Карин Алвтеген
Дълг (32)

Глава трийсет и втора

Най-накрая тя заспа във фотьойла. Петер се почувства зле и това задейства всички познати предупредителни белези за приближаваща се атака на отчаяние.

Опита се да диша спокойно. Използва всичко, на което тялото му бе способно, за да се защити.

През цялото време я смяташе за луда.

Една луда, въвлякла го в това без никаква причина — тази мисъл го успокояваше и снемаше от него отговорността, но след като му показа писмото с майчиния почерк, той проумя, че има още нещо.

Нещо, за което нямаше представа.

Писмото се бе изплъзнало от ръката й и сега лежеше на пода. Огледа се за някакъв дълъг предмет, за да го докопа, но не намери нищо.

Преди тя да му покаже писмото, той бе равнодушен към своето положение, сякаш нямаше кой знае какво значение, но сега ужасът се пробуди, ужасът да не успее да разбере какво е искала да му каже майка му. В своето пиянство Демона бе намерила слабото му място и от този момент нататък той вече се бе превърнал в жертва на нейното насилие. Преди тя заплашваше единствено живота му и това не бе нещо особено, но сега сриваше всичко около него.

Какво имаше предвид, като го наричаше свой брат? Не беше ли още един вариант от сложните й игри? За да го обърка още повече?

Разбра, че би било направо опасно за живота му, ако покаже пробудените си чувства. Тогава тя щеше да е постигнала целта си, а какво щеше да прави с него после — за това той дори не смееше да си помисли.

Стори му се, че от гардероба долитат зловонни изпарения, все още толкова слаби, че бе възможно и да си въобразява. Положително в жилището имаше и друг боклук, който можеше да мирише така.

Дори самият той вонеше.

Продължаваше упорито да обработва халката на стената. Тя все още не помръдваше и пръстите го заболяха. И ако успееше да се освободи, какво щеше да направи? Не можеше да отвори външната врата без ключ. На пода до прозореца имаше два телефона, но той вече бе забелязал, че кабелите им са прерязани. Може би щеше да успее да извика за помощ през отвора за писма, но за да има достатъчно време, първо би трябвало да я обезвреди, а той знаеше, че няма да се справи.

Трябваше да измисли нещо, което възможно най-бързо да привлече вниманието, нещо, което е невъзможно да бъде пренебрегнато.

Опита да се концентрира, за да държи страха на разстояние. Ако сега получеше силен пристъп, нямаше да узнае какво възнамерява да прави с него тя.

 

 

В жилището започна да се развиделява, когато тя се събуди. Огледа се сънено и той видя, че рипсът от кадифения фотьойл е оставил дълги следи по дясната й буза. Тя го изгледа злобно и изчезна в кухнята. Чу, че точи вода от крана.

От някое съседно жилище долиташе слаба музика.

Всеки път, когато му се напомняше, че животът навън продължава, той изпитваше утеха, но и слабо безпокойство. Имаше ли там, навън, някой, който да го търси? Имаше ли някой, комуто да липсва?

Вечерта минаваше. Тя не се показа и това беше добре. Имаше достатъчно време да се успокои. Писмото лежеше на пода и всеки път, когато го погледнеше, получаваше сърцебиене.

Щом в стаята стана тъмно, той обви халката с част от завивката, за да не мъчи разранените си пръсти. По този начин с десния юмрук можеше да нанесе удар. Халката все още не даваше признаци, че може да бъде изтръгната.

На моменти задрямваше за кратко, но не тъй дълбоко, че да не се пробуди и при най-малкия звук. Нямаше да допусне да бъде изненадан.

После реши, че вече е нощ. В къщата не се долавяха никакви шумове, отдавна не бе чул и стъпки по стълбището. Питаше се какво ли прави тя. Вероятно лекуваше махмурлука си.

Лампата на тавана светна.

Той замижа и се престори, че спи. Чу я да крачи напред-назад. Крадешком погледна и я видя, скръстила ръце пред гърди, да се разхожда неспокойно сред стените на стаята.

Престори се, че се е събудил, и отвори очи. Под завивката с равномерни упорити движения се опитваше да освободи халката.

