Йохана Спири
Хайди (3)

Втора глава
При дядото

След като Дете си тръгна, Йохи отново седна на пейката. Пускаше големи облаци дим от лулата си, гледаше втренчено в земята и не продумваше. През това време Хайди се огледа весело наоколо, откри кошарата за козите, пристроена към хижата и надникна вътре. Беше празна. Детето мина зад хижата и отиде при старите ели. Вятърът свиреше във високите им върхове. Хайди спря и се заслуша. Когато вятърът утихна, детето се върна при дядо си. Като го завари в същото положение, в каквото го беше оставило, то застана пред него, сложи ръце на гърба си и го загледа внимателно.

Дядото вдигна поглед.

— Какво искаш? — попита той.

— Искам да видя какво има в хижата — отвърна Хайди.

— Тогава ела! — Дядото стана и тръгна напред. — И си вземи вързопчето с дрехите — нареди той на влизане.

— Вече не ми трябват — заяви Хайди.

Старецът се обърна и изгледа проницателно детето, чийто черни очи светеха от любопитство.

— Не може да е толкова глупаво — промърмори той. — Защо не ти трябват? — прибави по-високо.

— Искам да ми е леко като на козичките.

— Е, така може. Но все пак ги донеси — нареди дядото. — Ще ги сложим в долапа.

Хайди го послуша. Йохи отвори вратата и момиченцето влезе след него в едно доста голямо помещение, което заемаше цялата хижа. Там имаше маса и стол; в единия ъгъл беше леглото на дядото, в другия — огнището, над което висеше голям котел; на отсрещната стена имаше голяма врата и когато дядото я отвори, се оказа долап, където държеше всичко, което му бе нужно: там бяха окачени дрехите му, на една лавица бяха наредени няколко ризи, чорапи и кърпи, на друга — няколко чинии и чаши, а на най-горната — кръгъл самун хляб, пушено месо и сирене.

Хайди сложи нещата си, колкото се може по-навътре, за да не се виждат. После огледа внимателно помещението и след малко попита:

— А къде ще спя, дядо?

— Където искаш — отговори той.

Точно това искаше да чуе Хайди. Тя обиколи цялото просторно помещение, за да намери най-удобното кътче за спане. В ъгъла, над дядовото легло беше изправена дървена стълба; Хайди се покатери по нея на тавана, който служеше за плевня. Там беше струпано прясно, ухаещо сено, а през кръгло прозорче се разкриваше чудесна гледка към долината.

— Тук ще спя — извика Хайди. — Дядо, ела да видиш колко е хубаво!

— Знам! — прозвуча отдолу отговорът.

— Сега ще си направя легло — провикна се отново детето и се разшета усърдно. — Но ти трябва да ми донесеш чаршаф, защото върху всяко легло се слага чаршаф, на който се спи.

— Така значи — обади се отдолу дядото.

Отиде при долапа и взе да рови сред вещите си; най-после измъкна изпод ризите дълга покривка от грубо платно, което можеше да замени чаршафа. Взе я и се изкачи по стълбата. Хайди вече си беше направила много удобно легло; в горния му край, на мястото за главата, беше натрупано повече сено. Легнало, детето можеше да гледа небето през отвореното кръгло прозорче.

— Добре си го направила — рече дядото, — сега ще сложим и чаршафа, но чакай малко. — Той грабна още един наръч сено и направи леглото двойно по-дебело, за да не се усеща твърдият под. — Така, а сега дай чаршафа!

Хайди веднага грабна тежкото платно, но едва го повдигна от земята; добре че беше толкова плътно, острите сламки нямаше да я бодат през него. Двамата заедно разстлаха чаршафа, а Хайди подпъхна краищата му под сеното. Леглото вече изглеждаше много меко и чисто, но Хайди застана пред дядо си и го загледа замислено.

— Забравихме нещо — промълви тя.

— Какво? — попита дядото.

— Завивката; когато човек си ляга, той се завива.

— Така ли прави? Ами ако нямам завивка? — усмихна се старецът.

— О, няма нищо, дядо — успокои го Хайди. — Тогава и за завивка ще сложа сено. — И тя се разбърза да покаже на дядо си.

— Чакай малко! — нареди той, слезе по стълбата и отиде при леглото си. След малко се върна и пусна на пода голям, тежък ленен чувал. — Това не е ли по-добро от сеното? — попита той.

Хайди задърпа с все сила чувала, за да го разстели, но малките ръце не можеха да се справят с трудната работа. Дядото й помогна и когато двамата заедно постлаха завивката върху леглото, всичко стана толкова хубаво и удобно, че Хайди застана пред новото си креватче и каза възхитено:

— Това е великолепна завивка и цялото легло е хубаво! Иска ми се да е вече нощ и да мога да си легна.

— Смятам, че е най-добре първо да похапнем — отвърна дядото. — Ти какво ще кажеш?

Покрай грижите около леглото Хайди беше забравила всичко друго, ала сега изведнъж усети колко е гладна. Цял ден не бе хапвала нищо, освен рано сутринта парче хляб и чашка рядко кафе, а след това беше изминала целия този дълъг път. Така че тя се съгласи с радост:

— Да, добре е да похапнем.

— Е, щом сме на едно мнение, слез долу! — рече дядото и тръгна след детето.

Щом слязоха, той отиде при огнището, откачи големия котел, който висеше на веригата, и закачи малкия. После разпали огъня. Щом млякото в котлето завря, старецът поднесе към огъня голямо парче сирене, набучено на дълга желязна вилица. Завъртя го на всички страни, докато доби златистожълт цвят. Хайди го наблюдаваше, след малко й хрумна нещо, изтича към долапа, после към масата и направи това няколко пъти. Когато дядото донесе на масата гърненце с мляко и печеното сирене, там вече беше поставен кръглият хляб, две чинии и два ножа. Хайди беше забелязала приборите в долапа и знаеше, че всички те са необходими при хранене.

