Викас Сваруп
Беднякът милионер (2)

Пролог

Арестуваха ме. Задето спечелих в едно шоу.

Дойдоха за мен късно миналата нощ, когато дори бездомните кучета се бяха скрили да спят. Разбиха вратата ми, сложиха ми белезници и ме изкараха навън, където ме очакваше джип с проблясващи червени светлини.

Нямаше шумотевица. Нито един съсед не излезе от колибата си. Само старата кукумявка в клоните на тамаринда избуха в отговор на ареста ми.

Арестите в Дхарави^[1] са нещо толкова обичайно, колкото джебчийството във влака. Не минава и ден, без някой да бъде отведен в участъка. Някои от арестуваните дори биват буквално влачени от полицаите, като през цялото време ритат и крещят. Други отиват тихомълком. Те може би дори очакват полицията. За тях пристигането на джипа с червените светлини всъщност е облекчение.

Връщайки се назад, си мисля, че и аз трябваше да ритам и да крещя. Да протестирам, че съм невинен, да вдигна шум, да разбудя съседите. Не че щеше да ми помогне. Даже да бях успял да събудя някого, никой нямаше да си мръдне пръста да ме защити. Щяха да наблюдават спектакъла с мътни очи, да правят изтъркани коментари от сорта на: „Ето, още един“, да се прозяват и бързо да се върнат в леглата си. Заминаването ми от най-големия коптор на Азия нямаше да промени с нищо живота им. Щеше да има същите опашки за вода сутрин и същата ежедневна борба да стигнат навреме за работа.

Нямаше дори да се помъчат да разберат причината за ареста ми. Като се замисли човек, дори аз не го направих, когато двамата полицаи нахлуха в бараката ми. Когато цялото ти съществувание е „незаконно“, когато живееш на ръба на бедността на градското бунище, където се бориш за всеки сантиметър пространство и трябва да се редиш на опашка, даже за да се изходиш, в ареста има нещо неизбежно. Свикнал си да вярваш, че един ден ще дойде призовка с твоето име и джип с мигащи червени светлини.

Някои ще кажат, че сам съм предизвикал този арест, като съм решил да участвам в това шоу. Ще размахат пръст и ще ми напомнят какво казват старците в Дхарави — никога да не пресичаш разделителната линия между богатите и бедните. В края на краищата, за какво му е на един келнер без пукната пара да участва в шоу? Мозъкът е орган, който не се очаква да използваме. За нас са само ръцете и краката.

Само да можеха да ме видят как отговарям на въпросите. Щяха да погледнат на мен с други очи. Жалко, че предаването още не е излъчено. Обаче плъзна слух, че съм спечелил нещо. Нещо като лотария. Когато другите келнери чуха новината, решиха да ми вдигнат голямо тържество в ресторанта. Пяхме, танцувахме и пихме до късно през нощта. За пръв път не ядохме прокисналата храна на Рамзи за вечеря. Поръчахме си пиле бириани и дюнер от петзвездния хотел на крайбрежния булевард. Старият барман ми предложи дъщеря си за булка. Даже киселият управител ми се усмихна подкупващо и най-после си ми даде надницата. Без да ме нарече „безполезно копеле“. Или пък „бясно куче“.

Сега Годбол ме нарича така, че и по-лошо. Седя по турски в една килия два на три метра с ръждясала метална врата и малко квадратно прозорче с решетка, през което се процежда прашен сноп светлина. Помещението е горещо и влажно. Мухи бръмчат над кашавите остатъци от едно презряло манго, размазано на каменния под. Една тъжна хлебарка пълзи към крака ми. А аз започвам да огладнявам. Стомахът ми къркори.

Казват ми, че скоро ще ме отведат в стаята за разпити, за да ме разпитват за втори път след ареста. След дълго очакване най-после идва някой да ме отведе. Самият инспектор Годбол.

Годбол не е много стар, може би малко над четиридесет. Има оплешивяваща глава и кръгло лице с извити мустаци. Върви с тежка стъпка, а охраненият му корем виси над панталоните с цвят каки.

— Проклети мухи — изругава той и се опитва да размаже една, прелитаща над лицето му. Не успява.

Днес инспектор Годбол не е в добро настроение. Тормозят го мухите. Тормози го жегата. По челото му се спускат струйки пот. Избърсва ги с ръкава на ризата си. Най-много обаче го тормози името ми.

