Том Кейн
Оцеляващият (69)

67.

Кърт Вермюлен точно си приказваше с кмета на Антиб, когато мобилният му телефон звънна силно и екранчето го информира, че е получил съобщение. Той се извини на кмета, който го увери, че съвсем не е обиден — как би могъл да се разсърди на толкова изтъкнат гост като господин генерала.

Вермюлен натисна безпомощно няколко бутона, преди да се откаже с въздишка, която трябваше да изрази невъзможността на цивилизования човек да е в крак с всички модерни джаджи. Кметът се изкиска съчувствено.

Алекс взе телефона от ръката му с развеселеното изражение на жена, която се удивява на мъжката несръчност.

— Дай да видя — каза тя. Пръстите й уверено заиграха по клавиатурата и съобщението се показа.

— От Уинтър е. Пише, че ще е готов за по питие в бара на хотела в седем.

Вермюлен погледна часовника си.

— Нямаме проблем с времето — отбеляза той. — Сигурна ли си, че искаш да го направиш? В края на краищата той няма на кого да се оплаче, ако аз отида на срещата вместо теб. Точно днес…

Той погледна през прозореца на кметския кабинет. Кметството, със стените си от розов пясъчник и бели капаци на прозорците, гледаше към Кор Масена точно в центъра на най-старата градска част. Всеки ден тя се изпълваше със сергии, на които се продаваше прясно уловена риба или плодове и зеленчуци донесени от фермите, накацали по провансалските хълмове. В другия край на широката улица се издигаше църквата „Нотър Дам“. Морето беше само на хвърлей.

Алекс го хвана под ръка и се притисна към него успокоително.

— Не се притесняван — каза тя, — мога да се справя. Нали затова съм тук…

Вермюлен се усмихна и в очите му проблесна искрена любов. Кметът, който стана свидетел на тази привързаност, също се усмихна.

— Да — кимна генералът и прегърна Алекс, — зная, че можеш да се справиш с всичко. — След това отново погледна часовника си. — Е, макар да има достатъчно време, мисля, че е най-добре да тръгваме.

— Както решите, господин генерал — съгласи се кметът.