Викас Сваруп
Беднякът милионер (6)

С мисъл за сакатите
10 000

Слънцето изглежда по-бледо, птиците — притихнали, въздухът — по-мръсен, а небето — с една идея по-мрачно.

Когато ви измъкнат от красивата голяма къща, с прекрасна, обляна от слънцето градина, и ви натикат в стара съборетина, където сте принудени да живеете в претъпкана спалня с десетки други деца, предполагам, и вие ще добиете по-жлъчна представа за живота.

И не помага, ако действително страдате от жлъчка. Или от жълтеница.

Жълтеницата е много неприятна болест, но има едно благоприятно последствие. Вземат те от претъпканата обща спалня и те слагат в самостоятелна стая. Огромна стая с метално легло и зелени завеси. Нарича се изолационна.

Две седмици оставам прикован на легло. Чувствам се обаче така, сякаш съм болен, още откакто ме взеха от църквата след смъртта на отец Тимъти. Не дойдоха да ме приберат с джип с мигащи червени светлини. Дойдоха с един с един ван с прозорци с решетки. Като онези, с които прибират бездомните кучета. Само дето този служеше за прибиране на бездомни момчета. Ако бях по-малък, сигурно щяха да ме пратят в дом за осиновяване и да ме обявят за продан. Но тъй като бях на осем, се озовах в Дома за малолетни в Делхи, в Туркман гейт.

Домът за малолетни има капацитет от седемдесет и пет места и население от сто и петдесет деца. Претъпкано, шумно и мръсно място. Има само две тоалетни с пробити мивки и мръсни клозети. Из коридорите и кухните се щурат плъхове. Има класна стая с разнебитени чинове и напукана черна дъска. И учители, които не са ни преподавали от години. Има игрище, на което тревата е до кръста и ако не внимаваш, можеш да се пребиеш в камъни колкото футболна топка. Има треньор, облечен в колосана бяла памучна риза и панталони с безупречни ръбове. Държи екипировката за крикет и бадминтон в хубава стъклена витрина, но никога не ни позволява да я докосваме. Столовата представлява голяма зала с евтина подова настилка и дълги дървени маси. Навъсеният готвач обаче продава на ресторантите месото и пилетата, които са били предназначени за нас, и ни държи на всекидневна диета от задушени зеленчуци и дебели, прегорели чапати. Постоянно бърчи нос и се кара на всеки, който дръзне да поиска допълнително. Директорът, господин Агнихотри, е мил, възрастен мъж с колосана курта от памучен плат „кхади“, но всички знаем, че истинската власт е в ръцете на заместника му, господин Гупта, с прякора Кошмарът на Туркман. Той е върховното зло, нисък космат мъж, който мирише на кожа и по цял ден дъвче паан. На шията си носи две дебели златни верижки, които подрънкват, докато върви, а в ръката си държи къс бамбуков бастун, с който ни удря всеки път, когато му се прииска. Носят се мрачни слухове, че привиква момчета в стаята си късно през нощта, но никой не желае да го обсъжда. Предпочитаме да говорим за хубавите неща. Като, например, че ни оставят да гледаме телевизия в общата стая по два часа всяка вечер. Скупчваме се около двадесет и един инчовия телевизор „Дианора“ и гледаме музикални клипове от индийски филми по „Канал 5“ или сапунени опери по „Дордаршан“. Особено обичаме да гледаме филмите в неделя.

В тези филми се разказва за един фантастичен свят. Свят, в който децата си имат майки и бащи, и рождени дни. Свят, в който живеят в огромни къщи, карат огромни коли и получават огромни подаръци. Ние виждахме този свят, но не се оставяхме да ни заслепи. Знаехме, че никога няма да имаме живот като на Амитабх Баччан или Шахкрукх Кхан^[1]. Най-многото, за което можехме да копнеем, бе да станем като някого от тези, които имаха власт над нас. Затова, когато някой учител ни попиташе какви искаме да станем, когато пораснем, никой не отвръщаше „пилот“ или „премиер-министър“, или „банкер“, или „актьор“. Казвахме „готвач“ или „чистач“, или „учител по физическо“, в най-добрия случай — „директор“. Домът за малолетни ни принизяваше в собствените ни очи.

Опознах много от момчетата в Дома съвсем отблизо. Някои по-малки, други — по-големи. Запознах се с Муна и Калу, с Пяр и Паван, с Джашим и Ирфан. Прехвърлянето от Детския дом на отец Тимъти в Дома за малолетни беше като преминаване от рая в ада. Едва когато видях другите момчета, разбрах, че за много от тях това беше същински рай. Те идваха от коптори в Делхи и Бихар, от гетата в Утар Прадеш и чак от Непал. Чувах историите за бащите им наркомани и проституиращите им майки. Виждах белезите от побой от ръцете на алчни чичовци и тиранични лели. Научих за съществуването на изплащане на дългове с непосилен труд и домашно насилие. Започнах да се страхувам от полицията.

Те именно бяха пратили повечето момчета тук. Момчета, заловени да крадат хляб от улични сергии, или да продават на черно билети в театъра, но неуспели да подкупят полицая, а най-често — затворени просто защото физиономиите не са допаднали на инспектора.

Много от тези момчета бяха „повтарачи“, в смисъл, че се бяха върнали в Дома, след като някой от Борда за грижи за малолетните бе поел попечителството над тях. Муна се бе върнал, защото мащехата му злоупотребявала с него. Джашим бил тормозен от жестокия си брат. Паван се върнал, защото роднината, при когото бил настанен, го накарал да работи в един западнал мотел и полицията го хванала. Въпреки тези преживявания, много момчета все пак жадуваха да бъдат „настанени“, готови да заменят познатия ад с непознат.

Без да се опитвам, станах техен лидер. Не защото бях по-голям и не защото бях по-агресивен, а защото говорех английски. Аз бях сиракът, който можеше да говори и чете вълшебния език и ефектът му върху възрастните беше поразителен. Понякога директорът се интересуваше как съм. Учителят по спорт ми позволяваше да слагам подвижно стълбче за крикет в предния двор, където изиграхме четири-пет хубави игри, преди Муна да счупи прозореца на директора и забраниха всички спортове. Строгият готвач от време на време ми сипваше втора порция. Гупта никога не ме привикваше нощем в стаята си. А докторът веднага ме вкара в изолационното, без обичайното отлагане, и така попречи да заразя цялото спално помещение.

