Фадия Факир
Казвам се Салма (3)

Чай от салвия

Съблякох червеното бельо, което бях купила от разпродажбата, и застанах гола на мръсния килим. „Напоследък си се разхубавила“ — казах на отражението си и се потопих във водата. Достатъчно беше просто да лежа в топлата вода и да вдишвам аромата на сапун и масло за вана. Обвита в облаци от пара и парфюм, аз се чувствах затоплена и за няколко мига в безопасност. Неспазените обещания, предателството, срамът и смъртта бяха изтласкани далеч от съзнанието ми. Изправих се, загърнах се в хавлията и започнах да почиствам лицето си с ексфолианта. Пръстите ми докосваха големия гърбав нос, тясното чело, голямата уста и високите скули. Търках и търках, за да могат порите да се отворят. Внезапно аромат на прясно смляно кафе, зрели маслини и ухание на бял портокалов цвят изпълни банята.

Седяхме с майка ми под смокиновото дърво и пиехме ментов чай. Майка ми остави чашата си и погали лицето ми със загрубелите си ръце, благославяйки ме. Всеки петък следобед цялото село се събираше около единственото радио в двора на къщата на шейха и слушаше египетската дива Фаиза Ахмад да пее:

Не казвай, че сме били и е било,

иска ми се това да не се беше случвало,

иска ми се да не бяхме се срещали,

изобщо да не те познавах.

Наплисках лицето си със студена вода. Огледалото изглеждаше замъглено, сякаш се носеше по соленото море.

Очертах устните си с червен молив, опитвайки се да ги направя да изглеждат по-малки и плътни. Напръсках се с дезодорант, студеният аромат се разля нагоре и надолу по тялото ми. Избрах най-тясната и къса пола в гардероба, напъхах се в нея, обух фин черен, почти прозрачен, чорапогащник и си сложих лъскавите черни обувки с високи токчета. Нагласих сутиена си с банели, като пристегнах презрамките, за да придам на гърдите си по-младежки вид и форма. Черната блуза с дантела бе достатъчно тясна, за да подчертава бюста и да скрива застаряващия ми корем. Изправих се пред огледалото с прибран корем. Това бяха безценни мигове от вечерта, в които забравих миналото си. Най-прекрасен бе моментът, в който погледнах отражението си в огледалото и сякаш видях напълно непозната жена. Умът ми бе зает с измислянето на ново име и минало. „Тази вечер ще бъда филмова звезда!“

* * *

Само ако бях продължила да си шия и да постя; ако бях запазила мълчание, можеше бавно да се измъкна от тялото си, подобно на змия, която сменя кожата си. Можеше да престана да бъда Салма и да се превърна в някоя друга, която никога не е отхапвала от забранения плод. Времето можеше да минава по-бързо и аз плавно да се плъзна от затвора в гроба — без болка, без съпротива, дори без скука. Заших писмото от майка ми заедно с кичура коса в едно кожено калъфче и така те се превърнаха в мой амулет, който носех окачен на врата си като огърлица. Бледите букви, написани от госпожица Наила вместо майка ми, се бяха запечатали в главата ми.

Това е, което Аллах пожела за теб. Нарекох те Салма, защото имах големи надежди за теб. Исках да можеш да пишеш и четеш, да се омъжиш за един от синовете на шейха на племето и да ядеш бадеми и мед до края на живота си. Исках твоят живот да е по-добър от моя. Но ти винаги си била изтъкана от друга прежда, различна от тази на останалите момичета в селото. Ти я боядиса в червено. Ти харесваше вниманието. Казаха ми, че в затвора си спряла да ядеш и да пиеш. Не мога да дойда да те видя, защото баща ти хаджи Ибрахим и брат ти Махмуд ми забраниха да идвам. Казват, че и мен ще застрелят. Гледам козите ти, които без теб са като загубени, как слабеят и слабеят, и си казвам: Дано Аллах доведе милостив край.

 

 

Загърнах раменете си с черния шал на майка ми и излязох на пръсти от къщата. Лиз си приказваше със — Садиг, „стария пакистански приятел от магазина за алкохол“, човека, който я снабдяваше с евтино вино. „Мадам, това е отлично и много изгодно също така. Само го опитайте, мадам. Също отлично“. Тя разказваше шеги и се смееше до сълзи. Тогава показваше най-добрата си същност — когато е леко пийнала и с приповдигнат дух. С ръка на лакътя му, тя казваше: „Садиг, трябва да се засрамиш от себе си, да флиртуваш със стара англичанка като мен“.

