Фадия Факир
Казвам се Салма (6)

Мед, масло и кокосови орехи

Сърцето ми затуптя учестено, докато се качвах забързано по тясната бяла стълба на големия кораб. Няколко дни преди това заедно с мис Ашер бях влязла в двора на една малка църква. Монахинята, която ни посрещна, всячески се опитваше да й угоди. Тя остана без дъх да ни разказва, сочейки някакви стари инструменти и библиотеки. Каза ни, че „Хелена“ е товарен кораб, който ще превози част от собствеността на женския манастир от Кипър до Саутхемптън. Капитанът бе дал специално разрешение мис Ашер и „нейната дъщеря“ да пътуват на неговия кораб. Кипърски семейства се сбогуваха със синовете си, потъмнели от слънцето съпрузи англичани целуваха жените и децата си, моряците опъваха въжета, а докерите мъкнеха сандъци и куфари. Срамувах се от сълзите си, защото чувствах, че трябва да изглеждам весела заради мис Ашер — жената, която спасяваше живота ми. Гледах сълзите, които напираха в очите на останалите, и силно стисках парапета. Мис Ашер стоеше на палубата, обкръжена от куфари и кутии. Сложих шарения си вързоп върху един сандък. Корабната свирка изсвири, за да оповести заминаването.

 

 

Все още не можех да се храня. Стомашните болки бяха толкова остри, че трябваше да се свия на армейското си легло и да лежа така с часове. Парвин остави чашата бульон на малката масичка отстрани и започна да рови в раницата си. Извади малък сребрист касетофон, остави го на масата, потърси в стаята контакт и го включи. Извади и една найлонова торбичка, пълна с касети, избра една и я пъхна в касетофона, след което натисна едно от копчетата. Подобно на аромата на мляно кафе, музиката изпълни стаята. Стиховете бяха много ясни и аз за пръв път можех да разбера всичко. Певецът пееше с дрезгав глас за мъчително изкачване по хълмове, за разбити сърца и болка. Когато и Парвин запя с касетофона, разбрах, че знае текста наизуст. Дълбокият тембър на певеца и сладкият глас на Парвин се носеха заедно из общежитието. Парвин се правеше, че държи микрофон: „В живота си отново изоставен, отново“. Сега гласът й стана по-силен и писклив: „Искам да знам какъв е бульонааа, изпий го, кажи мииии“.

Щом спря касетофонът, взех вече изстиналата чаша и започнах да пия.

 

 

На борда на „Хелена“ мис Ашер спеше на койката, а аз върху един дюшек на пода. Свикнахме и да се храним със студена храна и стар хляб. Столовата бе тясна, и миришеше лошо. Порцеланови съдове, кухненски прибори, салфетки и захарници бяха оставени на една от страничните маси. Не бях много уверена в използването на прибори, затова ядях само сирене и хляб и пиех чай. Една приятна жена и трите й дъщери от време на време идваха в столовата. Мисис Хендерсън, която работеше като медицинска сестра в една британска болница в Кипър, се връщаше у дома, за да се срещне със семейството си. „Вече не мога да понасям жегата и това небе без нито едно облаче. С нетърпение чакам да усетя капки дъжд по лицето си“ — казваше тя и се усмихваше. Сигурно беше забелязала неудобството ми и една сутрин дойде и седна на моята маса, докато дъвчех хляба си. „Казвам се Ребека, а това са дъщерите ми Маргарет и Луси“.

Погледнах ги и казах: „Драго ми е да се запознаем“, както мис Ашер ме бе учила в трети урок. Дъщерите й докосваха храната с лекота и увереност.

— Надявам се, нямате нищо против да попитам защо през цялото време ядете само сирене и хляб? — запита ме тя.

— Не знам как — казах аз и посочих с ръце, сякаш държа вилица и нож.

— Ще те науча — каза тя.

Оттогава тя започна да ме учи как да се държа на масата и ми преподаваше английски, докато дъщерите й се кискаха някъде отстрани.

 

 

— Най-после се изкъпа — каза Парвин една сутрин, — сигурно се чувстваш по-добре.

— Да — отговорих й аз и увих косата си в кърпата.

— Трябва да си потърсим работа — започна Парвин, — но първо искам да те попитам защо носиш тази кърпа?