 

 

Радвах се повече от две седмици на извънредния си престой в изолационното отделение, когато в стаята ми вкараха още едно легло. Казаха ми, че било пристигнало ново момче и то било в много лошо състояние. Следобеда го внесоха на носилка. Беше с разкъсан оранжев потник, мръсни и протрити шорти и жълт табиз^[2] на шията. Това беше първата ми среща със Салим Илиази.

Салим е всичко, което аз не съм. Има бяла кожа и кръгло лице. Косата му е черна, а когато се усмихва, на бузите му се появяват трапчинки. Макар да е само на седем години, има буден, любопитен ум. Разказва ми историята си с къси, несигурни изречения.

Идва от много бедно семейство от едно село в Бихар. В селото живеели предимно бедняци, но и малък брой богати земевладелци. Били предимно индуисти, но имало и няколко мюсюлмански семейства, като това на Салим. Баща му бил работник, майка му — домакиня, а по-големият му брат работел на сергия за чай. Самият Салим ходел в селското училище. Живеели в малка сламена колиба в края на махалата на заминдарите^[3].

Предната седмица, през студения и мразовит януари, се случил инцидент в селския храм на Хануман. Някой влязъл в светая светих посред нощ и осквернил идола на бога — маймуна. Свещеникът обявил, че бил видял няколко момчета от мюсюлманските семейства да се спотайват близо до храма. И хоп — готово! В мига, в който индуистите чули това, се втурнали да си отмъщават. Въоръжени с мачете и брадви, тояги и факли, те нападнали всички мюсюлмански домове. Когато нападението започнало, Салим си играел пред колибата, а баща му, майка му и брат му пиели чай вътре. Подпалили къщата пред очите му. Чувал писъците на майка си, виковете на баща си, воя на брат си — но тълпата не позволила на никого да се измъкне. Цялото му семейство изгоряло в този пъкъл. Салим избягал на железопътната гара и скочил на първия влак, който му се изпречил пред очите. Той го отвел в Делхи, без храна, без дрехи и без ни едно познато лице. Лежал два дни на перона, измръзнал и гладен, с треска, с помрачен от мъка ум, преди да го открие един полицай и да го прати в Дома за малолетни.

Салим казва, че нощем сънува кошмари. Чува шума от тълпата. Писъците на майка му отекват в ушите му. Потръпва, когато си представя как брат му се гърчи в пламъците. Започнал да мрази всички индуисти. Пита ме как се казвам. „Мохамад“, отвръщам аз.

 

 

С времето двамата със Салим ставаме много добри приятели. Имаме много общи неща. И двамата сме сираци, без надежда да бъдем „настанени“. И двамата обичаме да играем на топчета. И двамата обичаме да гледаме филми. Аз използвам влиянието си, за да му дадат легло до моето, когато се върнем в спалното.

Късно една вечер Салим е повикан в стаята на Гупта. Гупта е вдовец и живее сам. Салим се притеснява.

— Защо ме вика? — пита ме той.

— Не знам — отговарям, — никога не съм ходил в стаята му. Но днес ще разберем.

И така, Салим отива в стаята на Гупта, а аз го следвам на пръсти.

Гупта седи в стаята си, облечен в смачкани панталони. Салим чука на вратата.

— Влез… влез, Салим — казва той, сдъвквайки част от звуците. Държи чаша със златиста течност в ръка. Гаврътва я и изплаква устата си. Очите му приличат на големи копчета. Аз надничам измежду двете завеси в коридора. Той погалва Салим по лицето, прекарвайки пръсти по острия му нос и тънките устни. После рязко заповядва:

— Свали си панталоните.

Салим е объркан от тази молба.

— Прави, каквото ти казвам, копеле, или здравата ще те нашамаря! — изръмжава Гупта.

Салим се подчинява. Смъква колебливо шортите си. Аз извръщам очи.

Гупта приближава Салим отзад, а златните му верижки подрънкват. „Хубаво“, промърморва той. Виждам как развързва панталона си и го събува. Виждам косматия му гръб. Салим още не е разбрал какво се случва, но пелената се вдига от моя мозък. Изведнъж с кристална яснота осъзнавам какво се е случило онази нощ в стаята на отец Джон. И какво бе последвало на другия ден.

Надавам пронизителен вик, който разсича тишината на нощта като меч. Той събужда момчетата, спящи спокойно в спалните си, събужда готвача, хъркащ в кухнята, събужда директора в неговата спалня, събужда даже бездомните кучета, които бясно се разлайват.

Гупта не знае какво го е сполетяло. Бързо навлича панталоните си и се опитва да прогони Салим. Но готвачът, директорът и пазачите вече са на път към стаята му. Тази нощ откриват мръсната му тайна (макар да не предприемат нищо по въпроса). Но Гупта също открива, че съм се крил зад завесите. Оттогава се превръща в мой смъртен враг. Салим е потресен, но невредим. Отдавна се е отказал от омразата си към индуистите. Но страхът му от сексуално насилие остава за цял живот.

 

 

Красив пролетен ден е. И изглежда още по-красив, защото сме се измъкнали от стените на Дома за малолетни. От една международна неправителствена организация ни водят на еднодневна екскурзия. Пътуваме с климатизиран автобус из Цял Делхи. Обядваме в зоологическата градина и разглеждаме животните. За първи път виждаме хипопотам, кенгуру, жираф и гигантски ленивец. Виждаме пеликани, фламинго и птицечовка. После ни водят в Кутуб Минар, най-високата сграда в Индия. Смеейки се и смушквайки се, ние се изкачваме по стълбите и надничаме от балкона на първия етаж. Мъжете и жените на земята ни изглеждат като мравки. Крещим и слушаме ехото. Накрая отиваме на Индия гейт^[4] да гледаме голям карнавал. Дават ни по десет рупии, които да изхарчим за атракциони по свой избор. Аз искам да се повозя на гигантското колело, но Салим ме дърпа за ръкава и ме води към една будка. На нея има надпис, който гласи: „Пандит^[5] Рамашанкар Шастри, световноизвестен хиромант^[6]. Само 10 рупии за гледане“. Пред будката стои старец, облечен в дхотикурта^[7]. Има бели мустаци, яркочервен тилак^[8] на челото си и дебели лещи. От тила му стърчи черна чоти^[9].

