Том Кейн
Оцеляващият (81)

79.

Карвър се събуди от слънчевите лъчи, които нахлуваха през прозореца. Радиочасовникът на нощното шкафче показваше 09,17. На празното място на двойното легло имаше бележка с телефонен номер и няколко думи: „Ако някой ден минаваш през Чикаго… Целувки, Мади“.

Тогава забеляза червената светлинка на телефона му да мига. Сигурно се беше събудил от звъна. Карвър го взе и натисна бутона. Лицето му се изкриви в гримаса, когато чу познатия гневен глас:

— Карвър, ти си безполезен задник. Грентъм се обажда. Чакам те във фоайето. Слизай веднага, преди да съм се качил и разбил вратата.

— Мамка му — измърмори Карвър и скочи от леглото.

Карвър не виждаше причина да хукне само защото Грентъм се беше обадил. Затова отдели петнадесет минути, за да се измие и облече, преди да тръгне за хотелското фоайе. Забавянето си заслужаваше само за да види раздразнението по лицето на Грентъм. Обаче щом наближи достатъчно, видя, че има и нещо друго. Обичайната самоувереност и дори арогантност на агента от М16 беше отстъпила на някаква нервна напрегнатост, каквато никога преди не беше виждал.

— Къде е моят документ? — озъби се Грентъм.

— На същото място, където е приятелката ми. Гушнат се с Кърт Вермюлен — отговори Карвър, сякаш това изобщо не го засягаше. — Тя се е омъжила за него. Знаеше ли това?

Тази новина трябваше да извади Грентъм от равновесие, но имаше точно обратното въздействие. По лицето му се плъзна самодоволна усмивка, близка до злорадството, че Карвър е затънал в по-дълбоки лайна от него.

— Трябва да ти е дошло като шок.

— Донякъде — отговори Карвър.

— Нямаш вид на съкрушен.

— Какво очакваш? Да ме видиш пиян и потънал в сълзи?

— Нещо такова.

Карвър вдигна рамене.

— Мина ми нещо подобно през главата, но намерих по-добра алтернатива. Едно хубаво момиче.

— А обвиняваш мен, че не ми пука?

— Виж какво, аз обичах Алекс. Това беше нещо истинско и вероятно все още е. Обаче няма да е добре за мен, ако сега провеся нос. Просто ще я забравя, продължа напред и ще гледам да стоя колкото може по-далеч от нея.

Карвър се запита дали е прозвучал по-убедително, отколкото се чувстваше. Очевидно не, защото Грентъм го гледаше с откровено недоверие, преди лицето му да се проясни, защото му беше хрумнала нова мисъл.

— Имаш ли време да закусим, преди да си тръгнеш? Искам да те запозная с някого.

Карвър изстена.

— И това ли?

— Хайде — настоя Грентъм, — ела да опитаме отличния бюфет долу на плажа. Прекрасна храна, великолепна гледка… Аз черпя. А и мисля, че ще проявиш интерес, когато разбереш кой пристигна специално, за да се срещне с теб.

Карвър последва Грентъм, който тръгна напред напряко на фоайето и излезе навън, откъдето започваха великолепните залесени градини на хотела. Докато крачеше по алеята, която водеше към морето, малка надежда проблясваше в подсъзнанието му и го караше да отиде на срещата, която иначе щеше да откаже. В един момент му хрумна, че е направо смешно да се надява на подобно нещо. На масата седеше друга рускиня, с черен бретон, спускащ се до очите й, които го преценяваха с хладна обективна безпристрастност, докато Грентъм посочи към нея.

— Позволи ми да ти представя заместник–директорката на Федералната служба за сигурност госпожа Жуковская.

Тя му протегна ръка с усмивка, която беше още по-смразяваща от погледа й.

— Здравейте, господин Карвър. Вие убихте съпруга ми.

— Бях предизвикан — отговори той, преди да пусне ръката на жената.

Грентъм поръча кафе, портокалов сок и набор петифури.

— Аз мисля да си взема истинска закуска — обяви Карвър, докато ставаше. — Тази сутрин съм доста гладен.

Без да бърза, той огледа шведската маса, избра си бъркани яйца и пушена сьомга, хрупкави малки хлебчета и влажни парчета несолено нормандско масло. Нахвърли се подчертано настървено на храната, защото знаеше, че другите двама искат да разговарят. Обаче накрая пръв се предаде. Просто не можа да устои.

