Фадия Факир
Казвам се Салма (10)

Локум и кокосови орехи

Отново отидох до университета, за да предам есето си на д-р Робинсън. Бях го прибрала прилежно в една бледоморава пластмасова папка, която Гуен ми беше дала, когато се записах в Свободния университет. Облякох се с тъмна пола втора употреба с мотив на цветя и дългата бяла риза с бродерия, която Парвин ми бе подарила за рождения ден. Пригладих полата си, уверих се, че косата ми е вързана прилежно, с малко слюнка върху една кърпичка забърсах праха от обувките си и почуках на вратата — отвътре моментално се чу едно гръмко „Влез!“, което смрази ръцете и краката ми. С треперещи пръсти отворих вратата, но не можех да пристъпя по персийския килим.

— Влез — каза ми той, този път с по-мек глас.

Стоях до вратата и опитвайки се да изимитирам акцента на Лиз, казах:

— Нося ви есето!

— А! Най-после — отговори ми той и ме погледна иззад смъкнатите си очила с форма на полумесеци.

Взе папката и я остави най-отгоре на купчината върху бюрото си.

Все още стоях права и той, разгръщайки я, каза „Седни!“.

На рафта зад него зърнах за момент същата книга, която четях и аз, и си възложих наум да помня, за да кажа на Гуен.

— Виждам, че днес не си донесла термоса си. Иска ли чаша кафе? — попита ме той, свали очилата си и внимателно сгъна дръжките им, след което ги постави в калъфче от мека кожа.

— Да, благодаря ви — казах аз, очаквайки, че кафето ще се появи веднага.

Той се изправи, приглади синята си риза към панталоните, пъхна ръце в джобовете си и каза:

— Тогава да вървим.

Вървяхме по тревата сред цветя, храсти и дървета, чиито имена не знаех. Ако ме беше попитал за онова високо дърво с цветове, изправени като свещи, нямаше да знам какво да му отговоря: „бук, конски кестен, дъб“ — бях запомнила думите наскоро, без да мога да ги свържа с формата на стъблото или листата. Ако ме беше попитал за кучето, което гонеше пръчка, нямаше да знам какво да кажа: „далматинец, ротвайлер, немска овчарка“ — бях ги запомнила наскоро, без да свързвам името на конкретната порода с някое куче. Стиснах юмруци, осъзнавайки, че дланите ми се потят от невежеството ми.

Някакъв мъж, облечен в износено червено сако от кадифе, с очила и папийонка, вървеше срещу нас и когато ни наближи достатъчно, го чух как каза на д-р Робинсън: „Ехей, Ай-мен!“, и се засмя.

Д-р Робинсън тихо отвърна: „Глупак!“.

— Какво каза той? — попитах аз.

— Будалка се — отговори ми преподавателят ми.

— Защо? — попитах отново.

— Идвам от село, наречено Айклиф. Северняк съм — каза той и прокара пръсти през оредяващата си коса.

Тъкмо щях да скъся разстоянието между нас и да сграбча д-р Робинсън за ръката, когато си спомних, че дланите ми всъщност са запотени. Шахла щеше да цъкне шумно със зъби, „Тц-тц-тц! Окото никога не може да застане по-горе от веждата“.

Сградата беше изцяло скрита зад дървета и храсти. Двамата се заизкачвахме по старите стълби към входа. Д-р Робинсън ми отвори вратата и ми направи място да вляза, сякаш бях истинска дама. Стените на кафенето бяха от прозрачно стъкло и когато седнахме, се почувствах, сякаш се намирам навън в прекрасната градина, вдишвайки аромата на цъфтящите дървета. Миризма на кафе, на чиста кожа и чисти дрехи долетя до носа ми, когато д-р Робинсън се върна с табла с две димящи чаши кафе и палачинки. Той се усмихна и ме попита мило:

— Захар?

— Не, благодаря ви, доктор Робинсън — казах аз, гледайки към едно нежно цъфнало дърво.

Той проследи погледа ми и каза:

— Моля те, наричай ме Джон. Това е японски кучешки дрян.

