Фадия Факир
Казвам се Салма (7)

Английски чай

Хълмовете бяха целите обгърнати в тъмнина, виждаха се единствено далечните светлини на мелницата, различаваха се и силуетите на няколко крави, скупчени на хълма. Реката се носеше тихо, а влакове по това време преминаваха рядко. Всичко беше заспало, освен някакъв автомобил. „Хелена“ плаваше гладко и акостира на едно ярко осветено място, наречено Пристанището на Саутхемптън. Англия приличаше на дърво, обкичено със светлинки. Мис Ашер се засмя, пооправи яката си и придърпа плетената си жилетка върху едрите си гърди. Пред нас, отляво и отдясно, повдигаха метални греди със завързан за тях товар. Хора с малки мотокари разкарваха сандъци от едно място до друго. Купища дървен материал, кутии и машинарии очакваха да бъдат вдигнати и натоварени. Почувствах се, сякаш бях пристигнала на друга планета, където хората работеха като машини, а огромни кранове затулваха небето. Хванах мис Ашер за ръка. Тя се усмихна и каза: „Скоро ще си тръгнем оттук“. Но грешеше — тя изкара цялата нощ на пристанището и на сутринта отиде да потърси помощ, а аз прекарах два месеца в ареста на пристанищната полиция.

 

 

Вървейки по металния мост, в далечината виждах катедралата и зелените поляни на Девън. Наистина изглеждаха като от пощенска картичка. Въпреки че нямах адреса, продължавах да пиша писма и картички на Лайла и Нора — някой стар арабски пощальон можеше да ме съжали и да се опита да ги намери. Преди няколко дни изпратих на Нора пощенска картичка, с която й разказвах за стаята, която наех в „Къщичката на лебеда“, и за чудесния ми началник. Описах й кравите по хълмовете, които се виждаха през прозореца.

„Има крави — и крави“ — сякаш я чувах да казва отдалеч.

Това, което не й разказах, беше, че получавах толкова малко, че не ми стигаше до края на месеца, че Джим не искаше никога повече да има нещо общо с мен, че все още живеех сама и че железопътната линия преминаваше на сто метра от спалнята ми и чувах трясъка на всеки влак, който влизаше или излизаше от гарата.

 

 

Навън беше студено, но ясно, когато двете с Парвин влязохме в шивашкото ателие. На вратата имаше табела, на която бяха изписани цените за префасониране и поправяне на дрехите. Щом отворихме стъклената врата, някъде иззвъня невидим звънец. Звучеше като малкия месингов звънец, който госпожица Наила използваше, за да оповести началото и края на учебния ден. Един тромав мъж, облечен в раиран морски костюм, с очила със златни рамки и окапваща коса, слезе по тясното стълбище иззад тезгяха на рецепцията.

— Добро утро, дами — каза той, захапал топлийки между устните си.

— Добро утро — отговори Парвин.

— Какво мога да направя за вас? — попита мъжът, докато забождаше топлийките в дунапренения игленик.

Започнах да пристъпвам от крак на крак, опитвайки се да задържа усмивка на лицето си.

— Приятелката ми Салма е шивачка и си търси работа — бързо отговори Парвин.

— Значи не сте клиенти — каза той и намести очилата си на носа.

— Не, но добра работничка аз — казах аз и се усмихнах.

— За бога! Та тя не може да говори английски! — отговори мъжът.

— Английският й няма значение. Тя ще шие и ще ремонтира дрехи — каза Парвин, измъкна бялата рокля от найлоновата торбичка и я остави на тезгяха на рецепцията.

Той я взе с две ръце, смъкна очилата си, разгледа джобчетата и ръкавите и бързо ни я върна.

— Няма свободни места.

— Защо не я вземете на изпитателен срок за един месец — без да й плащате? Сам ще се уверите.

Забелязах, че панталоните му бяха твърде свободни около коленете, с много широки крачоли.

