Том Кейн
Оцеляващият (32)

30.

Седмица по-късно Кърт Вермюлен се озова в Амстердам. Беше дал свободен ден на жената, която познаваше под името Наталия Морли. В момента стоеше върху тревясало парче земя долу при доковете. Между лодките, изтеглени на сушата, растяха бурени. Стара баржа ръждясваше във водата в края на дока. Той се готвеше да даде лице на едно име, което познаваше отдавна, десетилетие или повече, от едно досие във Военната разузнавателна агенция.

От улицата зави кола, мина покрай него и спря на около десетина метра по-надолу. От нея слезе тънък мъж с дълга права коса, която се спускаше върху реверите на черния му костюм. Мъжът пушеше, но сега хвърли угарката на земята и я стъпка с ходилото на обувката, след което веднага запали друга. Едва тогава тръгна към Вермюлен. Двамата не си направиха труда да се здрависат.

— Джони Кулхас? — попита генералът.

Мъжът вдигна рамене. Наклони леко глава и издуха облак дим покрай Вермюлен, продължавайки да го гледа с ъгълчетата на очите.

— Какво искаш?

— Доставчик на оръжия и оборудване, които не могат да бъдат проследени и могат да бъдат доставени краткосрочно. Ще имам нужда от пистолети, автомати, гранати и пластичен взрив. Нищо кой знае какво. И автомобили, разбира се, също така трудни за проследяване.

— И за какво са му на един уважаван американски офицер всички тези неща?

Очите на Кулхас проблясваха развеселено. Винаги му беше приятно да вижда уважавани законопослушни граждани, принудени да ползват неговия криминален свят.

— Е, може би ще ми кажеш, когато всичко свърши — отговори си той сам, след като Вермюлен замълча. — Да, мога да уредя поисканите неща да бъдат доставени по всяко време.

— Това е добре. Мрежата ти покрива ли Източна Европа?

— Да, имам съдружници там.

— А в бившата Югославия?

Кулхас изплю фаса.

— Да, вероятно.

На следващия ден Вермюлен преведе първата вноска от хонорара на Кулхас по сметка на Холандските Антили. Наталия Морли го придружи до банката, откъдето извърши превода.

Когато си тръгнаха, той я хвана подръка. Тя не възрази. Изглежда имаше напредък.

Три дена по-късно заеха местата си във възхитителната подкова от бяло–златни ложи във Виенската държавна опера. Тази вечер щяха да представят Моцартовия „Дон Жуан“. Обаче Вермюлен не беше дошъл заради музиката.

Виена беше градът, откъдето Павел Новак въртеше своя бизнес, търгувайки с хора, оръжия и информация. Не беше случайност, че преди началото на представлението Вермюлен и Алекс се натъкнаха на него и жена му Людмила в бара. След взаимното представяне, докато дамите бяха заети взаимно да хвалят роклите си. Новак пристъпи към генерала и зашепна в ухото му така, както правят мъжете на средна възраст, които вече трудно различават звуците при някакъв фон от шумове. Или когато си предават тайни, свързани с оръжия за масово поразяване.

— Продажбата на документа е потвърдена. Продавачът е грузинец. Баграт Баладзе. Параноик до дъното на душата си. Отказва да внесе стоката в банка и настоява да я държи непрекъснато в ръце. Освен това се страхува, че някой по-голям от него гангстер ще му я вземе. Затова му уредих няколко скривалища, където да се покрие, докато мине продажбата. След четири седмици ще пристигне в една ферма в Южна Франция. Тогава ще имаш добра възможност. Когато наближи времето, ще ти съобщя подробностите. Новак стрелна поглед към дамите с лека усмивка на лицето. — Кърт, ти си голям късметлия. Разбира се, обичам моята Людмила, но да имаш такава жена в леглото… направо ти завиждам.

Вермюлен поклати глава.

— Няма защо, тя не си ляга с мен.

— Шегуваш се!

— Мамка му, не… — той потупа приятеля си по гърба — обаче може да си сигурен, че работя по въпроса.

По време на първата почивка Алекс се отправи към най-близката женска тоалетна. Вече се беше образувала опашка. Пред нея стоеше една белокоса виенска матрона, налята от цял живот похапване на шоколадови торти с бита сметана. Алекс й се усмихна любезно, след това зае нейното място и разсеяно огледа посетителите на операта в техните вечерни костюми и рокли.

