Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хайди (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heidis Lehr- und Wanderjahre, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
Йонико (2014)
Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Йохана Спири. Хайди

ИК „ПАН“, София, 2011

Редактор: Цанко Лалев

Илюстрации: Пол Хей

Художник на корицата: Таня Колева

ISBN: 954-657-073-7

История

  1. — Добавяне

Десета глава
Старата госпожа Зеземан

На следващия ден в дома Зеземан цареше трескаво очакване. Всички бяха заети с оживени приготовления. По всичко личеше, че очакваната дама е много важна личност и че всички вкъщи изпитваха голям респект пред нея. Тинете сложи на главата си съвсем нова снежнобяла шапчица, а Себастиян измъкна кой знае откъде ниски столчета и ги нареди по всички подходящи ъгълчета, за да има дамата винаги столче под краката си, където и да реши да седне. Госпожица Ротенмайер надзираваше усърдно приготовленията и с целия си вид намекваше, че макар да се очаква пристигането на нова господарка, никой не бива да забравя старата.

Най-после колата изтрополи пред входа и Себастиян и Тинете хукнаха надолу по стълбището. Бавно и с достойнство госпожица Ротенмайер ги последва, защото знаеше, че тя също е длъжна да се яви при посрещането на госпожа Зеземан. На Хайди беше наредено да се оттегли в стаята си и да чака там, докато я повикат, защото бабата щеше да влезе първо при Клара и очевидно желаеше да остане сама с нея. Хайди седна в един ъгъл и започна да си повтаря новото обръщение.

Не мина много време и Тинете провря глава през вратата на стаичката й и нареди кратко, както винаги:

— Чакат ви в учебната стая!

Госпожица Ротенмайер не бе обяснила на Хайди какво означават думите „милостива госпожо“ и детето беше сметнало, че дамата вероятно се е объркала. Досега малката беше чувала да се казва „госпожо“ или „господине“, след което следваше името, вероятно така трябваше да бъде и в този случай. Още щом отвори вратата към кабинета, бабата се обърна към Хайди и заговори с мил глас:

— А, ето го и детето! Ела при мен да те видя.

Хайди влезе в стаята и поздрави с ясен гласец:

— Добър ден, госпожо Милостива.

— Какво беше това? — засмя се старата жена. — Така ли казват при вас, в Алпите?

— Не, при нас никой не казва така — отговори сериозно Хайди.

— Ами да, и при нас също — засмя се отново госпожа Зеземан и сърдечно потупа Хайди по бузата. — Няма нищо! За тебе съм госпожа Зеземан и винаги трябва да ме наричаш така. Нали ще запомниш?

— Да, разбира се — увери я все така сериозно Хайди.

Старата дама огледа Хайди от глава до пети, като непрекъснато кимаше с глава, а Хайди през цялото време я гледаше право в очите, защото от тях струеше такава сърдечност, че сърцето й се стопли като никога досега. И въобще, госпожа Зеземан толкова й хареса, че не можеше да откъсне поглед от нея. Тя имаше прекрасни бели коси, бонето й беше украсено с тънка дантела, а връзките му непрекъснато трепкаха, сякаш от лицето й подухваше лек ветрец, което се струваше на Хайди най-прекрасното нещо на света.

— Как ти е името, дете? — попита бабата.

— Казвам се само Хайди, но тук ми казват Аделхайд и трябва да внимавам… — Хайди млъкна уплашено, защото се почувства виновна.

Винаги, когато госпожица Ротенмайер се провикнеше: „Аделхайд!“, детето не реагираше, защото смяташе, че това не се отнася до него. Не можеше да свикне с новото си име и се почувства още по-виновно пред госпожица Ротенмайер, която току-що бе влязла в стаята.

— Госпожа Зеземан без съмнение ще одобри — заговори строго новодошлата, — че трябваше да избера име, което да може да се произнася без срам, най-малкото заради прислугата.

— Скъпа Ротенмайер — отговори госпожа Зеземан, — когато човек е свикнал с едно име, най-добре е да го наричаме с него, а не с някое друго.

Госпожица Ротенмайер се чувстваше много неудобно, когато старата дама се обръщаше към нея само по име, без да добави към него съответната титла, но не смееше да се възпротиви. Госпожа Зеземан вървеше по свой път и никой не беше в състояние да й влияе. Тя бе забелязала какво става в къщата още с влизането си.

Когато в деня на пристигането й Клара си полегна следобед, бабата приседна на един стол до леглото й и затвори очи за няколко минути; после обаче стана — защото бързо се отморяваше — и влезе в трапезарията. Там нямаше никой. Сигурно спи, каза си старата дама, отиде до стаята на госпожица Ротенмайер и силно почука на вратата. Възпитателката се появи едва след няколко минути и остана твърде изненадана от неочакваното посещение.