— Хората ме зяпат постоянно, сякаш аз болна — казах аз.

Тя седна до мен на леглото и каза:

— Ще ти бъде доста трудно да си намериш работа, ако настояваш да я носиш. Уволниха Аш, защото носеше чалма, въпреки че тяхното оправдание бе, че не се справял с работата си.

— Докторът каза прекалено много минало — казах аз.

— Да, Салма, миналото наистина е прекалено много — отговори тя, сякаш говореше на себе си.

— И е много трудно — допълних аз.

— Да, знам, знам.

 

 

Гледах изящните подплатени обувчици от розов сатен, висящи на една витрина като малки полумесеци. Нежни бебешки сънища с розови шапчици, приспивна песничка и тихо проплакване. За мен Лайла нямаше лице, но преди три години реших да й измисля. Обличах я, решех косата й, къпех я и по сто пъти я целувах за лека нощ. „Във филма човекът, който пускаше филмите, събираше всички изрязани сцени с целувки, забранени от свещеника, и ги залепяше на една филмова ролка. Когато момчето, което той толкова обичаше, се завърна в града, той пусна филмовата лента с всички събрани целувки само за него“ — разказа ми Парвин. Лайла сигурно спеше в розовото си креватче, а аз си представях как се навеждам и я целувам. Вече тригодишна, Лайла гонеше кокошките, а аз тичах към нея, вземах я на ръце и я целувах. Лайла плачеше, страхуваше се да отиде на училище за пръв път, гушвах я, избърсвах сълзите й със забрадката си и я целувах. После Лайла, на около петнадесет, ми разказва за някое момче като Хамдан, което е срещнала по пътя за училище, аз я потърквах по гърба и я целувах. „Младежът плачеше, докато гледаше потока от целувки“, но аз се стегнах, тръгнах си с изправена глава и сухи очи, обгърната в шлифера си.

 

 

На борда на „Хелена“, облегната на перилата на палубата, гледах със сухи очи как морето се издигаше и се спускаше. Корабът пореше сивите вълни и оставяше ивица бяла пяна след себе си. Под критичния поглед на мис Ашер следях внимателните наставления, които Ребека ми даваше за маниерите на масата и за усвояването на английския. Това е малка чинийка за хляба, това са вилица и нож за основното ястие, това е лъжицата за супа, а това е малка лъжичка за десерта. Научих се как да отделям в края на чинията зелената маруля, да я нарязвам на парченца и да я пъхвам в устата си с нежелание, сякаш вече съм яла твърде много. Научих се как да намазвам парче хляб с масло, да го държа с два пръста и да го ям със супата. Научих се да бъда търпелива и да изчаквам другите да започнат първи да се хранят, а аз едва след това. Научих се как да изчаквам другите да спрат да говорят и едва тогава аз да заговоря. Научих се и как да започвам всеки разговор с коментар за времето.

* * *

— Добро утро, Садиг. Времето днес е хубаво — казах аз.

Той ме посочи с пръст, разклати брадичката си наляво-надясно и каза:

— Салма, Салма, започваш да приличаш на английска госпожа. Скоро ще бъдеш съвсем като тях.

— Престани да бъдеш саркастичен — казах му аз и хванах по-здраво пазарските си чанти.

— Ами, дори си забравила как да се молиш на Аллах — каза той.

— Ами ти? Постоянно се молиш и пак продаваш алкохол на неверниците!

— Е, бизнесът си е бизнес, също така.

— Какво използваш, за да стои косата ти така лъскана? — попитах го аз, за да сменя темата.

— Едно индийско масло, наречено „Секси“ — засмя се той и прокара ръка през гладкия си перчем.

— Е, дай малко и на нас — казах му аз.

— Знаеш ли, Салма, щях да те взема като втора жена, ако не беше толкова луда.

— Втора жена? Сигурно се шегуваш! — отговорих аз и се засмях.

— Трябва само да изпращаме на първата ми жена по двеста паунда на месец за нея и за децата. Ако ми помагаш с плащанията, ще се оженя за тебе.

— Аз да ти плащам, за да може ти да се ожениш втори път? За какъв се мислиш, за Казанова? — усмихнах се аз.

— Бягай, бягай! Отивай да ближеш подметките на английската си хазяйка.