Той размърдваше челюстта си наляво-надясно, сякаш търсеше точните думи, и после казваше: „Мадам, също така не сте стара“.

Смехът й бе силен и заразителен, нещо средно между задавяне и хлипане. После внезапно тя се прехвърляше на друг език:

— Kaise no tum?

— Това не урду, мадам, това е хинди — възнегодуваше той.

— Theek hai! — довършваше тя и прегръщаше раменете си.

 

 

Седя зад старата шевна машина „Сингер“, натискам педала, а иглата се стрелка над полиестер, памук и сатен. Каквото и да ми дадяха надзирателките в затвора, можех да го зашия: ръкави, панталони, яки, подгъва на полата на надзирателката Наима, джоба на сакото на униформата й, скъсан от една от затворничките. Притегнах бялата кърпа около главата си и започнах да пришивам джоба обратно към сакото. Стаята беше задушна и миришеше на машинно масло и урина. Виждаха се само приведени глави със забрадки, а единственият звук бе ритмичното тракане на старите шевни машини. „Само пръстите ми не трябва да спират да работят — казвах си аз, — и всичко ще бъде наред“. Щеше ми се да поправя целия си живот. Свикнах да шия якички, като първо внимателно ги пришивах на ръка, а след това ги прекарвах през шевната машина. Написаното на челото, предопределеното, сигурно се вижда и от очите. „Тя е добра шивачка, нали?“ — казваха затворничките, докато разглеждаха внимателно ушитите облекла. Те не знаеха, че разглеждат погубения ми живот. „Винаги съм мислела, че не си бяла като жасмин и чиста като мед в стъклен буркан. Ти си уличница!“

 

 

Разхождайки се по пътя, чувах как разместват влаковите вагони — звук на метал, удрящ се в метал. Тряс! Тряс! „Малко е студено“ — чух се да казвам на „елизабетински“ английски. Хазяйката ми ме преследваше. Ако не внимавам, мога да се превърна в Елизабет, английска роза, спяща красавица без своя принц. Първото нещо, което забелязах на гарата, беше една огромна ярко осветена табела. Свалиха рекламата на чая „Тетли“ със Снежанка и седемте джуджета и я замениха с лъскавото изображение на един червен шевролет с гюрук. Една нова фирма, наречена „Факс Хоум“, бе взела рушащата се сграда до железопътната линия. Поправиха фасадата, сложиха двойни стъкла, закупиха фотокопиращи и факс машини и започнаха да предлагат услугите си на разумни цени. Виждах как устройствата в приглушено осветения офис изпращат факс съобщения до хора, които не са там. Мисис Смит от пощата винаги се усмихваше, когато ме видеше да влизам забързано през вратата, но усмивката й беше отегчена. Сигурно си мислеше: „Ето я пак онази мургава жена!“. Винаги, когато й подавах поредната връзка писма, тя слагаше очилата си и проверяваше адресите. „На вниманието на заинтересованите“ или „До Нора, затвор «Ислах», Ливан“ — четеше тя, а след това побутваше надолу очилата си и ме поглеждаше с всепроникващите си сиви очи. „Това не ми се струва правилно“. Но по-късно тя престана да проверява адресите. Просто свиваше рамене и казваше:

— О, сигурно имате доста приятели там.

— О, да! — казвах аз с ведър тон.

Имах приятели: учителката ми госпожица Наила, най-скъпата ми приятелка Нора, госпожа Ламаа, офицер Салим, сестра Хайрия, сестра Франсоаз, пастор Махони, Гуен и Парвин.

 

 

— Кой е ушил тази бяла рокля? Искам да се срещна с нея — извика на директора на затвора, офицер Салим, една жена с ливански акцент. — Казвам се Хайрия и искам да я видя.

Тя беше и първият ми посетител. Изправих се, пригладих роклята си на цветя и обух пластмасовите си чехли. Охраната ме поведе през лабиринт от коридори до кабинета на директора. Лъч светлина осветяваше сивото бюро. Примигнах и се опитах да разпозная хората в стаята. Дребна тъмнокоса жена, облечена в сива рокля с висока яка, държеше бялата рокличка, която бях ушила преди години. Офицер Салим каза:

— Седни, Салма.

Преглътнах и седнах на стола до жената.

