Викас Сваруп
Беднякът милионер (14)

Тринайсетият въпрос
1 000 000 000

Още сме в рекламна пауза. Прем Кумар стои в ъгъла и разговаря с дългокосия продуцент. Аз оглеждам студиото, красивите декори, прожекторите, многобройните камери, озвучителните системи. Много зрители от публиката ме наблюдават — сигурно се чудят какво ми се върти из ума.

Прем Кумар приключва консултацията и се приближава към мен. На лицето му е изписана злобна усмивка.

— Томас, не знам как успяхте да отговорите на единайсетте въпроса дотук, но няма начин да се справите с последния.

— Ще видим.

— Определено. Пригответе се да изгубите всичко — казва той и сяда на мястото си.

Светва надписът „Аплодисменти“. Започва музикалният сигнал. Публиката шумно ръкопляска.

Прем Кумар поглежда в камерата.

— Дами и господа, стоим на прага на исторически момент, който ще бъде запомнен не само от зрителите на това шоу, но и от идните поколения. Рам Мохамад Томас, осемнайсетгодишен келнер от Мумбай, стигна по-далеч от всички досегашни участници в играта. Сега той е на път да отбележи нов рекорд. Ако отговори правилно на дванайсетия въпрос, той ще спечели най-голямата награда в историята — един милиард рупии. Ако обаче не успее да даде правилен отговор, ще изгуби най-голямата сума, която някой е успявал да пропилее за шейсет секунди — сто милиона рупии. И в двата случая това е паметно събитие. Така че прояснете умовете си, изпълнете сърцата си и нека заедно поздравим още веднъж тазвечерния ни състезател, господин Рам Мохамад Томас!

Отново светва надписът „Аплодисменти“. Всички, включително Прем Кумар, стават на крака и ръкопляскат.

Не мога да не се възхитя на тактиката на предаването. Отдават ми почести, преди да ме изпратят без пукната пара. Охранват ме като агне с ласкателство, преди да ме заколят със следващия въпрос. Очакваният и страшен миг най-сетне е настъпил. Поемам си дълбоко дъх и се приготвям да се срещна със съдбата си.

— Дами и господа, ще задам въпрос номер дванадесет, последният в играта, за един милиард долара — най-голямата награда, предлагана някога в историята на планетата. Не забравяйте, че сме в последния кръг, при който състезателят или печели, или губи всичко. А сега, без повече приказки, ето го и последния въпрос за вас, господин Томас. Той е от света на историята. Всички знаем, че Мумтаз Махал е била съпругата на император Шах Джахан, и че в нейна памет той е построил прочутия Тадж Махал. Но как се е казвал бащата на Мумтаз Махал? Ето ви въпрос за един милиард рупии. Възможностите ви, господин Томас, са: А) Мизра Али Кули Бег, Б) Сираджудаулах, В) Асаф Джах или Г) Абдур Рахим Хан Ханан. Внимателно помислете. Помнете, че стоите на исторически кръстопът. Знам, че ви е нужно време да разсъждавате за отговора, затова ще направим кратка рекламна пауза. Дами и господа, непременно останете с нас.

Светва надписът „Аплодисменти“ и отново зазвучава музикалният сигнал.

Прем Кумар се ухилва насреща ми.

— Хванах ви, а? Няма начин да отговорите на този въпрос, освен ако нямате докторска степен по средновековна история. Така че кажете „сбогом“ на стоте милиона, които спечелихте, и се пригответе да се върнете към кариерата си на келнер. Кой знае, може тия дни да намина към бар-ресторант „При Джими“. И какво ще ми предложите? Пиле в масло или агнешко виндалу^[1]?

Аз отвръщам на усмивката му.

— Може и да нямам докторска степен по история, но знам отговора на въпроса.

— Моля? Шегувате се, предполагам?

— Ни най-малко. Отговорът е Асаф Джах.

Прем Кумар се втрещява.

— Как… откъде знаете?

— Знам го, защото две години съм работил като гид в Тадж Махал.

Лицето на Прем Кумар добива пепелявосив цвят. За първи път на него се изписва страх.

— Вие… вие правите някаква магия — казва той и се втурва към продуцента. Двамата трескаво си шепнат. Прем Кумар маха с ръце към мен. После някой им донася една дебела книга и двамата се втренчват в нея. Минават десет минути. Публиката става неспокойна. Накрая водещият се връща на мястото си. Изражението му е безстрастно, но знам, че вътрешно се гърчи.