 

 

Вечер по залез се разхождах по палубата, качвах се по най-близките стълби до по-горните каюти и гледах как Средиземно море ни обгражда отвсякъде. Стоях на най-горната палуба и наблюдавах как небето променя цвета си от блестящо златисто през мрачно сиво до индиго, а накрая ставаше черно. Можех просто да си стоя там, обгърнала тялото си с ръце, за да се стопля. Как цветовете се преливат, размесват се и после се променят. Това бе само промяна на цвета, а цветът на утрешния ден ще бъде като този на зелените морави, които видях в едно списание „Женски свят“, забравено на един стол на палубата. Вътре имаше снимки на растения и градини, пълни с цветя. „Еанглия сладка. Еанглия хубава“ — казах аз на Ребека.

 

 

Цветът на хълмовете бе граховозелен. Веднъж Парвин ми беше казала, че фермерите използват химикали, за да унищожат бурените и да направят житните поля да изглеждат неестествено зелени. Оттогава гледах зелените хълмове от прозореца на спалнята си и си мислех за пластовете отрова, попила в почвата. Докато гледах зелената трева пред катедралата, която без съмнение бе пръскана с някакви торове, си спомних, че Лиз ме беше помолила да купя хляб. Предварително си представих думите и бавно казах на продавачката: „Един пълнозърнест, моля“.

— Може ли да повторите? — помоли тя.

— Пълнозърнест хляб — казах аз.

— Такъв ли? — посочи тя един кафяв самун.

Бях твърде засрамена, за да кажа: „Не, другият вляво“, затова се съгласих и кимнах. Винаги се чувствах така, сякаш след мен се е наредила дълга опашка от възрастни англичанки, които охкат и пъшкат. Разбира се, аз бях чужденка. Сигурно си личеше по начина, по който произнасях „о“-то, по това как подавах парите, как бях облечена. Тънките ми глезени ме издаваха. Изместих се от опашката, преди още да бях успяла да прибера рестото в портмонето си. Елизабет щеше да ме разпне на кръст, защото ми беше казала да купя пълнозърнест хляб.

 

 

Забелязах, че след няколко нощи беседи за Христос Спасителя и Светата Троица мис Ашер бе спряла да казва вечерната си молитва. Аз седях тихо на пода на тясната каюта, обгърнала коленете си с ръце, и слушах мис Ашер, която ми четеше притчи от Евангелието. „Жената на един от пророците казала на Елисей: «Слугата ти, моят съпруг, е мъртъв… и сега кредиторът му идва, за да отведе двете ни момчета в робство»“. Слушах така, сякаш насреща ми беше разказвачът на нашето село, Джадаан, който разправяше истории за пътуване до далечни земи и геройски дела, като подсилваше разказите си с някоя мелодия, изсвирена на ребаб. Когато лъкът докоснеше струните, плътен богат звук, подобен на сподавени викове, изпълваше двора. Мис Ашер превеждаше някои думи на арабски и след това ми четеше притчите на английски. Въпреки че разбирах много малко, аз наистина се наслаждавах да слушам звученето на чуждия език. Една вечер казах на мис Ашер, сякаш й доверявах голяма тайна, че мога да свиря на тръстикова флейта. „Може ли да посвиря, докато четеш?“

Мис Ашер провери дали най-горното копче на бялата й накъдрена яка е закопчано, остави Евангелието на леглото и каза:

— Не. Чета свещен текст. Трябва да слушаш внимателно и да се опиташ да научиш нещо.

Тя се прекръсти и започна да се разсъблича. Обърнах се и легнах на дюшека на пода. Чувствах как корабът се полюшва насам-натам, а през малкото кръгло прозорче чувах ритмичното пляскане на вълните.

 

 

Видях го, докато се разхождаше по една от пътеките в двора на катедралата.

— Здравей — казах на Джим.

— Господи! Стресна ме — каза той.

Погледнах сивите му очи, восъчния цвят на лицето му, косата, вързана на конска опашка, и почувствах, че онази неделна вечер бе ужасно далеч, скрита дълбоко някъде в чекмеджетата на паметта му. Започнах да си играя с дръжката на чантата.

— За съжаление малко бързам — каза той.

