Викас Сваруп
Беднякът милионер (3)

Смъртта на един герой
1 000

Отеква третият звънец. Пурпурната кадифена завеса ей сега ще се вдигне. Светлините постепенно отслабват, докато накрая в тъмната зала като въглен остава да свети само червената табелка „Изход“. Продавачите на пуканки и студени напитки започват да си излизат. Двамата със Салим заемаме местата си.

Първото, което трябва да знаете за Салим, е, че той е най-добрият ми приятел. Второто е, че е луд по индийски филми. Ама не всякакви индийски филми. Само такива с Арман Али.

Казват, че първо бил Амитабх Баччан. След това — Шахрукх Хан. Сега е Арман Али. Истинският екшън — герой. Индийският гръцки бог. Любимецът на милиони.

Салим обича Арман. По-точно, боготвори го. Малката му стаичка в чаула^[1] е като светилище. Цялата е облепена с плакати, изобразяващи героя в най-различни пози. Арман с кожено яке, Арман на мотоциклет. Арман с разсъблечена риза, с голи космати гърди. Арман с пистолет. Арман на кон. Арман в басейн, заобиколен от красавици.

Седим на места А21 и А22 на първия ред на първи балкон в Кралския кинотеатър в Бандра. Всъщност не би трябвало да сме тук. На билетите в предния ми джоб не пише „Първи балкон, ред 150“. Вместо това пише: „Партер, ред 25“. Разпоредителят беше в добро настроение и ни направи услуга. Каза ни да се качим и да се наслаждаваме на балкона, понеже ложите са празни. Целият балкон бе почти пуст. С изключение на двама ни със Салим, пред нас седяха не повече от двайсетина души.

Когато ходим на кино със Салим, обикновено сядаме в партера. Така можем да подвикваме и подсвиркваме. Салим е убеден, че колкото по-близо седи до екрана, толкова по-близо е и до действието. Казва, че може да се наведе напред и почти да докосне Арман. Може да преброи вените по бицепсите на Арман, да види бялото на лешниковозелените очи на Арман, леко наболата му брада, малката черна бенка на острия му нос.

Аз не съм кой знае какъв почитател на Арман Али. Струва ми се, че играе по един и същ начин във всички филми. Но и аз обичам да седя в партера, възможно най-близо до грамадния екран. Оттам гърдите на героинята изглеждат по-пищни.

Завесата се вдига и екранът проблясва. Първо са рекламите. Четири, платени от частни компании, и една — от правителството. Казват ни как да сме отличници и шампиони по крикет, като закусваме с „Корн Флейкс“. Как да караме бързи коли и да сваляме страхотни момичета, като ползваме одеколон „Олд спайс“. (Това е парфюмът, който използва Арман, обяснява Салим.) Как да получим повишение и да имаме светещи бели дрехи с помощта на сапун „Рома“. Как да живеем като царе, като пием уиски „Ред енд Уайт“. И как да умрем от рак на белите дробове, като пушим цигари.

След рекламите има кратка пауза за смяна на лентите. Прокашляме се и прочистваме гърлата си. После на екрана се появява служебният надпис, който ни казва, че филмът е разрешен за деца с възрастен придружител и че се състои от седемнайсет ролки с обща дължина на лентата 4 639,15 м. Сертификатът е подписан от някоя си г-жа М. Кейн, председател на Борда по цензурата. Тя подписва всички сертификати. Салим често ме пита за тази дама. Завижда й за професията. Тя гледа филмите на Арман преди всички останали.

Започват началните надписи. Салим познава всички в този филм. Знае кой е гардеробиерът, кой е директорът на продукцията, кой е финансовият отговорник, тонрежисьорът и асистентите. Той не говори особено добре английски, но чете имената, дори тези с малките букви. Гледал е този филм вече осем пъти и всеки път запомня по някое ново име. Ако обаче видите съсредоточената му физиономия, ще решите, че гледа премиерата с билети, купени на черно.

След две минути Арман Али се появява в цялото си великолепие, скачайки от един синьо-бял хеликоптер. Очите на Салим светват. Виждам същото невинно вълнение, което бе изписано на лицето му и преди година, когато срещна Арман на живо.