— Рам Мохамад Томас — що за абсурдно име, смесващо всички религии? Толкова ли не е могла майка ти да реши кой е баща ти? — пуфти той, не за първи път.

Пускам обидата покрай ушите си. Станал съм безчувствен към това.

Пред стаята за разпит стоят двама полицаи — знак, че вътре има важна клечка. Сутринта дъвчеха паан и си разменяха мръсни шеги. Годбол буквално ме блъсва вътре в стаята, където пред една карта на стената стоят двама мъже и отбелязват общия брой отвличания и убийства за годината. Познавам единия. С дълга коса като на жена (или рок звезда) — същият, който присъстваше и по време на записа на шоуто и даваше нареждания на водещия. Другия не го знам — бял и напълно плешив. Носи кафяв костюм и вратовръзка, при все смъртоносната жега. Напомня ми за полковник Тейлър.

Вентилаторът на тавана се върти с пълна сила, но стаята изглежда задушна заради липсата на прозорец. От белосаните стени се надига жега и се връща назад от ниския дъсчен таван. Дълга, тънка греда разделя стаята на две равни части. Помещението е голо, като изключим една ръждива маса с три стола в средата. Над нея от дървената греда виси метална лампа.

Годбол ме представя на белия мъж, подобно на цирков дресьор, показващ опитомения си лъв.

— Рам Мохамад Томас, сър.

Белият мъж попива челото си с носна кърпа и ме поглежда, сякаш съм някакъв нов вид маймуна.

— Значи това е знаменитият ни победител! Трябва да призная, че изглежда по-възрастен, отколкото си мислех. — Опитвам се да определя акцента му. Говори също така носово, като богатите туристи, които съм виждал да обикалят из Агра, идващи от далечни места като Балтимор и Бостън.

Американецът се отпуска в един стол. Има яркосини очи и розов нос. Зеленикавите вени по челото му приличат на малки клончета.

— Здравейте — поздравява той, — казвам се Нийл Джонсън. Представлявам „Ню Ейдж Телемедия“, компанията, която продуцира състезанието. А това е Били Нанда, продуцентът.

Мълча. Маймуните не говорят. Особено пък на английски.

Той се обръща към Нанда.

— Нали говори английски?

— Къде ти е умът, Нийл? — укорява го Нанда. — От къде на къде ще говори английски? Той е тъп келнер в някакъв забравен от бога ресторант!

Звукът от приближаващи сирени разсича въздуха. В стаята се втурва един полицай и прошепва нещо на Годбол. Инспекторът изтичва навън и се връща заедно с нисък, пълен мъж с униформата на високопоставен полицай. Годбол се ухилва на Джонсън, показвайки жълтите си зъби.

— Господин Джонсън, комисарят е тук.

Джонсън става на крака.

— Благодаря, че дойдохте, господин комисар. Мисля, че вече се познавате с Били.

Комисарят кимва.

— Дойдох, веднага щом получих съобщението на вътрешния министър.

— А, да… той е стар приятел на господин Михайлов.

— Е, какво мога да сторя за вас?

— Комисар, нужна ми е вашата помощ за „Кой ще спечели един милиард?“.

— „Кой ще спечели един милиард?“ ли? Какво е това?

— Шоу, което нашата компания излъчва в тридесет и пет страни. Може би сте виждали рекламите ни из цял Мумбай.

— Вероятно не съм обърнал внимание. Но защо милиард?

— Защо не? Гледали ли сте „Кой иска да стане милионер?“^[2]

— „Каун Банега Крорепати“? Това шоу беше станало всенародна мания. В семейството ми никой не го пропускаше.

— И защо го гледахте?

— Ами… беше много интересно.

— Щеше ли да ви бъде толкова интересно, ако наградата не беше един милион, а десет хиляди?

— Е… сигурно.

— Именно. Виждате ли, най-примамливото нещо на света не е сексът. А парите. И колкото по-голяма е сумата, толкова по-интересно става.

— Разбирам. И кой е водещият на вашето шоу?

— Прем Кумар.

— Прем Кумар? Този второстепенен актьор? Но той не е и наполовина толкова известен, колкото Амитабх Баччан^[3], който водеше „Крорепати“.