Седнах на края на стола си, възможно най-близо до вратата, и се престорих, че се наслаждавам на чашата кафе с него.

Той разгледа лицето ми и попита:

— Как се казва дъщеря ти?

Задавих се с името й:

— Лай… Лайла — казах аз и преглътнах с мъка.

Той се протегна назад, пъхна ръка под широката си риза, почеса се по корема и попита:

— Голямо ли е семейството ти?

— Да — казах аз и потреперих, сякаш бях настинала.

Внезапно се почувствах лепкава в тънката си памучна риза, трябваше да си тръгна оттук, преди платът да се е залепил за изпотения ми гръб. Той отпи от кафето си, докосна с пръст ръба на чашата си и попита:

— Много време ли ти отнема да се грижиш за семейството си?

— Да — казах аз.

— Да, Джон — допълни той.

— Да, Джон, готвене за толкова хора и всичко останало… — казах аз и пъхнах един непокорен кичур обратно в ластика на косата си. — Благодаря ти за кафето — казах и се изправих.

Той отпи последната си глътка и отвърна:

— Ще се видим следващия понеделник по същото време.

Въздъхнах с облекчение, подръпнах ризата на гърба си и забързано излязох.

 

 

Докато вървях надолу по хълма, видях едно дърво, отрупано с цвят — деликатните бели цветчета сякаш казваха на вятъра: „Кучешки дрян, кучешки дрян“, това повтарях и аз. Започнах да си съчинявам наум писмо: На вниманието на заинтересованите: Казвам се Салма Ибрахим ел-Муса, прекарах пет години в затвора Ислах. През първата година родих момиченце, което веднага ми бе отнето и занесено в дом за незаконородени. Мисля си дали не можете да ми помогнете да я открия. Пощенският ми адрес е… Скъсах измисленото писмо. Как можех да разкрия истинските си самоличност и адрес? Рискувах да ме проследят и да ме убият. Как да не обръщам внимание на плача на Лайла, на това, че ме вика, на постоянните й молби? Стоях в подножието на хълма и погледнах назад. Навсякъде тревата и храстите бяха зелени — и изведнъж, като с магия, всичко пред очите ми се изтри и видях пустинна кафява планина, покрита тук-там със сребристозелени маслинови дървета, сливи и лозя. Седнах на един плосък камък, скрих лице в дланите си и поех дълбоко дъх. Кое беше по-добро — да живея с половин бял дроб, бъбрек, черен дроб, сърце или да се върна в старата си родина и да бъда застреляна? Да се науча как да спирам тази пулсираща болка или да оставя всичко бързо да свърши? Рояк пчели смучеше нектар от някакви лилави ириси с яркожълти сърцевини. Когато отново обърнах глава, хълмът беше покрит с тъмните ириси на Хима.

 

 

В деня, когато се върнах на работа, Макс пак беше в лошо настроение и през цялото време проклинаше японците, които щели да дойдат в страната, за да купуват фабрики. Опитах се да бъда невидима като Каспър^[1] и да върша работата си бързо и с лекота като летен бриз. Много хора загубват работата си, щастлива съм, че имам такава — мислех си аз, докато тропосвах шиех и гладех, докато нишестето от колосването се полепеше в ноздрите ми.

В края на деня Макс седна до мен и ме попита:

— Как е ръката ти?

— Добре е, благодаря.

Той остави иглите и топлийките върху шевната машина и вдигна една хартиена торбичка от мръсния под.

— Това е от семейството. Кокосов кейк — каза той и прокара пръсти през гелосаната си коса, за да се увери, че кичурът, който трябва да наподобява бретон, е на мястото си, преметнат през главата му.

— Благодаря ти, наистина много мило от страна на съпругата ти — отговорих аз.

— Тя каза, че сигурно харесваш кокос, защото си чужденка и така нататък… — каза той и се усмихна.

— Да, да, страшно много. Благодаря ти — излъгах аз.

За пръв път бях видяла кокосов орех преди няколко години, когато Парвин донесе един „да го сготви с пиле“.