— Губите ми времето, мис — каза той.

Тя прибра бялата рокля обратно в торбичката и каза:

— Това е, защото сме черни, нали? Защото тя не е като английска роза.

Лицето му цялото се покри с червени петна, когато той отговори:

— Изчезвайте от магазина ми!

— Расист, сексист и свиня — отвърна му тя.

 

 

Имиграционният служител към пристанищния арест на Саутхемптън продължаваше да ме пита: „Как е християнското ви име?“.

Гледах го объркана:

— Аз мюсюлманка — отговорих.

Той опипа колосаната си яка, сякаш се опитваше да я разхлаби. Останалите пътници преминаваха бързо през гишетата на граничния контрол с усмивка на лицата си.

— Име? — попита той.

— Да. Салма Ибрахим — кимнах с глава, за да му покажа, че съм разбрала въпроса.

Мис Ашер бързо го прекъсна и каза, че името ми е Сали Ашер. Последва бърза размяна на думи на английски и показване на документи. Тя спомена думата „осиновяване“, която ми беше обяснила. Служителят рязко захлопна книгата си и телефонира на някого, а един полицай се появи иззад плъзгащите се стъклени врати. Стоях там и потривах с ръце панталоните си от изкуствена материя. Полицаят ме изблъска настрана, претърси ме набързо и ме закопча с белезници. Почувствах студенината на метала, който обгърна китките ми. Мис Ашер ме погледна окуражително, но аз можах да доловя, че е притеснена.

— Не се тревожи — каза ми тя, докато ме отвеждаха през стъклените врати.

Поведоха ме през някакъв тесен добре осветен коридор и отключиха една тежка врата. Накараха ме да вляза, махнаха белезниците ми и затвориха и заключиха вратата зад гърба ми. Килията беше тясна, но чиста, с малко легло в десния ъгъл. Седнах на него и зачаках мис Ашер да почука на вратата. Никъде не се виждаше прозорец, а невидим вентилатор жужа през цялата нощ. Часове по-късно легнах на леглото и се опитах да завия цялото си тяло с одеялото, но то беше твърде късо и непокритите ми крака изстинаха. Имаше огромна разлика между килията на пристанището и онази, която бях напуснала — тази нямаше петна, не миришеше на урина, а стените бяха покрити с блестящи листове ламарина. Нямаше прозорец с решетки и беше много тихо, ако не броим шума от вентилатора, но тук бях сама.

 

 

Преди да затвори, Макс ми даде да тропосам два ръкава, за да компенсира единия час, който бях взела като обедна почивка. Взех чифта незашити ръкави и ги приших чисто и с лекота, оставих ги на масата, взех си нещата и бързо излязох, докато Макс беше зает на телефона. Закъснявах вече с половин час — отидох до хотел „Роял“, влязох през старите плътни врати и се запътих към рецепцията. Един мъж на средна възраст забърза към мен и ме попита: „Мога ли да ви помогна?“, което за чувствителните ми уши прозвуча като „Мога ли да ви изхвърля“.

— Да, моля. Бих искала да се срещна с управителя?

— Насам. — Поведоха ме бързо по покритото с дебел килим фоайе към една малка и непочистена стая. — Той ще дойде след минута.

Друг мъж на средна възраст с напомадена коса, сресана назад, ме дари с друга механична усмивка, която ми напомни за мошеника Фред, който танцуваше куикстеп пред възрастните дами.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита той с идеален английски акцент.

Брадичката ми започна да трепери и аз затруднено отговорих:

— Казвам се Салма.

— Да?

— Търся си вечерна работа.

— Регистрирана ли сте към агенция или трудов център? — попита ме той.

Поклатих глава.

Почти щеше да ме отпрати, когато внезапно размисли и каза:

— Не говорите като англичанка.

— Аз съм британка от арабски произход.

— Аха!