Тя се опули злобно. Изглеждаше раздразнена. Може би все пак не бе толкова забавно, колкото тя си мислеше? Може би самият лов и обкръжаването на плячката са по-забавни от победата?

— Ти харесваш тоя Лундберг, нали? — каза тя най-сетне.

Той не отговори.

— Видях ви да се прегръщате в кантората. А какво правите нощем, не е трудно да се предположи. Пфу! Да повърнеш.

Говореше на тласъци, сякаш някъде я болеше.

Той се изчерви.

— Мисля, че трябва да се заема с него, та малко да те пораздвижа. Не мога да те държа тук да си лежиш на спокойствие.

Седна във фотьойла.

— Дали да не отида да му прережа гърлото? — усмихна се тя.

Той се вбеси.

— Или чисто и просто да му запаля къщата, както си лежи и спи, и да го изчакам да избяга навън. А? Ти какво мислиш, Петер? Кое ще те отчая повече?

Той преглътна.

Боже мили, помогни ми да се владея!

Тя прихна. Той видя, че на горната й устна се появиха слюнки.

— Виж — каза усмихнат, — няма човек на този свят, за когото толкова да не ми пука, както за Улуф Лундберг!

Несъзнателно бе заключил пръстите на лявата си ръка при тази лъжа.

Тя разбра, че той използва думите й, и очите й се присвиха.

— Какво си въобразяваш? — просъска. — Че си нещо? Я се виж! Лежиш там като вързоп и не си в състояние да сториш нищо. Мога да правя с теб каквото си поискам. От мен зависи дали ще преживееш нощта!

Лявата половина на лицето й започна да трепери. Накрая се затресе цялата глава. Изглежда, това я притесни, защото се опита да скрие лице в ръцете си. Обърна му гръб.

Левият й крак беше върху писмото.

Сякаш усетила погледа му, тя се наведе и го вдигна. Тресенето престана. Отново се обърна към него. Усмивката й го изплаши. Вдигна ръката си, стискайки писмото.

— Я сега, малки ми Петер, да видим дали има още нещо, за което да ти пука на този свят!

Сърцето му подскочи.

Тя отиде в кухнята и той чу звук от драскане на клечка кибрит. Сграбчи халката и с всичка сила се напъна да я разхлаби. В същия момент тя се появи на прага със запалена стеаринова свещ в червен коледен свещник. Щракна ключа и лампата на тавана угасна.

— Да видим сега как прощалната реч на оная бабишкера гори — прошепна Аня Фрид.

Тръгна плавно през стаята като Санта Лусия с протегната пред себе си свещ. Постави я на масата. Сърцето му биеше до пръсване. Можеше да прави с него каквото поиска, само не и да изгори писмото.

Но тя отлично знаеше това.

Беше спечелила.

Бавно наведе хартията към пламъка.

Нещо в него се счупи.

Изкрещя. Напълно безразсъдно. Всичките му сетива се събраха в гърлото и звукът, който изтръгна от себе си, бе невероятен. Ужасът от последното денонощие тайно се бе превърнал в ревящ тигър и сега тръгна в отбрана към нечовешката заплаха, на която бе подложен. През тялото му премина адреналинов шок, който обтегна мускулите му като стоманени жици, и по-скоро като нещо естествено, отколкото изненадващо, халката се отскубна от стената.

Той стана и се обърна към нея. Тя стоеше като окаменяла, с все още протегната към свещта ръка. Без команда от мозъка Петер механично посегна, грабна възглавницата и я метна срещу пламъка така, че свещта падна и угасна.

Мозъкът бе изключен, тялото му действаше самостоятелно. Той хвана въжето при краката си и започна да рита леглото. С ъгълчето на окото си забеляза как тя се съвзе от първоначалния шок и избяга и кухнята.

Някъде сред цялата шумотевица в главата му прозвучаха предупредителни камбани — да му съобщят, че няма време. Продължи да рита. Таблата поддаде с пукот и въжето се отпусна.

Беше свободен.

Видя я на вратата и цялото му тяло се напрегна за битка. Точно сега беше непобедим.

