Джон Конъли
Жътварите (18)

17

Уили Бру и Арно настояха пред Луис да отворят сервиза отново. Той се възпротиви, защото се опасяваше за сигурността им. Двамата обаче упорстваха докрай. Не виждаха себе си в друга роля, освен да свещенодействат в любимия автомобилен рай. Уили изтъкна, че имат поети ангажименти. Множество коли очакват поправка, сроковете изтичат, обещанията висят неизпълнени. Арно запя друга песен — че от безделие не можел да спи.

Откъснат от обстановката в гаража и ежедневната рутина, запълвали живота му години наред, Уили отново бе започнал да се притеснява прекалено много. При него бездействието водеше до тревожни мисли и съжаление по повод редица изгубени неща. Оттук идваше и подтикът да пие. Да удари едно-две, сетне още и още, да удави лошите мисли, да подобри настроението. По природа бе самотник с роля, за която бе просто създаден: в зацапания работен гащеризон, с грес по ръцете, надвесен над някой двигател, да води с машината интимна беседа. С този образ бе познат на клиентите ексцентричният, винаги добродушен собственик на сервиза. Извън него той просто не можеше да бъде Уили Бру.

Ето защо двамата с Арно висяха в гаража и в събота, и в неделя, почти без изключение. Радиото свири в офиса, те бърникат в поредния автомобил, омацани от главата до петите, но щастливи и най-вече спокойни. Работа имаше винаги и предостатъчно. Репутацията им бе отлична, напливът на клиенти никога не секваше. А Уили таеше и отдавнашна амбиция — да върне дадения му преди много години заем. Благодарен беше за голямата услуга навремето, но мразеше финансовите задължения. Парите хвърлят сянка върху всяко приятелство, а отношенията с Луис бяха от особени по-особени. Знаеше с какво се занимава той, но трябваше да се прави, че не знае. Бе наясно с убийствата и кръвта по ръцете му, а трябваше да се преструва, че това не го засяга. Неотдавнашната случка и фактът, че почти бе загубил живота си, правеха връзката с него още по-проблематична. Но Уили съзнаваше, че тя никога няма да бъде прекъсната, поне не и изцяло, защото нещата, които ги свързваха реално, съвсем не бяха само финансови. В същото време си даваше сметка, че върне ли парите, това би било заявка за бъдеща независимост. И тайничко в себе си се надяваше, че ще дойде мигът на една по-трайна раздяла.

Но в момента дългът не бе начело на дневния ред. Отново заобиколен от познатите миризми и предмети, механикът бе потънал в работата, опитвайки да забрави случилото се. Тук бе в стихията си, винаги истински целеустремен, винаги силен. Това бе особено важно след онзи инцидент. Собствената му светая светих бе осквернена и той интуитивно се стремеше да възстанови статуквото. Използвайки сервиза за истинското му предназначение, двамата с Арно на практика пречистваха омърсяването.

А бяха успели да убедят Луис с помощта на Ейнджъл, който застана на тяхна страна. Понякога Ейнджъл се опълчваше на партньора, най-вече когато преценеше, че така му помага да заеме по-реалистична позиция. В такъв случай можеха да се сдърпат и да стигнат до сериозно скарване, но накрая винаги се сдобряваха. В това отношение приличаха на всяка друга гей двойка по света. Но Ейнджъл разбираше Уили по-добре от Луис: най-вече защото отдавна съзнаваше жизнената важност на сервиза за него. Сега си даде и сметка колко го бе уплашило, но и разгневило посещението на двамата убийци. И беше сигурен, че в крайна сметка пред едно продължително и фатално боледуване у дома монтьорът винаги би предпочел да умре от насилствена смърт в гаража. Ейнджъл си я представяше например под вдигнат на крикове екстравагантен „Плимут Фюри“, модел 1962 година, или двуместен „Додж Роял“ от 1957 година. Защото един автомеханик с истинско призвание винаги изпитва нещо специално към изключителния автомобил: то е като привличане, много подобно на сексуалното.

Същата вечер минаваше десет, но те още работеха, без да се смущават от късния час. Радиото свиреше. Станцията пускаше старо злато — Боби Дарин, Тенеси Ърни Форд, „Алвин и Чипмънкс“, все от 50–те и 60–те години. Подборката не бе по вкуса на Уили, но той си мълчеше. Във всеки случай чашата на търпението преля, когато Арно запя фалшиво, надвиквайки „Чипмънкс“.

— Хей, за Бога, спри се! — не се стърпя шефът.

— Кое да спра?

— Да пееш!

— Че аз пея ли?

— Дявол го взел, прав си, това не е пеене. Пей нещо читаво, не с шибания Алвин и някакви си изроди!

— С Дейвид Севил, а? — лукаво завъртя очи Арно.

— Кой?

— Глей, шефе, той е солистът на „Чипмънкс“, Алвин е измислено име. Ето на, не знаеш, а вряскаш. А преди него беше Рос Багдасерян, арменец от Фресно.

— Фресно в Армения ли е, бе, идиот!

— Не бе, казвам ти, че е роден във Фресно, иначе си е от арменски произход. Боже, ама ти съвсем си ошашавял. Гериатрията, брат ми, е кофти нещо!

— Гериатрия, педиатрия, дрън-дрън! Само такива ги знаеш. Нищо полезно. Куфалницата ти е тъпкана с ненужни неща. А иначе да стигнеш до скоростната кутия на доджа, ти трябва географска карта и ядене за пет дни!