Представих си снимките от Непознатата Гърция, където можех да застана на някоя висока скала и вероятно да видя родината си, и опитах отново:

— Работя в едно шивашко ателие; просто ми трябват допълнителни доходи, това е всичко.

— Добре — каза той и приглади зализаната си коса.

Усмихнах се с най-широката усмивка на голямата си уста.

Той извади пура, почука с нея по тъмната маса и каза:

— Просто трябва да събираш и да миеш чашите между седем и единадесет и половина в петък и събота вечер и евентуално в четвъртъците.

— Благодаря ви! Много ви благодаря — отвърнах аз и се изправих, готова бързо да си тръгна, преди да е размислил.

— Обличай си нещо скромно — каза той. — Бяла риза и черна пола.

— Няма проблем — отговорих аз.

— Ще се видим в петък — каза той и запали пурата.

 

 

Излязох от хотела, а навън лек студен вятър погали горещото ми лице. Тя беше някъде там, хлипаше, плачеше, търсеше място, където да закрепи крака си. Познавах този вятър. Внезапно ме обзеха тръпки, приведох се, сякаш духаше силен вятър, и скръстих ръце пред щръкналите зърна на гърдите си. Мускулите между ребрата ми се разпускаха и се свиваха, имах чувството, че потъвам.

Преди да мога да погледна личицето й, тя ми бе отнета от надзирателката и отнесена в дом за незаконно родени деца. Лежах на пода и кървях като агне, заколено за фестивала Еид. Нора, госпожа Ламаа, Наима и останалите ме държаха и поливаха главата ми със студена вода, за да ме накарат да си поема дъх. Започнаха да се молят и да мият тялото ми. „Нека Аллах се смили над Салма! Облекчи мъките й, Господи, намали товара й, освободи дъха й! Благослови я, като й донесеш забрава“ — молеха се те в един глас. Натъркаха косата ми, раменете ми, ръцете, гърба и краката ми със сапун, докато цялата се покрих с бяла пяна. „По дяволите молитвите, тя продължава да не диша“. И когато бях на две вдишвания от смъртта, в далечината прозвуча изстрел. Друго момиче, освободено от управата на затвора, беше застреляно от по-малкия си брат. Отворих уста и поех въздух, като напълних целите си дробове.

 

 

Отидох право при Гуен и почуках на вратата. Чувах как влачи краката си по пода.

— Кой е? — попита тя.

— Аз съм, Салма, отвори ми.

Тя махна веригата на вратата, отвори и каза:

— О, здравей, Салма!

Аз я хванах и затанцувах с нея валс из тъмния коридор.

— Какво е станало с теб? — попита тя.

— О, извинявай, Гуен, забравих за артрита ти. Намерих си почасова работа в „Роял“.

— Какво точно ще вършиш? — запита ме тя.

— Ще събирам и ще мия чашите.

— Това е добре, ако си останеш само с него — каза тя и включи чайника.

— Гуен, искам да си взема почивка, да отида в Гърция и да погледна от другата страна на Средиземно море.

— Мислех, че отдавна си се отказала от тази мечта — отвърна тя и седна. На кухненската маса стояха отворена консерва с боб, две филии препечен хляб и чаша чай.

— Сигурно прекъснах вечерята ти. Извинявай.

— Няма нищо. Никога не претоплям боба. Защо не си направиш чашка чай?

Направих си чай и седнах.

— Познаваш англичаните с тяхното „това може, а това не може“ — трябва да носиш скромни дрехи, но да изглеждаш от класа, никога не обличай тесни къси поли, не говори с клиентите и бъди колкото се може по-ненатрапчива. Не казвай на Макс. И се надявам, че няма да счупиш нито една чаша още на първия си ден.

Стар албум, пълен с черно-бели снимки, лежеше отворен на масата.

— Погледни — каза тя.