 

 

Салим нахълтва в стаята и пада ничком върху леглото.

Стряскам се и извиквам:

— Салим, Салим! Какво стана? Защо се прибираш толкова рано? — Обръщам го по гръб. Той се смее.

— Случи се нещо невероятно! Това е най-щастливият ден от живота ми! — оповестява той.

— Какво стана? Да не си спечелил от лотарията?

— Не! По-хубаво! Видях Арман Али.

Малко по малко чувам цялата спираща дъха история. Как Салим зърнал Арман Али, докато правел ежедневната си обиколка из Гхаткопар^[2]. Знаменитият актьор тъкмо слизал от „Мерцедес“-а си, за да влезе в един петзвезден хотел. Салим пътувал с автобуса и отивал да достави последната кутия обяд на един клиент. В мига, в който погледът му попаднал върху Арман, той скочил от бързия автобус, едва не бил блъснат от едно „Сузуки Марути“ и се втурнал към актьора, който тъкмо минавал през въртящите се врати на хотела. Високият, мускулест униформен охранител на входа го спрял и не го пуснал да влезе в хотела. „Арман!“, развикал се Салим, в отчаян опит да привлече вниманието на звездата. Арман чул вика, спрял и се обърнал. Погледът му срещнал този на Салим. Арман леко се усмихнал, едва-едва кимнал и продължил към фоайето. Салим забравил за обяда и на бегом дошъл да ми се похвали за сбъднатата си мечта. Някой клиент на „Разносвачи на обяд Гоули“ си остана гладен онзи следобед.

— Арман, по-различно ли изглежда, отколкото на екрана? — питам аз.

— Не. На живо е още по-добър — отвръща Салим. — По-висок е и по-красив. Амбицията на живота ми е да стисна ръката му, поне веднъж. Сигурно после няма да я мия цял месец.

Мисля си колко хубаво е да имаш простички, неусложнени амбиции, като, например, да стиснеш ръката на някоя звезда.

 

 

А на екрана същата ръка държи пистолет и го е насочила срещу трима полицаи. В този филм Арман играе гангстер. Гангстер с широко сърце. Ограбва богатите и дава парите на бедните. Междувременно се влюбва в главната героиня — многообещаващата актриса Прия Капур, изпява шест песни и изпълнява желанието на обичната си майка, като я завежда на поклонническо пътуване до светилището на Вайшну Деви^[3]. Поне така се развива историята до антракта.

Появата на Прия Капур се приветства с подсвирквания от ложите. Тя е висока, хубава актриса, която преди няколко години спечели титлата „Мис Свят“. Тялото й е изваяно като на класическа красавица, с големи гърди и тънка талия. Тя е любимата ми актриса тия дни. Във филма все се цупи и повтаря на комика да „млъкне“. Ние се смеем.

— Амбицията ти е да стиснеш ръката на Арман — казвам аз на Салим, — но каква според теб е амбицията на Арман в живота? Той сякаш има всичко — лице, слава, богатство.

— Грешиш — отвръща Салим важно, — няма Урваши.

 

 

Вестниците са пълни с материали за раздялата на Арман и Урваши, след деветмесечна шеметна връзка. Говори се, че Арман бил покрусен. Спрял да се храни и да пие. Мислел за самоубийство. Урваши Рандхава се върнала към кариерата си на модел.

Забелязвам, че Салим плаче. Очите му са зачервени и плувнали в сълзи. Не е ял цял ден. Стъклената рамка с формата на сърце, в която имаше снимка на Арман и Урваши и за която беше похарчил почти половината от мизерната си заплата, лежи на земята, строшена на стотици парченца.

— Слушай, Салим, вдетиняваш се. Нищо не можеш да направиш — казвам му аз.

— Само да можех да се срещна с Арман. Искам да го успокоя. Да го хвана за ръка и да му позволя да си поплаче на рамото ми. Казват, че като си поплачеш, ти олеква.

— И как ще помогне това? Урваши няма да се върне при Арман.

Салим внезапно вдига очи.

— Мислиш ли, че мога да поговоря с нея? Може да я убедя да се върне при Арман. Да й кажа, че е било грешка. И колко е тъжен и разкаян.