— Не се притеснявайте, ще стане. Разбира се, отчасти бяхме длъжни да изберем него, защото притежава 29 процента от акциите на индийското подразделение на „Ню Ейдж Телемедия“.

— Аха, схващам картинката. И какво общо има с всичко това този младеж, как се казваше, Рам Мохамад Томас?

— Той участва в петнадесетото издание миналата седмица.

— И?

— И отговори вярно на всички дванадесет въпроса, с което спечели един милиард рупии.

— Какво? Шегувате се!

— Не, не се шегувам. И ние се изумихме. Това момче спечели най-големия джакпот в историята. Предаването още не е излъчено, така че не са много хората, които го знаят.

— Ясно. Щом казвате, че е спечелил милиард, значи е спечелил милиард. Къде е проблемът?

Джонсън замълчава.

— Може ли двамата с Били да поговорим насаме с вас?

Комисарят прави знак на Годбол да излезе. Инспекторът ме поглежда заплашително и си тръгва. Аз оставам в стаята, но никой не обръща внимание. Аз съм просто келнер. А келнерите не разбират английски.

— Разбирате ли, комисар, точно в момента господин Михайлов не е в състояние да плати един милиард рупии.

— Защо изобщо ги е предложил тогава?

— Ами… търговски трик.

— Вижте, аз все пак не разбирам. Даже да е трик, това не е ли добре за вашето шоу — някой да спечели голямата награда? Помня, че когато някой участник спечелеше милион в „Кой иска да стане милионер?“, рейтингът на състезанието се удвояваше.

— Въпрос на време, комисар, въпрос на време. Шоу програми като „Кой ще спечели един милиард?“ не могат да бъдат управлявани от случайността, с хвърляне на зарове. Трябва да следват сценария. А според сценария победител не трябваше да има поне през първите осем месеца, докато не си възвърнем достатъчно инвестиции чрез реклами. Сега обаче този тип Томас провали всичките ни планове.

Комисарят кимва.

— Добре, какво искате да направя?

— Искам помощта ви да докажем, че Томас е измамил по време на шоуто. Че няма начин да познае отговорите на всичките дванадесет въпроса без съучастник. Само си помислете. Никога не е ходил на училище. Дори вестници не чете. Няма начин да спечели голямата награда.

— Е… аз не съм толкова сигурен — комисарят се почесва по главата. — Имало е случаи на момчета с беден произход, които впоследствие се оказват гении. Нима самият Айнщайн не е бил изключен от училище?

— Вижте, господин комисар, ние можем да докажем още на мига, че този младеж не е никакъв Айнщайн — казва Джонсън и прави знак на Нанда.

Нанда се приближава към мен, прокарвайки пръсти през буйната си коса. Обръща се към мен на хинди:

— Господин Рам Мохамад Томас, ако наистина сте толкова умен, та да спечелите нашето състезание, бихме искали сега да го докажете, като заради нас участвате в още един тест. Въпросите ще бъдат съвсем прости. Почти всеки средно интелигентен човек би трябвало да знае отговорите. — Той ме приканва да седна на един стол. — Готов ли сте? Ето въпрос номер едно. Каква е валутата на Франция? Възможните отговори са: А) долар, Б) паунд, В) евро или Г) франк.

Аз мълча. Изведнъж разтворената длан на комисаря ме удря силно през бузата.

— Копеле такова, да не си глух? Отговаряй или ще ти разбия зъбите! — заплашва ме той.

Нанда започва да подскача като луд… или като рок звезда.

— Моля ви, не можем ли да го направим цивилизовано? — пита той комисаря. После се обръща към мен. — Е? Какъв е отговорът ви?

— Франк — отвръщам аз мудно.

— Грешен отговор. Верният е „евро“. Добре, въпрос номер две. Кой е първият човек, стъпил на Луната? А) Едуин Олдрин, Б) Нийл Армстронг, В) Юрий Гагарин или Г) Джими Картър?

— Не знам.

— Нийл Армстронг. Въпрос номер три. Пирамидите се намират в: А) Ню Йорк, Б) Рим, В) Кайро или Г) Париж?

— Не знам.

— В Кайро. Въпрос номер четири. Кой е президентът на САЩ? А) Бил Клинтън, Б) Колин Пауъл, В) Джон Кери или Г) Джордж Буш?

— Не знам.

— Джордж Буш. Съжалявам, господин Томас, но вие не успяхте да отговорите на нито един въпрос.