Тя носеше семпла перленобяла копринена рокля, която се спускаше като камбанка до земята, и украсена с пайети вечерна чантичка. Внезапно някой или нещо привлече вниманието й. Очите й блеснаха, на лицето й се разля усмивка и тя се обърна, за да помаха с ръката, в която държеше чантичката. Точно в този миг една слаба брюнетка в края на тридесетте с хлътнали от диети бузи и резки нервни движения застана на опашката зад нея. Алекс закачи сребристата кожена чантичка с метални закопчалки на жената и тя падна на пода. Стана напълно случайно, но Алекс страшно се сконфузи. Докато другата жена измърмори нещо раздразнено, тя се наведе, вдигна сребристия аксесоар, който се беше отворил при падането, затвори го с щракване и го върна на разярената собственичка.

— Съжалявам — опита да се усмихне Алекс, — наистина не исках…

Отговориха й с тирада от неразбираем немски обиди, които накараха ушите на едрата матрона да пламнат, и тя потрепери от радостна възбуда и приятен ужас от мисълта как ще разкаже за станалото на своите съседки по места. Когато свърши, брюнетката се завъртя на високите си токчета и тръгна да търси по-цивилизовано място, за да се изпишка.

Обаче Мария Ростова, чиято акредитация я сочете за първи секретар в търговското представителство, отговарящ за инвестициите, не спря пред следващата тоалетна. Вместо това продължи пътя си, слезе по великолепното главно стълбище и след това излезе на площада известен като „Опернринг“. Когато стигна до бордюра на тротоара, една кола се доближи и спря. Ростова се настани на задната седалка. Щом колата потегли, рускинята зарови из чантичката, докато напипа стегнато навития цилиндър хартия и го извади. Парчето хартия имаше размерите на цигара и беше захванато с малко парченце тиксо. С нокът отлепи безцветната лепенка и разви хартиения цилиндър. Той представляваше лист, откъснат от бележник с еднократни шифри, изпъстрен с групи трицифрени числа.

Ростова върна листа обратно в чантата, извади мобилния си телефон и набра един московски номер. Когато от другата страна някой вдигна, тя каза само:

— Взех тазседмичната доставка.

Беше малко след пет и половина и Клеман Маршан точно се готвеше да излезе от кабинета си в клиниката „Монтони–Дюма“, когато му се обади някакъв мъж с руски акцент. Той му съобщи, че жена му е взета за заложник. За доказателство слушалката беше доближена до устата й, за да се увери от няколкото примесени с хълцания думи, че наистина става дума за неговата Мариан.

— Моля, не я наранявайте — заекна Маршан и след това попита: — Какво искате?

Получи много прости указания. Първо му обясниха, че не става дума за обикновено отвличане и че похитителите не желаят никакви пари. В резултат нямаха никакви мотиви да запазят нейния живот. Ако откажеше да направи исканото в точно определения момент или се опиташе да се свърже с властите, щяха да я убият.

— Всичко ще направя! — изплака Маршан. — Само кажете какво!

— Остани до късно на работа — започна гласът. — Намери си някакво извинение. Довечера точно в единадесет и половина повикай дежурната сестра на третия етаж. Кажи й, че трябва да говориш с нея. Ако тя възрази, настоявай. Кажи й, че си открил нередности в архива на даваните на пациентите лекарства. Или каквото ти хрумне. Важното е сестрата да не бъде на мястото си, а в твоя кабинет, и да остане там от единайсет и трийсет до дванайсет без петнайсет. После може да се върне на мястото си. В полунощ си тръгни и се прибери у дома. Ако всичко мине добре, жена ти ще те очаква вкъщи жива и здрава.

— Благодаря, благодаря ви! — Маршан беше на ръба да се разплаче.

— Не ми благодарете, преди да сте изпълнили задачата си — излая гласът. — И още нещо. Ако някога ви хрумне да разкажете някому за нашия разговор или за случилото се с жена ви, ще научим и ще убием и двама ви.

Финансовият директор затвори телефона, избърса потта от челото си и по интеркома каза на секретарката си, че ще поработи до късно, но тя е свободна да си върви в края на работното време.

Възстановяването на Карвър не бе останало незабелязано в Москва, както и възможните му последствия. Заместник–директорката Жуковская недвусмислено заяви на своите служители, че иска този въпрос да се реши веднъж завинаги. И сега те се бяха заели с изпълнението на нейната заповед.