— Всичко е наред, момиче — каза ми той и си тръгна.

 

 

Алън се изненада, когато видя превързаната ми ръка.

— Какво ти се е случило?

— Малък инцидент — казах аз и се усмихнах.

— Кога?

— Преди няколко дни — отговорих аз.

— Сигурна ли си, че тази вечер искаш да работиш?

— Да — казах аз.

— Ще ти донеса гумени ръкавици.

Барът беше претъпкан и миришеше на цигарен дим, бира и спарен дъх. Концентрирах се само да събирам чашите и да ги нареждам в чекмеджето на съдомиялната. Един от клиентите, слаб и порядъчно изглеждащ, изведнъж извика:

— Тук не е проклета операционна. Господи, за какво са тези ръкавици? Аз нямам СПИН, така да знаете!

Отстъпих назад и свих лакти, за да му попреча да ми свали ръкавиците.

Алън се ядоса, бързо дойде при човека и го помоли да напусне. „Навън!“ — каза му той.

Чувствах се странно. Алън прекаляваше. Емигрантският ми наръчник за оцеляване казваше: „На всяка цена избягвай да се противопоставяш“.

— Алън — примолих му се аз.

Десет минути по-късно слабият порядъчно изглеждащ човек се върна с мениджъра на хотела г-н Брайтуел. С разтуптяно сърце приклекнах зад бара, за да заредя съдомиялната. Щях да загубя работата си. Някой изшътка и се възцари тишина. Мениджърът се приближи към Алън и каза:

— Нека ви представя Джон Баркър-Ратбоун, кавалер на ОБИ, председател на „Международно предприемачество“ ООД.

Нещата изглеждаха сериозни, въпреки че не разбрах какво означава ОБИ.

— Алън, бих искал да се извиниш на господин Бар-Кър-Ратбоун.

Алън се покашля и каза:

— Извинете, сър. — След което мина зад бара.

— Къде е грубата барманка? — попита мениджърът.

Бавно повдигнах главата си, размахах жълтата гумена ръкавица като знаме и повторих думите на Алън:

— Извинете, сър, много, много извинете, сър.

— Защо носиш ръкавици? — попита ме той.

Показах му превързаната си ръка.

— Трябва да си у дома и да си почиваш.

Вече треперех, сигурна, че ще ме уволни. Огледах се за Алън, но той беше зает да сервира на клиенти. Придърпах гумените си ръкавици и казах:

— Добре съм, наистина — и се усмихнах.

Мениджърът се закани да каже нещо, после се отказа, после отново се накани и накрая рече:

— Кога ще се отървеш от превръзките?

— Утре — излъгах аз.

Мениджърът си тръгна, а г-н Баркър-Ратбоун, кавалер на ОБИ, се върна обратно на същата маса и продължи питието си, сякаш нищо не се беше случило.

След като затворихме, качихме краката си на масата и пиейки обичайната си чаша кафе, заговорихме.

— Този трябва да е някое богаташко копеле — отбеляза Бари след последните питиета, имайки предвид г-н Баркър-Ратбоун.

— Господи! Нямам СПИН! — казах аз, имитирайки го.

И Алън се присъедини:

— После се изсипа Тъмният айсберг.

Бари се обади иззад бара:

— Лавина от неприятности.

— Какво означава ОБИ? — попитах Алън.

— Орден на Британската империя.

— Значи е нещо като титлата „сър“ — казах аз и се замислих за идеалния английски/ирландски джентълмен, моя единствен „сър“, пастор Махони ОБИ.

 

 

Слънцето грееше над къщата на пастор Махони в Бранскомб. Рафтовете, пълни със стари книги, износеният диван, старинното радио в ъгъла и Библията с очилата му за четене, поставени върху кожената й подвързия. Той ми преподаваше английски, „за да ме подготви да скрия топката на тази сурова среда“.

— Най-красивият език е езикът на спокойствието и помирението — казваше той и ми четеше проповедта на Порция за милосърдието.

И сега, подобно на баща ми някога, и аз търся в небето облаците и лекия дъжд на добротата.