— Искам да си покажа ръката — казва Салим, — само десет рупии.

— Не бъди глупав — разубеждавам го аз, — тези гадатели са мошеници. Няма откъде да знаят бъдещето ти. А и в моя случай няма бъдеще, което да си заслужава да узная.

— Все пак искам да му покажа ръката си. — Салим е непреклонен.

— Хубаво — предавам се аз. — Ти върви, но аз няма да си похарча десетте рупии за тази дивотия.

Салим плаща таксата и нетърпеливо протяга ръка. Гадателят поклаща глава.

— Не, не лявата. Това е за момичета. Момчетата си показват дясната ръка.

Салим бързо протяга дясната си длан. Гадателят я разглежда с увеличително стъкло и изучава преплитащите се линии, сякаш са карта за заровено съкровище. Накрая оставя увеличителното стъкло и доволно въздиша.

— Имаш забележителна ръка, момчето ми. Никога не съм виждал по-хубава линия на съдбата. Виждам ярко бъдеше за теб.

— Наистина ли? — радва се Салим. — Какъв ще стана?

Господин Шастри явно изобщо не е помислил за това.

Затваря очи за десет секунди, после ги отваря.

— Имаш красиво лице. Ще станеш прочут актьор — провъзгласява той.

— Като Арман Али ли? — ахва Салим.

— Още по-известен — отговаря пандитът и се обръща към мен. Искаш ли и ти да ми покажеш ръката си? Само десет рупии.

— Не, благодаря — отвръщам аз и понечвам да си тръгна, но Салим ме спира.

— Недей, Мохамад, трябва да покажеш ръката си. Моля те, заради мен.

Аз примирено подавам десетте си рупии и протягам дясната си ръка.

Хиромантът се мръщи, докато наглася дебелите увеличителни стъкла и разглежда дланта ми. Изучава я повече от пет минути. Отбелязва си някакви неща, прави някакви изчисления.

— Какво има? — разтревожено пита Салим.

Хиромантът леко се смръщва и поклаща глава.

— Линията на главата е силна, но тази на сърцето е слаба. А най-важното е, че линията на живота е къса. Звездите не изглеждат добре. И подредбата на планетите е неблагоприятна. Върхът на Юпитер е добър, но върхът на Сатурн го отменя. Виждам препятствия и изпитания. Мога да направя туй-онуй, за да улесня пътя ти, но ще струва пари.

— Колко?

— Около двеста рупии. Защо не питаш баща си? Той ли е собственикът на големия автобус?

Аз се изсмивам.

— Ха! Пандит джи, преди да ми ръсите тия глупости за бъдещето, да бяхте проверили кои сме всъщност. Не сме богаташки деца. Ние сме сираци от делхийския дом за малолетни в Туркман гейт, а този автобус изобщо не е наш. Но все пак ни накарахте да се разделим с двайсет рупии. — Дръпвам Салим. — Хайде, да си вървим. Достатъчно време изгубихме тук.

Докато се отдалечаваме, хиромантът ме вика.

— Слушай, искам да ти дам нещо.

Връщам се при будката. Пандитът ми дава стара монета от една рупия.

— Какво е това, пандит джи?

— Щастлива монета. Запази я. Може да ти потрябва.

Стисвам я в юмрука си.

Салим иска сладолед, но имаме само една рупия, с която нищо не можем да си купим. Гледаме как другите деца се забавляват. Подхвърлям безцелно монетата, а тя се изплъзва от пръстите и пада под една пейка. Навеждам се да я вдигна. Паднала е с ези нагоре. До нея лежи банкнота от десет рупии, изпусната от някого. Магия. Двамата със Салим си купуваме сладоледи. Пускам внимателно монетата в джоба си. Наистина ми е късметче.

Салим е натъжен, задето моето бъдеще не се оказа толкова светло, колкото неговото, но в същото време се вълнува, че ще стане филмова звезда. Пред нас стои огромен билборд с реклама за нов филм. На него с ярки цветове са изобразени герой с пистолет в ръка, кръв по гърдите и черна кърпа на главата, злодей с изкривена усмивка и героиня с големи гърди. Салим приковава поглед в него.

— Какво гледаш, Салим?

— Опитвам се да разбера дали черната кърпа ще ми отива — отвръща той.

 

 

В клас сме, но господин Джоши, пълничкият ни учител, специалист по оригване и бъркане в носа, не ни преподава. Чете роман, който внимателно е скрил в учебника в ръцете си. Ние убиваме времето, като си правим хартиени самолетчета, дълбаем в дървените си чинове или дремем. Изведнъж Муна, който е натоварен със задачата да гледа коридора, се втурва в стаята.

— Господин учителю, господин учителю, идва господин директорът — съобщава той задъхано.

Господин Джоши силно се оригва и бързо затваря романа. Щраква с пръсти и става.

— Добре, момчета, та, за какво говорехме? А, да. Разказвахте ми какви искате да станете, когато пораснете. Кой е следващият?

Салим вдига ръка. За първи път го прави.

— Кажи, Салим, какъв искаш да станеш?

— Аз ще стана прочут актьор, господин учителю. Един астролог ми каза — заявява той победоносно.

Класът се превива от смях.

 

 

За това, кой е едрият мъж, има две версии. Едната е, че е богат търговец на диаманти, който си няма собствени деца. Затова от време на време идва в Дома за малолетни, за да осиновява деца, които след това води в подобния си на палат дом в Мумбай. Други казват, че всъщност притежава училище в Мумбай и взема деца, които намира перспективни за обучение. И в двата случая едно е ясно. Ако бъдеш избран от Сетхджи, животът ти е уреден.

Салим не го е грижа дали Сетхджи е търговец на диаманти, или собственик на училище. Интересува го само, че едрият мъж е от Мумбай — центърът на филмовата индустрия. Убеден е, че Сетхджи е дошъл да го вземе и да го отведе в лъскавия свят на Боливуд. Това е неговата съдба. Предсказанието на хироманта е на път да се сбъдне.