Тя запали лампата на тавана. Гледката вероятно я уплаши, защото се поколеба и спря. Той не я изпускаше от очи.

Тя колебливо се огледа.

Той направи внезапна крачка към нея.

Тя потръпна. Спринцовката, която държеше между показалеца и средния пръст, изхвърли малка струйка течност и опръска пода.

— Дай ключовете от вратата — прегракнало прошепна той.

Нещо в гърлото му се бе повредило.

Изразът на лицето й се промени, когато схвана, че все още има малко предимство.

— Ела да си ги вземеш — подкани го с усмивка.

Той пристъпи към нея. Тя не помръдна. Сърцето му изпомпваше адреналина в тялото. Усещаше пулса си във всяка негова частица.

— Не са у мен — обади се най-сетне тя. — Хвърлих ги в тоалетната. Никога повече няма да напуснеш този апартамент. Още ли не си разбрал? Ще живеем тук, ти и аз, като едно щастливо семейство, каквито сме. Нали така, малко братче?

Той се метна върху нея и тя падна възнак в антрето. Легна отгоре й и успя да сграбчи китката на ръката, в която още държеше спринцовката. Беше силна, но сега той бе по-силният. Успя да извие ръката й и я принуди да пусне спринцовката. Все още неспособен да мисли, я счупи с юмрук. Тя не издаваше звук, но омразата струеше от очите й.

Удари я силно през лицето.

Миризмата, която струеше от нея, го подлуди. Той я сграбчи за косата и заблъска главата й в пода. Очите й не изпускаха неговите. Продължи да блъска и чак когато усети, че тялото й омеква и клепачите се затварят, успя да се спре.

Изправи се, хълцайки силно. Адреналинът помпаше навсякъде из тялото му. Обърна се и видя писмото на масата. Сгъна го и го пъхна в джоба на панталона.

Изтича в антрето и започна да удря по външната врата.

Викаше за помощ, но нямаше търпение да чака отговор. Скочи към прозореца и опита да го отвори.

В офиса на Улуф беше тъмно.

На прозореца нямаше ръчки и той разбра, че е запечатан. Огледа се. Взе един от телефоните, които стояха на пода, и го хвърли срещу стъклото. Целият вътрешен прозорец се счупи, но на външния се появи дупка, голяма само колкото телефона. Той смъкна едно от пердетата и го усука около ръката си. Започна да избива парчетата стъкло.

Чу я, че простена в антрето.

Когато се надвеси навън, видя колко е високо над улицата. Невъзможно бе да се спусне. Беше тъмно, уличните лампи бяха запалени и по Сибилегатан насам-натам се движеха коли, сякаш всичко си беше както обикновено.

Съзря счупения телефон на тротоара.

Отдолу минаха двама души. Опита се да извика. Не се чу и звук.

Те спряха при телефона, единият го побутна с крак и погледна нагоре. Петер се надвеси над перваза и замаха с две ръце. От лявата му китка висяха белезниците.

Те помахаха в отговор и продължиха.

Цялото му тяло се затресе.

В антрето тя все още стенеше.

Той видя, че ръцете му кървят.

Не мислеше, тялото му продължаваше да работи самостоятелно.

Отиде до гардероба и отвори вратата. Подутото лице на Елизабет Густафсон се взря в него, но тялото му не позволи да реагира. Ръцете му сръчно освободиха ремъка, с който бе прикрепена към задната стена, и безжизненият й труп се просна на пода. Подхвана я под мишниците и я довлече до прозореца, с последни усилия успя да я повдигне до перваза и я изхвърли през счупеното стъкло.

Седна изтощен на пода.

Силите го напускаха и мозъкът се задействаше.

Успя да се изправи и погледна навън. Тялото лежеше в неестествена поза долу на тротоара. Вече бяха спрели две коли. Той замаха с дясната си ръка и се запрепъва напълно изнемощял назад в стаята. С последен проблясък на ума успя да включи радиото на стерео и завъртя копчето на звука до максимум. После се закандилка в антрето, прескочи Аня Фрид и влезе в тоалетната.

Внимателно заключи и извади ключа.