Карин Алвтеген
Дълг (1)

Глава първа

Един милион триста петдесет и две хиляди крони. Това беше общата сума. Ето го черно на бяло провала му, стриктно пресметнат от някой съвестен банков чиновник. Кафето отдавна беше изстинало. Да протегнеш ръка и вдигнеш чашата — това се усещаше като някаква невъзможност, като непреодолимо начинание.

На масата в ъгъла седяха и се подхилваха две хлапачки, важа с цигара в ръка. Не можеше да чуе какво си приказваха, но най-вероятно не се отнасяше за него. Винаги е мразил цигарения дим.

Самият той седеше на маса близо до прозореца. Чисто и просто се опасяваше, че ще изчезне, ако навлезе по-навътре в слабо осветеното заведение. За първи път от единайсет дни напускаше жилището си и предизвикателството си заслужаваше. Беше уморен до мозъка на костите си.

От мястото си наблюдаваше вратата, на масата бяха оставени точно пари за кафето, ако внезапно се почувстваше принуден да избяга навън. Бакшиш не можеше да си позволи. Впрочем той така и не бе опитал кафето си.

Звънчето над стъклената врата изтрещя и вътре влезе жена. Погледът му вече бе насочен натам, поради което нямаше как да не я огледа. Кафявото й палто и гарвановочерната коса бяха десенирани на бели точици от падащия отвън сняг, неподходящо големи черни очила на носа й блеснаха набързо, когато затваряше вратата. Тя свали слънчевите очила, вгледа се в хихикащите хлапачки в дъното на заведението, но остави погледа си да се плъзне нататък. Слаб проблясък в очите й разкри, че е намерила каквото търси, когато го съзря. Решителността в тях го накара да пожелае да се скрие под земята. Тя изтри с носна кърпа влагата от очилата, сложи ги пак на носа си, направи четири решителни крачки, което означаваше, че вече се бе изправила до неговата маса, и почти събори отсрещния стол.

Не виждаше очите й, но тя стоеше твърде близо, за да си въобразява, че гледа някого другиго, освен него и той за миг си помисли, че цифрите 1 352 000 са се появили на челото му, за да изобразят дълга му.

Тя пое леко дъх.

— Пер Виландер, предполагам?

Усмихна се леко, но доволно, сякаш дълго е тренирала фразата и е горда с това, че я помни.

— Съжалявам, че малко закъснях, но знаеш как е с жени в моето положение.

Тя лекичко потупа корема си и пооткрехна палтото, за да се види добре заоблеността. Той седеше, безсилен да овладее ситуацията. Вцепенението май бе обхванало цялото му тяло.

— За твое сведение… колебах се, преди да звънна. Нали Виландер е името на онзи тенисист, а ги знаем тия, дето само пътуват по света, блъскат с една ракета и прибират милиони, докато останалите си седим тук и се разкъсваме да спечелим нещичко. Че какво толкова е да удряш с ракета? Всички го могат. Но на нас никой не ни дава пари за това!

Той се взираше в нея, сякаш вратата на кафенето бе пропуснала вътре някакъв демон. От 0 до 100 за три секунди.

Не беше сигурен дали мозъкът му ще се справи с това. Вратата бе на четири крачки, но той бе парализиран, а Демона препречваше пътя.

— Ох, ама аз само седя тук и бръщолевя. Хей, може ли чай с лимон?

Сервитьорката зад бара кимна.

— Не е хубаво за мен да стоя права много-много в моето положение. Краката се нараняват от тежестта, а и кафето не е полезно.

Без да свали палтото и ръкавиците, тя се тръсна на отсрещния стол. С лека гримаса сложи на пода голяма чанта.

— И гърбът се наранява. Разбирам, че един частен детектив не е виновен, задето е съименник с някакъв шантав тенисист. Затова събрах кураж и се обадих. Мерси, малката!

Последното се отнасяше до сервитьорката, която се появи с димяща чаша гореща вода и малко парче лимон.

Той седеше вцепенен. Сега беше сигурен. Тялото просто не го слушаше. Виждаше Демона през тунел, останалата част от кафенето изчезна. Ушите му бучаха, сърцето блъскаше тежки удари в гърдите.