Строяват ни в голямата столова, за да може Сетхджи да ни огледа. Салим се е изкъпал. В действителност се е изкъпал три пъти, като усърдно се е търкал, за да махне всяка следа от мръсотия. Сложил си е най-хубавите дрехи. Косата му е красиво сресана. Той определено е най-представителното момче в Дома. Но аз потръпвам от отчаяния му копнеж. Ако не го изберат, ще бъде съкрушен.

Сетхджи най-после идва, придружен от други двама мъже. Не изглежда като търговец на диаманти. Повече прилича на гангстер. Но пък и ние никога не сме виждали търговец на диаманти. Може би те приличат на гангстери. Силно мургав е и има дебели черни мустаци, като на дакойта^[10] Вирапан^[11]. Носи бял костюм бандгала. На шията му виси дълъг, дебел златен ланец, който стига до второто му копче. Пръстите му са обсипани с пръстени с разноцветни камъни. Двамата му придружители приличат досущ на бандити. По-късно научавам, че се казват Мустафа и Пунуз. С тях е и Гупта, който върви най-отпред. Двете му златни верижки изглеждат скромни на фона на тези на Сетхджи.

— Сетхджи, вие като че ни забравихте, толкова отдавна не сте идвали. Имаме много нови момчета. Сигурен съм, че много от тях ще ви допаднат — приказва Гупта.

Огледът започва. Всички сме надянали най-хубавите си усмивки. Сетхджи минава покрай всяко момче и го оглежда преценяващо от главата до петите. Не знам какво търси, понеже не задава никакви въпроси, само изучава лицата ни. Първият кръг приключва. Мен не ме поглежда втори път.

После започва втора обиколка. Когато стига до Салим, се спира.

— Как се казваш? — пита той със силен южноиндийски акцент.

— Са… Салим Илиази — заеква от вълнение Салим.

— Кога е пристигнало това момче? — пита той Гупта.

— Преди около единадесет месеца, от Чхапра в Бихар.

— На колко години е?

— На осем.

— Има ли роднини?

— Не, Сетхджи. Загубил е цялото си семейство при местни безредици.

— Колко тъжно — казва Сетхджи. — Но е точно момчето, което ми трябва. Можете ли да уредите документите?

— Само кажете, Сетхджи. Незабавно ще го настаним при вас, когото поискате. За това момче ще представим Мустафа като негов чичо. Социалният борд няма да ви създава никакви затруднения. Те даже искат да се отърват от колкото се може повече момчета.

— Чудесно. Нека за това посещение остане само това хлапе.

Гупта поглежда Салим, после и мен, застанал до него.

— Ами той? — посочва ме Гупта.

Сетхджи ме поглежда в очите и поклаща глава.

— Твърде голям е.

— Не, Сетхджи, само на десет е. Казва се Томас и говори отлично английски.

— За мен няма значение. Не ми трябва. Искам другия.

— Ама те са като сиамски близнаци. Ако вземете Салим, трябва да вземете и Томас.

Сетхджи започва да се ядосва.

— Казах ви, Гупта, че не искам никакъв си Томас-Уомас. Вземам само едно момче и то е Салим.

— Съжалявам, Сетхджи, но настоявам. Ако вземете Салим, вземате и Томас. Вървят в комплект.

— В комплект?!

— Да. Купувате едно, вземате едно безплатно. Няма да ви таксувам за Томас. — Гупта се ухилва, показвайки пожълтелите си от паан зъби.

Сетхджи започва да си шушука с другите двама мъже.

— Добре — казва той на Гупта, — подгответе документите за тези давамата. Ще ги взема в понеделник.

Салим се хвърля в ръцете ми. На седмото небе от щастие е. Същата нощ не спи от вълнение. Вижда като на лента живота си в Мумбай. Сънува за златните залези над Морската алея с Амитабх и оцветените в розово изгреви на Чоупати с Шахрукх. И аз не спя тази нощ. Въртя се в леглото си. Но не сънувам звезди и райски градини. Виждам се като уличен продавач на плодове. Мургав дебелак се навежда да си купи манго. Златният му ланец се полюшва. Подхвърля ми дребни монети. Аз слагам едно сочно манго в торбата му, а после тихичко мушвам и един изгнил банан. Безплатно.

 

 

Пътуването до Мумбай минава без емоции. Двамата със Салим пътуваме в спален вагон втора класа, заедно с Мустафа и Пунуз. Сетхджи, както ни казват, бил отлетял със самолет. Мустафа и Пунуз носят лунги^[12], пушат биди^[13] и през повечето време спят. Почти нищо не разправят за Сетхджи. Казват, че истинското му име било Бабу Пилай, но всички го наричали „Маман“ — малаяламската^[14] дума за „чичо“. Роден бил в Колам, щата Керала, но от много години живеел в Мумбай. Бил много мил мъж, който управлявал училище за деца в неравностойно положение и им помагал да си изградят нов живот. Маман вярвал, че тези деца са по-близо до Бога. Спасявал деца от домове за малолетни, за които смятал, че не са нищо друго, освен затвори под друго име. Ако Маман не ни бил спасил, сме щели да свършим като миячи на коли по светофарите или като чистачи в частни домове. Мустафа и Пунуз са отлични търговци. До края на пътуването дори аз съм убеден, че да ни избере Маман е най-хубавото, което някога ми се е случвало, и че сега животът ми ще се преобрази.

От време на време влакът преминава през гета, простиращи се от двете страни на релсите като ивици от мизерия. Виждаме полуголи деца с издути коремчета, които ни махат, докато майките им мият чинии във водата от канавките. И ние им махаме в отговор.

 

 

Гледките и звуците в Мумбай ни поразяват. Гара Чърчгейт изглежда точно, както в „Любов в Мумбай“. Салим едва ли не очаква да види Говинда да пее някъде близо до църквата. Мустафа ни показва къде е плажът на Морската алея. Смайвам се, когато за първи път виждам океана с огромните вълни, разбиващи се в скалите. Салим не вижда величествения океан. Той гледа сергиите с безалкохолни напитки и закуски. „Тук Говинда и Равина си взеха бхел пури“^[15], развълнувано сочи той. Минаваме през даргах^[16] на Хаджи Али. Салим вдига ръце към Аллах, когато вижда параклиса, точно както прави Амитабх Баччан във филма „Кули“^[17]. Пресичаме районите Уорли, Дадар и Махим, а Мустафа и Пунуз ни показват основните забележителности. Когато стигаме Махим Форт, Салим махва на шофьора на таксито да спре.