Офицерът беше висок и оплешивяващ мъж, но имаше благ израз на лицето си.

— Ти ли си направила тази дреха?

Бях прекарала часове, шиейки тази бебешка рокличка. С часове се опитвах да си представя как би изглеждала бяла водна лилия, носеща се по чиста вода в хубава светла нощ: Лайла. Опитах се да придам на рокличката форма, подобна на лилия. Исках животът на тази, която я облечеше, да бъде по-щастлив и бял от моя — с вълнообразния подгъв, якичката с форма на цвете, малките джобчета, подобни на розички, миниатюрните пухкави ръкавчета, сатененото коланче и проблясващите перли около якичката.

Кимнах с глава…

 

 

Големият метален хангар, където се сортираше пощата, бе ярко осветен. Там сортираха и доставяха хиляди писма, но никога не дойде някое, адресирано до мен. Какво ли щеше да коства да получа писмо от тях или още по-добре, да чуя гласовете им? Ако легнех на улицата като спящ полицай и бъдех смачкана от големия червен камион на Кралската поща, щяха ли да ме забележат? Всеки път, когато усещах приближаването на пристъп, поглеждах към прозореца с решетките и си изрецитирах няколко пъти писмото от майка ми, докато сърцето ми се успокоеше и потта по челото ми изсъхнеше. Можех да прочета между редовете как майка ми ме съветва да започна отново да се храня, но как не може да го каже открито, страхувайки се от мъжете в семейството. „Защо не носиш сутиена ми? — казваше Нора. — Може да облекчи болките“. Поклатих глава. Леко притисках възпалените си зърна, за да освободя гърдите си от неизползваната кърма, и след това сменях превръзките. Чувствах засъхналото мляко, сякаш имах камъчета в гърдите си. Зърната ми станаха по-тъмни и по-големи от цялото това напразно дърпане и; изстискване, от цялата мъка.

 

 

Нощта беше суха и студена, а река Екс течеше яростно през скалите, които й препречваха пътя към морето. Звукът наподобяваше стенание, следвано от писък. Паркингът пред „Турската глава“ бе пълен с коли със затъмнени стъкла: хубави, скъпи коли, точно такъв тип, в какъвто бих искала да се возя. С времето двата етажа на кръчмата се бяха разделили по възрастов признак. По-възрастните се качваха по витата стълба на горния етаж, а по-младите оставаха долу в приземията. През замъглените прозорци се виждаха цветни дискотечни светлини, чуваше се дрезгавият глас на певеца. Десетки млади англичани и англичанки поклащаха глави и ханш в такт с музиката. Някои пиеха, други се натискаха, трети се целуваха, а някои танцуваха сами. Табела на вратата гласеше: „Частно парти — рожден ден“.

 

 

— Искам да ти помогна да напуснеш страната — каза Хайрия и се прекръсти.

— Моля, представете се на Салма — каза офицер Салим.

— Аз съм цивилна монахиня. Спасила съм много млади жени като теб. Дълги години се молех за вас, но сега само пътувам от затвор на затвор и измъквам тайно жени. Не мога да понеса мисълта да бъдат погубвани невинни души. Това е. Да обикалям с колата в тъмното, е моята съдба — каза тя набързо.

— Салма, ти си под защита, което значи, че не си тук, защото си извършила нещо, а за своя собствена безопасност. Ако те освободя и останеш в страната, ще те убият пред вратите на затвора. Ако напуснеш страната, ще бъдеш далеч от опасност — каза офицер Салим и притисна пръстите си към лъскавото бюро.

— Те ще ме застрелят — това бяха първите думи, които изричах от седмици. Бях си глътнала езика и мълчах с дни. Затворничките ме наричаха „нямата със свирката“.

— Виж, ще направя всичко възможно да не те убият. Ще бъдем много внимателни и ще те освободим през нощта. Като те освобождаваме, не нарушаваме закона. От гледна точка на държавата, ти си невинна.

Хайрия прокара пръсти по яката си и каза: „Ще дойда да те взема в полунощ и ще те откарам в Ливан“.

— Ами семейството ми? Какво ще стане със… семейството ми?

— Дете мое — каза офицер Салим, — преди три години учителката ти донесе едно писмо и оттогава не сме чували нищо за семейството ти.