Нанда се обръща към комисаря и минава на английски.

— Виждате ли, казах ви, че този тип е бавноразвиващ се. Единственият начин да е отговорил на всички въпроси миналата седмица е ако го е направил с измама.

— Някаква идея как е можел да измами? — пита комисарят.

— Ето това ме мъчи и мен. Нося ви две копия от предаването на DVD. Експертите ни го прегледаха съвсем подробно, но нищо не откриха. Е, все нещо ще изскочи.

Гладът в стомаха ми вече стига до гърлото и се чувствам замаян. Присвивам се, кашляйки.

Джонсън, плешивият американец, ме гледа остро.

— Помните ли, комисар сахиб^[4], случая с майора от армията, който спечели един милион лири в „Кой иска да стане милионер?“. Беше в Англия, преди няколко години. Компанията отказа да плати. Полицията започна разследване и успя да осъди майора. Оказа се, че в публиката имал съучастник — професор, който му подсказвал правилните отговори чрез код от покашляния. Със сигурност нещо подобно се е случило и тук.

— Значи да гледаме за кашлящ в публиката?

— Не. Няма прокашляния. Трябва да е използвал друг сигнал.

— Ами пейджър или мобилен телефон?

— Не. Сигурни сме, че не е имал нищо в себе си. А и в студиото не може да работи нито пейджър, нито мобилен телефон.

На комисаря му хрумна идея:

— Мислите ли, че може да са му имплантирали чип за памет в мозъка?

Джонсън въздъхна.

— Комисар сахиб, струва ми се, че сте гледали прекалено много научно–фантастични филми. Вижте, каквото и да е, трябва да ни помогнете да го открием. Не знаем кой е бил съучастникът. Не знаем каква система за подсказване са използвали. Но съм сто процента сигурен, че това момче е измамник. Трябва да ни помогнете да го докажем.

— Мислили сте да го откупите? — предлага с надежда комисарят. — Имам предвид, че той вероятно не знае колко нули има в един милиард. Предполагам, че ще е много щастлив, ако му подхвърлите няколко хиляди рупии.

Иде ми да светна комисаря по главата. Признавам, че преди шоуто не знаех колко точно е един милиард. Но това е минало. Сега знам. И съм решен да си получа наградата. С всичките девет нули.

Отговорът на Джонсън ме успокоява.

— Не можем да го направим — казва той. — Ще станем уязвими за съдебен процес. Разбирате ли, той е или бона фиде^[5] победител, или мошеник. Затова или ще получи един милиард, или ще отиде в затвора. Няма половинчати решения. Трябва да ми помогнете да се погрижим да отиде в затвора. Господин Михайлов ще получи инфаркт, ако се наложи да се бръкне с един милиард.

Комисарят поглежда Джонсън право в очите.

— Разбирам какво искате да кажете — провлачено казва той. — Но какво ще получа аз?

Като по сценарий Джонсън го хваща под ръка и го отвежда в ъгъла. Говорят с приглушен глас. Улавям само две думи: „Десет процента“. Комисарят е явно развълнуван от чутото. „Добре, добре, господин Джонсън, смятайте работата за свършена. Нека сега повикам Годбол.“

Поканват инспектора.

— Годбол, какво си му измъкнал досега? — пита комисарят.

Годбол ме гледа унищожително.

— Нищо, господин комисар. Копелето все повтаря, че просто „знаел“ отговорите. Казва, че е извадил късмет.

— Късмет, а? — сумти Джонсън.

— Да, сър. Още не съм използвал трета степен, иначе щеше да пее като птичка. Само да ми разрешите, сър, за нула време ще науча имената на всичките му съучастници.

Комисарят поглежда въпросително Джонсън и Нанда.

— Имате ли нещо против?

Нанда буйно клати глава и размята буйната си коса.

— В никакъв случай. Без насилие. Вестниците вече са надушили за ареста. Ако разберат и че е изтезаван, с нас е свършено. Имам си достатъчно проблеми, остава само да се притеснявам да не ме съдят проклетите неправителствени организации за човешките права.

Комисарят го потупва по гърба.

— Били, станал си досущ като американците. Не се притеснявай. Годбол е професионалист. Няма да остане и един белег по тялото му.

В стомаха ми като балон се надигат гняв и жлъч. Иде ми да повърна.