— Какво има? — пита Мустафа.

— Нищо. Исках само да видя мястото, на което контрабандистите разтоварваха стоката си във филма „Мафия“!

Когато приближаваме Бандра, Джуху и Андхери, с блестящите домове на филмовите звезди, високите им стени и цели взводове униформени охранители, Салим направо се просълзява. Като същински селянчета за първи път на екскурзия в града, ние зяпаме с изумление пръснатите къщи и високите блокове през затъмнените стъкла на таксито. Все едно разглеждаме Мумбай през оцветени лещи. Слънцето изглежда по-ярко, въздухът — по-хладен, хората — по-благоденстващи, а градът пулсира от щастие, че в него живеят мегазвездите на Боливуд^[18].

 

 

Стигаме целта си в Горегаон. Къщата на Маман не е палатът, който очаквахме. По-скоро е голяма порутена сграда, разположена в двор с малка градинка и две палмови дръвчета. Обградена е от висока стена, а над нея е обрамчена от бодлива тел. На верандата стоят двама мургави, добре сложени мъже в тънки, цветни лунги и пушат биди. В ръцете си държат дебели бамбукови тояги. Кръстосват крака и ние зърваме раираното им бельо. От мъжете се носи силна миризма на арак. Пунуз разменя няколко думи с тях на малаяламски. Единствената дума, която долавям, е „Маман“. Това явно са охранители, наети от господин Бабу Пилай.

Когато влизаме в къщата, Мустафа ни показва няколко постройки от гофрирана ламарина в двора, нещо като огромни бараки.

— Това е училището, което Маман е създал за сакати деца. Те живеят тук.

— Как така не виждам деца? — питам аз.

— Всички са навън на извънкласно обучение. Не се притеснявай, довечера ще се запознаете. Елате да ви покажа вашата стая.

Стаята ни е малка и компактна, с две койки и голямо огледало, вградено в стената. Салим заема горното легло.

На приземния етаж има баня, която ни е разрешено да използваме. Има вана и завеса за душ. Не е луксозна, като в къщите на филмовите звезди, но ще върши работа. Като че ли сме единствените деца, живеещи в къщата.

Маман идва вечерта. Салим му казва колко се вълнуваме, че сме в Мумбай, и колко иска да стане прочута филмова звезда. Като чува това, Маман се усмихва.

— Първото и най-задължително изискване да станеш филмова звезда е да можеш да пееш и да танцуваш. Ти можеш ли да пееш?

— Не — отвръща Салим.

— Не се притеснявай. Ще наема добър учител да ти дава уроци. За нула време ще станеш като Кишор Кумар^[19].

Салим изглежда така, сякаш ей сега ще се хвърли на врата на Маман, но успява да се сдържи.

По-късно отиваме в училището, за да вечеряме. Там има столова, подобна на тази в Дома за малолетни, с евтин линолеум на пода, дълги дървени маси и главен готвач, който е точно копие на нашия от Дома. Казват ни да седнем на малка кръгла маса заедно с Мустафа. Сервират ни, преди другите деца да дойдат. Храната е топла и вкусна, което категорично е напредък в сравнение с блудкавите манджи, които получавахме в Делхи.

Децата започват да прииждат едно по едно и моментално ме изпълва усещане, че съм в ада. Виждам момчета без очи, които опипват пътя пред себе си с пръчки, момчета с изкривени и обезобразени крайници, които се влачат до масата, момчета без крака, които ходят с патерици, момчета с уродливи усти и разкривени пръсти, които дъвчат хляб, стиснали го с лакти. Някои приличат на шутове. Само дето ни карат да плачем, вместо да се смеем. Хубаво, че двамата със Салим почти сме приключили с храната.

Виждаме три момчета, застанали до един ъгъл, които гледат как другите ядат, но пред тях няма чинии. Едното си ближе устните.

— Кои са тези момчета? — питам аз Мустафа. — И защо не се хранят?

— Наказани са — отговаря ми той, — задето не са свършили достатъчно работа. Не се тревожи, ще хапнат по-късно.

На другия ден идва учителят по музика. Той е млад мъж, с овално, гладко обръснато лице, големи уши и тънки, кокалести пръсти. Носи хармониум^[20] със себе си.

— Ще ме наричате „господин учителю“ — инструктира ни той. — Сега слушайте какво ще изпея.

Сядаме на пода и внимателно го слушаме как пее:

— Са ре га ма па дха ни са.

След това обяснява:

— Това са седемте основни ноти, които присъстват във всяка композиция. Сега отворете уста и изпейте на висок глас нотите. Нека звукът идва не от устните или носа, а от гърлото ви.

Салим се прокашля и започва:

— Са ре га ма па дха ни са.

Пее с цяло гърло и с въодушевление. В стаята отекват звуците от ясните тонове. Гласът му се носи в помещението, а нотите звънтят чисти и кристални.

— Много добре — плясва учителят с ръце. — Имаш прекрасен глас, дар от Бога. Не се съмнявам, че с упорити упражнения много скоро ще се справяш с целия диапазон от три и половина октави. — После поглежда към мен. — Добре. Защо сега и ти не изпееш същите ноти?

— Са ре га ма па дха… — опитвам се да пея аз, но гласът ми скрибуца, а тоновете се накъсват и разпиляват като мраморни топчета, изпуснати на пода.

Учителят запушва ухо с пръст.

— Харе Рама… Харе Рама… Пееш като бизон. С теб ще трябва да поработя доста усилено.

Салим ми се притичва на помощ.

— Не, господин учителю, Мохамад също има чудесен глас. Знаете ли как хубаво пищи?

