Карин Алвтеген
Дълг (3)

Глава трета

Десет минути по-късно осъзна, че Улуф Лундберг беше мъж, който никога преди не бе преживявал чувството за загуба на контрол над собственото си съществуване и който за първи път в живота разбираше, че е попаднал в неовладяна от него ситуация. Това изживяване бе оставило ясни отпечатъци и сега, когато рухна фасадата на един, разбиращ се от само себе си, авторитет, той приличаше по-скоро на рано съзряло петгодишно момченце, загубило майка си на централната гара.

Доста време, след като Петер бе отворил кутията, никой от двамата не каза нито дума и единственото, което се чуваше в стаята, бе собственото им дишане. В объркването си той осъзна тишината и реши, че стаята сигурно е звукоизолирана спрямо останалата част от офиса.

Лундберг взе черна химикалка и затвори кутията, избутвайки я към ръба на бюрото.

Петер се върна и седна на стол до вратата, чудейки се дали да каже нещо, или просто да стане и да си тръгне.

Най-сетне Лундберг наруши мълчанието:

— Това продължава вече близо половин година. Започна с няколко писма, адресирани до офиса. Не обръщах кой знае какво внимание, но след известно време започнаха да стават все по-интимни, всъщност почти до границата с отвращението, и горе-долу тогава започнаха доставки на домашния ми адрес. Имаше всичко — от плюшени мечета до предизвикателни комплекти бельо в анонимни пакети, за които се твърдеше, че съм ги поръчвал. — Той млъкна за малко, после продължи: — Когато писмата започнаха да засягат лични неща, като например подробно описание какво съм носил предишната седмица или какво съм обядвал, или листчета с почерка ми, изровени от моя боклук, се обадих в полицията. Но скоро стана ясно, че не могат да направят много, преди въпросната личност да е извършила нещо наказуемо. После всичко секна за около два месеца и нещата тръгнаха както обикновено, но преди осем дни се започна отново. Тогава пристигнаха тези писма.

Той дръпна най-долното чекмедже и извади найлонова торбичка. Измъкна отвътре два еднакви розови плика и ги остави на другия край на бюрото, където вече лежеше последната пратка.

Петер се изправи и отиде до бюрото. Вдигна най-горния плик и още преди да се озове на нивото на очите му, долови силен парфюм. Механично сбърчи нос и извади писмото.

Любими,

Можеш ли някога да ми простиш, че престанах да ти пиша. За жалост бях възпрепятствана да се обаждам. Но любовта ми не е заличена. Името ти звънти в ушите ми, гласът ти ме преследва като ангел закрилник, където и да ида. Вчера, когато ме погледна през залата, времето спря и вътрешно съзрях цялото ни съвместно бъдеще. Масите между нас се стопиха и образуваха розов път, изпълнен с щастие и бляскава любов. Броя минутите, докато те притисна в прегръдките си.

Пропиляно е всяко време, неизпълнено с любов.

Твоя завинаги

Петер върна писмото в плика и се опита да си представи как бърборещият Демон от кафенето би могъл да напише такова писмо. Напразно.

Отвори втория плик и измъкна лист хартия. Беше фотокопие на обява за погребение.

— На жена ми — каза Лундберг. — На истинската. Получи инсулт преди три години. Беше в кома една седмица и после по съвета на лекарите реших да прекъсна респиратора.

Петер погледна хартията в ръката си. Беше голяма обява в две колони, с изобразен гълъб най-отгоре.

НАШАТА СКЪПА ИНГРИД ЛУНДБЕРГ

3 МАЙ 1944 — 17 Февруари 1994

УЛУФ, АГНЕТА И БЬОРЕ, ДАВИД И КЛАС

Роднини и много приятели

Следваше покана за погребалната церемония със съответен прием, уточнения на часовете и призив за подпомагане на фонда за борба с рака.

На Петер му направи впечатление, че обявата не съдържаше стихотворение. Той самият обичаше да се забавлява, като чете стиховете, когато имаше достатъчно време да се посвети на сутрешния вестник, което напоследък му се случваше често. Обяви за покойници без стихове винаги му се струваха някак безлични и сочеха един вид неангажираност към мъртвите. Сякаш живите хора не са положили усилия да ги почетат с няколко подходящи думи за последно сбогом.

Петер механично обърна листа, сякаш да се увери, че наистина обратната страна е празна.

— В плика има още едно листче — каза Лундберг и посочи с химикалката.

„Листчето“ бе половин страница от голяма тетрадка на квадратчета, изпълнени с букви. Почеркът бе небрежен и грозен, няколко думи бяха подчертани дебело.

… проклето старче… курвата с червения жакет… е… си майката… ще убия и теб, и малката ти курва… — това бе част от написаното, което можеше да се разчете.

Започна да осъзнава, че на този свят има и други проблеми и че засега бе относително доволен със своите.

— Това писмо дойде онзи ден. Предишния ден обядвах с една от нашите клиентки. Не запомням добре дрехите на хората и когато получих писмото, й звъннах, за да я питам какъв цвят бе жакетът й. Червен. Тя е от най-големите клиенти на фирмата и се боя да не е решила, че съм луд. Не беше лесно да обясня въпроса си — въздъхна Лундберг.

Той отново потъна в стола си и погледна Петер право в очите.

Изглежда, вземаше някакво решение.

— Виж какво — каза той. — Това наистина ще ме подлуди. За първи път в цялата ми съзнателна възраст съм уплашен до смърт. И не мога да обясня защо реагирам толкова силно. На всичкото отгоре се ужасявам и от тъмнината нощно време у дома. Така съм свързал алармата, че да е включена, когато спя. Страх ме е да изляза навън и да си взема сутрин вестника, да не би оная да е в градината и да ме чака. Когато съм на бизнес срещи по обяд, се съсредоточавам много повече върху посетителите в ресторанта, отколкото върху клиентите си. Заради мен фирмата ни изпусна вече два важни срока. — Той се изправи. — Моля те, трябва да ми помогнеш! Ти си единственият, който я е видял!

Петер изненадано го погледна, внезапно осъзнал, че се чувства много по-спокоен от месеци насам. Натискът в гърдите му временно бе изчезнал и сърцето биеше със спокойни и отчетливи удари. Помисли си, че естествената сила на Улуф Лундберг някак е прекосила стаята и се е наместила в тялото му.

— Какво смяташ, че мога да направя? — отвърна той.

— Намери я и я накарай да спре!

За втори път през този ден му хрумна, че вероятно прилича на архаичния първообраз на детектив, загнезден в представите на хората.

Почти бе сигурен, че това едва ли е комплимент.

Поклати глава.

— Нямам никаква представа как ще стане. Видях я само за кратко и в интерес на истината — не особено ясно.

Потръпна при мисълта за нова среща с нея. Събитията от последния половин час едва ли можеха да го накарат да промени мнението си.

— Как изглежда? — Въпросът на Лундберг бе зададен с такъв тон, като че ли питаше лекаря си за резултата от биопсията за рак.

Петер се опита да я обрисува колкото може.

Лундберг изпъна гръб и заяви с някакъв остатък от стария си фасон в гласа:

— Ще получиш каквото искаш, ако я намериш.

Петер изтръпна и се зае да изучава хромираната арматура по тавана. В стаята цареше гробна тишина, но после той се чу да казва:

— Какво мислиш за един милион триста петдесет и две хиляди крони?