Комисарят се приготвя да си ходи.

— Годбол, до утре сутрин искам името на съучастника и пълни подробности за начина на действие. Използвай всички необходими средства, за да изтръгнеш информацията. Но внимавай. Не забравяй, че от това зависи повишението ти.

— Благодаря ви, сър. Благодаря ви. — Годбол надява усмивка. — И не се безпокойте, сър. Когато приключа с това момче, то ще е готово да си признае и за убийството на Махатма Ганди.

Опитвам се да си спомня кой е убил Махатма Ганди, за когото се казва, че точно преди да умре, казал: „О, Рама!“. Запомнил съм го, защото когато го чух, възкликнах: „Това е моето име!“. А отец Тимъти внимателно ми обясни, че това е името на индуисткия бог Рама, който бил прокуден в джунглата за четиринадесет години.

Междувременно Годбол се връща, след като е изпратил комисаря и двамата мъже. Влиза в стаята за разпити и трясва вратата. После ми размахва пръсти.

— А сега, кучи сине, се събличай!

 

 

Остра, пулсираща болка пронизва всяка пора на тялото ми. Ръцете ми са вързани за дървената греда с кораво въже. Гредата се намира на три метра над земята, така че краката ми висят във въздуха, а ръцете и стъпалата сякаш се разкъсват. Съвсем гол съм. Ребрата ми стърчат като на гладно африканско детенце.

Годбол ме изтезава от повече от час, но още не е свършил. Горе-долу на всеки половин час се връща с нов инструмент за мъчения. Първо навря в ануса ми една червена пръчка, намазана с чили. Имах усещането, че през гръбнака ме пробожда нажежен шиш. Задавих се и повърнах от болка. След това натопи главата ми в кофа с вода и я държа там, докато дробовете ми едва не експлодираха. Плюх и се задъхвах, едва не се удавих.

Сега държи жица под напрежение в ръката си, като фойерверки на Дивали^[6]. Танцува около мен като пиян боксьор и изведнъж скача насреща ми. Допира голата жица върху петата на лявото ми стъпало. Електрическото напрежение пронизва тялото ми като гореща отрова. Сгърчвам се и се извивам в конвулсии.

Годбол крещи.

— Копеле, още ли не искаш да ми кажеш какъв номер си използвал в шоуто? Кой ти подсказва? Кажи ми и край с мъченията. Ще получиш хубава, топла храна. Може дори да си отидеш у дома.

Сега обаче домът ми звучи като много далечно място. А от топлата храна бих повърнал. Ако не си ял дълго време, гладът се свива и отмира, като оставя само тъпа болка под лъжичката.

Започва да ме залива първата вълна от гадене. Причернява ми. През мъглата виждам висока жена с разпилени черни коси. Вятърът вие зад нея и размята косата пред лицето й, като го скрива. Носи бяло сари от тънък плат, което се вее и трепти като хвърчило. Тя разтваря ръце и изплаква: „Синко… сине… какво правят с теб?“.

„Майко!“, крещя аз и се протягам към нея през мъглата, но Годбол ме стисва грубо за врата. Сякаш тичам, без да се придвижвам напред. Удря ме силно и видението изчезва.

Отново държи писалката. Черна писалка, с лъскав златен писец. На върха му искри синьо мастило.

— Подпиши признанията си — нарежда ми той.

Признанията са съвсем прости.

„Аз, Рам Мохамад Томас, с настоящото признавам, че на 10 юли участвах в шоуто «Кой ще спечели един милиард?». Признавам, че използвах измама. Не знаех отговорите на всички въпроси. С настоящото оттеглям претенциите си за голямата награда и за всяка награда въобще. Моля за извинение. Правя тези признания в пълно съзнание и без никакъв натиск. Подпис: Рам Мохамад Томас.“

Знам, че е въпрос на време да подпиша. Няма да мога да издържа още дълго. Все ни повтаряха никога да не влизаме в пререкания с полицията. Момчетата от улицата като мен стоят в дъното на хранителната верига. Над нас са дребните престъпници като джебчиите. След тях идват изнудвачите и лихварите. После — доновете. Над тях — едрите бизнесмени. Но най-отгоре, над всички стои полицията. Те притежават оръдията на голата сила. И няма кой да ги проверява. Кой може да контролира полицията? Така че аз ще подпиша признанията. След още десет, може би петнадесет удара. След още пет, може би шест електрошока.