Поклащам глава. Не искам Салим да преброди цял Мумбай в търсене на Урваши Рандхава.

— Не е хубаво да си пъхаш носа в чуждите работи, нито да превръщаш чуждите проблеми в свои, Салим. Арман Али е зрял човек. Той сам ще се справи с проблемите си.

— Искам поне да му изпратя подарък.

Отива да купи голяма туба лепило „Февикол“ и събира всички парченца от строшената рамка с формата на сърце. Отнема му седмица, за да залепи цялото сърце и да се получи рамка с решетка от преплитащи се черни линии — единствен свидетел за счупването.

— Сега ще го изпратя на Арман — заявява Салим, — в символ, че дори и разбитото сърце може да зарасне.

— С „Февикол“?

— Не, с любов и нежност.

Салим го увива в парче плат и го изпраща на домашния адрес на Арман. Не знам дали е стигнало до звездата. Или е било счупено от пощите, разбито от охраната или изхвърлено от секретарката на Арман. Важното е, че Салим вярва, че то е стигнало до неговия герой и му е помогнало да изцели болката. Че благодарение на него Арман отново е стъпил на краката си и е продължил да прави екшъни, като този сега. Който аз гледам за първи, а Салим — за девети път.

 

 

От екрана звучи религиозна песен. Арман и майка му се катерят към храма на Вайшну Деви.

— Казват, че ако искрено помолиш Мата Вайшну Деви за нещо, тя ще изпълни желанието ти. Ти какво би поискал? — питам Салим.

— А ти какво би поискал? — контрира той.

— Предполагам, пари — отвръщам аз.

— Аз бих поискал Арман и Урваши отново да се съберат — казва той, без да се замисли и миг.

На екрана се появява голям надпис „АНТРАКТ“.

 

 

Двамата със Салим ставаме и се протягаме. Купуваме си две клисави хлебчета самоса^[4] от продавача на закуски. Момчето, дето продава безалкохолни, оглежда печално празните редове. Днес няма да припечели добре. Решаваме да отидем до тоалетната. Тя е с хубави бели плочки, писоари и чисти мивки. Имаме си запазени места. Салим винаги ходи на оня в десния край, а аз — на единствения писоар на стената отляво. Изпразвам си пикочния мехур и чета графитите по стената: „Е… и се“… „Тину пика тук“… „Шина е к… ва“… „Обичам Приянка“.

Приянка?! Ругая анонимния художник, обезобразил последния надпис. Плюя в ръката си и се опитвам да изтрия излишните букви, но те са написани с перманентен маркер и не се махат. Накрая успявам да ги изчовъркам с нокът и да възстановя графита в първоначалния му вид, какъвто самият аз го изписах преди четири месеца: „Обичам Прия“.

 

 

Чува се вторият звънец. Антрактът свършва. Филмът ей сега ще започне отново. Салим вече ме е осведомил за по-нататъшното развитие на действието. Арман и Прия ще пеят песен в Швейцария, а след това съперническата банда ще убие Прия. После Арман ще избие стотици лоши за отмъщение, ще разобличи корумпирани политици и полицейски служители, и накрая ще умре от геройска смърт.

Връщаме се на места А21 и А22. Салонът притъмнява. Неочаквано през вратата на балкона влиза един мъж и сяда до Салим. Има двеста свободни места, но той си избира А20. Няма как да видя лицето му, но е ясно, че е доста възрастен, с дълга, разпиляна брада. Носи нещо като патанов костюм.

Става ми любопитно. Защо идва по средата на филма? Половината билет ли си е платил? На Салим не му пука. Той се е привел напред в очакване на любовната сцена между Арман и Прия, която ей сега ще започне.

Арман е в Швейцария, уж за да намери свръзка, но всъщност, за да ухажва Прия и да пее, при което към него се присъединяват двадесет танцьорки с традиционни облекла, твърде оскъдни като за студената планинска страна. Песента и танците свършват и сега той седи в хотелската си стая, а в камината пращи огън.

Прия се къпе. Чува се шуртящата вода и тя си тананика, а после я виждаме в банята. Сапунисва краката и гърба си. Вдига крак, покрит с пяна, и го изплаква с подвижния душ. Всички се надяваме да насочи душа и към голите си гърди и да свали пяната от тях, но оставаме разочаровани.