Беше „великолепна“ лятна вечер в Бранскомб и пастор Махони приготвяше спагети в кухнята, слушайки „Неделен джаз“. Аз седях на мекия диван във всекидневната и се вслушвах в звуците на дома: бълбукането на врящите спагети, цвърченето на гъбите в тигана, водата, гъргореща в гарафата, поставена на масата, бъркането, опитването, подсвиркването и неспиращото припяване:

Има някого, когото копнея да видя,

надявам се това да е човек,

който ще бди над мен.

Нора, онзи следобед не ме споходиха кошмарите ми. Погледнах през портите на двора към оранжевия розов храст в ъгъла, огрян от златистите лъчи на залеза, вдъхнах аромата, който се носеше от кухнята, и се заслушах в игривия, но въпреки това някак си тъжен глас. Стаих дъх — издишах бавно и се сгуших в меката кожа на дивана.

 

 

Онази вечер не бях на работа и реших да се поразходя до „Турската глава“. Ръката ми все още имаше лека превръзка, затова се опитах да я запазя суха, докато се къпех. След това започна жестока програма по разкрасяване в опит да се направя да изглеждам по-млада. След боровата вана и гладкото избръсване на всяко косъмче намазах цялото си тяло с какаово масло, напръсках се с дезодорант, сложих си пяна на косата и наведох глава, за да й придам обем, докато я суша. От стоенето наведена кръвното ми налягане се покачи. Така, както си бях — с глава, висяща като на пиле, намазана с масло, сякаш щяха да ме пекат, с коса, която метеше пода, — започнах да треперя. Виждах кирта, наслоена под мръсните нокти на краката му, които стърчаха изпод завесите. Отметнах косата си назад и изправих гръб, готова да го посрещна лице в лице, но той отново беше изчезнал. Отворих завесите и зад тях нямаше нищо, освен мокрото ми пране, което вдигаше пара, проснато на радиатора.

Майка ми като бедуинка щеше да свие устни и да цъкне с език: „Тц, изглеждаш като курва“. Беше невъзможно да убедя майка ми, че тук порядъчните жени носят дрехи, които ги правят да изглеждат като курви, Когато седнеше, тя покриваше дори пръстите на краката си с края на дългата си роба. „Не давай на мъжете да виждат глезените ти“. Тънките грозни глезени не са възбуждащи, както каза веднъж една възпълничка актриса. Беше късна вечер, но лятното слънце все още светлееш и превръщаше всичко в злато: дърветата, реката и хълмовете. Увих раменете си в майчиния черен шал и тръгнах към „Турската глава“. Ускорих крачка, когато стигнах до огромния хангар на „Роял мейл“, където сортираха пощата на цял Екстър. Сигурно там вече добре ме познаваха — лудата, която никога не написа пълен адрес върху писмата си. Слънцето на края на хоризонта вече изглеждаше като отворена рана, от която капе кръв. Водата в реката сякаш гореше, подобно на потока край селото през летните месеци. Житата вече бяха узрели и старците, жените, младежите и децата казваха: „Не е ли красив залезът?“. Стариците прошепваха: „Благодарим ти, Аллах, за тази милост! Твоите жита можеше да бъдат опустошени от скакалци или да бяха изгнили“.

 

 

Стоях на брега на реката и не ми се искаше да влизам в кръчмата, бях щастлива просто да гледам как раната заздравява с потъването на слънцето зад хълмовете, но шумът от оживените разговори, мирисът на цигарен дим и бира и веселите звуци, носещи се от музикалния автомат, ме приканваха да отида. Седнах на обичайното си място на високия стол в ъгъла и се заоглеждах дали Джим не е там, за да мога да го избегна. Точно зад мен, в отдалечения край на отделението за пушачи, беше д-р Робинсън… Джон, преподавателят ми, седеше там с група младежи и девойки, които приличаха на негови студенти. Той ме забеляза и вдигна чаша за поздрав, отвърнах му със същото. В същия този миг осъзнах, че Джим се запътва към мен и че е прекалено късно, за да отклоня срещата. Бях казала на д-р Робинсън, че съм жена със семейство, а вижте ме сега.