Обърнах албума към себе си и погледнах към замръзналите мигове от спомените на Гуен. Сочейки една избледняла снимка на един добре поддържан господин, тя каза:

— Баща ми. Беше велик човек. — Един висок слаб мъж с интелигентен поглед стоеше до самолет.

Изпих чая си, целунах я по бузата и си тръгнах набързо.

Излизайки от къщата на Гуен, забелязах Елизабет да се промъква крадешком през улицата до магазина за алкохол, като се оглеждаше, сякаш някой я следеше.

— Здравей, Лиз — извиках аз.

— При Гуен ли беше? — попита тя.

— Да — отговорих й.

— Простолюдието се събира на едно място — отвърна Лиз и почти се спъна, опитвайки се да се качи на тротоара.

Беше седем часа, а Лиз вече бе пияна. Тя влезе с олюляване в магазина и през стъклото забелязах, че Садиг я посрещна с изкусната си усмивка.

 

 

След като прекарах една безсънна нощ в ареста на пристанището, отново ме изкараха от килията и ме отведоха в един офис, пълен с трептящи екрани и пиукащи машини. Имиграционният служител зад бюрото изглеждаше блед и изморен. Очите му бяха червени и подпухнали; колосаната му яка се беше позацапала, а мазната му коса лепнеше по скалпа. Беше скръстил ръце и с изправен гръб ме наблюдаваше как се опитвам да седна след студената безсънна нощ.

— Салма, защо си дошла в Англия?

Не разбрах това „си дошла“, затова само кимнах.

— Политическо убежище ли търсиш?

Опитах се да си припомня какво мис Ашер ме беше инструктирала да отговарям. Всички тривиални „добро утро“ и „приятен обяд“ услужливо се въртяха в главата ми, но не можех да си спомня точната дума, която тя ми беше казала да използвам.

— „Синовен“ — казах аз най-накрая.

— Осиновена? — попита ме той и приглади гънките на книжата пред себе си.

— Да, да. Осиновена, мис Ашер.

 

 

Гледайки към синкавото сияние, което се отразяваше от прозореца с решетките, Нора разказваше как всичко започнало в една малка кебапчийница, където гледала угасващите светлини на столичния град, докато миела чиниите по цяла нощ. Собственикът й нареждал да използва керосин и лимон, за да премахне мазнината, наслоила се по кухненските прибори. Обвита в облак керосинови изпарения и лимонов сок, тя прекарвала нощите си, гледайки късчето небе, което се виждало между старите прашни къщи. Когато първите слънчеви лъчи се появявали на небето, тя сгъвала престилката си, измивала ръцете си и вече била готова да се прибере у дома. Трябвало да се връща бързо, за да отведе Рима и Рами на училище. По това време сутрин нямало автобуси, затова трябвало да тича три километра, за да стигне до дома си.

Скъпа Нора,

Преди седемнадесет години се срещнахме в затвора. Ти беше обвинена в проституция, а аз бях затворена за извънбрачен секс. Помниш ли ме? Ти направи гладна стачка и те хранеха насила. Усмихна се, когато аз спрях да гладувам. Даде ми перлените си гребенчета и шише парфюм. Все още ги пазя. Държа ги заедно с нейния кичур коса и писмото на майка ми в една малка кутийка, подплатена с китайска коприна. Дъщеря ти вече трябва да е на двадесет и четири, а синът ти на двадесет и шест. Моята Лайла е на шестнадесет. След две години ще отиде в университет. Реши да учи медицина, а аз казах: „Защо не“. Нора, надявам се, че животът е бил благосклонен след всички тези години и че децата ти се грижат добре за теб, така че вече не ти се налага да се блъскаш. Някой ден трябва да се срещнем.

С любов: Салма.

Облизах пощенския плик с език, залепих го и написах отгоре единствения адрес на Нора, който имах: старата ми страна. Преди да седна да вечерям, отидох до пощенската кутия и пуснах писмото. Когато синият плик със знака за въздушна поща бе погълнат от зиналата уста на червената пощенска кутия, ръцете ми спряха да треперят. Сега вече можех да отида да се храня.

