Йохана Спири
Хайди (12)

Единадесета глава
Хайди тъгува

През цялото време на престоя си, всеки следобед, когато Клара лягаше да поспи, а госпожица Ротенмайер тайнствено изчезваше, тъй като също се нуждаеше от почивка, госпожа Зеземан сядаше за малко до внучката си, но само след пет минути беше отново на крака и отиваше да повика Хайди. Отвеждаше я в стаята си, разговаряше с нея, занимаваше я с най-различни неща, забавляваше я. Госпожа Зеземан беше донесла няколко чудесни малки кукли и показа на Хайди как да им ушие роклички и престилчици. Така, без да го забележи, момиченцето се научи да шие и с голяма радост приготвяше на малките човечета дрешки и палтенца, защото госпожа Зеземан й даваше все нови и нови парчета плат в най-прекрасни цветове. След като Хайди се научи да чете, госпожа Зеземан й позволяваше да чете на глас от своята книжка; това доставяше на детето най-голяма радост, защото колкото повече четеше историите в нея, толкова повече ги обикваше. Хайди преживяваше живота на героите от книжката, те скоро й станаха близки и тя се връщаше към тях с най-голямо удоволствие. Все пак детето не можа да възвърне напълно някогашната си веселост, а очичките му загубиха блясъка си.

Дойде и последната седмица, която стара майка щеше да прекара във Франкфурт. Един ден тя отново повика Хайди да отиде в стаята й по времето, докато Клара спеше. Хайди влезе с голямата книга под мишница, старата дама й махна с ръка да отиде при нея, взе книгата и рече:

— Искам да ми кажеш нещо, Хайди. Защо не си весела? Още ли таиш в сърцето си същата тъга?

— Да — кимна плахо Хайди.

— Изказа ли мъката си на добрия Господ?

— Да.

— Молиш ли се всяка вечер всичко да тръгне на добро и Бог да те направи отново весела?

— О, не, вече никога няма да се моля.

— Какво говориш, Хайди? Това ли трябваше да чуя от теб? Защо си престанала да се молиш?

— Няма полза. Добрият дядо Господ не ме чува — обясни възбудено Хайди. — Ето какво мисля аз: сигурно вечер всички хора от Франкфурт отправят молитви към Бога и той не може да чуе всички. Сигурна съм, че изобщо не ме е чул.

— Откъде си толкова сигурна, Хайди?

— Много пъти се молих, и то все за едно и също. Минаха цели седмици, а добрият дядо Господ не направи нищо.

— Но така не става, Хайди! Не бива да говориш такива неща! Трябва да разбереш, че той е добър баща за всички нас, който винаги знае кое е добро и кое зло. А хората често не знаят кое е най-доброто за тях. И когато поискат да получат нещо, което не е добро, той не им го дава, а изчаква и после ги дарява с нещо друго, много по-добро. Но това става само ако продължим да му се молим от сърце. За тези, които нямат търпение и престанат да се молят и загубят доверието си в Бога, не остава нищо. Разбираш ли, онова, което си искала да измолиш, не е било добро за теб по това време; добрият Господ те е чул, защото той чува всички хора едновременно и помни молбите им, затова е Господ, а не човек като теб и мен. И тъй като е знаел кое е добро за теб, си е казал: да, малката Хайди ще има онова, за което моли, но едва тогава, когато то е добро за нея и когато ще я зарадва истински. И докато те е гледал отгоре, за да види имаш ли му доверие и молиш ли се всяка вечер, ти си избягала и си престанала да му вярваш и изобщо си го забравила. Знай, че който постъпва като теб, добрият Бог престава да чува гласа му между молещите се и с течение на времето го забравя и го оставя да прави каквото си поиска. И когато този човек преживее нещо лошо и започне да се оплаква и да хленчи, че няма кой да го подкрепи в теглото, никой не проявява съчувствие към него, а всеки му казва: „Ти сам избяга от добрия Бог, който можеше да ти помогне!“. И с теб ли искаш да стане така, Хайди, или ще коленичиш веднага пред добрия дядо Боже и ще го помолиш за прошка, че си побягнала от него? Обещаваш ли ми всеки ден да се молиш и да вярваш, че той ще стори всичко, което е добро за теб? Защото аз съм сигурна, че само той е в състояние да върне радостта в сърцето ти!

Хайди слушаше много внимателно. Всяка дума на старата жена се запечатваше в сърцето й, защото доверието й към нея беше безгранично.

— Веднага ще отида да помоля добрия дядо Боже за прошка и никога вече няма да го забравям — промълви разкаяно детето.

— Това е добре, Хайди, и той непременно ще ти помогне, когато му дойде времето, вярвай в това! — окуражи я госпожа Зеземан.

Хайди бързо се върна в стаята си и произнесе дълга, сериозна, изпълнена с разкаяние молитва към добрия Бог да не я забравя и отново да погледне към нея от небесния си престол.