— Здрасти!

— Здравей! — казах аз и погледнах към чашата си.

Спомних си за димящите чаши чай от салвия на нощното шкафче, за бързата закуска и как се бях натъкнала на него в града. Бях го видяла и в едно кафене, придружен от една дребна блондинка, с която си държаха ръцете и си шепнеха на ушенце. Погледнах го, без да кажа нищо.

— Ако ми се перчиш, ще те подредя аз! — каза ми той.

— Какво каза? — запитах аз, треперейки.

Д-р Робинсън гледаше отдалеч как Джон ми се закани с пръст и си тръгна.

Оставих напитката и бързо излязох навън. Д-р Робинсън… Джон беше точно зад мен.

— Добре ли си? — попита ме той и намести очилата на носа си.

— Отлично, Дж… Джон — отговорих му аз.

— Какво е станало с ръката ти? — запита той.

— Нищо, наистина, само драскотина е — казах аз и си тръгнах.

Последното нещо, от което имах нужда, бе Джон… д-р Робинсън да ми показва съчувствието си. Тръгнах си като кукла, скрепена с пластмасови болтове, и дори и най-малката човешка доброта или съчувствие щеше да ги разтопи и да ме остави да се разпадна на купчина разкъсани крайници. Беше безлунна нощ, но огромните електрически лампи се носеха като малки болни луни по повърхността на реката. Изкуствената им светлина, която осветяваше района цяла нощ, правеше всичко да изглежда нереално, сякаш бяхме актьори в научнофантастичен филм. Увих се в шала и ми се прищя да се намирам някъде другаде или направо да съм мъртва. Мечтаех си за катраненочерните нощи в нашето село, където не се чуваше никакъв друг звук, освен ритмичното жужене на цикадите и лая на далечни кучета. Долавяше се парфюмът на орлови нокти и бял фул. Тъмнината на небето обгръщаше всичко като в юрган, натъпкан с щраусови пера, а под него човек може да затвори очи и да заспи хубав здрав сън.

 

 

Всеки път щом излизах от къщата, Лиз крещеше след мен: „Започнала си да посещаваш клиентите си у тях, когато жените им ги няма. Куртизанка!“ Пак беше в лошо настроение. Откакто се беше срещнала с личния си лекар, не беше спряла да фучи. Той й беше казал да спре да пие и че нервната й система и черният й дроб „бавно, но сигурно“ се разрушават от алкохола. Първата вечер тя се опита да не пие, но към десет часа отново бе в магазина на Садиг и го умоляваше да й продаде бутилка евтино вино, по-късно щяла да му плати. Не знаех какво да направя. Знаех, че нейна племенница на име Наташа живее в Кент, но какво можех да й кажа: „Обадете се на Анонимните алкохолици, леля ви трябва да бъде отведена в център за зависими от алкохол“. Как можех аз, емигрантката-наемателка, да кажа на средностатистическа англичанка как да постъпи с леля си?

Никога, докато съм жива, няма да забравя онзи ден! Татко се прибра по-рано от обикновено, уморен и рошав. Той винаги се поддържа в спретнат вид, затова ми се стори странно. Отиде право в библиотеката, затвори плътно завесите и легна в тъмното. Накара слугинята да му измие главата с вода и оцет и да втрие малко върбово масло на челото му. Тя ми каза, че докато масажирала главата му, той непрекъснато повтарял: „Да служа на Негово величество Краля-Император, е символ на чест, който трябва да нося с достойнство до края на живота си“.

Изтичах навън, за да науча някакви новини. Градинарят ми каза, че е имало общо събрание на мегдана. Бащата на Хита е говорил пред тълпата, британците са открили огън. „Хората казват, че баща ви, мис, е застрелял бащата на Хита и го е оставил там да умре“.

Изтичах да потърся Хита. Когато най-накрая го намерих, той се беше хванал здраво за металните решетки на портата. Очите му бяха широко отворени и ядно стискаше зъби.