Накрая Прия излиза от банята, увита само в една розова кърпа. Гарвановочерните й коси падат по раменете и лъщят от водата. Дългите й крака са гладки и обезкосмени. Арман я взема в обятията си и покрива лицето й с целувки. Устните му се движат към трапчинката на шията й. Романтична музика е фон на сцената. Прия разкопчава копчетата на ризата му и Арман бавно я свлича от гърба си, разголвайки мъжествените си гърди. Сиянието на огъня обвива двамата любовници в златни отблясъци. Прия тихо промърква. Извива гръб и позволява на Арман да докосне гърлото й. Ръцете му се плъзгат по гърба й и дръпват кърпата. Розовата тъкан се развързва и се свлича в краката им. За миг зърваме бедрото и гърба й, но не и гърдите. Салим вярва, че тук се е намесила Цензурата. Ето затова завижда на госпожа Кейн.

Арман вече здраво държи Прия в прегръдките си. Виждаме повдигането на гърдите й, тежкото дишане, капчиците пот по челото й. Откъм партера се чуват подсвирквания. Възрастният мъж до Салим се мести неудобно на мястото си, кръстосал крака. Не съм сигурен, но ми се струва, че се търка по чатала.

Прошепвам на Салим:

— Дъртакът до теб се е надървил.

Но той е сляп и за него, и за мен. Вперил е очи в преплетените тела на екрана, поклащащи се в синхрон с музиката. Камерата преминава над повдигащия се и снижаващ се гръб на Арман и се насочва към камината, в която златистожълтите пламъци все по-лакомо поглъщат пъновете. Картината се затъмнява.

 

 

Когато се прибирам, в нашата кухня гори почти същият огън, но вместо дърва, Салим ползва хартия.

— Копелета!… Кучета! — мърмори той и къса дебел сноп лъскави хартии.

— Какво правиш, Салим? — питам аз разтревожено.

— Отмъщавам си на копелетата, които са оклеветили Арман — казва той и продължава да хвърля хартии в огъня.

Забелязвам, че къса някакви списания.

— Какво е това списание? Изглежда ново.

— Последният брой на „Старбърст“^[5]. Ще унищожа, колкото копия докопам. Успях да купя само десет броя от будката.

Грабвам едно оцеляло списание. На корицата е Арман Али, с крещящ надпис: „Голата истина за този човек“.

— Но на корицата е твоят идол. Защо го унищожаваш? — извиквам аз.

— Заради това, което пише за Арман.

— Ама ти не можеш да четеш!

— Мога да чета достатъчно, а и слушам. Чух госпожа Барве и госпожа Ширке да си говорят за вулгарните обвинения, които се отправяли към Арман в този брой.

— Какви например?

— Че Урваши го зарязала, защото не можел да я задоволи. Че бил обратен.

— И?

— Нима мислиш, че могат така да обиждат идола ми и да им се размине? Знам, че всичко това са куп глупости. Конкурентите на Арман му завиждат за успеха. Измислили са това, за да наранят репутацията му. Няма да им позволя да го направят. Ще отида в редакцията на „Старбърст“ и ще я запаля!

Гневът на Салим е нажежен до бяло. И аз знам защо. Той мрази обратните. Възможно най-голямата обида за него е идолът му да бъде омацан с четката на хомосексуализма.

И аз знам за разни перверзници и това, което правят на нищо неподозиращи момчета. По тъмните коридори. В обществените тоалетни. Из градските градинки. В домовете за малолетни.

За щастие, в следващия си брой „Старбърст“ се отричат от обвиненията. И спасяват един дабавала^[6] от превръщането му в подпалвач.

 

 

Междувременно положението пред екрана се сгорещява — старецът се примъква към Салим. Кракът му от време на време се отърква в този на моя приятел. Първия път Салим решава, че е негова грешка. Втория път го взема за случайност. На третия е сигурен, че е нарочно.

— Мили боже — прошепва той, — здравата ще сритам това копеле, ако не спре да си размята крака.

