Джон Конъли
Жътварите (12)

11

Не се обадиха на Хойл, за да предупредят, че пристигат. Появиха се във фоайето късно вечерта и настояха дежурният охранител да уведоми Симиън, че г-н Хойл има посетители. Дежурният не изглеждаше разтревожен от неподходящия час на визитата. Ейнджъл си помисли, че при ексцентричния начин на живот на милионера бодигардовете са свикнали с влизането и излизането на външни хора по всяко време на денонощието.

— За кого да предам? — попита охранителят.

Луис не отговори, а застана пред най-близката камера така, че лицето му да се вижда достатъчно добре.

— Горе ще разберат — обади се Ейнджъл.

Дежурният каза нещо в телефонната слушалка. Минаха няколко минути. Междувременно във фоайето се появи привлекателна жена в предизвикателно тясна пола и бяла блузка и изгледа Луис продължително. Последният помръдна почти незабележимо. Но жестът не убегна на Ейнджъл.

— Видях те — укори го той.

— Нищо не си видял.

— Напротив. Веднага обърнахме нагласата, нали?

Вратата на директния асансьор се отвори и бодигардът безмълвно кимна към него. Двамата влязоха в кабината.

— Всеки обича да бъде харесван — подхвърли Луис.

— Аз пък си мисля, че си със сбъркана сексуалност.

— Защо? — вдигна рамене Луис. — Имам очи, разпознавам хубавото. И онази дама също.

— Аха — сопна се Ейнджъл. — И това ако не е разюзданост, здраве му кажи!

— Напротив — бреме е — възрази Луис и вратата се затвори.

 

 

Във фоайето на пентхауса ги чакаше Симиън в черни панталони и тъмна риза с дълги ръкави. Този път оръжието му се виждаше — „Смит & Уесън“ 5906 в ниско изрязан подковообразен кобур на колана.

— Хубава вещ. По поръчка, а? — подхвърли Луис.

— Само някои дребни модификации — скромно отвърна Симиън и в същия миг светкавично измъкна пистолета, поднасяйки го към тях.

Виждаше се, че са изгладени обичайно острите ръбове при мерника и мушката, на петлето, лостчето на пачката и спусъчната рама.

Демонстрацията бе излишна и изненадващо суетен акт от страна на професионалист като Симиън. Но може би това бе неговият начин на предупреждение: идваха без предизвестие и доста късно. Сигурно не одобряваше подобно поведение.

Бодигардът прибра оръжието и ги поведе. Минаха по същия път, озоваха се в залата с басейна. Този път играта на светлини по стените изглеждаше по-различно — беше разкъсана и неритмична. Чуха и плясъка на водата — някой плуваше там. Оказа се Хойл, който опитваше бътерфлай.

— Често ли плува? — попита Ейнджъл.

— Сутрин и вечер — отвърна Симиън.

— Друг може ли да влиза в басейна?

— Не.

— Май не е от онези, дето обичат да споделят?

— Напротив. Ето например с вас споделя информация.

— Аха — разочаровано кимна Ейнджъл и се върна при Луис, който вече седеше в креслото до масичката, където бяха разговаряли миналия път.

Симиън застана встрани така, че да ги вижда, а и те него.

— Защо работите на това място? — подхвърли Луис след малко. — Тук кажи–речи няма нужда от специалните ви умения. По цял ден висите с човек, който дори не излиза навън.

— Заплащането е добро.

— Само затова ли?

— Вие вършили ли сте подобна работа?

— Не.

— Значи не разбирате причините. Доброто заплащане може да изкупва минали грехове.

— Сигурно говорим за много грехове… Той голям грешник ли е?

— Може би. Но не сме ли грешници и всички ние?

— Може и така да се каже. Обаче вашите умения така си ръждясват тук ненужни.

— Тц, тренирам.

— Не е същото.

Ейнджъл усети, че Симиън се напрегна.

— Намеквате, че ще имам нужда от тях ли?

— Просто казвам, че трябва да се поддържа форма. Ще дойде миг, ще ви потрябват спешно, а пък няма да са си на мястото.

— Човек никога не знае кога и дали, така ли?

— Ами да, не знае.

Ейнджъл притвори очи и въздъхна. В това време се появи Хойл. Беше в бял халат и чехли, бършеше косата си с хавлиена кърпа. И пак носеше същите ръкавици.

— Радвам се, че се виждаме отново. Би ми се искало и обстоятелствата да бяха по-весели, но… как е вашият… — тук домакинът направи пауза, търсейки точна дума за Гейбриъл, — приятел?

— Прострелян — просто отговори Луис.

— Хм, вече чух — продължи Хойл. — Но благодаря за потвърждението.

Настани се срещу тях и подхвърли влажната кърпа на Симиън. Охранителят положи върховни усилия да я поеме с достойнство и да не издаде пред Луис омерзението си, че го третират като прислужник.