Не издаваше нито звук.

— Тази малка задача, разбира се, едва ли е толкова вълнуваща, както си свикнал, но за мен е изключително важна. С мъжа ми имаме навик да се изненадваме взаимно по различни начини, но напоследък се чувствам толкова изморена, от бременността е, естествено, та се опасявам, че съвсем съм го пренебрегнала.

Изглеждаше доста над четирийсетте. Чифт боядисани в черно вежди стърчаха над рамките на очилата, останалата част от лицето бе червеникава и леко грапава. Косата бе неестествено черна, подстригана на каре. През тунела той забеляза, че снегът по палтото се бе стопил, но не и по косата. Сега окончателно се убеди.

Това не беше истински човек. Май наистина полудяваше.

— Твоята скромна задача е чисто и просто да отидеш на работното му място и да предадеш този пакет.

Тя набърчи лице в гримаса, протегна се към чантата и извади малък пакет. Той наведе глава, за да фокусира тунела спрямо плота на масата. Пакетът бе малко по-голям от онези, които дават в бижутериен магазин, а хартията бе с нагъсто отпечатани рози. Под черния шнур бе подпъхната изсушена роза.

— Само трябва да му дадеш това, за останалото ще се погрижа сама. Надявам се да разбереш колко съм благодарна. Хиляда крони ще покрият ли разноските ти? Олеле, как хвърчи времето! Трябваше вече да съм при моя гинеколог.

Без повече церемонии тя се надигна, остави две банкноти по петстотин крони и някакъв лист на масата и се запъти към вратата.

Не беше докоснала чая си.

— Сигурно ще имаме повод да се чуем пак — каза усмихнато и изчезна през звънтящата врата.

Прозвуча му като заплаха.

Бавно, много бавно тунелът се разшири и взорът му отново обгърна целия локал. Бученето в ушите отшумя и той пак дочу хихикането на момичетата в дъното на салона. Опита се спокойно да поеме дъх.

Беше напълно зашеметен. Но какво се случи?

Погледна масата и осъзна, че е било действителност. Пакетът бе твърде очебиен, за да се окачестви като кошмар. Опита се внимателно да повдигне ръка и успя. Взе хартията, оставена от нея на масата, и прочете:

Улуф Лундберг

Бюро за обяви „Лундберг & Ко“

„Карлавеген“ 56

Бедният човек, си рече наум.

Усети, че тялото отново го слуша. Атаката бе преминала. Нереалната ситуация го накара да се стегне и да се поразсее от своите проблеми за 1 милион 351 хиляди и 999 крони. Усети, че е готов да достави пакет дори до Куала Лумпур, стига това да намали риска да срещне отново тази жена.

Повика сервитьорката да плати чая на Демона. Тя веднага изникна и хвърли око на недокоснатите чаши.

— Хайде, днес е безплатно. И без това не е кой знае какъв разход.

Той колебливо й се усмихна. Не беше сигурен дали лицето му все още функционира. Сервитьорката взе чашите и си тръгна, а той внимателно се опита да стане. Краката му все още трепереха, но прецени, че ще може да се изниже през вратата, без да предизвика специално внимание.

На улицата снегът все още валеше. Беше мразовито и студено, но чистият въздух му подейства като освобождение. Подложи лице на снежинките и притвори очи. Опипа внимателно пакета в джоба. Изсушената роза дращеше по хастара и той сви ръка в шепа, за да я защити.

Неусетно пое към „Карлавеген“. Изпитваше силно желание да се отърве от пакета и да забрави натрапчивия образ на жената. Тя го бе обезпокоила в нещастието му и беше повече от ясно, че не бе готов за това. Преодоля порива да хвърли пакета в кошчето за хартии, покрай което мина, и без дори да забележи, ускори крачки.

Онова, което го тревожеше, всъщност не бе пакетът, а това, че се казваше Петер Брулин и че никога досега в своя 39-годишен живот, даже и в най-ранната си младост, не бе имал приумицата да става частен детектив.