 

 

Щях да бъда в затвора — на следващия ден в два часа, когато биеха звънеца, че посетителите са дошли (впрочем вече бяха спрели да го сигнализират, тъй като никой не идваше при жените затворнички в Ислах), надзирателката щеше да извика по високоговорителя: „Посетител за Салма Ибрахим ел-Муса“. Щях да пригладя чистите си дрехи, които бях изпрала специално за случая, да обуя пластмасовите си чехли и гордо да изляза пред оградата с бодлива тел. Там щяха да бъдат семейството ми — баща ми хаджи Ибрахим, брат ми Махмуд и майка ми хаджийка Амина, плачеща и държаща кафяво чувалче с портокали в ръце. Щяхме да вплетем пръстите си през телената ограда и да натискаме, докато дланите ни не се допрат. Ръцете на майка ми щяха да бъдат все така загрубели, а аз с риск да нараня устните си, щях да ги целуна през бодливата ограда.

 

 

През широките врати влязох в един остров на топлината, дима и шума. Дрезгавият глас на певеца се отразяваше от дървения под. С един-единствен поглед към насядалите по високите червени столове можех да кажа кой е излязъл на лов тази вечер. Харесах си място на далечния край на бара, за да избегна нежелано внимание. Собственикът, който също стоеше на един удобен стол в по-далечния ъгъл, хвърляше по едно око към няколкото сервитьорки. Момичето зад бара изглеждаше непретенциозно в широките си дрехи, имаше чисто, открито и негримирано лице, което излъчваше честност.

— Добър вечер.

— Здравейте.

— Какво ще желаете?

— Половин халба ябълков сок.

Цветът на ябълковия сок наподобяваше бира, така че който и да се доближеше до мен, щеше да си помисли, че съм свободомислеща, а не лишена от гъвкав подход мюсюлманска имигрантка.

Точно зад мен забелязах група мъже около тридесетте, които обсъждаха нещо. Пийнах малко „бира“ и се обърнах. Единият от тях имаше дълга, вързана на опашка, коса, приятно, леко застаряващо лице и свободна сиво-синя риза. Поколението на шестдесетте. Той ме посочи и попита нещо човека, седнал до него. Двете глави се доближиха за консултация. Обърнах се към питието си тъкмо когато щеше да ми се усмихне. Заведението беше пълно с хора, скупчени на групички, които си говореха, но всъщност искаха да бъдат забелязани. Почти всеки се оглеждаше наоколо за някоя по-добра възможност, за по-добър избор от тази, която виси на рамото му и се смее глупаво. Погледнах към напитката си с цвят на мед и си помислих, че всичко е глупаво, включително това да пия ябълков сок, преструвайки се, че е алкохол.

 

 

Хайрия определи датата на освобождаването ми. Салим се усмихна и помаха в знак на съгласие. Помолих за малко вода. Докато надзирателката ме водеше към килията ми, си мислех за идния вторник, когато в полунощ щях да съм събрала нещата си и да съм готова за тръгване. „За тръгване накъде? — питах аз мръсните стени. — Къде?“ Въпреки че нямаше много неща за събиране, аз десетки пъти наум изрепетирах събирането на вещите си. Най-ценните ми притежания бяха вече опаковани и висяха на врата ми като амулет — писмото от майка ми и нейният кичур коса. Въздъхнах и внезапно се върнах в реалността, виждайки чаша, пълна с доматен сок. Червенината му ме порази.

— Какво? — попита бившето хипи, което сега стоеше до мен, облегнато на бара.

Поклатих глава и казах: „Нищо“. Опитах се да се развеселя, припомняйки си някоя телевизионна реклама. Рекламата на шоколада ми напомняше за Хамдан. Тази на кафето беше по-хубава — двойката тъкмо щеше да се събере. Поех дълбоко дъх и се усмихнах, като красиво показах зъбите си, сякаш рекламирах паста за зъби. Смигвайки на приятелите си, той попита:

— Може ли да те почерпя с питие?

Лицето му бе виждало и по-добри дни, а тъмната му коса беше започнала да посивява на слепоочията, но изглеждаше чист и миришеше на прах за пране. Харесах тънките му пръсти със заоблени нокти. Пъхнах един паднал кичур коса зад ухото си и казах: „Доматен сок, моля“.

— Чист? — попита той.

— Да, моля.

Той се усмихна и с трепетен глас поръча напитките, говорейки с югозападен акцент.

— Откъде си?

Със страх предусетих как ще протекат следващите минути. Колко пъти ми бяха задавали този въпрос, откакто бях дошла в Англия. След като от години работех в магазина му, началникът ми Макс продължаваше да пита: „Откъде казваш си? Шаам? Хиимаа?“

— Познай!

