Том Кейн
Оцеляващият (34)

32.

Карвър не преставаше да поглежда в огледалото за обратно виждане, за да провери дали не го следят. Установи, че веднага изпада в паника, ако едни и същи светлини останат зад него повече от километър или два, щом колата завиеше или пък го задминеше без някакви произшествия, раменете му се освобождаваха от напрежението и той се изпълваше с благодарност само за да се напрегне отново, когато отзад се покажеше друг автомобил.

Каза си, че не бива да бъде толкова глупав. Той почти винаги беше работил сам. Защо мъжът, който сега лежеше умиращ на неговото легло, да не е правил същото? И все пак страхът от преследване не го напускаше. А тялото му междувременно се беше изтощило. Беше забравил колко изморителна може да се окаже битката. Макар да беше продължила само няколко секунди, напрежението и страхът, които я предхождаха, и голямото физическо натоварване по време на самия бой плюс облекчението, че оцеля, го бяха смазали. Боляха го мускулите. Чувстваше мозъка си вял и несъсредоточен. Точно беше стигнал до покрайнините на Женева, когато го порази друга мисъл: ами ако колата беше оборудвана с проследяващо устройство?

Той прокле небрежността си. Трябваше да му дойде изотвътре: винаги проверявай чужда кола за бомби и проследяващи устройства. Но това не му беше минало през ума, докато не стана твърде късно. Не е за чудене, че никой не го следеше. Нямаше защо да си правят труда. Вече знаеха къде се намира.

Тогава се сети и за телефона на убиеца. Всеки с достъп до местната телефонна мрежа можеше да я използва, за да установи къде е. Бръкна в джоба на палтото и изключи апарата. Намали, спря до бордюра, слезе и се огледа. Намираше се някъде из ивицата от предградия и малки градчета, разположени на северозапад от града, които продължаваха покрай северния бряг на езерото чак до Лозана и Монтрьо. Успоредно на пътя, по който се беше движил, вървеше железницата. Пред себе си виждаше знака за гара, която едва ли беше нещо повече от спирка и се казваше Кру дьо Гентод. Името събуди някакъв спомен. Беше идвал тук и преди.

Затичал се беше към спирката, когато се сети, че долу при водата има ресторант, в който е водил жени за мързеливи вечери край езерото. Понякога наемаше лодка за цял ден и вдигаше платната към пристана на ресторанта, където при топло време изнасяха маси, и я връзваше за халките. Имаше жив спомен за сини чадъри и раирани сенници и за момиче, което стиска ръката му радостно, че са пристигнали да вечерят с лодка. Тогава си спомни и нещо друго: как се чувстваше в мигове като този. Безучастен, чужд на радостта на другия, защото съзнанието му все още преработва смъртта, която току–що е причинил, или е вече заето с планирането на следващата задача.

Мина му през ума да се спусне до ресторанта, за да използва телефона. Вече беше полунощ и сигурно се готвеха да затварят, но той щеше да каже, че му се е развалила колата. Искаше да се свърже с Тор Ларсон. Отчаяно се нуждаеше от съюзник. Обаче точно в този момент с крайчеца на очите си съзря проблясването на светлина — фаровете на влак, който се приближаваше по релсите. Ако се затичаше, щеше да успее да го хване и да стигне до центъра на града. Пътуването нямаше да отнеме повече от петнадесет минути. Щеше да звънне на Ларсон, щом пристигне.

Във влака си намери място в края на вагона, от което можеше да наблюдава всеки, който трябваше да влезе от плъзгащата се врата до него или от другата страна, за да мине по пътеката между седалките. Това вероятно беше последният влак за тази нощ и вагоните бяха пълни с хора, но Карвър не смееше да се отпусне. Започна да оглежда останалите пътници опитвайки се да открие кой може да представлява потенциална заплаха. Каза си да спре, защото това е лудост, но въпреки това продължи. Бяха минали месеци, откакто се бе движил навън сред непознати, и му беше трудно да се впише отново.

Влакът пристигна в Женева и докато крачеше по перона, той продължи да хвърля коси погледи към хората, които минаваха покрай него. Един юноша, който вървеше с приятелите си, улови погледа му и се провикна:

— Ей, какво зяпаш?

Един от приятелите му, почерпил смелост от присъствието на останалите, също се обади:

— Ти какво, да не си някакъв перверзник, а?

— Той е педофил — обади се друг.

И гаменчетата се развикаха злорадо:

— Педи, педи!

Карвър се отдалечи от тях с прегърбени рамене. Когато стигна до обществените телефони, беше потънал в пот от неудобство и срам. Звънна на Ларсон.

— Трябва да се видим. В моя апартамент. Колкото може по-бързо.

— Ей, чакай малко — отвърна Ларсон. — Откъде се обаждаш? Защо не си в клиниката?

— Там ми се случи малка неприятност. Сега съм в града. Трябва да замина още тази нощ. Налага се да се махна, но преди това трябва да свърша няколко неща.

— Какви неща?

— Нищо драматично. Трябва да започна да търся Алекс. Виж, можеш ли да дойдеш или не?

— Мисля, че мога.

— Чудесно. И донеси ключовете. Нали още ги пазиш?

— Да. Оригиналните са у Алекс, но аз си направих копия.

— Ще се видим там.

Карвър взе такси и през цялото време поглеждаше навън, свикваше отново с градските гледки. Накара шофьора да го остави на няколко преки от неговото жилище. Първо тръгна в погрешна посока, после се поправи и пое по плетеницата от тесни улички в сърцето на Стария град. Докато крачеше, не преставаше да хвърля поглед през рамо, като не пропускаше да огледа и паркиралите коли, и потрепваше нервно при всяко неочаквано движение или звук.

На няколко номера от своето жилище се спря пред малко кафене, чиято входна врата се намираше около метър под равнището на улицата и до нея се стигаше по няколко тесни стъпала. Сградата му изглеждаше позната, но нещо не беше наред. Табелата над вратата — сигурен беше, че е променена. Той се опита да се сети какво пишеше преди на нея и какво е значението на това място за него, но този път споменът не пожела да го послуша. Остана там в течение на няколко секунди, смръщил чело в усилие да сграбчи спомена, който продължаваше да е мамещо близо. Запита се какво ли се беше случило тук — нещо толкова ужасно, че мозъкът му не желаеше да го приеме. След това се обърна и тръгна отново, като се наруга, че беше замръзнал неподвижен на улицата, където всеки можеше да го докопа.

В другия край на града един агент на Федералната служба за безопасност на Русия на име Пьотър Корсаков, който току–що беше убил Мариан Мершан и нейния съпруг Клеман, махаше за такси. Той даде подробни указания на шофьора как да стигне до мястото, където според неговия началник беше най-вероятно Карвър да отиде. Следващата му мишена беше в движение. Нямаше никакво време за губене.