— Предполагам, че покушението срещу него е причина за повторната ви визита. Мисля, че разбирате: Лийхейгън ви предизвиква нарочно. В същото време наказва един от хората, които смята отговорни за смъртта на сина си.

— Изглежда сте сигурен, че Лийхейгън му е изпратил убийци — подхвърли Луис.

— Че кой друг? Никой не е толкова неразумен да посегне на личност като Гейбриъл — поклати глава милионерът. — Известни са връзките, тайното му влияние. Само човек, който няма какво повече да губи, би планирал удар срещу него.

Луис бе принуден да се съгласи с простата му логика. В кръговете, където смъртта беше бизнес, винаги е царяло негласното споразумение, че онзи, който осигурява работната ръка, не носи отговорност за начина, по който тя се използва. И без да иска, си спомни как Гейбриъл бе описал Лийхейгън: на смъртно легло, няма какво да губи, отчаяно жадува за отмъщение, преди да е напуснал този свят.

— Но нека сме наясно — внезапно каза домакинът. — Може би се съмнявате, че тук има записващи устройства. Че казаното от вас може да стигне до някои институции на закона. Искам да ви уверя, че апартаментът е чист и че нямам никакво желание да замесвам закона в този случай. Моето искане е да убиете Лийхейгън. И за целта ще ви предам цялата информация, с която разполагам, а тя ще ви улесни до голяма степен. Освен това ще ви заплатя каквато сума посочите.

Сетне кимна към Симиън, който извади папка от стенния шкаф и я сложи на масата.

— Тук е всичко, което съм събрал за Лийхейгън — каза Хойл. — Или поне онова, което мисля, че ще ви е от полза.

Луис отвори папката и разлисти съдържанието. Зачете се в документите и надписите на множеството снимки. Много от изложените там факти вече знаеше, но имаше и доста непознат материал. Подробно бе описана семейната история на Лийхейгън, бизнес интересите и различните му начинания. Някои от тях имаха откровено престъпен характер, съдейки по приложените фотокопия на полицейски доклади и писма от прокуратурата и Министерството на правосъдието. Следваха снимки на внушителна сграда, вероятно домът на семейството, сателитни фотографии с образи на горски терени и пътища, карти. Най-накрая беше снимката на силно оплешивял, много пълен мъж с няколко гуши, опрели в масивния му гръден кош. Беше облечен в черен костюм и риза без яка. Остатъците от косата му по темето бяха невчесани и висяха грозно. Очите бяха черни, приличаха на свински, може би защото почти се губеха в пълното лице.

— Ето го и Лийхейгън — обади се Хойл. — Снимката е правена преди пет години. Зная, че оттогава е силно променен — ракът си е казал думата.

Домакинът протегна ръка и взе една от сателитните фотографии, потупвайки с пръст бялата сграда в центъра й.

— Ето това е главният дом. Там живеят баща и син. Старият разполага с медицинска сестра, която има отделен апартамент в съседство. Около четвърт миля в западна посока, може би и малко по-нататък…

Милионерът замълча, взе друга снимка и отново посочи с пръст.

— … има обори с добитък. Лийхейгън имаше млекодайни породисти крави. Еърширски.

— Теренът не е пасбищен — отбеляза Луис.

— Това за него е без значение. Внушил си е, че е животновъд селекционер. Беше изсякъл големи пространства гори — там да пасат. Използваше и опустошените от ураганите и пожарите площи. Понякога съм си мислил, че се изживява като поземлен аристократ фермер.

— Казахте имаше… Какво стана с кравите?

— Изпрати ги в кланица. Негови са си, ще ги прави, каквото си иска. Няма да позволи да го надживеят.

Луис отдели няколко снимки. На тях се виждаше неголяма сграда от индустриален тип, в околността й — населено място и жп линия.

— Какво е това?

— Уинслоу — обясни Хойл, отдели две карти стандартен географски тип и ги разположи една до друга пред Луис и Ейнджъл. — Погледнете сега. Намирате ли някаква разлика?

Ейнджъл ги разгледа внимателно. На едната бе маркиран град на име Уинслоу. На другата го нямаше.

— Първата е от 70-те години — обясни милионерът. — Втората е издадена наскоро, само преди няколко години. На нея Уинслоу го няма, както виждате. Вече не съществува, защото никой не живее там. На изток от града имаше мина за добив на талк, която принадлежеше на семейството. Може да се види на някои от приложените тук снимки. Нерудното полезно изкопаемо обаче се е изчерпало някъде през осемдесетте години и хората започнали да се изселват. Лийхейгън пък решил да изкупи къщите и имотите им. Не всички бързали да напуснат, но той настоявал да купи и тяхната собственост. О, не мислете, че не е плащал. Напротив, плащал си е напълно законно. Обаче онези, които не искали да продават, били заплашвани тихомълком. Знаело се какво ще ги постигне, ако се инатят. И днес всичко това е празно — частна собственост на североизток от главния семеен дом. Вие знаете ли нещо във връзка с добива на талк?

