Джон Конъли
Жътварите (32)

Епилог

Ето ме и мен, намерен.

Ред иде да ме изгори, а сетне

и удави на своя свят в отворената рана.

Дилън Томас (1914–1953), „Видение и молитва“

След всички тези събития може би Никълъс Хойл бе взел мерки за сигурността си, това обаче не личеше външно. Дъщеря му бе погребана в едно от гробищата на Ню Джърси, но той не се появи на церемонията. Не се мярна никой от хората, които Луис и Ейнджъл познаваха от мансардните му покои, нито енигматичният Симиън. Изглежда, Симиън имаше собствено жилище в пентхауса, защото при редките си излизания винаги се завръщаше там, и то преди смрачаване. При това никога не излизаше сам. Луис и Ейнджъл изчакваха, засега им стигаше само външното наблюдение. Вече шест поредни седмици те и други хора следяха централата на Хойл от нает за целта отсрещен апартамент. И по други линии, разбира се. Водеше се точна сметка за всичко: кой влиза и кога излиза; ритъмът на доставките на различни фирми, движението на офисните чистачи и на всички останали външни хора, които обслужваха сградата. Но през цялото това време Хойл не бе засечен нито веднъж. Явно беше, че не излиза извън вратите на своя апартамент, затворен там като в непристъпна крепост.

Ден след погребението на Лорета Хойл в Ню Джърси в Куинс приятели и близки съпроводиха Уили Бру до вечното му жилище. Присъстваха Детектива, Ейнджъл и Луис, бившата съпруга на механика, множество искрено опечалени приятели и познати. Уили би останал доволен.

След това неголяма група се отправи към заведението на Нейт, за да почете паметта му още веднъж. Ейнджъл и Луис седнаха на ъглова маса сами и останаха там в продължение на час, всъщност докато вратата се отвори и влезе Арно. Отсъствието му се набиваше на очи, но никой не знаеше къде е отишъл. На погребението се движеше из тълпата като сомнамбул, без да забелязва протегнатите към него ръце, съболезнователните думи или чашата питие.

Сега мина край масата на Детектива, спря, без да сяда, и укорително рече:

— Длъжен бяхте да го опазите!

Детектива кимна в знак на съгласие, но не отвърна нищо.

Оттам Арно продължи към Ейнджъл и Луис. Изправен пред тях, бръкна във вътрешния джоб на единственото сако, което притежаваше, извади бял плик и го подаде на Луис.

— Какво е това? — запита Луис, поемайки плика.

— Отворете, ще видите.

Луис го послуша. Вътре имаше банков чек.

— Той е за двайсет и две хиляди триста осемдесет и пет долара — заяви Арно. — Остатъкът от дълга на Уили към вас.

Луис прибра чека и опита да върне плика на Арно. Хората наоколо притихнаха.

— Не го искам — рече Луис.

— Не ме интересува — натърти Арно. — Задръжте си го. Това са ваши пари, Уили ви ги дължеше. Сега дългът е върнат, нещата са уредени. Не бих искал да лежи в гроба длъжник. Направихме нужното. В замяна бих ви помолил в бъдеще повече да не идвате в нашия сервиз.

„Нашият“ бизнес, „нашият“ сервиз — на Уили и него. Винаги така бяха приемали нещата в миналото. Така щяха да останат и занапред. Името на Уили ще стои на табелата, Арно ще приема старите клиенти, ще обслужва автомобилите им.

След тези думи дребният мъж се обърна и излезе от бара. Прекоси улицата на път към сервиза, влезе през страничния вход и запали осветлението. Въздъхна дълбоко и отиде в малкия офис, за да извади шишето от шкафа. Беше същият бърбън — „Мейкърс Марк“. Наля си, изля останалото в керамичната чаша на Уили, седна на любимия му стол.

И се разплака. Беше вече сам, наистина сам.

 

 

Екипът, който поддържаше басейна, пристигна в сградата както винаги — в 19.00 часа, тъкмо след като Хойл бе свършил вечерното си плуване. Във фоайето го посрещнаха Симиън и друг охранител на име Аристийд. Провериха хората с детекторните палки и ги обискираха. Това се правеше винаги по едно и също време, докато Хойл се готви за вечеря. Симиън познаваше всичките по физиономия и име, но днес двама от специалистите не бяха от постоянния състав. Обезпокоиха го заместниците — бяха азиатци, затова незабавно телефонира на собственичката на компанията по поддръжката. Тя обаче потвърди, че въпросните двама, японци по националност, са нейни служители. Имало болни хора, пък и извънредна работа. А новите били изпитани, много добри и съвестни работници. Отговорът й задоволи Симиън, но за всеки случай той отново обискира екипа и най-внимателно провери целия му инструментариум, спрейовете, контейнерите с различни препарати и всичко останало. Едва тогава разреши да влязат.