Изведнъж чувам оживление пред вратата. Полицаите крещят. Чуват се силни гласове. Вратата се отваря с трясък. В стаята се втурва млада жена. Средна на ръст, със слабо телосложение. Има хубави зъби и красиво извити вежди. На челото си носи голямо кръгло, синьо бинди^[7]. Облеклото й се състои от бели шалвари, синя дупатта^[8] и кожени сандали. Дългата й черна коса пада свободно. На лявото й рамо виси кафява чанта. Има нещо силно в присъствието й.

Годбол е толкова сащисан, че допира голата жица до собствената си ръка и изпищява от болка. Понечва да сграбчи натрапницата за яката, но осъзнава, че това е жена.

— Коя, по дяволите сте вие, да нахлувате така? Не виждате ли, че съм зает?

— Казвам се Смита Шах — заявява жената спокойно, — и съм адвокат на господин Рам Мохамад Томас. — След това поглежда към мен, вижда състоянието ми и бързо отвръща очи.

Годбол е смаян. Толкова е смаян, че не забелязва колко удивен съм и аз самият. Никога не съм виждал тази жена. Нямам пари да си взема такси, камо ли да наема адвокат.

— Пак ли? — изграчва Годбол. — Вие сте му адвокат?

— Да. И това, което правите на моя клиент, е съвършено незаконно и неприемливо. Искам незабавно прекратяване на това отношение. Той си запазва правото да ви съди по член 330 и 331 от Индийския наказателен кодекс. Настоявам да ми покажете документите за неговото задържане. Не виждам никакъв първоначален доклад. Не са били описани основанията за ареста, както се изисква по член 22 от Конституцията, освен това нарушавате и параграф 50 от Закона за криминалното преследване. И ако не ми представите заповедта за задържане, аз ще отведа клиента си от участъка, за да му осигуря лична консултация.

Годбол успява да каже само:

— Ъъ… хм… ще трябва да говоря с… с комисаря. Моля, почакайте. — Той поглежда жената с безпомощно изражение, поклаща глава и се изнизва от стаята.

Впечатлен съм. Не знаех, че адвокатите имат такава власт над полицията. Хранителната верига трябва да бъде преразгледана.

Не знам кога се е върнал Годбол в стаята, какво е казал на адвокатката и какво му е отвърнала тя, защото изгубих съзнание. От болка и от глад и… от щастие.

 

 

Седя на кожен диван, с чаша горещ чай в ръце, от който се издига пара. Четвъртитото бюро е отрупано с бумаги. Отгоре има стъклено преспапие и червена настолна лампа. Стените на стаята са боядисани в розово. Лавиците са отрупани с дебели черни книги със златни букви отстрани. На стените има окачени сертификати и дипломи в рамки. В единия ъгъл има саксия с лунария.

Смита се връща с чиния и чаша в ръце. Помирисвам храната.

— Знам, че сигурно сте гладен, затова донесох малко чапати^[9], зеленчуци и кока-кола. Само това имах в хладилника.

Улавям я за ръката. Тя е топла и влажна.

— Благодаря ви — казвам. Все още не знам как се е озовала в полицейския участък, нито пък защо. Каза ми само, че е прочела във вестника за ареста ми и е дошла възможно най-бързо. Сега съм в дома й в Бандра. Няма да я питам кога и защо ме е довела тук. Човек не задава въпроси за чудесата.

Започвам да ям. Изяждам всички чапати. Омитам зеленчуците. Изгълтвам колата. Ям така, че очите ми да изскочат.

 

 

Късна вечер е. Хапнал съм и съм поспал. Смита още е с мен, но сега съм в спалнята й, седнал на голямо легло със синя кувертюра. Спалнята й е различна от тази на предишната ми работодателка, филмовата звезда Нилима Кумари. Вместо огромни огледала, награди и статуетки, по лавиците има книги и голям кафяв плюшен мечок със стъклени очи. Но също като Нилима, и тя има телевизор „Сони“ и даже DVD плейър.

Смита седи до мен на ръба на леглото и държи диск в ръцете си.

— Виж, успях да се сдобия със запис на шоуто. Сега можем да го прегледаме внимателно. Искам да ми обясниш как точно успя да отговориш на всички въпроси. И да ми кажеш истината.