— Хита, Хита джаан — примолих му се аз и поставих ръката си върху неговата.

Той я отблъсна, сякаш бях чумава, и започна да трепери. След това бавно пусна желязото и излезе през портата. Никога повече не го видях.

 

 

Преди да изляза за работа, на площадката пред входната врата намерих две писма, адресирани до мен — нещо, което никога досега не се беше случвало. Обикновено по пощата получавах заповеди: платете овърдрафта си, платете наема си, но рядко пристигаше нормално писмо. Отворих първото и видях подписа на д-р Робинсън. „Извинявам се за понеделник. Може ли вместо това да се срещнем в петък? Налага се да пътувам извън града“. От това как сърцето ми сякаш потъна, осъзнах как всъщност бях се „подготвяла“ за срещата ни. Второто писмо беше декоративна картичка, която ме канеше на сватбата на Парвин след три седмици. Рецепцията на „Рийд Хол“, Университета в Екстър. Преди четири години ние бяхме лешояди, ровещи сред остатъците в кофите за боклук, и всеки път, щом попаднехме на мухлясал сандвич, тичахме в парка, за да го изядем. „Пакистанските просяци пак са тук“ — така ни подвикваха в Уайт Хеър, а сега тя се омъжваше за мистър Марк Паркс, симпатичен бял англичанин с метална кука вместо ръка.

 

 

Онази вечер Алън погали ръката ми и каза:

— Изглежда много по-добре, Салма, вече не ти трябват гумените ръкавици.

Погледнах гелосаната му коса, която изглеждаше мокра, папийонката му и лъскавите обувки и си помислих, че би било хубаво, ако той беше мой брат. Беше честен, дискретен и ме защитаваше. Дали щеше да ме наблюдава, или да се грижи за мен? Дали аз бях потенциален срам, или по-малка любеща сестра? Как се отнасяха братята в тази страна със сестрите си тийнейджърки?

Предстоеше. Можех да го разбера по начина, по който събираше чашите, когато беше свободен, по начина, по който ме поглеждаше крадешком, по начина, по който ми предлагаше кафе в края на вечерта. „Захар?“ — питаше той, сякаш мен наричаше с това име.

Не ми трябваха допълнителни усложнения в работата. „Не, благодаря ти“. Спрях се, преди да бях изрекла името му, което обикновено казвах свободно. Изпънах краката си на велурената тапицерия и отпих мъничко от кафето. Предстоеше, усещах го.

— Салма, би ли желала да вечеряш с мен следващата сряда? — попита той и нагласи папийонката си.

Знаеше, че в сряда не работя. Преглътнах тежко и казах колкото можах по-мило:

— Не мисля, Алън. Ти си ми като брат.

Видях как новината премина през погледа му, той сведе очи, за да скрие болката.

Мълчаливо довършихме кафетата си, след което Алън въздъхна и попита:

— Имаш ли някакви братя?

— Не — излъгах го аз.

Чувах далечен лай, профучаващи коли, някъде свиреше радио. Изправих се и казах:

— Трябва да се прибирам вкъщи.

* * *

Махмуд беше с няколко години по-голям от мен и изглеждаше строен и величествен в широката си бяла роба. Той ме поглеждаше, опитваше се да засуче едва наболия си мустак и изругаваше. Имаше сребърна кама с гравирана дръжка, острие с улей и кожена ножница, които заедно със сопата винаги стояха окачени на колана му.

„Той се мисли за шейха на селото. Ходи като пуяк с широко разкрачени крака. Късно го обрязаха, затова е такъв“ — би казала Шахла и би цъкнала през зъби.

Махмуд размахваше заплашително сопата си във въздуха всеки път, щом помръднех. Но понякога се връщаше вкъщи от училище и носеше малка кафява торбичка, пълна с локум и бисквити, които бяха на практика единствените храни, продаващи се в магазина на селото. Той знаеше, че обичах да изтръскам пудрата захар от локума, да го сплескам между дланите си и след това да го поставя между две бисквити като сандвич. Седнал на ръба на кладенеца в двора, той ме наблюдаваше как ям бисквити със смесица на любов и отвращение. Някога беше добър брат. Беше и патрулиращ пустинен страж.