Басейнът на Никълъс Хойл беше последна дума на техниката — най-новото и най-скъпото. С докосване на определен бутон се създаваха различни, предварително програмирани речни ефекти — например режим на плуване срещу течението. Системата за стерилизиране на водата беше ултравиолетова с автоматично дозиране на хлора и максимално прецизни филтри, йонен контрол и всякакви други регулиращи устройства. На повърхността се движеше вакуумна чистачка „Долфин 3001“ и цялата тази система се управляваше от контролен панел в специална кабина, монтирана до сауната. Хойл имаше и други прищевки — за сигурност и икономии на ток, въпреки че се бяха оказали скъпо удоволствие, и то най-вече от екологична гледна точка. Затова пък осветлението се палеше и гасеше автоматично при влизане и излизане. А веднъж потопеше ли се в басейна, помещението се затваряше херметически. Отключваше се единствено с помощта на електронно устройство, което четеше само човешка длан, тоест сравняваше данните й с предварително вложените.

Именно тази изключително сложна техника изискваше постоянна поддръжка. Налагаше се често да се почистват и калибрират електродите на йонния контрол, да се наблюдават нивата на хлора и другите разтвори, редовно да се тестват всички електронни дозатори. Двамата нови работници носеха необходимите за целта материали и техника. Симиън стоеше зад тях и зорко следеше действията им. Когато свършиха, той се разписа за работата им в дневника на поддръжката, а те се поклониха учтиво, благодариха и закрачиха към асансьора.

— Възпитани човечета са това, японците — подхвърли Аристийд, който бе постъпил на работа при Хойл почти едновременно със Симиън.

— Аха — уклончиво отвърна Симиън.

— Помня какво казваше баща ми навремето — продължи Аристийд. — Че след случилото се в Пърл Харбър на японците не бива да им се вярва, ама хич. Но тези ми се сториха читави.

Симиън премълча. Такъв беше, избягваше да коментира било раса, било вяра, мненията пазеше за себе си.

 

 

Името на собственичката на фирмата за поддръжка на плувни басейни бе Ив Филдър. Беше я наследила от баща си, а сетне я преустрои, модернизира и разшири сферата й на дейност. Така постепенно я превърна в уважавана и търсена фирма, която обслужваше само извънредно богати клиенти и престижни частни клубове.

В момента затваряше телефона и с тревога се питаше какво ли ще й донесе бъдещето. Срещу нея седеше нисък мъж със ски маска и ръкавици. Още в началото й се стори, че е бял. Другият, висок и, изглежда, чернокож, също с маска и ръкавици, се бе опрял на кухненската маса и не мърдаше оттам. Преди това бе настроил сателитното й радио на станция, която предаваше само кънтри и уестърн. Музика, която Ив Филдър просто ненавиждаше. Ами да, имаше някакъв садизъм в тези двамата, чиято заложничка беше тя на практика. Защо ли се разведе? Остана сама и уязвима. За да й се случи ето това например!

— Сега доволни ли сте? — запита тя ниския.

— Може и така да се каже — кимна той. — Човек все се надява на най-доброто в този живот.

— Какво ще правим оттук нататък?

Онзи погледна часовника.

— Ще чакаме.

— Колко време?

— Колкото е нужно. Тогава си тръгваме.

— А господин Хойл?

— О, басейнът му ще бъде идеално почистен.

Филдър въздъхна.

— Имам чувството, че бизнесът ми ще пострада много сериозно — изтърси тя.

— Вероятно.

Филдър въздъхна още по-силно.

— Може ли поне да спрем тази селяндурска музика?

— Едва ли, но няма да седим още дълго.

— Ама ужасно е гадна.

— Зная — рече той и гласът му беше напълно искрен. — Но за утешение ще ви кажа следното: вие ще я слушате още най-много час и нещо. А пък аз я търпя цял живот. Все едно доживотна присъда…

 

 

Хойл работи в кабинета си до 09,00 часа. Беше ранобудник и обичаше да започва деня с малко работа, последвана от гимнастика и упражнения. Поигра на уредите в гимнастическия салон близо час, изпоти се на пътечката и реши да поплува. Съблече се по плувки и влезе в помещението с басейна.