— Къде стои детето, докато Клара спи, и с какво се занимава? — попита строго госпожа Зеземан.

— В стаята си е и би могло да се занимава с полезни неща, ако имаше поне малко желание и сръчност — отговори мрачно госпожицата. — Ала госпожа Зеземан би трябвало да знае, че малката често си измисля и прави неща, които дори не бих се осмелила да спомена в образовано общество.

— Искам да ви кажа, че и аз бих правила като нея, ако ме затваряха по цели часове в стаята ми. Да видя тогава какво ще разказвате за мен в образованото общество! Веднага идете да извикате детето и го отведете в моята стая. Ще му дам някои хубави книжки, които донесох от Холщайн.

— Точно там е нещастието, най-голямото нещастие! — провикна се разчувствано госпожица Ротенмайер и плесна с ръце. — Какво ще прави детето с хубавите книги? През цялото това време не успя да овладее дори азбуката. Невъзможно е да го научим на най-простите правила на приличието, попитайте господин кандидата! Ако този толкова благовъзпитан човек нямаше търпението на небесен ангел, сигурно отдавна щеше да се откаже от уроците си!

— Странно, детето не ми прилича на невежо — проговори като на себе си госпожа Зеземан. — Все пак го доведете при мен, а аз ще му дам да разгледа картинките.

Госпожица Ротенмайер искаше да каже още много неща, но госпожа Зеземан се обърна и с бързи стъпки се отправи към стаята си. Тя беше много учудена от новината за невежеството на Хайди и смяташе да се заеме сериозно с тази работа, и то без помощта на господин кандидата, когото иначе ценеше заради добрия му характер. Винаги, когато се срещаха, старата дама го поздравяваше с искрена любезност, но бързо излизаше от стаята, за да не бъде въвлечена в разговор. Така и не бе успяла да свикне с начина му на изразяване.

Хайди скоро се яви в стаята на госпожа Зеземан и смаяно ококори очи, когато видя великолепните пъстри картини в книгите, донесени от нея. Когато старата дама обърна поредния лист, от гърдите на момиченцето се изтръгна вик; то се вгледа с грейнали очи в картинката, после скри лице в ръцете си и захълца неудържимо. Бабата погледна изненадано страницата и видя, че картината изобразява красива зелена поляна, по която се разхождат бели и шарени козички и късат листенцата на зелените храстчета. В средата стоеше овчарят, опрян на дългата си гега, и наблюдаваше внимателно стадото си. Всичко беше потопено в златна светлина, защото слънцето тъкмо залязваше на хоризонта.

Госпожа Зеземан улови ръката на Хайди и заговори успокоително:

— Недей така, дете, не плачи, не плачи! Разбирам, че картинката ти напомня за дома, но я виж, тук има една хубава приказка и тази вечер ще ти я разкажа. В книгата има и други хубави приказки и всички могат да се прочетат и преразкажат. Слушай ме сега, трябва да поговоря сериозно с теб, затова изтрий сълзите си и застани пред мен, за да мога да те виждам. Ето, така е добре. Отново сме весели, нали?

Трябваше да мине още малко време, преди Хайди да се успокои напълно и да престане да хълца. Старата дама не бързаше. Остави на детето достатъчно време да се овладее и само понякога проговаряше:

— Така… така е добре. Ето че отново се развеселихме.

Когато малката най-после се успокои, госпожа Зеземан заговори:

— Сега трябва да ми кажеш нещо, мила! Как вървят уроците с господин кандидата? Учиш ли се добре? Какво знаеш вече?

— Нищо не съм научила — отговори с въздишка Хайди. — Но аз отдавна знаех, че е невъзможно.

— Какво говориш, Хайди? Кое е невъзможно?

— Не мога да се науча да чета, много е трудно.

— Това не е вярно! Откъде си почерпила тази мъдрост?

— Петер ми каза, а той знае, много пъти е опитвал, но никога няма да се научи да чете, много е трудно.

— Този Петер заслужава да му откъсна ушите! Виж какво, Хайди, не бива да приемаш на доверие всичко, което ти казва Петер, трябва да се опиташ сама. Сигурна съм, че просто не си слушала внимателно господин кандидата и дори не си погледнала буквите.

— Няма никаква полза — отвърна Хайди, която се беше примирила с неизбежното.