— Гледай го колко е стар, Салим. Вероятно просто му треперят краката — успокоявам го аз.

Започва първата сцена и Салим е зает да гледа действието. Арман е нахлул в бърлогата на злодея и го разгромява. Героят използва всякакви похвати и умения, за да напердаши противниците си — бокс, карате, кунг-фу…

Ръцете на стареца също влизат в действие. Лакътят му се придвижва по общия подлакътник между седалките и ръката му се плъзва към тази на Салим, като едва го докосва. Салим почти не забелязва. Потънал е във филма, който достига до кулминацията си.

Ей сега ще се състои най-знаменитата сцена от филма. Онази, в която Арман Али издъхва, след като убива всички лоши. Ризата му е пропита с кръв. Цялото му тяло е в рани от куршуми. Панталоните му са покрити с прах и кал. Той се влачи по земята към майка си, която тъкмо се е появила на сцената.

Салим се облива в сълзи. Привежда се напред и трогателно казва: „Майко, надявам се, че бях добър син. Не плачи за мен. Помни, че да умреш с чест е по-добре, отколкото да живееш като страхливец“.

Главата на Арман лежи в скута на майка му. Имитира Салим: „Майко, надявам се, че бях добър син. Не плачи за мен. Помни, че да умреш с чест, е по-добре, отколкото да живееш като страхливец“. Майката също плаче, докато люлее кървящата глава на коленете си. От очите й капят сълзи, които се стичат по лицето на Арман. Той я хваща за ръката. Гърдите му потръпват в конвулсия.

И по моите колене капят сълзи. Виждам друга майка, която многократно целува бебето си по челото, а след това го оставя в коша с дрехи и оправя дрехите около него. В далечината се чуват сирени. Полицията идва късно, както обикновено. След като героят им е свършил цялата работа. Вече нищо не могат да направят за него.

Виждам, че ръката на стареца не се е спряла. Сега се намира в скута на Салим и кротко си седи там. Салим е тъй погълнат от гибелната сцена, че дори не е забелязал. Старецът се окуражава. Потърква ръка в дънките на Салим. Докато Арман поема последен дъх, мъжът увеличава натиска върху чатала на Салим и едва-що не го стисва.

Салим избухва.

— Ах, ти, мръсен кучи син! Гаден перверзник! Ще те убия! — изпищява той и зашлевява мъжа през лицето. Силно.

Мъжът бързо дръпва ръката си от скута на Салим и се опитва да стане от мястото си. Преди да успее да се надигне обаче, Салим го сграбчва. Не успява да хване мъжа за яката, но докопва брадата му. Но като дръпва, тя се отскубва и мъжът побягва със сподавен вик към изхода, който е само на пет-шест метра от нас.

В същия миг токът в киното угасва и се включва генераторът. Филмът спирали залата се осветява от аварийните лампи. Мъжът спира, изненадан, като елен пред фаровете на кола. Обръща се, несигурен какво да направи.

Също толкова внезапно отново пускат тока. Прекъсването трае само миг. Филмът тръгва на екрана, аварийните светлини изгасват. Мъжът се втурва покрай черните завеси към червената табелка „Изход“, тръшва вратата и изчезва.

В този краткотраен миг обаче двамата със Салим успяваме да зърнем едни лешниковозелени очи. Остър нос. Издадена брадичка.

По екрана започват да вървят надписите, а Салим държи в ръка сноп бели косми, миришещи на одеколон и лепило. Този път не вижда имената на всички, които са имали нещо общо с този филм. Той плаче.

Арман Али, героят му, е мъртъв.

 

 

Смита ме гледа недоверчиво.

— Кога точно се случи това?

— Преди около шест години. Когато двамата със Салим живеехме в един чаул в Гхаткопар.

— Осъзнаваш ли какво ми казваш?

— В смисъл?

— Че ако този случай добие публичност, може да погуби Арман Али и да сложи край на филмовата му кариера. Разбира се, това може да стане само ако ми казваш истината.

— Значи все още не ми вярваш?

— Не съм казала такова нещо.

— Виждам съмнението в очите ти. Ако не ми вярваш, правиш го на своя собствена отговорност. Но не можеш да пренебрегнеш доказателствата на това DVD. Искаш ли да видим първия въпрос?