Изброяването, естествено, включваше всяка страна на света, освен моята собствена.

— Никарагуа? Франция? Португалия? Гърция? Сигурно Русия?

— Не, има едно голямо парче земя точно в средата.

— Турция?

— Не, от Източното Средиземноморие.

Той се заигра с бирената халба, като не знаеше къде да я сложи, усещайки, че приятелите му го гледат. И напълно следвайки познатия сценарий, попита: „Защо си напуснала страната си?“.

 

 

Всичките ми притежания, които отчаяно събирах, бяха: тръстиковата флейта, платнени превръзки за през месечния ми цикъл, кафяв гребен с няколко липсващи зъба, Коранът, черната роба, шалът на майка ми, една лъжица, четка за зъби, която в затвора ме научиха как да използвам, пластмасова чаша, сива кърпа, червилото, което госпожа Ламаа ми беше дала, двете перлени на цвят гребенчета и шишето парфюм, което Нора ми беше подарила. Сложих амулета — писмото на майка ми и мекия лъскав кичур коса — отгоре на купчинката и здраво завързах всичко в един вързоп.

 

 

— Защо я напуснах ли? Предполагам, че исках да разгледам света.

Той пийна малко от бирата си, чудейки се дали срещата му е в кърпа вързана, или трябваше да продължи да си говори с тази чуждоземна жена.

— От много време ли живееш тук?

— Да — казах аз и подръпнах полата си надолу.

— Харесва ли ти?

— Да, хубаво е.

— Имаш ли си семейство в родната страна?

— Да, имам семейство: майка, баща, брат и… и няколко приятели.

— Липсват ли ти?

— Да. — Той сериозно се опитваше да води разговор с мен, но аз никога не преглъщам хапката цяла и наведнъж. Наслаждавам й се, дъвча я и я плюя, преди да налапам въдицата. Отпих глътка от студената възкисела кръв в чашата си и попитах: — Ами ти?

— Живея в Екстър. Имам собствен магазин за здравословни храни.

— А откъде си иначе?

— Роден съм в Лондон, но семейството ми от години живее в Лайм Регис. Баща ми беше рибар.

Някой отвори вратата, за да си тръгне, и ме удари внезапен леден полъх. Познавах този вятър. Стоях на високия стол трепереща и се опитвах да не дърпам постоянно полата си надолу. Сложих и двете ръце под себе си и силно ги притиснах, докато се вслушвах в едва доловимия звук от течаща вода, звънтенето на чашите и далечния кучешки лай.

 

 

Едно колебливо почукване по вратите на затвора ми подсказа, че вече е полунощ: време беше да тръгвам. Затворничките бяха заспали, огледах лицата им, студения под, изцапаната стена, тесните легла, които бяха купени преди няколко месеца, за да подменят гумените дюшеци, след това се обърнах, готова да изляза. Ако Нора бе все още тук, щеше да ми е трудно да си взема сбогом. Носейки вързопа, който съдържаше всичко, което притежавах, аз тихо тръгнах след Наима. Погледът ми се движеше по пода на коридора, който сигурно стотици пъти бях бърсала. Стените бяха покрити със знаци, които служеха за отброяване на дните. Тази нощ към своя лабиринт от драскотини добавих още една последна — с точка под нея. „Какво е това?“ — „Удивителен знак“ — повтаряхме ние след госпожица Наила. За моя изненада Наима ме прегърна и лицето й, обикновено ядосано, сега бе обляно в сълзи.

Аз се съвзех и казах: „Благодаря и довиждане“.

Офицер Салим бързо ме изведе през портала и каза: „Нека Бог да те пази и закриля“.

Прошепнах едно благодаря и бързо се вмъкнах в чакащата кола на Хайрия, която веднага потегли. Сградата на затвора изчезна за миг, можех да различа само тъмните фигури на Салим и Наима, които ми махаха за сбогом.

Хайрия мислеше за шофирането си. „Не искаме брат ти да те застреля“.

Взряна в тъмния виещ се път и в далечните звезди, които не бях виждала от пет години, аз прошепнах: „Не“.

 

 

— Моля те, наричай ме Джим — каза англичанинът с конската опашка.

— Джим, искаш ли да те почерпя питие?

— Ще се почерпя сам.

— Не, нека аз.

— Добре. Двойно уиски, моля.