— Сега ще ти кажа нещо, дете — заговори строго бабата — и ти трябва да ме изслушаш внимателно! Ти не си се научила да четеш, защото си повярвала на твоя Петер; сега обаче ще повярваш на мен, а аз ти заявявам твърдо и уверено, че много бързо ще се научиш да четеш като повечето деца на твоята възраст. Ти си едно, Петер е друго. Трябва също така да знаеш какво ще стане, като се научиш да четеш. Нали видя козаря на красивата зелена поляна? Щом се научиш да четеш, аз ще ти дам тази книга и ще прочетеш всичко за живота му. Ще разбереш какво е станало с него и с козичките, ще узнаеш всички онези странни неща, с които се е срещнал по пътя си. Все едно, че някой ти го е разказал. Искаш да знаеш какво става с този козар, нали, Хайди?

Детето беше слушало с напрегнато внимание и сега си пое дълбоко дъх и отговори с пламнали очи:

— О, само да можех да се науча да чета!

— Сигурна съм, че ще се научиш и то бързо. Така, а сега трябва да видим какво прави Клара. Ела с мен, ще вземем и красивите книжки. — Бабата улови Хайди за ръка и я поведе към учебната стая.

От деня, когато Хайди бе решила да си отиде у дома и госпожа Ротенмайер й се беше накарала, че е лоша и неблагодарна и че господин Зеземан ще бъде много недоволен от този позорен опит за бягство, в детето бе настанала промяна. То бе проумяло, че не може да си отиде, когато поиска, както му беше казала леля Дете, и смяташе, че бабата и Клара споделят мнението на госпожицата. Затова не смееше да каже на никого, че иска да си отиде у дома, а и не искаше да гневи бабата, която се отнасяше толкова мило с него. Но в сърцето му се събираше тежка мъка; то престана да се храни и ставаше все по-бледо и по-бледо. Вечер дълго не можеше да заспи, защото щом оставаше само и всичко наоколо утихваше, започваше живо да си представя живота у дома, планинските поляни, огрени от слънцето и обсипани с цветя; а когато най-после заспиваше, виждаше в съня си червените скални зъбери и пламтящото снежно поле на Чезаплана. Събудеше ли се сутрин, Хайди скачаше зарадвано и хукваше към прага на хижата — и тогава осъзнаваше, че все още е в голямата каменна къща във Франкфурт, далеч, далеч от дома, и никога няма да се върне при дядо си. Тогава заравяше глава във възглавницата и дълго плачеше, съвсем тихо, за да не я чуе никой.

Безрадостното личице на детето не можеше да не направи впечатление на госпожа Зеземан. Тя изчака да минат няколко дни, за да види дали нещата няма да се променят и детето да възвърне предишната си веселост. Но когато то си остана все така бледо и все по-често започна да се появява на масата със зачервени от плач очи, тя разбра, че трябва да вземе нещата в свои ръце.

Един ден отведе Хайди в стаята си, сложи я да седне на едно столче и рече с най-сърдечния си глас:

— Искам да ми кажеш какво ти е, Хайди, за какво тъгуваш!

Хайди не можеше да се покаже неблагодарна към тази толкова мила баба, а и много се страхуваше, че ще изгуби благоразположението й, затова отговори тъжно:

— Не бива да казвам.

— Как така? И на Клара ли не можеш да кажеш? — попита учудено бабата.

— О, да! Никому не бива да казвам — увери я Хайди и изражението й беше толкова тъжно, че старата жена едва не се разплака.

— Чуй ме, детето ми — заговори топло тя, — ще ти кажа нещо много важно: когато човек има някаква болка, най-добре е да я изплаче на добрия Бог и да го помоли за помощ. Само той може да излекува човешките неволи. Разбираш ме, нали? Сигурна съм, че всяка вечер се молиш на добрия небесен отец и му благодариш за доброто, което ти е сторил, и го молиш да те предпази от всичко лошо!

— О, не, никога не го правя — отговори честно детето.

— Никога ли не си се молила, Хайди, не знаеш ли какво е това?

— Молила съм се с първата си баба, но беше много отдавна и съм забравила.

— Ето виждаш ли, Хайди, затова си толкова тъжна. Нямаш си кой да ти помогне. Само си помисли колко добре ще се почувстваш, ако можеш да изповядаш мъката си на добрия Бог и да го помолиш за помощ! Бог помага на всички хора и ни дава онова, от което имаме нужда.

В очите на Хайди блесна плаха надежда.

— Наистина ли мога ли да му кажа всичко?

— Разбира се, Хайди. Всичко.

Детето издърпа ръката си и забързано попита:

— Мога ли да си вървя?

— Разбира се! Разбира се! — отговори весело бабата и Хайди хукна зарадвано към стаята си.

Настани се на едно ниско столче и изповяда на добрия Бог всичко, което й тежеше на сърцето и я караше да страда. А накрая го помоли от цялото си сърце и с голяма настойчивост да й помогне и още утре да я отнесе обратно у дома, при дядо.