— Истината?

— Дори наистина да си измамил, моя работа е да те защитавам. Нищо от това, което ми кажеш, не може да се използва срещу теб в съда.

В ума ми се прокрадват първите съмнения. Дали тази жена не е твърде добра, за да е истинска? Дали не е пратена от плешивия Джонсън, за да измъкне уличаващи истини от мен? Мога ли да й се доверя?

Време е да взема решение. Вадя късметлийската си монета от една рупия^[10]. Ези — ще й сътруднича. Тура — няма. Подхвърлям монетата. Ези.

— Познавате ли Алберт Фернандес? — питам я.

— Не. Кой е той?

— Притежава нелегална фабрика в Дхарави, която произвежда каишки за часовници.

— И?

— Играе матка.

— Матка ли?

— Незаконна хазартна игра на карти.

— Ясно.

— Та Алберт Фернандес играе матка и миналия четвъртък направи невероятна игра.

— Какво стана?

— Изкара петнадесет печеливши ръце подред. Можете ли да повярвате? Петнадесет подред. Спечели петдесет хиляди рупии за една вечер.

— Е? Още не мога да схвана връзката.

— Не разбирате ли? Провървя му на карти. На мен ми провървя в играта.

— Искате да кажете, че просто сте отгатнали отговорите и сте отговорили правилно на дванадесет от общо дванадесет въпроса само с помощта на късмета си?

— Не. Не отгатнах отговорите. Знаех ги.

— Знаели сте отговорите?

— Да. На всички въпроси.

— Тогава защо казвате, че ви е провървяло?

— А не беше ли късмет да се паднат въпроси, на които знам отговорите?

Изражението на пълно неверие на лицето на Смита бе красноречиво. Повече не издържам. Избухвам от тъга и гняв:

— Знам какво си мислите. И вие, като Годбол, се чудите какво съм правил на това шоу. И вие, като Годбол, вярвате, че ме бива само да сервирам пържено пиле и уиски в ресторанта. Че ми е съдено да живея като куче и да умра като муха. Нали?

— Не, Рам — тя ме улавя за ръката. — Никога не бих повярвала това. Но ти трябва да разбереш. Ако ще ти помагам, трябва да знам как си спечелил този милиард. И си признавам, че ми е трудно да разбера. Боже, дори аз не мога да отговоря и на половината от тези въпроси.

— Е, госпожо, и ние, бедните, също можем да задаваме въпроси и да настояваме за отговори. И се обзалагам, че ако ние направим викторина, богатите няма да могат да отговорят на ни един въпрос. Не знам каква е валутата на Франция, но мога да ви кажа колко пари дължи Шалини Тай на кварталния лихвар. Не знам кой е бил първият човек на Луната, но знам кой пръв е произвел нелегални DVD-та в Дхарави. Вие можете ли да отговорите на тези въпроси в моята викторина?

— Виж, Рам, не се пали. Не искам да те обидя. Наистина ми се ще да ти помогна. Но ако не си измамил, трябва да знам как така си знаел отговорите.

— Не мога да обясня.

— Защо?

— Вие обръщате ли внимание как дишате? Не. Просто знаете, че дишате. Не съм ходил на училище. Не съм чел книги. Но ви казвам, че знаех тези отговори.

— Значи трябва да опозная целия ти живот, за да разбера откъде са се взели отговорите ти?

— Може би да.

Смита кимва.

— Струва ми се, че това е ключът. В края на краищата, една викторина не е толкова въпрос на познания, колкото изпитание за паметта. — Тя оправя синята си дупатта и ме поглежда в очите. — Искам да чуя спомените ти. Можеш ли да започнеш отначало?

— Искате да кажете, от годината, в която съм роден? Година номер едно?

— Не. От въпрос номер едно. Но преди да започнем, обещай ми, Рам Мохамад Томас, че ще ми казваш истината.

— Както казват във филмите, „Истината, цялата истина и нищо друго, освен истината“?

— Именно.

Поемам си дълбоко дъх.

— Обещавам. Но върху какво да се закълна? Гита^[11], Коранът, Библията — всичко ще свърши работа.

— Няма нужда от книга. Аз съм ти свидетел. Точно както ти на мен.

Смита вади лъскавия диск от обложката му и го пъха в DVD-то.