Светва надписът „Аплодисменти“, зазвучава музикалният сигнал.

— Дами и господа, преди рекламата зададох въпрос за името на бащата на Мумтаз Махал. Сигурен съм, че всички сте помислили, че това е бил последният въпрос, но грешите.

Публиката е смаяна. Аз съм поразен. Още един въпрос ли ще има? Въздухът се изпълва с напрежение. Прем Кумар продължава:

— Това не само че не беше последният въпрос, но изобщо и не беше въпрос. Просто записваме реклама за „Мумтаз Тий“, един от спонсорите на шоуто. По тази причина трябваше да включим такъв въпрос.

Зрителите шушукат помежду си. Чува се сподавен смях. Някой извиква:

— Успяхте да ни заблудите, господин Кумар!

Напрежението се разсейва. Отново светва надпис „Аплодисменти“.

Само аз не се усмихвам. Вече съм сигурен, че това шоу се ръководи от изпечени мошеници.

Появява се знакът „Аплодисменти“, започва музикалният сигнал. Прем Кумар говори на камерата:

— Дами и господа, сега ще задам въпрос номер дванадесет — последният въпрос за един милиард рупии, най-голямата награда на света. Помнете, че сме в кръг „Игра или плащане“, така че състезателят или печели, или губи всичко. Е, без повече суетня, господин Томас, последният въпрос е от света на… класическата музика! В коя тоналност е написана Соната №29 за пиано на Бетовен, Опус 106, известна още като „Хамерклавир“? А) Си бемол мажор, Б) Сол минор, В) Ми бемол мажор или Г) До минор? Внимателно помислете. Помнете, че стоите на исторически кръстопът. Това е най-важното решение в живота ви. Знам, че ви е нужно време да разсъждавате за отговора, затова ще направим кратка рекламна пауза. Дами и господа, непременно останете с нас.

Светва надписът „Аплодисменти“. Прем Кумар ме поглежда с лукава усмивка. Зрителите започват да си бъбрят.

Прем Кумар става.

— Отивам зад ъгъла. Ей сега ще се върна.

Аз също се изправям.

— Налага се да отида до тоалетната.

— Тогава елате с мен. Правилникът постановява състезателят да бъде придружаван навсякъде.

 

 

Намирам се в обляната от флуоресцентна светлина баня. Всичко е съвсем чисто. Плочките лъщят от белота. Огледалата са огромни. И няма никакви графити по стените.

Двамата с Прем Кумар сме сами. Той си свири с уста, докато уринира. После забелязва, че го гледам.

— Какво стоиш? Не ми казвай, че последният въпрос така те е затруднил, че си забравил как се пикае. — Отмята глава назад и се смее. — Колко лошо, че всичко трябваше да свърши така. Но без помощта ми отдавна да си изхвърчал, още на втория въпрос, само с хиляда рупии. Какво ще кажеш тогава да сключим сделка? Обещавам утре, като дойда в ресторанта, да ти оставя бакшиш от хиляда рупии. Повярвай ми, ще го направя. — И ми се усмихва покровителствено.

— Никаква услуга не си ми направил — отвръщам аз.

Прем Кумар остро ме поглежда.

— Какво искаш да кажеш?

— Че не съм в това шоу, за да печеля пари. Не, много съм далеч от тази мисъл. — И аз красноречиво поклащам глава. — Не, тук съм, за да си отмъстя.

Струята в писоара изведнъж секва. Прем Кумар си затваря ципа и ме поглежда косо.

— Да си отмъстиш ли? В какъв смисъл? На кого?

— На теб.

Правя крачка назад и вадя пистолет от колана си. Малък револвер, съвсем компактен, не по-голям от юмрука ми. Стисвам го здраво и го насочвам към него.

Кръвта се дръпва от лицето на Прем Кумар.

— Допускате грешка, господин Томас. Никога не сме се срещали — преминава отново на „вие“ той, почти шепнейки.