 

 

В ранната вечер къщата беше студена и тъмна. Качих се в спалнята си и включих телевизора. Отново даваха „Източен Лондон“, където героите спореха с родителите си, със съпругите си, с приятелите си, спяха със съпрузите на сестрите си и после се одобряваха, сякаш нищо не се е случило. Вечерта бавно пъплеше към края на хоризонта, където се виждаха крави, заспали по ливадите. Дните ставаха по-дълги и тъмносиньото сияние никога не слизаше от небето, осветявайки краищата му с цветовете на угасващи пламъци. Гледах новините, докато вечерях макарони с доматено-чеснов сос. Правеха постъпки за премахване на данъка върху услугите. Ако успееха, сто и четиридесет паунда годишно щяха да си остават в моя джоб. Може би най-после щях да мога да отправя поглед към непознатата Гърция. Развълнувах се, като си представих как се качвам на самолет за пръв път в живота си.

— В неделя летя за Испания — казваше Макс веднъж годишно, когато се канеше да заведе семейството си в Ибиса.

Щях съвестно да ходя на вечерната си работа, да нося най-класната си рокля, да държа устата си здраво затворена, да си сложа малко грим, здраво да вържа къдравата си коса и ако заговорех, щях да говоря бавно и внимателно, за да звуча колкото се може повече като англичанка. Щях да казвам: „Приключихте ли с това, сър? Благодаря ви много, сър“.

 

 

Казах на Макс за интервюто за работа на Парвин и той се съгласи да ми даде свободен следобед. Беше кандидатствала на десетки места без никакъв успех. Казах й, че може би има нужда да се поразкраси и отворих големия найлонов пакет.

— Костюм за теб! Макс ми даде малко останали парчета плат и ти го уших. Взех размера от старите ти дрехи.

Тя четеше вестник, духна нагоре към бретона си, погледна ме и после отново се загледа във вестника. Косата й беше загубила блясъка си, кожата й изглеждаше суха, не беше лакирала ноктите си и стоеше с приведен гръб.

— Взех си почивка, за да дойда с теб на интервюто, моля те, Парвин, нека да дойда с теб днес следобед.

Най-накрая тя спря да чете и каза:

— Трябва да се пооправя.

— Аз ще ти помогна.

Тя отиде да си вземе душ в общата баня, аз измъкнах касетофона и натиснах старт бутона. Музиката изпълни стаята. Групата пееше за двама влюбени, които бдят един над друг, и за нарушени обещания.

Тя се върна в стаята, облечена в пижамата си, с коса, обвита с хавлия. Накарах я да седне, разтворих ципа на розовата й чантичка с гримове и я оставих на леглото до нея. Тя извади бурканче с крем, после го прибра, след това отново го извади и започна да втрива крема по лицето си. Направих й чаша кафе и започнах да разчиствам стаята.

Тя ме погледна и каза:

— Тази песен е от преди Стинг да напусне „Полис“.

— Преди да напусне полицията^[1]? — попитах аз.

— Не, групата „Полис“ — каза тя и се засмя.

 

 

Влакът от Лондон пронизваше живота ми всеки път по едно и също време, щом преминеше през долината и ми напомняше за онова, което лежеше там, далеч, накрая на линията. Там имаше просторна гара с павилион, в който продаваха цветя, и едно малко кафене. Когато се чувствах изморена, ходех на гарата и сядах тихо в кафенето, слушайки шума от пристигащите и заминаващите. Един чернокож мъж ритмично забърсваше матовия под с бърсалка, а след това я топваше в кофа с вода и белина. Гласът на високоговорителите, който напомняше накъде да тръгнем и какво да направим, ми звучеше успокоително. Посръбвах от чая си и се вслушвах в пляскането на крилете на гълъбите, уловени в мрежите под покрива, в думите за „здрасти“ и „сбогом“ на пътниците, в свирката на охраната и в трясъците, съпровождащи композирането на влаковите вагони. На гарата, където чакаха пътници, семейства и приятели, аз се чувствах като в свой дом. Пощенската кутия в далечния ъгъл бе първата брънка от дълга верига, свързваща ме с любимите ми хора отвъд морето. Шумът на тълпата, тракането и пищящите свирки ми помагаха да пропъдя призраците, които ме дебнеха. На открити публични места, като рецепции, фоайета и чакални, се чувствах щастлива, увиснала между настоящето и бъдещето.