 

 

През следващите две седмици господин учителят ни учи на няколко религиозни песни от известни светци, както и да свирим на хармониум. Научаваме дохите^[21] на Кабир и бхаджаните^[22] на Тулсидас и Мирабай. Учителят е добър. Не само че ни учи на песните, но и ни обяснява сложните духовни истини, които те представят, на простия език на обикновените хора. Особено ми харесва Кабир, който в едно от стихотворенията си казва:

„Маала пхерат джуг бхая,

мита на ман ка пхер,

кар каманка чход де,

ман ка манка пхер.“

„Броеница прехвърляш в пръстите си отдавна,

но мислите ти не спират да се реят.

Остави мънистата в ръцете си

и раздвижи мънистата в сърцето.“

Фактът, че Салим е мюсюлманин, не трогва учителя, който му преподава индуистки бхаджани. Самият Салим не се впечатлява от това. Ако Амитабх Баччан може да играе ролята на работник мюсюлманин, а Салман Кхан — на император индуист, Салим Илиази пък може да пее „Тхумаки Чалат Рама Чандра Баджат Пайнджания“ като храмов свещеник.

 

 

През това време двамата със Салим опознаваме част от момчетата в училището за сакати, въпреки деликатните опити на Мустафа и Пунуз да ни попречат да се сприятеляваме твърде много с, както го произнасят неправилно, „надъглавите“. Чуваме тъжните истории на момчетата и установяваме, че що се отнася до жестоките роднини и полицаи, Мумбай по нищо не се различава от Делхи. Но колкото повече научаваме за тези деца, толкова повече започва да ни просветва какъв е Маман.

Сприятеляваме се с Ашока, тринайсетгодишно момче с деформирана ръка, и така получаваме първия си шок.

— Ние не сме ученици — казва ни той, — а просяци. Просим в местните влакове. А някои от нас са и джебчии.

— И какво става с парите, които печелите?

— Длъжни сме да ги даваме на хората на Маман, в отплата за храната и подслона.

— Искаш да кажеш, че Маман е престъпник?

— А вие какво си мислехте? Не е ангел, но поне ни храни подобаващо два пъти дневно.

Доверието ми в Маман е разбито, но Салим продължава да вярва в добротата на хората.

 

 

Срещаме се с Раджу, сляпо десетгодишно момче.

— Защо те наказаха днес?

— Не спечелих достатъчно.

— По колко трябва да давате всеки ден?

— Всичко, което спечелим. Но ако са по-малко от сто рупии, те наказват.

— И какво става тогава?

— Не получаваш храна. Лягаш си гладен. Плъхове ти гризат стомаха.

— Ето, вземи тази чапати. Запазихме я за теб.

 

 

Говорим с Радхи, на единадесет години, без един крак.

— Как така теб никога не те наказват? Винаги успяваш да изкараш достатъчно пари.

— Шшт… тайна е.

— Няма защо да се притесняваш от нас.

— Добре, но не казвайте на другите момчета. В Джуху Ваил Парл живее една актриса. Когато малко не ми достига, отивам при нея. Тя не само ми дава храна, но и пари да покрия, колкото ми остава.

— Как се казва?

— Нилима Кумари. Казват, че някога била много известна.

— Как изглежда?

— На младини трябва да е била много красива, но вече остарява. Каза ми, че й трябва помощ в домакинската работа. Ако имах два крака, щях веднага да избягам от тук и да се хвана като прислужник при нея.

Тази нощ сънувам как отивам в една къща в Джуху Ваил Парл. Натискам звънеца и чакам. Вратата ми отваря висока жена в бяло сари. Духва силен вятър и развява дългата й черна коса пред лицето. Отварям си устата да кажа нещо, но откривам, че тя гледа надолу. Аз също свеждам поглед и виждам, че нямам крака.

Събуждам се, подгизнал от пот.

 

 

Запознаваме се с Мулай, тринадесетгодишен, с ампутирана ръка.

— Мразя живота си — казва той.

— Защо не избягаш?

— Къде да ида? Това е Мумбай, не е селото ми. В този голям град няма къде да се скриеш. Трябват ти връзки, дори за да спиш в канавката. И ти трябва защита от другите банди.

— Другите банди ли?

— Да. Миналия месец две момчета избягаха. След три дни се върнаха. Не могли да си намерят работа. Бандата на Бхику не им позволила да действат в нейния район. Тук поне получаваме храна и подслон, а докато работим за Маман, никой не ни закача.

— Не искаме да се забъркваме с никакви банди — казвам аз и рецитирам една доха:_ Кабира Кхара Базар Меин, Манге Сабки Кхаир, На Каху Се Дости, На Каху Се Баир._^[23]

 

 

Появява се Сикандар, „внос“ от Пакистан.

През столовата преминава вълна на възбуда. Пристигнало е ново дете. Мустафа го въвежда и всички се скупчваме около него. Най-развълнуван е самият Мустафа:

— Взехме го тази сутрин от „пратката“ на Шакил Рана — съобщава той и се потупва по бедрата от радост.

Момчето е на не повече от дванайсет. Докосваме го, сякаш е животно в клетка. Само дето той няма вид на животно. По-скоро прилича на извънземно, като онова, което гледахме в една английска реклама по телевизията: с овална, но заострена физиономия, дръпнати очи, дебел нос и тънки устни. Мустафа казва на Пунуз:

— Идва от светилището на Шах Дола в пакистански Пенджаб. Тези момчета се наричат „Деца плъхове“.

— Как му е станала такава главата?

— Чувал съм, че поставят железни пръстени на главата на бебето, за да спре да расте. Така се получава тази уникална форма.

— Мисля, че има голям потенциал. Маман ще остане доволен — казва Пунуз.

— Да — съгласява се Мустафа, — ценна придобивка е.

Неизвестно защо, това момче-плъх ми напомня на една мечка, която видях заедно с отец Тимъти в Конот. Тя имаше стегнат нашийник около врата и черен намордник на муцуната. Собственикът й я мушкаше силно със заострен прът и мечокът се изправяше на задни лапи, за да поздрави публиката. Хората му хвърляха монети. Собственикът събираше парите и отвеждаше мечката за друго представление. Бях поразен от очите и, които изглеждаха толкова тъжни, че попитах отец Тимъти: „А мечките плачат ли?“.

 

 

Намирам Джиту, скрит в един килер.