— О, не, ти допусна грешка. Срещнахме се веднъж, пред апартамента на Нилима Кумари. Ти излезе по сини дънки и бяла риза, с кървясали очи и немита коса. Носеше пачка банкноти, които беше изтръгнал от Нилима Кумари, и въртеше ключове за кола между пръстите си. Ти я съсипа. Но това не ти стигаше. Стори същото и с любимата ми Нита.

— Нита ли? — Прем Кумар повдига вежди. — Това име нищо не ми говори.

— Тя едва не умря в Агра заради теб, сега е твой ред — казвам аз и стисвам още по-здраво пистолета.

Прем Кумар е втренчил нервен поглед в ръката ми. Опитва се да спечели време.

— Агра ли казахте? Аз от месеци не съм бил там.

— Нека опресня паметта ти. Преди четири месеца си отседнал в хотел „Палас“. Поискал си момиче в стаята си. Вързал си я. След това брутално си я пребил и си я изгорил с цигара, точно както и Нилима Кумари.

Виждам как брадичката му се разтреперва. После свива устни.

— Тя беше проститутка, за Бога. Платих й пет хиляди рупии. Дори името й не знам.

— Името й е Нита — казвам аз и вдигам пистолета.

Прем протяга ръце.

— Не, не… — той отстъпва назад. Десният му крак попада в един отворен канал зад гърба му. — Не стреляйте… пуснете това нещо, моля ви. — Той млъква, за да си извади крака от канала.

Аз насочвам дулото право към сърцето му. Виждам, че целият трепери.

— Заклех се, че ще отмъстя на човека, наранил Нита. Но не знаех как ще те открия. И тогава видях рекламата в един вестник в Агра. На нея се виждаше маймунското ти ухилено лице, приканващо хората да участват в шоуто в Мумбай. Затова сега съм тук. Щях да те застрелям при първия въпрос, на който не успея да отговоря, но по някакво чудо стигнах до дванайсетия. Така че, като ми помогна с втория въпрос, ти не ми направи никаква услуга, просто малко удължи живота си. Сега обаче няма измъкване.

— Чуйте ме — умолява ме Прем Кумар с пресипнал глас, — наистина се държах лошо с Нилима Кумари и бях груб с онази проститутка в Агра. Но какво ще спечелите, като ме застреляте? Няма да си вземете парите. Оставете пистолета и ви обещавам, че ще ви оставя да вземете голямата награда. Само си помислете, ще разполагате с богатство, надхвърлящо най-смелите мечти на келнер като вас.

Аз горчиво се изсмивам.

— И какво ще правя с него? На човек в крайна сметка са му нужни само два метра плат да увият тялото му.

Той побледнява и се опитва да се предпази с ръце.

— Моля те, не натискай спусъка. В мига, в който ме убиеш, ще бъдеш арестуван. И ще те обесят. Ти също ще умреш.

— И какво от това? Бездруго живея само за отмъщението.

— Моля те, обмисли добре положението, Томас. Кълна се, че ако пощадиш живота ми, ще ти кажа отговора на последния въпрос. Ще станеш най-големия ни победител.

— Аз няма да се върна в студиото, но и ти няма да го направиш — казвам аз и махам предпазителя.

Прем Кумар трепери като лист. Виждам го що за страхливец е. Хваща се за стената зад себе си и стисва очи. Най-после настъпва мигът, който чакам от четири месеца. Прем Кумар стои пред мен, а аз държа зареден пистолет в ръка. Оръжието е добро. Изпробвах го, откатът е минимален. Трудно ще пропусна от упор.

Увеличавам натиска върху спусъка, но колкото повече натискам, толкова повече съпротивление усещам. Сякаш пръстът ми се вкаменява.

По филмите изглежда, че да убиеш човек е лесно, като да спукаш балон. Бум, бум, бум… стрелят на поразия. Убиват хората като мухи. Дори новоизлюпеният герой, който никога не е пипал пистолет, може да избие десетима от сто и петдесет метра разстояние. Но в реалния живот е съвсем друго. Лесно е да вдигнеш зареден пистолет и да го насочиш в лицето на човек. Но когато осъзнаеш, че това е истински куршум, който ще прониже истинско сърце, и че алената течност ще бъде кръв, а не кетчуп, няма как да не премислиш. Не е лесно да се убива. Трябва да изключиш мозъка си. Например, с помощта на алкохол. Или ярост.