 

 

Щом чух свистящия куршум, устремил се към главата на една от освободените затворнички, и нейния сърцераздирателен вик: „О! Аллах!“, реших да спра сама да търся смъртта. Избърсах лицето си и казах на мръсните стени: „Лайла — ще я нарека Лайла“. Извадих тръстиковата флейта от вързопа и започнах да свиря една мелодия, която се пееше по жътва. Салма с нежните ръце и крака даде живот на Лайла в една тиха лунна нощ. Оттогава насетне не проговорих и не можах да заспя нито за миг. Просто седях в тъмната затворническа килия, подпряна на стената, и гледах небето през високия прозорец с решетките. Ако то светлееше, значи бе дошъл петнадесетият арабски месец, когато жените се превръщат в зли демони и ядат странници; когато дойдеше месечният ми цикъл, трябваше да намеря чисти парчета плат. Лежах свита в тъмнината, докато останалите затворнички съвсем забравиха, че лежа там напълно будна и потънала в скръб. Една нощ дочух как Нора попита госпожа Ламаа:

— Мислиш ли, че тя някога ще ми прости?

— Направила си го с добро намерение — отговори й госпожа Ламаа.

— Но и двете възможни решения бяха горчиви като пелин.

— Тя ще свикне на вкуса — каза госпожа Ламаа.

— Мислех си, че ако устицата на бебето докосне гърдите й, тя никога повече няма да може да я забрави. Ако малкото суче година, тя повече няма да може да се раздели с нея — каза Нора.

— Щеше да се зарадва, ако можеше да се погрижи за бебето си поне за малко — додаде госпожа Ламаа.

— Дано Аллах ми прости! Платих на Наима, за да я отнесе на мига.

Аз се изправих и се нахвърлих върху Нора.

 

 

— В какво точно се състои проблемът ви? — попита пластичният хирург.

Бе ми отнело пет месеца, за да си уговоря среща с него, и цялото това чакане бе сковало езика ми. Той извади сребърната си писалка от джоба на бялата си престилка, завъртя я да се включи и попита:

— Как се казвате?

— Салма ал-Муса — отговорих аз.

Той светна лампата на бюрото си и отново попита:

— И с какво мога да ви помогна?

Обхванах с ръце двете си гърди.

— Искате намаляване на бюста ли? — отново зададе въпрос той.

Винаги, когато се притеснях, английският ми изчезваше някъде.

— Не, намаляване на сърната — отговорих аз.

— Искате да кажете „намаляване на зърната“ — каза той и махна на сестрата, която застана до него. — Нека да погледна.

Разкопчах ризата си, но не я съблякох, откопчах сутиена и задърпах презрамките през ръкавите на ризата, докато не се освободих от него. Зърната ми стояха тъмни, издължени и щръкнали, точно в центъра на покрити с кичури тъмни косми кръгчета. Лекарят насочи лампата си към гърдите ми и докосна зърната ми с хладните си пръсти, а след това ги измери. Погледна към сестрата, след това погледна към мен и каза:

— Няма нищо нередно по отношение на зърната ви. Сантиметър и половина е малко повече от средната големина, но на мен ми изглеждат нормални.

— Искам да се намалят, отрежете ги, докторе, моля ви — казах аз с треперещ глас.