В ръка държи найлоново пликче с някакво жълтеникаво вещество вътре. Отваря го така, че да обхване носа и устата му, и дълбоко вдишва, притискайки дъното на пликчето към лицето си. Дрехите му миришат на боя и разтворител. Кожата около носа му е изрината. Устата му е потна и лепкава. След като вдишва, полузатворените му очи добиват стъклен блясък и главата му започва да трепери.

— Джиту!… Джиту! — разтърсвам го аз. — Какво правиш?

— Не ме закачай — казва той със сънлив глас, — аз се нося по въздуха. Спя върху облак.

Удрям го. Той изплюва черна храчка.

По-късно ми обяснява:

— Пристрастен съм към лепилото. Купувам си го от обущаря. Лепилото прогонва глада и болката. Виждам ярки цветове, а понякога и майка си.

Моля го да ми даде да опитам. След като го вдишвам, се чувствам малко замаян, подът под краката ми сякаш се раздвижва и аз започвам да виждам разни образи. Виждам Висока жена, облечена в бяло сари, която държи бебе в ръцете си. Духа вятър и развява косите й пред лицето. Но бебето протяга малката си ръчичка и отмахва кичурите, за да открие лицето й. Вижда две хлътнали очи, изкривен нос, остри зъби с прясна червена кръв по тях и гъсеници, пълзящи от гънките на сбръчканата й кожа, провиснала над челюстта и. Бебето изпищява от ужас и пада от ръцете й.

Повече никога не опитвам лепило.

 

 

Междувременно музикалното ни обучение стига до своя край. Учителят е изключително доволен от напредъка на Салим.

— Вие вече усвоихте изкуството на пеенето. Остава ви само един урок.

— Какъв е той?

— Бхаджаните на Сурдас.

— Кой е Сурдас?

— Най-прочутият от всички певци бхакти^[24], създал хиляди песни в прослава на бог Кришна. Един ден паднал в изоставен кладенец и не могъл да се измъкне. Останал там шест дни. Постоянно се молел и на седмия ден чул как един детски глас му казва да протегне ръце нагоре, за да му помогне да излезе. Така Сурдас се измъкнал от кладенеца, но детето изчезнало. Това момче бил не друг, а самият бог Кришна. След тази случка Сурдас посветил живота си на създаването на песни в негова прослава. С еднострунен ектар в ръце, той започнал да пее песни, обрисуващи детството на Кришна. — И учителят запява. — Акхиян Хари даршан ки пязи. Очите ми са жадни да те видят, господарю Кришна.

— Защо да са жадни очите му? — питам аз.

— Не ви ли казах? Сурдас е бил сляп.

 

 

На последния ден от музикалното ни обучение учителят обсипва Салим с похвали, задето е изпял идеално един бхаджан на Сурдас. Аз съм сприхав и разсеян. Срещите ми с момчетата на Маман силно са ме смутили. Макар в определен смисъл всички да сме деца на второстепенен бог, момчетата на Маман ми се струват определено в неизгодна позиция.

В стаята влиза Пунуз, за да се види с учителя. Започват да си говорят на тих глас, след което Пунуз вади портфейла си и отброява пари. Подава пачка банкноти на учителя, който с благодарност ги пъхва в предния джоб на своята курта. Двамата излизат от стаята, а ние със Салим оставаме сами с хармониума.

— Не трябваше да напускам Делхи — казвам аз, — ти поне стана добър певец, но аз не спечелих нищо от това пътуване.

Тогава забелязвам на пода банкнота от сто рупии. Явно Пунуз я е изпуснал, докато броеше парите. Първосигналната ми реакция е да я прибера в джоба си, но Салим я грабва от ръката ми, настоявайки, че трябва да я върнем. Затова отиваме по коридора до стаята, която Маман използва за офис и където се мотаят Мустафа и Пунуз.

Като приближаваме до вратата, чуваме гласове отвътре. Маман говори с Пунуз.

— Какво каза учителят в края на уроците? Става все по-скъпо.

— Каза, че по-големият за нищо не става, но малкото хлапе има голям потенциал. Досега не бил обучавал толкова надарено момче.

— Значи, мислиш, че може да ни носи поне по триста рупии?

— Какви ти триста? Песните му са като магия. А виждал ли си лицето му? Никой няма да му устои. Казвам ти, може спокойно да изкарва по четири-петстотин. Ударихме кьоравото, Маман.

— Ами другото момче? Високото?

— На кого му пука? Копелето ще трябва само да се оправя. Или ще изкарва по сто рупии на вечер, или ще стои гладен.

— Хубаво. От следващата седмица ги пращаш по влаковете. Ще ги оправим още днес. След вечеря.

 

 

При тези думи ме побиват тръпки. Хващам Салим за ръката и бягаме обратно към стаята. Салим е объркан от дочутия разговор и споменатите цифри. Но в моите мисли мозайката се подрежда.

— Салим, трябва да избягаме от това място. Веднага.

— Ама защо?

— Защото довечера ще ни се случи нещо много лошо.

— Не разбирам.

— Аз пък разбирам всичко. Знаеш ли защо учихме бхаджаните на Сурдас?

— Защото е бил велик поет?

— Не, защото е бил сляп. Такива ще станем и ние тази вечер, за да можем да просим по влаковете в околността. Сега вече знам, че всички момчета, с които се запознахме тук, са били нарочно осакатени от Маман и неговата банда.

Въображението на Салим е неспособно да си представи подобна жестокост. Той иска да остане.

— Защо не избягаш сам? — предлага ми той.

— Не мога да тръгна без теб.

— Защо?

— Защото съм твоят ангел-хранител и ти си част от сделката. Вървим в комплект.

Салим ме прегръща. Аз вадя монетата от една рупия от джоба си.

— Слушай, Салим — казвам му аз, — ти нали вярваш в съдбата? Нека тогава тази монета реши бъдещето ни. Ези — тръгваме, тура — оставаме. Става ли?

Салим кимва. Подхвърлям монетата. Пада се ези.

Салим най-после склонява да избягаме от бърлогата на Маман, но умът му е изпълнен със съмнения.

— Къде ще отидем? Какво ще правим? Не познаваме никого в този град.

— Знам къде ще отидем. Помниш ли онази актриса, за която ни разказа Радхи — Нилима Кумари? На нея й трябва прислужник. Имам адреса й и знам кой влак отива дотам.