Дойде и денят на заминаването и той беше тъжен ден за Клара и Хайди, но госпожа Зеземан успя да направи така, че двете деца да запомнят този ден като истински празник, а не като ден на тъга. Така беше, докато добрата стара жена се качи в колата и замина. Тогава в къщата се възцари тишина и празнота, сякаш светът се беше свършил, и през останалата част от деня Клара и Хайди седяха като изгубени и не знаеха какво да правят.

На следващия ден, когато уроците свършиха и настъпи времето, което двете деца винаги прекарваха заедно, Хайди влезе при Клара с книгата си под мишница и рече:

— Всеки ден ще ти чета, искаш ли, Клара?

Клара се зарадва на предложението и Хайди зачете с голямо въодушевление. Но доброто й настроение не трая дълго, защото едва зачела историята за една умираща старица, малката изплака отчаяно:

— О, сигурно баба е умряла! — И се разрида от жално по-жално, защото всичко, което четеше, беше за нея действително и сега повярва, че бабата на Петер е умряла и продължи да хълца и да ридае: — Баба е умряла и аз вече никога няма да ида при нея, и не можах да й дам нито едно хлебче!

Клара на няколко пъти се опита да й обясни, че в книгата се разказва не за бабата на Петер, а за съвсем друга старица, но дори когато успя да изясни появилото се недоразумение, Хайди не можа да се успокои и продължи да плаче неутешимо, защото мисълта, че бабата може да умре, се беше настанила трайно в сърцето й. Тя беше толкова далече, а какво ли щеше да стане, ако и дядото умреше и тя се върнеше вкъщи и завареше хижата празна и смълчана, и останеше съвсем сама на света, без да може да види още веднъж хората, които толкова обичаше?

През това време госпожица Ротенмайер бе влязла в стаята и беше чула как Клара полага отчаяни усилия да обясни на Хайди заблуждението й. Когато детето не престана да плаче, дамата отиде при него с видими признаци на нетърпение и заговори строго и хладно:

— Аделхайд, веднага престани да хленчиш! Нямаш никакви основания да проливаш сълзи. Ще ти кажа само едно: ако още един-единствен път те видя да избухнеш в плач, докато четеш книгата си, ще я взема от ръцете ти и никога повече няма да я видиш!

Това подейства. Хайди побледня от уплаха. Книгата беше най-голямото й богатство. Тя бързо изтри сълзите си и направи усилия да преглътне хълцанията си, така че от устата й не излезе повече нито звук. Госпожица Ротенмайер беше намерила правилното средство. Хайди не заплака нито веднъж, каквото и да четеше, макар че понякога едва успяваше да сдържи сълзите си. Тогава Клара я поглеждаше учудено и казваше:

— Хайди, защо правиш такива страшни гримаси? Никога не съм те виждала такава…

Ала гримасите не вдигаха шум и не правеха впечатление на госпожица Ротенмайер. Така Хайди успя да победи пристъпите на тъга и отчаяние и известно време животът протичаше спокойно и без шум. Само че детето изгуби почти напълно апетита си и стана толкова бледо и слабо, че сърцето на Себастиян се късаше от болка. Той не можеше вече да гледа мълчаливо как малката отказваше и най-вкусните ястия и не се докосваше дори до хляба си.

— Хапнете поне малко, мамзел — канеше я Себастиян, — толкова е вкусно. Не така! Пълна лъжица, и още една! — Но нищо не помагаше.

Хайди почти престана да се храни, а вечер, когато си легнеше, пред очите й веднага изникваха хижата на дядото и зелената планина и тя заравяше глава във възглавницата си и започваше тихичко да плаче.

Така мина доста време. Хайди изобщо не се интересуваше лято ли е или зима, защото каменните стени, които виждаше от прозорците на новия си дом, бяха все едни и същи, а на разходка излизаха само тогава, когато Клара се чувстваше достатъчно добре, за да й позволят пътуване с каретата. Но тези пътувания бяха винаги много кратки, защото Клара не понасяше дългото друсане. Така че никога не излизаха извън стените и павираните пътища, а се движеха все по широки, красиви улици, заобиколени от високи къщи и пълни с хора, но без нито една тревичка, да не говорим за ели. И копнежът на Хайди по красивите Алпи се засилваше с всеки изминал ден. Дори само споменаването на някое от местата, с които толкова беше свикнала, беше достатъчно да й причини режеща болка и тя трябваше да положи огромни усилия, за да не се издаде.

Така минаха есента и зимата. Един ден слънцето огря белите стени на къщата насреща и Хайди разбра, че е дошло времето Петер отново да изведе стадото си на планинското пасище, представи си разцъфналите диви рози и огнения залез над сивите зъбери. Детето се сви в един ъгъл на самотната си стая и здраво притисна с ръце очите си, за да не вижда слънчевата светлина по отсрещната стена; и така седя неподвижно, потискайки с мъка парещия копнеж в сърцето си, докато стана време Клара отново да го повика при себе си.