„Само девет часът е, а той си поръчва двойно уиски“ — помислих си аз и бръкнах дълбоко в кесията си.

— Да седнем ли край огъня?

— Добре.

Отправихме се към камината, откъдето се чуваше съскащият звук на газовите тръби. Отвън се виждаха тлеещите пънове и ярките проблясващи пламъци и човек осъзнаваше, че подобно на дъгата от тази сутрин това е направено изкуствено, илюзия за очите. Седнах на кожения диван и въздъхнах. Тук измореният ми гръб се почувства много по-добре. Гледайки сивите очи на Джим, аз се чудех с колко ли жени е спал. Двойката от рекламата на нескафе, след като с дни си бяха давали назаем кафе, усмихвайки се над масата, а-ха да се целунат, но все още не бяха успели.

— Какво работиш? — попита той и изпъна крака, показвайки практичните си обувки.

— Помощник-крояч съм — отговорих аз.

— О!

Сигурно си мислеше: „Колко скучно“.

— Освен това уча английски в Свободния университет — това привлече малко топлина в погледа му. — Записах свободноизбираеми курсове по социология и трябва да напиша нещо за бездомните. Не знам откъде да събера литература за това. Близо до катедралата бездомниците ровят в боклука, търсейки храна. Имам още десет дни, за да го опиша.

— Преподавателят ти може да помогне.

Доктор Робинсън, преподавателят ми, беше далеч; беше зает, погледът му винаги бе насочен към всичко останало, само не и към лицето ми.

— Говори с бездомниците.

— За това какво е да бъдеш без дом? — попитах аз. — Представи си ме с тъмна кожа, имигрант, работеща на минимална заплата, пита скитниците: „Защо спите зле?“.

— Да — засмя се Джим и допи последната глътка от уискито си.

Без да искам, отново подръпнах полата си надолу и се изчервих от погрешното движение на ръцете си.

 

 

Нощта, в която отпътувахме от родната ми страна, беше толкова студена, че сякаш мраз проникваше през гръбнака и вледеняваше дъха. Бях облечена в роклята си на цветя, шалварите и пластмасовите чехли. Когато започнах да потривам ръце от студа, Хайрия, която внимаваше за пътя, каза: „Увий се в шала“. Загърнах раменете си с черния шал на майка ми и се загледах през прозореца към светлините в далечината. Минавахме покрай цели села, за които нямаше и да разберем, че съществуват, ако не бяха няколкото светлинки в далечината. Страната ми се състоеше от поредици светлинки и тъмнината между тях. Миризмата на горящи в мангал дърва изпълваше въздуха. Майка ми сигурно предеше под керосиновата лампа в кирпичената ни къща, а баща ми се взираше в небето в очакване на дъжд, а тя… и…? Аз напусках нелегално страната. Стиснах здраво вързопа. Каквото и да правя оттук нататък, където и да отида, вече не трябва да мисля за тях.

 

 

Започнах да се поотпускам пред този застаряващ мъж със сиви очи. И двамата стояхме с прибрани кореми, за да приличаме колкото е възможно повече на хората, които сме били в младостта си.

— Защо идваш сама в тази кръчма? — попита ме той, докато прокарваше тънкия си пръст по ръба на чашата си.

— Нямам никакви приятели — отговорих аз. Излъгах имах Гуен и Парвин.

— Живееш тук от години, как така нямаш никакви приятели?

— Прекарвам по-голямата част от времето си на работата — казах аз, като с две ръце пригладих къдравата си коса зад ушите.

Той се усмихна.

И аз му се усмихнах.

В отраженията на чашата уиски на масата виждах сянката й да се обръща на кея, усмихвайки се на лейтенанта напук на цялото село. В светлината на изкуствените пламъци Джим изглеждаше мил и гостоприемен като общежитие с най-необходимите удобства, общежитие, пълно с вещите на други хора и с топлия им дъх. Покрив над главата ти, закриляща сянка на мъж.

Той сложи чашата си на подложката и попита:

— Имаш ли кола?

— Не — отговорих аз.

— Може ли да те откарам?

Поколебах се. В пламъците на камината я виждах как ми се усмихва, след това майка ми протягаше ръце към мен, мис Ашер ме шляпваше, пастор Махони ме благославяше, после видях как Елизабет ми крещи, а след това мъглата обгърна всичко зад студените прозорци.

— Да — казах аз.