— Е, много хубаво, че си се сетила сама — рече дядото и постави сиренето върху хляба. — Но ни липсва още нещо.

Хайди видя сладката пара, която се издигаше над гърненцето, и бързо хукна към шкафа. Там обаче имаше една-единствена купичка. Ала детето не се смути, защото най-отзад стояха две чаши. Хайди се върна само след миг и постави на масата купичката и една чаша.

— Хубаво си се сетила — каза дядото, — само че къде ще седнеш?

На единствения стол седеше самият той. Хайди се стрелна към огнището, донесе трикракото столче и се настани върху него.

— Е, сега имаш столче, но си много ниско — каза дядото. — От моя стол пак няма да стигаш масата, но все ще измислим нещо. Я ела тук! — Той стана, напълни купичката с мляко, сложи я на стола и го придърпа близо до трикракото столче, така че Хайди се сдоби с истинска маса. Дядото отряза голяма филия хляб, сложи върху нея парче препечено сирене и рече: — А сега яж!

Самият той приседна на края на масата и започна да обядва.

Хайди посегна към купичката и започна жадно да пие.

— Харесва ли ти млякото? — попита дядото.

— Никога не съм пила толкова хубаво мляко — отговори Хайди.

— Тогава ще ти сипя още. — И дядото напълни купичката й догоре.

Детето захапа весело хляба си, намазан с мекото като масло сирене, което беше много вкусно. От време на време отпиваше от млякото и изглеждаше доволно и щастливо. Когато се нахраниха, дядото отиде в кошарата, където го чакаше много работа. Хайди наблюдаваше с внимание как първо помете, после нахвърля прясно сено, за да легнат козичките. После отиде в бараката, отряза четири достатъчно дълги колчета, изряза една дъска и проби дупки в нея, а след това пъхна в дупките кръглите колчета и ги закрепи здраво: ето че се получи стол, същият като неговия, само че много по-висок. Хайди гледаше смаяна произведението на дядо си.

— Какво е това, Хайди? — попита Йохи.

— Това е стол за мене, затова е толкова висок, и колко бързо го направи — отвърна възхитеното дете.

— Умно е и бързо схваща — промърмори на себе си дядото. После взе чука, пироните и се зае да отстранява малките повреди по дома си.

Хайди го следваше по петите. Всичко, което правеше дядото й се струваше много интересно.

Така дойде вечерта. Старите ели зашумяха, силен порив на вятъра забуча в мощните корони. Този звук сладостно докосна сърцето на Хайди. Тя се развесели и заподскача под елите. Дядото стоеше на прага и наблюдаваше играещото дете. След малко се чу остро изсвирване. От планината се спускаше цяло стадо кози, а посред него вървеше козарчето Петер. Хайди нададе радостен вик и се стрелна, за да поздрави приятелите си от сутринта. Щом стадото стигна до хижата, две красиви, стройни козички, една бяла и една кафява, спряха мирно пред дядото и започнаха да ближат ръцете му, защото той всяка вечер им даваше по малко сол за добре дошли.

Петер продължи с останалите кози.

Хайди милваше нежно ту едната, ту другата козичка.

— Наши ли са, дядо? И двете ли са наши? В кошарата ли ще влязат? Завинаги ли ще останат при нас? — Хайди задаваше въпросите един след друг и дядото едва смогваше да вмъкне своето: „Да, да!“ между тях. Когато козичките излизаха солта, старецът рече:

— Влез вътре и донеси купичката си и хляба.

Хайди го послуша и се върна само след миг. Дядото издои от бялата козичка пълна купичка мляко, отряза парче хляб и каза:

— Наяж се, после се качи горе и си легни. Дете остави още едно вързопче с твои неща, ризки и не знам още какво. Ако ти трябват, ще ги намериш в долапа. Аз трябва да се погрижа за козите, а ти се наспи добре!

— Лека нощ, дядо! Лека нощ… как се казват, дядо, как се казват козичките? — провикна се детето и хукна след животните, които тъкмо влизаха в кошарата.

— Бялата се казва Белка, а кафявата Галка — отвърна дядото.

— Лека нощ, Белке! Лека нощ, Галке! — извика с все сила Хайди, защото козичките вече се бяха прибрали. Тогава малката седна на пейката, изяде хляба и изпи млякото си, ала силният вятър едва не я събори от мястото й, затова бързо свърши вечерята си, влезе в хижата и се качи в плевнята, където беше леглото й. Само след минута вече спеше толкова дълбоко и щастливо, както се спи само в най-разкошното княжеско легло.

Не след дълго, още преди да се беше стъмнило напълно, си легна и дядото, защото сутрин ставаше винаги със слънцето, а през лятото то се издигаше много рано над планините.

През нощта вятърът виеше в комина, цялата хижа трепереше и скърцаше. Старите ели отвън се люлееха с такава сила, че от време на време се чупеше по някой клон. Посред нощ дядото стана и каза полугласно на себе си:

— Сигурно го е страх.

Той се изкачи по стълбичката и пристъпи към леглото на Хайди. Луната освети нощното небе, после вятърът отново подгони облаците и всичко потъна в мрак. След малко през кръглото прозорче лунната светлина отново падна право върху постелята на Хайди. Момиченцето спеше със зачервени бузи под тежката си завивка, беше положило главица върху закръглената си ръчичка и очевидно сънуваше нещо приятно, защото личицето му изглеждаше доволно. Дядото остана загледан в спящото дете, докато луната отново се скри зад облаците и светът потъна в мрак; едва тогава слезе обратно в стаята си.