— Защо? — попита той и насочи лампата към лицето ми.

— Зърната на другите жени въобще не се виждат. Моите все тъмни и изскочили. Отрежете ги. По-добре е така! — отговорих аз, а в погледа ми напираха сълзи.

Той се обърна към сестрата и каза:

— Искам веднага да й бъде предписано психиатрично лечение — след което изключи лампата.

Закопчах ризата си, преди да съм закопчала кукичките на сутиена и да съм издърпала презрамките. Когато отново погледнах нагоре, докторът и сестрата ме гледаха внимателно.

— Аз не съм луда — казах, опитвайки се да наглася сутиена си под ризата така, че да прикрие гърдите ми.

 

 

На следващия ден вършех бързо и в тишина всичко, което Макс ми нареди, пазейки силите си за следващата си работа. Не ми беше лесно, защото шефът ми бе в разговорливо настроение. Не можеше да нахвали стария ролс ройс, който видял на паркинга. „О! Бащите и дядовците ни са били далеч по-сръчни от нас. Ако погледнеш в колата, няма да видиш нито следа от снаждане и освен това има специална кутия за парцал и четки за обувки, скрита под таблото. О! Били сме владеели и господари — а само ни виж сега. Виж ни!“

— Владели сте света — казах аз, имитирайки Парвин.

— Да, слънцето никога не залязва над Британската империя — отговори той и закарфичи подгъва на панталона до точната дължина.

— Парвин разказва, че сте владели територии с палми, борове и кокосови дървета — казах аз.

— Да, кокосови дървета като теб — рече той и се разкиска.

— Аз не кокосово дърво — отговорих му аз.

— Сега владеем само обвити в бръшлян сгради и бели слонове.

 

 

В компанията на пастор Махони никога не се почувствах като чужденка. Запомних го с малките му очила, с широката усмивка, със забавните истории и безграничното състрадание. Въпреки че се занимаваше с религия, той беше така мил и разбиращ. Онази сутрин ми каза, че приличам на изплашено кученце, и се засмя.

— Черно кученце — казах аз.

— Да, наоколо има и черни кученца.

Той хвана студената ми ръка и каза:

— Не се притеснявай. Скоро ще те измъкнем от този арест.

Издърпах ръката си и му благодарих. По-късно научих, че мис Ашер, сестрите от монашеския орден и пастор Махони — квакерът, са завели дело срещу британското правителство в моя защита. Документите за осиновяването ми бяха редовни, а имиграционните власти оспорваха автентичността им. Мис Ашер ми каза, че пастор Махони прекрасно е защитил каузата ми, и ми даде протокола от неговата реч в съда. Проверих думите в Оксфордския английско-арабски речник, четях ги и ги препрочитах, докато започнаха да придобиват смисъл.

„Дори и да поставите осиновяването под въпрос, което само по себе си е безумно, трябва да й бъде предоставено правото на политическо, социално или религиозно убежище, с каквото и име да го наречете. Да, ще се създаде прецедент, но стотици, да не кажа хиляди, жени биват убити всяка година. Трябва да й осигурите защита, защото, ако я изпратите обратно, ще бъде застреляна в мига, щом стъпи там“.

 

 

Изтичах в градските тоалетни и се преоблякох в дълга черна пола, бяла риза с къдрички и равни обувки. Вързах косата си и я навих на кок, сложих си и малко лек грим. Изглеждах като старото си аз — пастирката от Хима. Единствената разлика бе в бръчките — сякаш петел бе стъпвал по лицето ми, оставяйки под краката си мрежа от линии. Позволих си да хапна един чийзбургер и голяма кола, помислих си за вечерната работа, „настроих се психически“, както казваше Парвин, и се запътих към хотела. Събрах кураж и отворих тежката стара врата. Рецепционистът ме дари с една от механичните си усмивки и каза:

— Трябва да се срещнете с господин Райт, управителя на бара.