Сложи очилата, застана на ръба му откъм дълбоката част, пое въздух. Скочи като професионален плувец, без да разпръсне и капка вода. Гмурна се до дъното, обърна се обратно и продължи.

Не знаеше, че по време на снощната проверка специалистите от поддръжката бяха пренастроили дозиращия механизъм, увеличавайки киселинността на водата, и бяха добавили натриев цианид към хлориращата система. Едновременно с активирането на вътрешното осветление и заключването на вратата циановият разтвор бе постъпил в променената по киселинност вода и в резултат на химическата реакция се бе отделил циановодород.

А помещението с басейна се бе превърнало в истинска газова камера.

Отначало Хойл почувства лек световъртеж, изневеряваше му и чувството за посока. Не изминал и две дължини, удари глава в страничната стена на басейна. Дишането му се затрудни, пулсът отслабна въпреки всички напъни да поеме въздух. Очите го засърбяха, сетне се появи силно парене. В устата му загорча, започна гадене и той повърна. Първо го заболяха устните, сетне и цялото тяло. Опита да ритне с краката, да се насочи към страничната стълба, но нямаше сили да ги помръдне. Отвори уста да извика за помощ, но водата нахлу в нея. Пламнаха и езикът, и гърлото му. Изпадна в луда паника. Вече не можеше да се държи на повърхността. Започна да потъва. В същия миг му се стори, че чува викове, но не видя нищо, защото вече беше и ослепял. Водата продължи да нахлува в устата му. Сега пламнаха и вътрешностите му, започна да се дави.

Умря за по-малко от две минути.

В мига, когато Симиън усети какво става, вече беше много късно. Нямаше как да спаси работодателя си. Успя да преодолее заключващата система, но щом усети въздуха в помещението, бе принуден тутакси да затвори вратата. Нареди евакуирането на пентхауса като допълнителна мярка за сигурност, включи всички вентилационни системи и се върна там сам. Застана пред прозрачната стена, загледан в изплавалия на повърхността труп на Хойл, дълбоко замислен.

В същия миг иззвъня джиесемът. Дисплеят остана празен, появи се само индикация, че номерът не е регистриран.

— Симиън? — прозвуча мъжки глас.

— Кой се обажда?

— Мисля, че ще се досетиш — каза гласът и Симиън позна… Луис.

— Вие бяхте, нали? Тъкмо си мислех…

— Ние, да. Само че не те видях да скачаш да го спасяваш.

Симиън се сепна. Погледът му веднага се плъзна по високите съседни сгради, видими през единствения прозорец.

— Беше невъзможно. Но ми плащаше да го охранявам…

— Вярно, ама не и да умираш за него. Направил си каквото си могъл. Не можеш да го опазиш от него самия, нали?

— Не ме будалкай така елементарно. Ще ви намеря и ще си платите. Няма да жертвам репутацията си заради вас.

— Че ти си бодигард, а не мома за женене. Защо ще страда репутацията ти? Но тръгнеш ли подир мен, със сигурност ще пострада здравето ти. Предлагам да забравиш. На бас се ловя, че не знаеше истината за отношенията Хойл-Лийхейгън. Направи си домашното, Симиън, провери фактите. Не си мръсник като тях. Или може би се лъжа?

Симиън замълча.

— Добре, ще забравим — рече той след малко.

— Но няма да останеш в града. Нито в страната. Сигурен съм, че човек с твоите възможности ще си намери отлично платена служба някъде по-надалеч оттук. Истинският боец винаги намира своята война.

— И ако не се съглася?

— Бъди сигурен, че пътищата ни пак ще се кръстосат. Един човек ми каза веднъж да не оставям живи свидетели. Никога. Не ми се иска да те виждам в тази роля.

Симиън прекъсна разговора. Остави телефона и личния пропуск на масичката в залата и напусна пентхауса. Слезе с асансьора във фоайето и излезе навън, без да се обръща. Вървеше бързо, но спокойно, като на разходка. Хвърляше коси погледи към високите небостъргачи, забили чела в небето. Прозорците отразяваха късното есенно слънце и белите облаци в небосвода. И за секунда не се усъмни, че е извадил късмет. Беше жив. За миг изпита срам, че всъщност бягаше. Спря се в опит поне донякъде да запази достойнство. Вдигна глава и очите му бързо обходиха сградите наоколо, прозорец по прозорец. След няколко минути кимна — и на себе си, и на онзи, който със сигурност го гледаше някъде оттам.

Луис, поръчковият убиец.

Луис Пламтящия.

Последният от Жътварите.