Беше минала повече от седмица след този паметен ден, когато господин кандидатът изрази желание да поговори насаме с госпожа Зеземан, тъй като имал да обсъди с нея един извънредно важен въпрос. Тя го покани в стаята си и любезно му протегна ръка за поздрав.

— Бъдете добре дошъл, драги господин кандидат! Седнете при мен, ето тук! — Тя намести стола му и продължи: — Така, а сега ми кажете какво ви води при мен. Надявам се, че не е нещо лошо? Или имате оплаквания?

— Дори напротив, милостива госпожо — започна учителят. — Случи се нещо, което отдавна бях престанал да очаквам, а и никой, който би имал възможността да наблюдава събитията не би могъл да допусне, защото според всички предпоставки можеше да се приеме, че това е напълно невъзможно, ала все пак се случи, и то по най-странен начин, така да се каже в пълно противоречие с всички логични очаквания…

— Да не би Хайди да се е научила да чете, господин кандидат? — успя най-сетне да го прекъсне госпожа Зеземан.

Учителят можа само да изгледа изумено дамата.

— Това е цяло чудо — заговори най-после той. — Не само че след всички мои задълбочени обяснения и невероятни усилия детето не успя да овладее дори азбуката, ами сега, след като бях взел твърдото решение да изоставя непостижимото и да поднеса пред очите му така да се каже само голите букви, то се научи да чете буквално за един ден и вече произнася дори дългите думи съвършено правилно, нещо, което рядко ми се е случвало с начинаещи като него. Още по-странно ми се стори обаче, че милостивата госпожа веднага отгатна какво се е случило.

— В човешкия живот се случват много чудни неща — отговори с усмивка госпожа Зеземан. — Понякога стават щастливи съвпадения, като например внезапно усърдие от страна на ученика и нов метод, приложен от учителя. И от двете има полза, господин кандидат. Нека се радваме, че детето се е научило да чете, и да се надяваме, че ще продължи все така.

Тя изпрати учителя до вратата и бързо се отправи към кабинета, за да се убеди лично в току-що чутото. Хайди беше седнала до Клара и й четеше някакво разказче, прониквайки с най-голямо учудване и нарастващо усърдие в новия свят, който се разкриваше пред нея. Изведнъж черните буквички се бяха превърнали в хора и предмети, бяха станали живи и разкриваха пред очите й трогателни истории.

Още същата вечер, когато седнаха на масата, Хайди намери до чинията си голямата книга с красиви картинки и когато погледна учудено към бабата, тя кимна с глава и се усмихна сърдечно.

— Да, детето ми, книгата е твоя.

— Завинаги ли? Дори когато се върна у дома? — попита зачервената от радост Хайди.

— Разбира се, че завинаги! — потвърди тържествено госпожа Зеземан. — Още утре ще започнем да я четем.

— Но ти няма да си отидеш у дома, Хайди — намеси се Клара. — Ще останеш тук още поне няколко години. Само си помисли колко самотна ще се чувствам, когато баба си замине.

Преди да си легне, Хайди разгледа новата си книжка и от този ден нататък най-любимото й занимание беше да се сгуши някъде с книга в ръка и да чете разказчетата, към които принадлежаха красивите пъстри картинки.

Често се случваше вечер госпожа Зеземан да каже:

— А сега Хайди ще ни почете нещо.

И тогава детето се изпълваше с щастие, защото четенето му се удаваше вече съвсем леко, а когато четеше разказите на глас, те ставаха още по-хубави и разбираеми. Госпожа Зеземан обясняваше на децата по-трудните неща и разказваше още много хубави истории. Любимата картинка на Хайди си остана зелената поляна с козаря и стадото, и тя можеше цял ден да седи и да гледа щастливото му лице. На тази картинка момъкът все още беше в родния си дом и вървеше с леко сърце след бащиното стадо. Но на следващата страница беше показано как е избягал от родителите си и живее на чуждо място, как се е наел да се грижи за свинете и е отслабнал ужасно, защото получавал само рядка каша. На тази картина слънцето не сияеше така ярко, както на предишната, земята беше сива и обвита в мъгла. Но в края на разказа имаше още една картинка: на нея старият баща тичаше с разперени ръце към разкаялия се син, който се връщаше в бащиния дом отслабнал и със страх в сърцето, облечен само в окъсана риза. Това беше любимата история на Хайди и тя не преставаше да я чете, високо и ясно, и да слуша със затаен дъх обясненията на госпожа Зеземан. В книгата й имаше още много хубави разкази и дните минаваха бързо в четене и разглеждане на картинките, така че неусетно стана време добрата старица да си замине за дома.