Обвих раменете си с майчиния черен шал и излязох сред групичката негови приятели. Те нададоха радостни викове на одобрение. Той се усмихна и каза: „Не им обръщай внимание!“.

 

 

Хайрия изглеждаше като илюзия в сивата си рокля с бяла якичка, сребърните й очила, завързани с кожена каишка, висяха на врата й като огърлица. Караше така, сякаш някой джин я тегли с огромната си сила. Возехме се в пълна тишина. Малко по малко започна да се развиделява. Нора сигурно беше в Къщата на парфюма и забавляваше клиентите; другите затворнички вероятно гледаха към преградения с решетки прозорец и мечтаеха да видят небето, а тя сигурно плачеше ли, плачеше за мен. В далечината можех да различа зеленикаво-кафяви хълмове, по които пасяха овце, и просторна долина, покрита с роса. Миризмата на окосена трева и открит огън изпълваше въздуха. Това беше първият изгрев, който виждах от пет години насам. Утринната светлина озари планините и равнината. Чудех се какво ли правеха черните ми кози. Погледнах през страничното стъкло на колата и видях тучна зелена равнина, която се простираше чак до края на хоризонта.

— Долната Бека — каза Хайрия.

Росата искреше под утринното слънце. Бях свободна! С крайчеца на кърпата си избърсах мокрото си от сълзи лице.

 

 

— Обичам звука на течаща вода — казах аз, когато се качих в старата кола на Джим. Той се усмихна и каза:

— Значи имало нещо, което да харесваш, все пак.

— Да, звука на вода, чай от салвия и торти с шоколадов крем.

Той се засмя и каза:

— Що за смесица?

Забелязах восъчния цвят на кожата му, тънките му устни и малките уши.

— Чай от салвия? Да. В твоята страна пие ли се много билков чай?

— Да, от лайка, салвия, мента и мащерка.

— А сами ли събирате тези растения? — попита ме той, като хвана ръката ми.

Козите се катереха по планината, а аз бях заета да бера билки за майка ми. Карах се на козите, ако пасяха от лечебните храсти.

— Да — казах аз, — лайката, салвията и мащерката растат навсякъде.

— Аз ги внасям от Гърция, изсушени и опаковани красиво, и ги продавам в магазина си.

Панталонът му беше удобен, широко скроен, и обувките му бяха удобни. Спря колата си срещу магазина на Садиг и ме погледна, канейки се да ми каже „довиждане“.

— Благодаря — промълвих аз с треперещ глас и сграбчих дръжката, готова да изляза.

— Имаш невероятна коса — каза той и я докосна.

Топлината на пръстите му сякаш потече по косите ми чак до бузите. Стиснах по-здраво дръжката. Улицата изглеждаше илюзорна и студена под оранжевите светлини на уличните лампи. Сърцето ми биеше учестено, ръцете ми се потяха, а брадичката ми трепереше, когато най-накрая казах:

— Искаш ли чаша чай от салвия?

Той прокара пръсти по вързаната си на опашка коса, поколеба се за миг, а след това изключи фаровете и двигателя и каза:

— Да.

 

 

Не трябваше да става, но се случи. Наследих всички писма и дневника на Елизабет. Забравих да ги дам на племенницата й, така че неволно се превърнах в пазител на нейните индийски тайни.

Дядо ми и родителите ми бяха поканени на сватбата на Бегам. Беше време за следобедна дрямка и стаята за четене беше затъмнена и приятно хладна. Отвсякъде ни обгръщаше тишина, нарушавана единствено от жуженето на някакво странно насекомо. Покачих се на дървената стълба и взех една от забранените книги на дядо ми, които обикновено стояха на най-високия рафт. Сложих я на бюрото и я отворих на следната страница:

Един ден, докато Шахраяр бил на лов, Шахзаман останал в двореца, много натъжен от смъртта на жена си. Погледнал в градината и видял жената на брат си заедно с двадесет робини, десет бели и десет черни. Те се съблекли и се видяло, че това са всъщност десетима мъже и десет жени, които в същия миг започнали да се любят, а царицата извикала: „Ела, господарю!“, и друг роб — Масуд, скочил от едно дърво. Той я притиснал към дървото, обсипал я с прегръдки и целувки, а след това я обладал. Негрите и робините ги последвали, като всички се любили чак докато дошла нощта. След това всички отново се предрешили като робини, освен Масуд, който прескочил зида на градината и изчезнал.