— Не — отвърна Луис и за двамата.

— Опасно е за човешкото здраве. Миньорите са изложени на силно вреден за белите дробове прах — тремолитови ахамфиболни форми на азбестови влакна. Повечето фирми, които се занимават с този бизнес, включително и Лийхейгън, знаят, че талкът съдържа азбест. Обаче най-често не предупреждават работниците си за опасните заболявания, причинени от азбеста. Говоря за белодробни страдания, силикоза най-вече, и случаи на месотелиома — рядка форма на рак. За съжаление в Уинслоу са заболели и много хора, включително деца, които не са пряко свързани с работата в мините. Семейството обаче отричало, че индустриалният талк съдържа азбест и е рисков фактор при някои белодробни и ракови заболявания. А талкът се използва и при производството на детски моливи, пастели, креда. Нали знаете какво правят децата с моливчетата си? Често ги лапат, лижат, дъвчат…

— Прощавайте, без да ви обиждам… каква е връзката тук с обсъждания бизнес? — не се стърпя Луис, леко подразнен от дългата лекция.

— Исках да ви разкажа как Лийхейгън обезлюди Уинслоу. Предлагал е и обезщетения на някои семейства, но срещу документ, който лишава от правото тях и наследниците им да го преследват в бъдеще по съдебен път. Просто ги е прецаквал, и то здравата. Това става някъде около 1980 г. и сумите, които те са получили, са нищожни в сравнение с онова, което би им дал един съд. Допускам, че повечето от тях дори не са и разбрали каква е причината за болестта им. А мнозина са били вече мъртви, когато по много други места започнаха съдебни дела по същия повод. Ето, такъв човек е Лийхейгън. Мисля, че можете да си направите съответните заключения. Донякъде е ирония на съдбата, че същите мини, които го обогатиха неимоверно, са може би причина за сегашните му страдания. Струва ми се, че те предизвикаха и кончината на съпругата му. Сега и той умира бавно.

При споменаването на думата съпруга домакинът примигна леко. Направи кратка пауза и взе друга карта, показваща в едър мащаб руслото на река.

— След като унищожи града, подаде молба да пренасочи руслото на местна река на име Рубо. Аргументира се с мъгляви екологически съображения, а на практика си създаде почти непроходима граница от предостатъчно широк крепостен ров. Над него минават само два пътя. Зад голямата къща пък се намира езерото Фолън Лейк. То е оградено със скали и специално опънати мрежи с ток и други приспособления и е също непроходимо. Единственият начин да влезеш на негова територия е през двата моста над реката.

Милионерът показа всичко това на картата, проследявайки с пръст двете шосета, които се събираха в едно. Преди съединението ги пресичаха два вътрешни пътя, успоредни на източния бряг на езерото.

— На мостовете има ли охрана? Или се наблюдават?

— Не постоянно, но наоколо са къщи на негови наематели — хора, които отглеждаха говедата, и други, заемащи различни длъжности в големия имот. Само две къщи там не са негови, но със собствениците е постигнал споразумение да не се бъркат в работите му, а той ги е оставил на мира. Къщите са предимно около северното шосе. Южното е много по-слабо натоварено. И по двата пътя може да се стигне близо до дома му, но южният е по-безопасен. А в случай, че усетят нещо, ще блокират мостовете и ще стане трудно за изтегляне.

— С колко мъже разполага?

— Предполагам, че с около дузина, които се движат по цялата територия на имота. Снабдени са с висококачествена комуникационна техника, гарантирана против подслушване. Някои са бивши затворници, други просто местни негодници.

— Само предполагате? — подхвърли Ейнджъл.

— Ами да. Лийхейгън е отшелник като мен. Всичко, което зная за сегашната ситуация около него, е купено скъпо и прескъпо. При това не е много.

Хойл прехвърли снимките и отдели една.

— Ето го неговия син и наследник Майкъл.

Човекът на фотографията бе на около четирийсет години; приличаше на баща си и най-вече в очите, беше възпълен, но далеч не като него. Носеше джинси и шарена риза, държеше ловна карабина. В краката му лежеше едър елен, главата му положена на пън и обърната към обектива. Луис си представи Джони Лий — човека, когото бе убил в Сан Антонио. Доколкото си спомняше, той приличаше повече на стария Лийхейгън.

— Тази снимка е съвсем нова — продължи Хойл. — Синът се грижи за бащиния бизнес и на практика е връзката на семейството с външния свят. На фона на баща си изглежда истински бонвиван, обаче сравним ли го с нормалния начин на живот, и той е почти отшелник. Няколко пъти годишно се показва тук и там, иначе хората отвън идват при него.

