Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Skuld, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод от шведски
- Васа Ганчева, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Карин Алвтеген. Дълг
Шведска. Първо издание
ИК „Унискорп“, София, 2007
Редактор: Петя Пешева
Коректор: Грета Петрова
ISBN: 978-954-330-100-3
История
- — Добавяне
Глава двайсета
След час и половина Петер слезе от таксито на Санкт Ериксгатан, точно където започваше Фалугатан. Къщите, разположени близо до улицата, бяха без портали. Нямаше никакви естествени скривалища, в които да се прикрие.
Приближи входа с номер 11. Отвън нямаше имена, а вратата бе снабдена с кодов апарат без домофон. На стената до стълбището имаше синьо табло с фамилни имена и той видя, че Елизабет Густафсон живее на третия етаж.
Огледа се. На отсрещната страна имаше магазин за тютюневи изделия. Извади портфейла си и измъкна оттам старата си лична карта от транспорта. После пресече улицата.
Мъжът зад тезгяха, някакъв екзотичен чужденец, попита какво ще желае господинът.
— Имам нужда от помощта ти — отвърна Петер. — Аз съм от полицейското управление в Нормалм. Полицейски инспектор Пер Виландер.
Той размаха картата пред лицето на продавача и тутакси я прибра в джоба си.
Мъжът не изглеждаше особено обезпокоен, по-скоро изненадан и любопитен.
— Преследвам едно лице, което вероятно живее в апартамент в оная къща. Налага се да остана тук за известно време и да проверя кой влиза и кой излиза.
— Няма проблем. Ще ми е приятна малко компания.
Мъжът прехвърли през тезгяха един стол и го сложи до прозореца, приканвайки Петер да седне.
— Тайна ли е, или ще разкажеш нещичко, без да се налага после да се застрелям? — попита мъжът и се усмихна.
— Най-добре е да знаеш колкото се може по-малко — отвърна Петер и се опита да изглежда по-авторитетен.
— Окей — каза мъжът. — Казвам се Ахмед. Искаш ли малко кафе?
— Да, чудесно — излъга Петер.
В магазинчето влезе клиент, купи цигари и когато си тръгна, Ахмед изчезна в пространство зад тезгяха, в дъното на малкия бутик.
Петер го чу, че прави кафе. След няколко минути се върна и му подаде чаша, украсена с шведското знаме, напълнена до ръба с димящата напитка.
— Говориш много добре шведски — похвали го Петер.
— Да, живея тук вече двайсет и две години, така че съм понаучил това-онова. А каквото пропусна, го научавам от хлапетата у дома.
Петер хвърли поглед към пустата улица. От време на време преминаваше по някоя кола, но иначе бе спокойно. Чифт гълъби кълвяха асфалта по-нагоре. Петер опита кафето. Беше толкова силно и горещо, че в очите му избиха сълзи и той с огромно усилие успя да прикрие гримасата си.
Минаха само десет минути и тя се появи пешком откъм Ериксгатан. Съвсем инстинктивно той изостави ролята на проверяващ полицай и уплашено се скри зад купа вестници на витрината. Остави недопитото кафе на някакъв рафт и позаглади най-горните броеве на „През седмицата“ и „Виж и чуй“, за да наблюдава по-добре. Жената крачеше решително към вратата на номер 11 и нямаше никакво съмнение, че беше тя.
— Тя ли е? — попита Ахмед, комуто не убягна реакцията на Петер.
Той не му отговори. И то не за да бъде нелюбезен, чисто и просто не можеше. В противовес с всички закони на природата тази жена му влияеше и дори през прозорец, дори и през улицата Петер не можеше да контролира своя страх.
Онази вече стоеше пред входа и започна да набира кода. Отвори вратата, но в мига, когато тя се открехна, жената се спря и светкавично се обърна, взирайки се право в магазина. Петер едва не падна назад. Сякаш онази го беше цапардосала с юмрук. Когато пак надзърна, тя вече бе пресякла половината улица на път точно към неговото скривалище. Той изпадна в паника. Запълзя към пространството, където Ахмед бе правил кафе, и в мига, в който мина покрай тезгяха, чу как вратата се отваря. Бързо се претърколи и се сви на пода между тезгяха и краката на Ахмед.
Ахмед изненадано погледна надолу към него. Петер сложи пръст върху устните си и тихо се помоли на Господ и Аллах да не го открият.
— Какво да бъде? — попита Ахмед.
На Петер се стори, че мина цяла вечност, докато тя отговори.
— Чудя се и аз — рече Демона.
Нямаше никакво съмнение, че е тя. Гласът й го накара да се почувства зле.
— Можеш ли да предложиш нещо специално? — продължи тя. — Иска ми се нещо по-така. Може пък днес да имаш някоя и друга изненада.
Ахмед не отговори и сега Петер бе убеден, че Демона знаеше, че се е скрил под тезгяха. И просто не можеше да си представи нещо по-лошо от това да я срещне така, проснат в краката й.
Ахмед не погледна към него, а каза:
— Не знам какво да бъде. Какво харесвате обикновено?
Отново стана тихо и Петер прецени, че минаха няколко минути. Чуваше как Демона обикаля из магазинчето.
— Ами… — колебаеше се тя. — Дъвчащи бонбони може би. Вечно се изненадвам колко дълго траят… дъвчеш ли, дъвчеш, смучеш ли, смучеш и пак не ти писва. Имаш ли такива?
— Не. Мисля, че нямам — отвърна Ахмед. — Но там, на полицата, има нещо подобно. В жълтите пликчета.
Петер чу крачките й по пода и шумоленето на пликчето. Не беше сигурен дали въобще диша, откакто тя бе влязла. Ударите на сърцето му сигурно отекваха в целия магазин. Поне в неговата глава направо кънтяха. Не можеше да диша, щеше да се чуе. Трябваше да успее да сдържи дъха си още малко.
— Да — дочу накрая гласа й. — Какво струва?
— Осем и петдесет.
Гръдният му кош щеше да се пръсне. Повече не можеше да се сдържа. Пред очите му затанцуваха цветни точици, но страхът да не бъде разкрит го накара да задържи болката още малко.
На тезгяха звъннаха монети.
— До скоро — каза тя.
Чу стъпките й по пода и вратата, която се отвори.
После точиците се сляха в килим и всичко наоколо около стана черно.