което да се радвам.

Бригите всеки път се съгласяваше с нея, а пък Петер кимаше в знак на съгласие и се усмихваше доволен:

— Нали ви казвах…

През това време, увитата в чувала Хайди не оставяше дядо си на мира. Все питаше нещо, ала гласецът й не можеше да проникне през дебелата завивка и старецът не разбираше нито дума.

— Почакай малко — каза й накрая той. — Ще говорим, като се приберем вкъщи.

Щом влязоха в хижата, Хайди се освободи от завивката и заговори веднага:

— Дядо, утре трябва да вземеш чук и пирони и да заковеш здраво капака на прозореца, защото е счупен.

— Трябва ли? Така значи! Кой ти каза това? — попита строго Йохи.

— Никой не ми го е казал, сама се сетих — отвърна Хайди. — Къщата е стара и бабата се страхува, че ще се срути над главите им. Освен това пред очите й е тъмно. Само си помисли колко е тъжно да си винаги на тъмно и все да те е страх! Утре ще отидем и ще й помогнем, нали, дядо?

Хайди се сгуши в дядо си и го загледа умолително.

— Да, Хайди! Утре ще отидем. Не бива да оставим къщата да се срути.

Детето толкова се зарадва, че заподскача като козичка из цялата стая, като непрекъснато повтаряше:

— Утре ще отидем! Утре ще отидем!

Дядото изпълни обещанието си. Следващия следобед двамата повториха чудесното пътуване с шейната. Както и предишния ден, старецът остави детето пред вратата на старата колиба и рече:

— Влез сега вътре, а щом започне да се смрачава, излез на пътеката! — После прибра чувала в шейната и започна да обикаля къщурката.

Хайди едва бе влязла в стаичката и бабата се провикна от ъгъла си:

— Детето дойде! Детето дойде! — Тя толкова се зарадва, че спря чекръка и протегна двете си ръце към момиченцето.

Хайди изтича при бабата, седна на столче до нея, и започна весело да говори. Изведнъж къщата се разтърси от силни удари. Бабата се уплаши, че ей сега покривът ще рухне над главите им. Но Хайди я успокои, че дядо й кове нещо с чука, защото иска да поправи къщата.

— Какво говориш, Хайди? Нима е възможно такова нещо? Значи добрият Бог не ни е забравил! — развълнува се още повече бабата. — Чу ли какво каза детето, Бригите? Излез навън и ако това наистина е Алпиеца Йохи, покани го да влезе за малко, за да мога да му благодаря.

Бригите послуша майка си. Алпиецът Йохи тъкмо закрепваше нови панти за дървения капак, когато жената пристъпи към него и рече:

— Желая ви добра вечер, Йохи, мама също ви поздравява. Искаме да ви благодарим за услугата, която ни правите. Сигурна съм, че никой друг нямаше да дойде да ни помогне, и искаме да ви благодарим, защото…

— По-кратко! — прекъсна я старият. — Знам какво говорят хората за Алпиеца Йохи. Прибери се вътре, като си свърша работата, ще си тръгна.

Бригите се подчини веднага, защото никой не смееше да противоречи на Алпиеца Йохи. Той продължи работата си, обиколи къщурката от всички страни, потегна каквото можа, после се изкачи по тясната стълбичка на тавана и не престана да работи с чука, докато не заби и последния пирон, който беше донесъл. Когато свърши, вече беше започнало да се смрачава. На прага се показа малката Хайди. Както и вчера, дядото я уви в дебелия чувал, взе я на ръце и потегли нагоре, влачейки шейната след себе си.

Така измина зимата. В безрадостния живот на сляпата старица се появи светлинка. Дните й вече не бяха дълги и черни, както досега, а изпълнени с радостно очакване. От ранно утро тя се ослушваше за леките детски стъпки, а когато вратата наистина се отвореше и детето се втурнеше в стаичката с весели скокове, тя се провикваше:

— Слава на Бога! Ето че пак дойде!

И Хайди сядаше до нея и започваше да бъбри весело за различни неща, а сърцето на бабата се топеше от радост. С Хайди времето течеше бързо. Бабата нито веднъж не попита както по-рано: „Бригите, още ли не е свършил денят?“, а всеки път, когато Хайди си тръгваше, казваше нещо съвсем друго:

— Колко бързо мина следобедът, не е ли така, Бригите?

А тя й отговаряше:

— Ами да, струва ми се, че ей сега сме раздигнали чиниите от обяда.

Тогава бабата продължаваше:

— Дано само Господ Бог запази детето и Алпиеца Йохи, който се грижи за него! Здраво ли изглежда, Бригите?

И всеки път козарката отговаряше:

— Румено е като ябълка.

Хайди също беше много привързана към бабата и когато се сетеше, че никой, дори дядо й, не е в състояние да върне светлината на очите й, се натъжаваше до плач. Ала бабата постоянно й повтаряше, че изобщо не страда от това, особено когато тя е при нея, затова Хайди не пропускаше нито един хубав зимен ден, без да я посети. Мълчаливият й дядо всеки път вземаше чука си и разни други инструменти и по цял следобед майстореше нещо по схлупената къщурка. Скоро проличаха и първите резултати от работата му: нощем вече не се чуваше онова страховито тракане и скърцане и бабата обясняваше, че преди по цяла зима не можела да спи от страхове, а сега била много по-добре и затова също трябвало да благодари на Алпиеца Йохи.