Шахла би засмукала дългата си лула и би казала: „Внимавай къде стъпваш, момиче!“.

 

 

Миризмата на нафталин ме удари в носа, щом отворих вратата. Отидох на пръсти до всекидневната и тя беше там, полегнала на мръсния диван, облечена в пурпурно-кремаво сари, обшито със злато, и с венец от изсушени цветя на главата. Лицето й беше омазано с гранясало тъмножълто масло, което беше нагребала от една сребърна кутийка. Ожулената й ръка бе отпусната до сърцето и притискаше писмо.

— Току-що се омъжих за Хита, не е ли прекрасно? — каза тя.

Богато бродираното й сари, преметнато през лявото рамо, блещукаше в здрача, но изпод полите му се подаваше мръсното й памучно бельо. Накривената корона бе вдигнала бретона й нагоре, разкривайки червените петна по челото й и паяжината от тънки червени капиляри по бузите й. Тя разтърка очи и каза: „Баща ми, как, за бога, можеше да знае“ — и заплака.

— Изглеждаш прекрасно в сарито си, Лиз — казах й аз и сложих ръка на треперещия й гръб.

Тя се опита да потисне сълзите си, но те се изляха в порой от рев и хълцания.

— Един-два пъти той ми писа, молейки ме да простя — каза тя.

Прегърнах главата й и започнах да я успокоявам:

— Шшш, всичко е наред, шшш.

Можех да почувствам топлината на главата й, опряна на корема ми, и сълзите й, които се стичаха по ръцете ми.

Горещите й сълзи разтапяха маслото и образуваха криви вадички по лицето й, а тъмният прах за почерняне на клепачи се бе размазал около подпухналите й очи.

Изтичах до кухнята и донесох една кърпа, сапун и малко топла вода. „Нека да измия грима ти“ — казах й нежно аз и започнах да трия жълтото масло с мократа кухненска кърпа. Тя седеше тихо, докато обирах намазаното по лицето й, а след това леко натърка кожата си със сапун и вода. Погледна ме и каза със затруднение:

— Баща ми го застреля и след това гръмна и себе си.

— Кого застреля? — попитах аз.

— Баща му! Той не знаеше. Искал от тях да казват „селям“ това, „селям“ онова, но той отказал. Бащата на моя Хита — оплете думите тя.

Лицето й беше почистено и цялото зачервено, когато я попитах:

— Искаш ли да си починеш?

— Младоженката ще се оттегли в спалнята си. Чарлз, можеш да целунеш булката.

Прехвърлих ръката й през рамото си и така я помъкнах нагоре по стълбите, беше отпусната като черната парцалена кукла, която дойката й беше направила. Тя се пъхна под мръсния бял юрган. Обърнах главата й на една страна, отворих устата й и казах:

— Лека нощ, младоженке.

Тя въздъхна и заспа на мига.

Изтичах долу и поставих капачето на сребърната кутийка, забърсах я, а след това забърсах и тъмното масло по дивана и масичката за кафе. Отворих всички прозорци и врати, излях останалото вино в мивката и измих таблата и мръсните чаши.

Седнах на креслото на Лиз и прочетох писмото от Хита, което намерих смачкано на пода:

С месеци мечтах за деня, в който ще натъркам тялото си с твоето масло, Елизабет. Смесих стрита кора от сандалово дърво, куркума и масло в една купа, докато внимателно изреждах имената на твоето и моето семейство. Свалих дрехите си и натрих гърдите си, гърба и ръцете, устните, пръстите и краката с маслото, докато кожата ми пожълтя и стана мека. Седях и чаках потта и кръвта ми да попият в маслото, а след това го изстъргах и го сложих в тази сребърна кутия, добавих още масло и го смесих, докато се превърна във фин мехлем, който запазих за големия ден, в който ще натриеш деликатната си бяла кожа с него и тя ще стане тъмножълта, до деня, в който ще станеш моя.