— А какво ще кажеш да отидем в полицията?

— Ти да не се побърка? Нищичко ли не научи от престоя ни в Делхи? Каквото и да правиш, където и да ходиш, стой далеч от полицията. Винаги.

Намираме се в банята в сутерена и слушаме ритмичното капене на вода от повредената чешма. Салим се е изправил върху раменете ми с нож в ръка и се опитва да развие болтовете на телените ограждения на прозореца.

— Побързай — прошепвам аз през зъби.

Горе охраната на Маман преравят стаята ни, търсят в шкафове и килери. Чуваме викове и ругатни. Чупи се бутилка и съвсем скъсва опънатите ни нерви. Салим е изпаднал в паника. Диша накъсано и учестено. Сърцето ми бие все по-бързо и усещам ударите му в ушите си. Чуват се приближаващи се стъпки.

— Остава само един — казва Салим, — но е клеясал. Май няма да мога да го развия.

— Моля те… моля те, пробвай пак! — подтиквам го аз. — Животът ни зависи от това.

Салим почва да мъчи болта с нови сили, като върти ножа, колкото може. Накрая болтът поддава. Салим вдига мрежата. Виждаме как палмите отвън се полюшват на лекия ветрец. Прозорецът е широк, точно колкото да се промушим. Хората на Маман почти вече слизат по стълбите към сутерена, когато Салим успява да се измъкне през прозореца. После ме хваща за ръка и ми помага да се прехвърля и аз. Озоваваме се върху купчина чакъл и пясък, останали без дъх. Луната е пълна, нощта е спокойна. Поемаме дълбоко глътка въздух. Мирише на кокос.

 

 

Седим във влака от Горегаон към центъра на огромния метрополис. По това време влакът не е претъпкани в нашия вагон има само няколко пътници. Четат вестници, играят на карти, критикуват правителството, пърдят. Влиза продавач на безалкохолни, който носи хладилна чанта с разноцветни бутилки. „Кока-кола, фанта, тъмпс ъп, лимка, севън ъп“ крещи той с пронизителен глас. Бутилките са студени и виждаме как по тях се търкалят малки капчици вода. Салим ги гледа и облизва пресъхнали устни с език. Опипва предния си джоб и успокояващо го потупва. Продавачът го поглежда с надежда. Салим поклаща глава и мъжът продължава нататък.

Не след дълго през вагона преминава още един амбулантен търговец — възрастен брадат мъж с кръгли очила. На врата му виси голяма кутия с множество ръждиви консерви, мътни стъклени бутилки и малки найлонови пакетчета с различни криви корени, сушени листа, прахчета и семена.

— Юсуф Фахим, пътуващият Хаким — оповестява той. — Имам лек за всяка болежка, от рак до запек — само кажете какво ви мъчи.

За негово съжаление, във вагона няма болни и той си тръгва, оставяйки след себе си тежка миризма на куркума и джинджифил.

Взираме се в трепкащите светлини на града, докато влакът преминава през жилищни квартали и спортни стадиони. За секунда зърваме хора, които седят в дневните си, гледат телевизия, вечерят, оправят си леглата. Когато ни остават само две спирки, чуваме тътрещи се стъпки от далечната страна на вагона.

Появява се дребничко, недохранено момче на седем или осем години. Носи синя риза и прашни шорти. Ходи, като опипва пътя си с пръчка, и държи ектар в ръцете си. Не го познаваме, не е от момчетата на Маман.

Спира на не повече от петнайсет крачки от нас и запява с пълно гърло „Сунире Майне Нирбал Ке Баларам“ *, една от най-прочутите поеми на Сурдас.

Присвиваме се при звука на мелодичния глас, изпълващ вагона. Заливат ни образите на момчетата на Маман. Раджу и Радхи, Ашока и Мулай. Салим се притиска в мен и аз се дръпвам в края на седалката си. Но гласът на момчето ни следва като радар. Сякаш ни гледа обвинително с невиждащите си очи. Пет мъчителни минути го слушаме, докато песента не свършва. След това детето вади просешка купичка и моли за милостиня. Във вагона са останали само шепа пътници и никой не си прави труда да потърси монети.

Когато певецът с празни ръце минава покрай нас, Салим вади нещо от предния си джоб. Стиска го в юмрука си и ме поглежда виновно. Аз мълчаливо кимвам. С болезнено изражение Салим разтваря юмрука си над протегнатата ръка на момчето. В купичката пада смачкана банкнота от сто рупии.

 

 

Смита неволно потръпва.

— Не мога да си представя, че в наши дни още има хора, които могат така жестоко да издевателстват над невинни дечица.

— Тъжно е, но е истина. Ако двамата със Салим не бяхме избягали онази вечер, може би още щяхме да пеем по влаковете, като онова сляпо момче — отвръщам аз.

— Получи ли все пак работата при Нилима Кумари?

— Да.

— А какво стана със Салим?

— Нилима Кумари му уреди стая в един чаул в Гхаткопар.

— Струва ми се, че в предишния си разказ ти работеше в леярна, докато живееше в чаула?

— Това беше, след като напуснах Нилима Кумари — или по-скоро, след като тя ме напусна.

— В смисъл?

— Скоро ще разбереш.

Смита поклаща глава и натиска „Старт“ на дистанционното.

 

 

Прем Кумар поглежда към камерата.

— Преминаваме към въпрос номер четири за десет хиляди рупии. Той също е лесен, но само ако човек познава религиозните песнопения. Господин Томас сподели, че вярва във всички религии. Да се надяваме, че познава бхаджаните на този певец. — И той се обръща към мен. — Готов ли сте?

— Готов съм — потвърждавам аз.

— Добре. Въпрос номер четири. На кой бог е посветил песните си слепият поет Сурдас? А) Рама, Б) Кришна, В) Шива или Г) Брахма?

Чува се музикалният сигнал.

— „Б“, Кришна.

— Абсолютно, стопроцентово ли сте сигурен?

— Да.

Чува се барабанно кресчендо. Светва правилният отговор.

— Абсолютно, сто процента вярно! Току-що спечелихте десет хиляди рупии! — обявява Прем Кумар. Публиката ръкопляска. Прем Кумар се ухилва. Аз — не.