— Вие ли й казахте, че съм мъртъв? — обърна се той към Жуковская.

— Да, аз заповядах да й кажат това — кимна рускинята без следа от неудобство или разкаяние.

— Защо?

Изведнъж Карвър с неудобство осъзна, че в тази едничка дума се крият повече емоции и дори отчаяние, отколкото би желал да покаже.

— От чиста необходимост — отговори Жуковская все още доста невъзмутимо. — Вие убихте мъжа, когото изпратих да ви премахне, и после напуснахте болницата. Вече не бяхте пациент и затова всички плащания за покриване на болничната сметка трябваше да се прекратят. Беше възможно Петрова да разбере, когато провери извлеченията от сметките си. Тогава, естествено, щеше да поиска да научи какво се е случило. Аз просто изпреварих този момент.

— Но тя само се погрижи да остана жив. Защо да остава с Вермюлен, след като мен ме няма?

— Инстинкт за самосъхранение — обясни Жуковская, сякаш това бе очевидно. — Александра Петрова е агент на ФСБ под мое ръководство. Тя знае, че всеки агент, който зареже задачата си без заповед от по-висш офицер, е дезертьор. Също така знае какво е наказанието за подобно провинение. Във всеки случай предпочетох нещата да изглеждат положително. След като вече нямаше защо да мисли за вас, тя можеше да се съсредоточи изцяло върху Вермюлен.

— Е, малко сте прекалили, защото така се е съсредоточила върху него, че са се оженили. Така че вече не е нито ваша, нито моя, а негова.

Жуковская отпи от кафето си.

— Така ли мислите? — попита тя. — Разбира се, обмисляла съм тази възможност, но не съм толкова сигурна. Мнозина агенти смятат брака за полезно допълнение към своето прикритие. Може и Петрова да е от тях. В момента обаче това не е най-голямата ми грижа, не би трябвало да бъде и ваша.

Тя остави кафената чаша върху чинийката и когато погледна отново към него, най-сетне показа признаци на някакво истинско чувство. Ядосана беше, и то не на шега.

— Господин Карвър, вие причинихте големи неприятности. Документът, който сте открили, е собственост на руската държава. Бил е откраднат от една държавна институция преди около десет седмици. Ако не се бяхте намесили, вчера щеше да бъде спасен от елементи, които действаха от името на държавата. Те имаха заповед да го унищожат, за да не попадне в погрешни ръце.

— За Бога, какъв е този документ? — опита Карвър.

— Списък на малки ядрени оръжия, които също са собственост на руската държава и в момента са разположени в Европа и Северна Америка. Има няколко в Южна Америка, Азия и Австралия. Тяхното местоположение и пусковите кодове — обясни Жуковская с безизразен глас.

Карвър пребледня.

— Колко общо?

— Стотина.

— Божичко… а в Обединеното кралство?

Тя го погледна безизразно и не отговори.

— Но нали всички са посочени в списъка — глупаво подхвърли Карвър.

— Да, и благодарение на вас, господине, сега списъкът е в ръцете на Вермюлен.

Карвър направи гримаса, защото осъзна, че приоритетите му се нуждаят от пълно преподреждане.

— Къде е Вермюлен в момента? — попита той.

Грентъм сякаш беше доволен, че може да отговори поне на този въпрос.

— Върна се на яхтата. Прекараха нощта край южното италианско крайбрежие близо до Реджо ди Калабрия. Дигнаха котва малко преди съмване и се насочиха на изток. Изгубихме ги малко след това между две преминавания на сателита.

— Вие поне имате сателити — подхвърли уморено Жуковская.

— Открийте отново яхтата — каза Карвър. — Пратете някои от бившите ми колеги от Специалната флотска част или неколцина от вашите спецназовци, за да превземат лодката, и всичко ще е наред.

Грентъм поклати глава.

— Не, Карвър, нищо няма да е наред, защото ще стане голям дипломатически скандал. Американците ще се разсмърдят, че плавателен съд, собственост на уважаван и влиятелен американски гражданин, използван от негов приятел, е взет на абордаж. А италианското правителство може да го сметне за акт на агресия, защото е станало в техни териториални води.

Карвър направи втори опит.

— Добре де, а кой е другият гражданин?

— Моля?