Затова се опитвам да събера всичкия си гняв. Припомням си всичко, довело ме дотук. През ума ми се носят образите на Нилима Кумари и Нита. Виждам черните белези от изгорено по тялото на Нилима, червените резки по шията на Нита, синините по лицето й, аркадата на окото, разбитата челюст. Но вместо с гняв, спомените ме изпълват с тъга, и вместо от дулото да излети куршум, усещам как в очите ми напират сълзи.

Опитвам се да мисля за друго. За всички унижения, които съм претърпял, за всички болки и обиди. Виждам окървавения труп на отец Тимъти, най-добрия човек, когото някога съм познавал, и безжизненото тяло на Шанкар, най-милото момче, което съм срещал. Спомням си продавачите на страдание, преминали през живота ми. В мозъка ми бръмчат образите на Свапна Деви, Шантарам и Маман, и аз се опитвам да събера всички тези емоции накуп, само за част от секундата, в която да изстрелям куршума. Въпреки усилията си, осъзнавам, че не мога да стоваря вината за всички свои нещастия върху мъжа, който стои пред мен. Не откривам достатъчно гняв у себе си, за да оправдая смъртта му.

Осъзнавам, че колкото и да се мъча, не мога да убия хладнокръвно дори злодей като Прем Кумар.

Свалям пистолета.

Всичко това става за не повече от половин минута. Прем Кумар е стискал очи през цялото време, но като не чува изстрел, отваря едното си око. Поти се като куче. Гледа ме с празен поглед. Аз държа пистолета, а на лицето ми е изписана нерешителност.

Накрая отваря и двете си очи.

— Благодаря ти, че пощади живота ми, Томас — казва той, а гърдите му силно се повдигат. — В замяна ще ти кажа отговора на последния въпрос. Ти вече спечели съвсем честно. Въпросът за Мумтаз Махал си беше наистина дванадесетият въпрос, а ти знаеше отговора. Но сега ще ти кажа и какво да отговориш на новия въпрос.

— А аз как да бъда сигурен, че няма пак да го смениш в последния момент?

— Нали пистолетът си е у теб. Но повярвай ми, няма да се наложи да го използваш, защото сега искрено желая да спечелиш. А един милиард рупии са си един милиард рупии. И ти ще ги получиш в брой.

За първи път се изкушавам от перспективата да взема тези пари. С един милиард мога да постигна много неща. Да откупя свободата на Нита. Да изпълня мечтата на Салим да стане кинозвезда. Да внеса радост в живота на хиляди сираци и бездомни деца като мен. Мога да имам красиво червено „Ферари“. Вземам решение. То е „да“ на единия милиард рупии и „не“ на убийството.

— Добре, какъв е отговорът?

— Ще ти кажа.

Прем Кумар свежда поглед и замлъква.

— Какъв е проблемът? — питам аз.

— Сетих се, че ако ти кажа отговора, това ще бъде нарушение на договора и на правилата на шоуто. Наградата ти ще бъде анулирана. — Той клати глава. — Не, няма да ти кажа отговора.

Аз се обърквам.

На лицето на Прем Кумар грейва усмивка.

— Казах, че не мога да ти разкрия отговора, но в договора ми нищо не пише за намек. Сега слушай внимателно. Веднага след края на шоуто отивам на гарата, за да се кача на влака. Имам покани от четирима приятели, които живеят в Аллахабад^[2], Барода, Кочин и Делхи, но мога да гостувам само на единия. Решил съм да отида в Аллахабад, за да отмия греховете си в свещените води на Сангам^[3]. Разбра ли?

— Да — кимвам аз.

Излизаме от тоалетната и се връщаме по местата си. Прем Кумар ме гледа неспокойно. Чудя се дали ще удържи на думата си. Когато сядам, всички ръкопляскат. Пистолетът ми убива в страничния джоб. Слагам ръка върху него.

Появява се надпис „Тишина“.

Прем Кумар се обръща към мене.

— Господин Рам Мохамад Томас, преди прекъсването за реклами ви зададох последния, дванадесети въпрос, за един милиард рупии. Сега ще го повторя. В коя тоналност е Соната №29 за пиано на Бетовен, Опус 106, известна още като „Хамерклавир“? А) Си бемол мажор, Б) Сол минор, В) Ми бемол мажор или Г) До минор? Готов ли сте с отговора?

— Не.

— Не ли?