Смита кимва с глава и натиска „Старт“ на дистанционното управление.

Светлините в студиото са притъмнени. Почти не виждам публиката, насядала в кръг около мен. Залата се осветява само от един прожектор в средата, където аз седя в кожено кресло срещу Прем Кумар. Разделя ни маса във формата на полумесец. Пред мен стои огромен екран, на който ще излизат въпросите. Светва табела, на която пише „Тишина“.

— Камери, три, две, едно, в ефир сте.

Чува се началният звуков сигнал и залата се изпълва с кънтящия глас на Прем Кумар.

— Ето ни отново, готови да видим кой ще напише днес историята, като спечели най-голямата награда, предлагана някога на тази планета. Да, дами и господа, готови сме да разберем „Кой ще спечели един милиард?“.

Светва надпис „Аплодисменти“. Публиката започва да ръкопляска. Чуват се и отделни викове и подсвирквания.

Мелодията заглъхва. Прем Кумар казва:

— С нас тази вечер са трима състезатели, които имаха късмета да бъдат избрани на случаен принцип от нашия компютър. Състезател номер три е Капил Чоудхари от Малда, Западен Бенгал. Състезател номер две е професор Хари Парик от Ахмедабад^[7], а състезател номер едно тази вечер е осемнадесетгодишният Рам Мохамад Томас от нашия град Мумбай. Дами и господа, моля ви да го аплодирате!

Всички ръкопляскат. След като овациите стихват, Прем Кумар се обръща към мен.

— Рам Мохамад Томас — много интересно име. Изразява богатството и разнообразието в Индия. С какво се занимавате, господин Томас?

— Келнер съм в бар-ресторант „При Джими“ в Колаба.

— Келнер! Колко интересно! Кажете ми, колко изкарвате на месец?

— Около деветстотин рупии.

— Само толкова? И какво ще правите, ако спечелите днес?

— Не знам.

— Не знаете?

— Не.

Прем Кумар се намръщва. Аз не следвам сценария. Очаква се да бъда „забавен“ и „оригинален“ по време на „раздумките“. Трябваше да кажа, че ще си купя ресторант или самолет, или страна. Че ще вдигна голям купон. Ще се оженя за Мис Индия. Ще отида на пътешествие в Тимбукту.

— Добре. Нека ви разясня правилата. Ще ви задам дванадесет въпроса и ако отговорите правилно на всички, ще спечелите най-големия джакпот на Земята: един милиард рупии! Можете да се откажете по всяко време до въпрос номер девет и да вземете това, което сте спечелили до този момент, но не можете да се откажете след въпрос номер девет. След това или отговаряте, или губите. Но ще говорим отново, когато стигнем дотам. Ако не знаете отговора на някой въпрос, не се паникьосвайте, защото имате две „спасителни лодки“: „Помощ от приятел“ и „50 на 50“. Май всички вече очакваме първия въпрос. Готов ли сте?

— Готов съм — отвръщам аз.

— Добре, ето го и въпрос номер едно. Хубав, лесен въпрос в областта на популярното кино. Сигурен съм, че всички в тази зала могат да отговорят. Знаем, че Арман Али и Прия Капур са един от най-успешните дуети на екрана през последните години. Но можете ли да назовете заглавието на хита, в който Арман Али и Прия Капур за първи път играят заедно? А) „Огън“ Б) „Герой“ В) „Глад“ или Г) „Предателство“?

Фоновата музика става напрегната, а над нея се наслагва и звук, имитиращ цъкането на бомба с часовников механизъм.

— „Г“, „Предателство“ — отговарям аз.

— Ходите ли на кино?

— Да.

— А гледали ли сте „Предателство“?

— Да.

— И сте абсолютно сигурен в отговора си?

— Да.

Чува се барабанно кресчендо. На екрана светва правилният отговор.

— Абсолютно, стопроцентово вярно! Току-що спечелихте хиляда рупии! А сега — кратко прекъсване за реклами — обявява Прем Кумар.

На табелата светва надпис „Аплодисменти“. Публиката ръкопляска. Прем Кумар се усмихва. Аз — не.