— Кой е другият американски гражданин, собственикът на яхтата? Вижте, има нещо странно в това как Вермюлен харчи с пълни шепи. Ако не е станал милионер след пенсионирането от армията, значи някой друг го финансира. И ако това не е американското правителство, може би е типът, който притежава лодката. Кой е той?

— Някакъв тексасец на име Макейб — отговори Грентъм нетърпеливо, без да оценява важността на въпроса. — Спечелил е милиони от петрол и мини. Яхтата е собственост на една от многобройните му компании. Но не смятам, че той се интересува от бомби. Човекът е прероден християнин. Преди няколко години е преживял драматично прераждане и сега посвещава времето си на добри дела и благотворителност.

Карвър се изсмя измъчено.

— Макейб… Уейлън Макейб?

— Да, защо? Да не би да го познаваш?

— Пътищата ни се пресякоха.

— И той е оцелял, за да разказва на поколенията? Това е необичайно.

— Невероятно, но се случва. Искам да ти кажа едно. Не ми пука как се е преродил Уейлън Макейб, но той е гадно копеле. Толкоз. Каквото и да правят заедно с Вермюлен, сигурен съм, че не е нещо добро…

Карвър се намръщи. Късчетата от пъзела започнаха да се подреждат в главата му.

— Почакай… ти каза, че яхтата е поела на изток. Това ще рече към Йонийско море, после Адриатическо в посока Югославия. Когато разговаряхме, Вермюлен спомена Югославия. Той обясни, че страната е едно от местата, където се сражават ислямските екстремисти, за да влязат в Европа през задната врата.

Той се обърна към Жуковская:

— Разположили ли сте бомби в Югославия?

— Не мога да отговоря със сигурност на този въпрос — отговори тя, раздразнена от прямото питане.

Карвър се усмихна, защото усети как равновесието на силите около масата започна да се накланя в негова посока.

— Госпожо заместник–директор, мисля, че можете. Вие също сте в лайната. Не само вашата организация и вашата страна, а вие лично. Вие сте изпратили онези момчета с хеликоптера да приберат списъка, но сега те са хрупкав бекон на дъното на клисурата. Вие трябва да оправите нещата. Затова сте тук. А ти… — обърна се той сега към Грентъм. — В Уайтхол направо ще умрат от радост, като разберат кого си използвал, за да ти върши мръсната работа, и естествено, как за пръв път сме се срещнали. А що се отнася до мен, аз снабдих Вермюлен с този списък. Освен това съм сигурен, че можете да проследите духовното прераждане на господин Макейб до деня, в който като по чудо оживя при самолетна катастрофа в юконската пустош. Това също беше моя работа. Независимо дали ви харесва или не, но в тази лодка сме заедно. Така че отговорете на въпроса за Югославия.

Той рискуваше, но тя изглежда не беше склонна да възразява. Излезе прав. Всемогъщата заместник–директорка не можеше да се оплаква.

— Две — обяви тя. — Една в централен Белград, а другата близо до минния басейн Трепча. Това е най-ценният източник на природни ресурси в Югославия. Там се произвеждат цинк, олово, мед, злато и сребро — естествена мишена за икономически саботаж.

Грентъм кимна, сякаш искаше да потвърди, че изборът на място е логичен. Той не си направи труда да попита как така КГБ знае местоположението на оръжия, които според военните и правителствените кръгове са в неизвестност. Не го направи, защото нямаше нужда от уроци как се крият тайни от политическото ръководство на службите.

— Къде се намират рудниците?

— В Косово — обясни Грентъм, преди Жуковская да успее да отвори уста.

— Където според Вермюлен ислямистите се готвят да започнат гражданска война. Боже, нима тази откачалка е решила да ги унищожи с атомна бомба? Това ще бъде началото на война.

— Аз лично не бих направила нещо толкова очевидно… — подхвърли Жуковская.

Грентъм я погледна въпросително.

— Операция под чуждо знаме?

— Да — кимна тя. — Така е много по-добре, защото по-лесно можеш да накараш световната общественост да мисли, че бомбата е била в ръцете на терористите. Ние мислим по един и същи начин. Но дали и Вермюлен мисли така? Той има опит в разузнаването… Да, твърде е възможно. Обаче как можем да го спрем? Това е въпросът.

— Закарайте ме в Трепча. Това е единствената следа, която имаме. Ще видя какво мога да направя.

— Сам? — попита Жуковская.

— Остана ли ви някой, когото можете да повикате?