Внезапно ожаднях и сякаш в мъгла, тръгнах към кухнята, за да потърся Хита.

 

 

Двамата с Джим минахме на пръсти през площадката и тихо изкачихме стълбите. Сложих чайника и го поканих да седне. Той се настани на един от столовете близо до прозореца. На оранжевите светлини от гарата, които се прокрадваха през мрежестите завеси, той изглеждаше като пришълец. Свалих обувките си и шала и седнах на пода, облегната на студения радиатор, обгръщайки краката си с ръце.

— Студено ли ти е? — попита той и приклекна срещу мен.

Видях лицето на баща ми, после това на майка ми, после на Хамдан, на Шахла, след това манастира Айлия в Ливан, а накрая и къщата на пастор Махони. Мъжете от племето искаха да пролеят кръвта ми. Майка ми ме преби. Стените на затвора бяха много мръсни и навсякъде миришеше на урина и сълзи. Познавах този дъх. Тя беше някъде там и плачеше за мен.

— О, скъпа! Нека да стопля ръцете ти — каза той и започна да потърква пръстите ми.

Водата завря и започна да изпълва стаята с пара, докато чайникът не се изключи сам. Той долепи студените си устни до моите. Нямаше къде да отида. Тази страна беше единственият дом, който имах. Затворих очи, изключих мисълта за забързаното любене с Хамдан и се оставих на целувката му. Беше нежен, потриваше ме с тънките си пръсти, сякаш бях скъпоценен камък; сякаш бях чуплива. Хамдан знаеше, че съм силна, че мога да го понеса, и беше груб, обладавайки ме, с ръка, силно притисната върху устните ми.

— Да направя ли чая?

— Да — каза той и седна обратно на стола.

Сложих двете димящи чаши на масата. Чаените листенца, които се носеха по повърхността, се намокриха и потънаха на дъното.

Той първо помириса чая и след това отпи една глътка.

— Има особен, див аромат.

Чух хъркането на Лиз на долния етаж.

— Хазяйката — казах аз.

Той остави чашата си на масата, издърпа ме, за да се изправя, обхвана решително лицето ми в ръцете си и ме целуна.

 

 

Животворящата зеленина на долината Бека, ярка, безкрайна и великолепна, ме просълзи. В ума си исках да целуна всичко: широкото синьо небе, зелените равнини, огромните дървета, дори магаретата и останалите коли. Бях свободна. Хайрия спря срещу един малък магазин. „Стой в колата“ — каза ми тя и припряно влезе вътре, като купи оттам две сварени яйца, две тънки питки хляб и чаша сладък чай. Захапах ги на мига, в който ми ги даде. Хайрия се усмихна и каза: „В името на Отца и Сина, и Светия Дух, амин“, след което също започна да се храни. В затвора даваха само леща и сухи корички хляб. Останалите затворнички ме молеха да посвиря на флейтата и пееха:

Сутрин и вечер: леща.

Зиме и лете: леща.

Топла или студена: леща.

 

 

На сутринта дадох на Джим чаша кафе и купичка мюсли.

— Легло и закуска^[1] — казах, като се усмихнах.

Джим беше джентълмен; носеше презервативи; прегръщаше ме в почивките между любенията и ме гледаше в очите, когато казва: „Чудя се откъде ли идва цялата тази тъга?“. Казахме си довиждане, дъвчейки мюслито в леглото, сред купчина мръсни кърпички, смачкани чаршафи и събрани накуп дрехи. Той ме целуна набързо по челото и излезе. Чух го как бързо слезе по стълбите и хлопна вратата след себе си, как запали двигателя и профуча през улицата. Продължих да закусвам. Никой не ме оскуба, не плака и не си разкъса дрехите. Тук довиждане се взема мълчаливо. Държиш се хладно, ако искаш да го видиш отново. Никога не питаш: „Ще ми дадеш ли телефона си?“, „Хубаво ли ти беше“ или „Ще те видя ли пак?“. Просто лежиш в леглото до него, преструвайки се цяла нощ, че спиш доволна, но всичко, което ти се иска да направиш, е да станеш и да се измиеш цялата с вода и сапун, включително и отвътре, да се пречистиш и да се помолиш за опрощение. Не — просто дъвчеш студената си закуска, взряна в ярките процепи светлина между завесите и плътно затворения прозорец. Усмихваш се, защото се предполага, че това е сутринта, последвала една чудесно прекарана нощ.