Аз кимнах.

— Следващия път използвайте страничния вход към бара.

Човекът отвори вратата към стар прашен офис, пълен с кашони вино, пластмасови чаши и подложки, и там, в средата му, седеше г-н Райт, избръснат и напомаден, облечен в безупречен черен костюм с папийонка. Говореше по телефона като стария аристократ от телевизионната реклама, който поръчваше да му доставят персийски килими от другия край на света. Г-н Райт приличаше на старовремски иконом, но се държеше така, сякаш в момента не е на работа. Той остави слушалката и ме погледна, застанала в средата на малкото помещение и сграбчила дръжките на евтината си черна чанта. Сивите му очи изстрелваха към мен стрели на неодобрение.

— Добър вечер, Салма — каза той бавно, внимавайки да не обърка името ми.

— Добър вечер, господин Райт — отговорих аз.

— Моля те, наричай ме Алън.

С две ръце той приглади гелосаната си коса, потърка нос и каза:

— Днес си дошла рано. Иди избърши праха от чашите и бутилките в бара, ще ти платя в брой, три паунда на час.

— Благодаря ви — казах аз и почти се спънах на излизане.

Пред мен се ширна поле от бутилки и чаши. Сложих си гумените ръкавици, които той ми беше дал, и започнах да бърша. Половин час по-късно започнаха да пристигат клиентите. Г-н Райт и един човек на име Бари сервираха на бара, а аз продължих да забърсвам прах и да излъсквам. Мъже в сиви костюми, сьомговорозови ризи, раирани вратовръзки и изморени физиономии пиеха Битер и се усмихваха. Те смучеха пурите си и изпълваха тясното помещение с миризма на тютюн. Сред облаците дим, звъна на чаши и дърдоренето аз станах невидима за клиентите — те виждаха само тънка тъмнокожа ръка, която прибираше празните чаши, за да направи повече място на масата за ръцете и лактите им.

 

 

— Вали като из ведро — казах аз на пастор Махони една сутрин.

Той седеше до камината. Къщата в Бранскомб, която бе наследил от майка си, беше стара и просторна, с „викторианска камина с изваяни макове и врабчета тя толкова харесваше тази камина“. Той свали дъждобрана и обувките си и протегна крака към огъня.

— Време е да вървиш — каза той, разтърквайки ръце една в друга с поглед в жаравата. — Купих ти билет до Екстър с възможност за връщане.

Даде ми седемдесет паунда джобни пари, Оксфордския речник на съвременния английски език и адреса на евтино общежитие, управлявано от местните власти.

— Писах им, така че те очакват — каза той, без да поглежда нагоре, — а билетът е с възможност за връщане, за да можеш да дойдеш обратно тук, ако някога попаднеш в беда.

Вече пожълтелият по краищата билет все още лежи в копринената ми китайска кутия, която Парвин ми подари за рождения ден, при писмото на майка ми, кичура коса, перлените гребенчета на Нора, червилото „Мери Квант“ и тюркоазената огърлица със сребърния обков от Франсоаз. Облякох се и опаковах нещата си в малката чанта, която той ми даде. Закара ме до най-близката гара. Валеше силно, когато стигнахме там, затова той разтвори дъждобрана си, покани ме да се приближа и покри главата ми и част от тялото с наметката и изтичахме към перона. Миришеше на книги, на огън, на лавандула, мед и вино. Когато охраната наду свирката, аз се откъснах от него, прегърнах го и скочих във влака. „Грижи се за себе си, дете“, бяха последните му думи към мен. Преди никога не се бях качвала на влак, затова последвах една възрастна дама и седнах до нея. „Тоалетната, моля“ — попитах аз и тя посочи към плъзгаща се стъклена врата. Намерих табелката, отворих вратата, затворих я и се заключих вътре, седнах на затворения капак на седалото и заплаках.