— Искам да кажа, че не знам отговора на въпроса.

Камерата показва лицето ми на цял екран. Откъм публиката се чуват ахкания.

— Е, господин Томас, както вече казах, намирате се на исторически кръстопът. Единият път ще ви отведе към невъобразимо богатство и щастие; другият просто ще ви върне в отправната точка. Така че ако налучквате, внимавайте. Можете да спечелите или да загубите всичко. Това е най-важното решение в живота ви.

— Искам да използвам „Спасителна лодка“.

— Добре, все още разполагате с „Елиминация“. Ще премахнем два от грешните отговори, така че ще останат само един правилен и един грешен отговор. Така ще имате петдесет на петдесет шанс да уцелите верния.

На екрана се появява надпис „Спасителна лодка“ и познатата анимация с лодката, плувеца и червения буй. След това отново се изписва целият въпрос. После два от отговорите изчезват и остават да светят само А) и В).

— Ето — казва Прем Кумар, — или „А“, или „В“. Кажете ми правилния отговор и ставате първия човек в историята, спечелил един милиард рупии. Кажете ми грешния и ставате първия човек в историята, изгубил сто милиона рупии за по-малко от минута. Какво е решението ви?

Аз вадя щастливата си монета.

— Ези — „А“, тура — „В“. Става ли?

Публиката ахва от дързостта ми. Прем Кумар кимва. Пламъчето в очите му се завръща.

Подхвърлям монетата.

Всички очи я следят, докато се върти. Това е сигурно единствената монета в света, от която зависят един милиард рупии. Тя пада на масата, преобръща се още веднъж и замръзва. Прем Кумар се навежда да я види и обявява:

— Ези!

— В такъв случай отговорът ми е „А“.

— Абсолютно сигурен ли сте, господин Томас? Все още можете да промените отговора си на „В“, ако желаете.

— Монетата избра. Отговорът е „А“.

— Абсолютно, стопроцентово ли сте сигурен?

— Да.

Следва барабанно кресчендо. Правилният отговор светва на екрана — за последен път.

— „А“ е! Абсолютно, стопроцентово вярно! Господин Рам Мохамад Томас, вие написахте историята, като спечелихте най-големия джакпот на света! Един милиард рупии са ваши и ще ви бъдат изплатени в най-кратък срок! Дами и господа, моля ви горещо да аплодирате най-великия победител на всички времена!

От тавана се посипват конфети. Сцената се къпе в светлините на червени, зелени, сини и жълти прожектори. В продължение на цели две минути всички стоят на крака и ръкопляскат. Чуват се подсвирквания и викове. Прем Кумар се покланя като магьосник. После лукаво ми намига. Аз не отвръщам.

Изведнъж се появява продуцентът и отвежда водещия. Разменят си нагорещени реплики.

Хюстън, мисля си аз, имаме проблем.

 

 

Смита поглежда часовника си и се надига от леглото.

— Леле! Какво шоу, какъв разказ, каква нощ! Е, вече знам как си спечелил един милиард рупии. Подхвърлянето на монетата накрая беше само за ефект, нали? Знаел си, че отговорът е А.

— Да. Но ти реши дали заслужавам наградата. Нищичко не скрих от теб. Споделих ти всичките си тайни.

— А аз мисля, че е честно да узнаеш и моята. Сигурно се чудиш коя съм и защо така внезапно се появих в полицейския участък.

— Да, но реших да не поставям чудото под съмнение.

— Аз съм Гудия. Момичето, на което помогна в чаула. И недей да се каеш, че си убил баща ми. Той само си счупи крака, но това му намести мозъка. Повече не ме е закачал. Всичко дължа на теб. Години наред се опитвах да те открия, но ти просто беше изчезнал. И вчера изведнъж видях името ти във вестника. Полицията арестувала младеж на име Рам Мохамад Томас. Знаех си, че не може да има друг Рам Мохамад Томас, и веднага дотичах в участъка. Смятай го за малка отплата за това, което ти стори за мен.

Облива ме вълна от чувства. Хващам Смита за ръката, усещам плътта й, от очите ми бликват сълзи. Прегръщам я.

— Всички твои проблеми са и мои, Рам Мохамад Томас. — На лицето на Смита е изписана свирепа решителност. — Ще се боря за теб, както ти се бори за мен.