— Както се е случило с вашата дъщеря — обади се Луис.

— Именно — кимна Хойл. — Затова искам да ликвидирате и Майкъл. Ще заплатя отделно и за него.

Луис се изправи в стола. Ейнджъл мълчеше.

— Изобщо не съм претендирал, че задачата ще е лека — продължи милионерът. — Ако можех да се оправя с този проблем със собствени ресурси, изобщо нямаше да ви търся. В същото време ми се струва, че в ликвидирането на Лийхейгън интересите ни се покриват. Още, че и вие вероятно ще успеете, докато други биха се провалили.

— Това тук всичко ли е, с което разполагате? — кимна към папката Луис.

— Да, всичко, което може да се окаже полезно.

— Все още не сте ни информирали как започна враждата ви с Лийхейгън — обади се Ейнджъл.

— Открадна жена ми. Или по-точно жената, която щеше да стане моя съпруга. Просто я отмъкна и тя затова умря. Работила на мината му като чиновничка, представете си. Лийхейгън смятал, че не е лошо сама да си изкарва прехраната.

— Значи всичко е заради жена? — запита Ейнджъл.

— Вижте, съперници сме в много отношения. Изпреварвал съм го в множество дела. Бил съм по-добрият. И в целия този двубой жената, която обичах, се отчужди. Сетне избяга при Лийхейгън, за да си отмъсти. Трябва да призная, че той невинаги изглеждаше така отблъскващ. А и боледуваше много години, преди да се появи ракът. Сетне напълня, но причина за това са лекарствата.

— Значи жена ви отиде при Лийхейгън…

— И той я умори — довърши Хойл. — За да отмъстя, активизирах усилията си да го съсипя. Давах бизнес информация на съперниците му, включително и на разни престъпници. Той отговаряше на ударите. Аз нанасях нови. И сега сме в ситуацията, която вече познавате — всеки се е затворил в своя крепост, всеки мрази другия с цялото си същество. Желая всичко това да свърши. Не искам да живее повече, макар и да е болен и слаб. И затова ви правя следното предложение: плащам петстотин хиляди долара, ако го убиете. Давам бонус от 250 000 да убиете и сина. В жест на доверие предплащам 250 000 за бащата и 100 000 за сина. Остатъка получавате след приключване на задачата.

Хойл прибра снимките и картите в папката и я побутна към Луис. След кратко колебание той я взе.

 

 

Телефонният звън събуди Майкъл Лийхейгън от дълбок сън. Той разтри кървясали очи, стана трудно и с мъка пое към съседната стая. Гласът му бе дрезгав, когато вдигна слушалката.

— Ало?

— Съзнавате ли какво сте направили?

Майкъл разпозна гласа незабавно. Все едно го обля хладен душ и го разбуди окончателно.

— Какво, какво? — заекна той.

— Кой ви даде право да изпращате убийци на Стария?

В гласа на Блис звучеше ледено спокойствие. Майкъл се стъписа, но се и ядоса.

— Какво право? Тук решавам сам, заповеди не приемам от никого! Името научих от Балънтайн — той е уредил убийството на брат ми, бил е на среща с Луис. Последният ще направи връзката и със сигурност ще цъфне тук.

— Да. Може би. Само че тези неща не се уреждат по този начин — каза Блис и сега в тона му сякаш прозвуча укор, като че не бе очаквал подобно развитие на нещата. — Трябваше първо да говорите с мен.

— Без да се обиждате, не сте от най-контактните.

— Значи е трябвало да изчакате аз да ви се обадя! — този път вече гневът в гласа на Блис беше смразяващ.

— Съжалявам — възрази Майкъл противно на волята си. — Не смятах, че ще има проблем.

— Добре — човекът отсреща пое дъх дълбоко, опитвайки се да укроти гнева си. — Нямало е как да знаете. Но сега може да се наложи да се готвите за ответен удар, ако в някои среди свържат поръчката с вас. Няма да им хареса, ама хич.

Майкъл нямаше представа за какво говори този Блис. Баща му бе наредил да бъдат унищожени всички, свързани с убийството на Джони Лий. Друго не го интересуваше: само крайният резултат. Синът изчака другия да продължи.

— Наредете на хората си да се връщат веднага — каза Блис и сега в гласа му се долавяше умора. — Всички до един. Разбрахте ли ме?

— Вече са на път за насам.

— Добре. Кой е стрелял?

— Не мисля, че съм длъжен да…

— Питах кой е стрелял?

— Бентън.

— Бентън — повтори Блис, може би, за да запомни името, и Майкъл потръпна: дали по този начин не обрече на смърт своя изпълнител?

— Кога ще бъдете тук?

— Скоро… — отвърна Блис, — скоро…