— Щом съм толкова кофти механик, защо ме държиш?

— Уволнявал съм те цели три пъти!

— Е, а сетне защо пак си ме вземал?

— Щото си евтин. Зле работиш, ама разходите са ти малки.

— Нали все с боклуци ме храниш!

— И то малки порции — откликна Уили и двамата се разсмяха от все сърце.

Такива си бяха — беззлобни един към друг, истински другари. Смехът им още отекваше из ъглите на гаража, когато Уили неочаквано взе гаечен ключ и отчетливо почука три пъти по металния тезгях. Това беше новоуговорен сигнал: потенциална опасност! Арно грабна бейзболната бухалка. Вече я държеше постоянно подръка. Уили пъхна ръка в джоба и стисна компактния браунинг — неотдавнашен подарък от Луис.

Арно наостри уши и сега ясно чу почукването. Някой беше отвън в мрака, вероятно искаше да влезе. А напоследък държаха вратата постоянно заключена.

— Мамка му — рече Арно, — кое време е, а?

Уили с измъкнат пистолет закрачи към вратата и надникна през плексигласовото прозорче. Сетне натисна ключа за външното осветление.

Отпред стоеше мъж в дълга връхна дреха с ръце в джобовете. Въоръжен ли беше? Кой знае!

— Вие ли сте Уили Бру? — попита мъжът.

— Аз — рече механикът кратко — не беше от онези, дето говорят без мярка.

— Нося съобщение за Луис.

— Не познавам такъв.

Мъжът се доближи плътно до вратата, почти допря лице и заговори тихо, сякаш не беше чул какво е казал Уили.

— Предавам съобщение от неговия ангел хранител. Луис знае за кого става дума. Кажете му да зареже задачата и незабавно да се връща заедно с приятеля си. Нужен е отказ — той ще разбере. Кажете му още, че Хойл и Лийхейгън играят в комбина. Запомнихте ли?

Някакъв вътрешен глас прошепна на Уили, че непознатият се опитва да направи услуга на Луис, колкото и объркано да звучеше предаденото послание. И да продължава да отрича връзката си с Луис, ще бъде безполезно. Може би дори ще нанесе вреда.

— Щом като е толкова важно, защо не му го кажете лично? — запита механикът.

— Няма как — отвърна онзи отвън. — Намира се някъде извън обхват. Затова обади ли ви се, предайте му думите ми.

— Тук никога няма да се обади — поклати глава Уили. — Той така не работи…

— В такъв случай изобщо не го чакайте — няма да се върне — отсече мъжът и си тръгна.

Монтьорът се поколеба само за частица от секундата. Сетне отключи вратата и изтича след него, като прибра оръжието в джоба на комбинезона. Настигна го на улицата. Посетителят тъкмо протягаше ръка към задната врата на лъскав черен автомобил. Беше линкълн, спрял така, че да не се вижда от вратата на сервиза. В същия миг от шофьорското място изскочи едър млад мъж с хладни сиви очи и бръкна в пазвата на сакото. Носеше официален тъмен костюм и съвсем не приличаше на шофьор. Уили благодари на Бога, че се бе досетил да прибере браунинга, и веднага протегна ръце встрани, максимално далеч от джобовете.

— Хей, секунда, моля! — викна той и непознатият се извърна. — Кой сте вие?

— Казвам се Милтън. Луис ме познава.

— Но това не върши работа. Нямам връзка с тях двамата. Вие не можете ли да направите нещо?

— Не.

— Но аз не зная дори къде се намират… — рече Уили и веднага долови унизително умолителната нотка в гласа си, но не изпита срам.

Наистина Ейнджъл бе споделил нещичко с него, но то не казваше много. Дори го учуди, че му се доверява подобна информация, но пък в оня момент не му беше до такива неща. Единствената му мисъл бе час по-скоро да се завърне в любимия сервиз. Всъщност знаеше името на град на север. Но какво би могъл да направи сам? Беше просто един застаряващ, пълен мъж в гащеризон с пистолет, който не би желал да използва.

Обаче след Арно Луис и Ейнджъл бяха най-близките му хора. Каквито страхове и резерви да имаше спрямо тях, те го бяха спасили навремето, бяха му правили услуги и в по-късни години. Не хранеше илюзии, че Луис бе проявил алтруизъм. Не, чисто и просто му е било изгодно не друг, а Уили да остане в сградата, станала негова собственост. А за причините не се и досещаше. Но му бяха помогнали да запази онова, което ценеше най-много на света. Това се бе случило преди много, много време, а днес ситуацията бе по-различна. Обаче те се държаха като истински приятели. Платиха разноските на празненството за рождения му ден. Направиха му и изключителен подарък — часовник „Ролекс“, модел „Събмаринър Ойстър“. Никога не бе притежавал такава вещ. За миг бе понечил да я скрие при най-ценните си неща, но сетне размисли. Ще го носи, докато е жив, и ще му се любува.

Беше им длъжник и трябваше да им помогне. На всяка цена. Дори и това да значеше да клекне на колене по средата на улицата и най-унизително да моли някой непознат.

В същото време посетителят, изглежда, промени решението си.

— Целта им е да убият човек на име Артър Лийхейгън. Той живее в североизточната част на щата Ню Йорк, в Северен Адирондак. Е, сега вече знаете къде се намират. Какво ще направите по въпроса?

Сетне отвори вратата и се качи в автомобила. Мъжът с хладните, безизразни очи остана навън още малко, вперил тежък поглед в Уили. После седна на волана и потегли.