— Да, разбира се — отговорих аз. Бях притеснена и пристъпях от крак на крак. — Чаша кафе някой път? — попитах го аз.

— Наистина съм доста зает тези дни, ще се видим — каза той и забързано се отдалечи по една от каменните алеи.

Помахах му леко за довиждане и тръгнах нагоре по пътеката. Обърнах се и видях само гърба на сивата му риза, дългите му тънки ръце, деликатните пръсти и удобните му обувки да изчезват иззад ъгъла.

Парвин вече ми беше казала за това „ще се видим“ и че значи: „Никога повече не искам да те виждам, адиос, довиждане. Капиш?“

* * *

Гледах отражението си в единственото огледало в цялото общежитие. Толкова бях отслабнала, очите и носът ми изглеждаха по-големи, а кожата ми сякаш беше потъмняла. Бях толкова мършава, че чак панталоните ми се смъкваха. „Това е преход към зрялата възраст — каза ми Парвин, — китайците го наричат «малка смърт», която те подготвя за голямото изпитание“. Подготвях се да излизам на разходка, облякох сини джинси и тениска и пристегнах бялата си забрадка под брадичката. Отново се погледнах в огледалото и после бавно започнах да развързвам възела на кърпата, свалих я и я сгънах върху леглото. Освободих косата си от гумения ластик, с който я бях вързала, сресах се и я преметнах на една страна. Бях толкова слаба, че тъмната ми къдрава коса падаше пред лицето ми и го скриваше почти цялото. Отново погледнах забрадката, която баща ми искаше да нося и майка ми купи — сега стоеше сгъната на леглото. Разтърках челото си и излязох. Чувствах се сякаш главата ми е покрита с пресни рани и съм свалила превръзките им. Чувствах се омърсена като уличница, без име и семейство, грешница, която никога няма да види рая и да пие от неговите реки с мед и мляко. Кожата по главата ми настръхваше, когато мъжете ме отминаваха и гледаха косата ми. Седнах на тротоара, хванах главата си с две ръце, заплаках и стоях така с часове.

 

 

На едно място река Екс се разделяше на два ръкава, като образуваше малък остров. Това беше спокойно местенце, обрасло със зелена трева, където на воля растяха диви цветя, брези, кестени, дъбове и офика. Седнах на якето си и се заслушах в течащата към морето вода, страхувах се да се прибера вкъщи при Лиз — можеше да ме попита за Джим. Той каза: „Ще се видим“, а ми прозвуча като: „Спиш, с когото ти падне“. Прекалено лесна и достъпна ли бях? Може би с тъмната си кожа, къдравата коса и градинския чай му изглеждах прекалено чуждоземна? Дали не бях прекалено скована и негостоприемна? А сигурно бях твърде неопитна. Вероятно манията ми по чистотата го бе пропъдила. Извадих парче сирене и малко хляб от найлоновата торбичка и ги разчупих с ръце, започнах да ям. От библиотеката си бях взела Непознатата Гърция, извадих я и взех да разглеждам снимките: лозя, стари къщи, хладни, боядисани в бяло манастири, жени, които са вечно в траур, и студени планински потоци.

 

 

Маргарет — най-голямата дъщеря на Ребека, започна да ме търси, докато бяхме на кораба. Казваше ми едно мелодично „Здравей“ на арабски, както я бях научила, хващаше ме за ръка и ме караше да отидем на палубата, за да й посвиря. Произнасях името й със звука на флейтата: М-а-р-г-а-р-е-т. Тя се смееше и размяташе златните си плитки. От нея научих повече английски думи, отколкото от всички следобедни уроци с мис Ашер. „Не «свяят» — «свят»“.

Една сутрин, докато свирех, един висок приятен мъж дойде право при мен и ми протегна ръка. „Казвам се Махони и съм пасторът на този кораб. Няколко пъти вече те слушам как свириш и ми се искаше да се представя“.

Често се чудех кой ли е този приятен господин, който винаги гледаше към морето.

— Аз съм Салма, а това е приятелката ми Маргарет.

Той повдигна вежди въпросително — Маргарет беше на единадесет, а аз на двадесет и пет.

— Радвам се да ви срещна — здрависа се той с нея. — Откъде сте? — попита той.

Не знаех какво да кажа, но мис Ашер ме бе научила да отговарям, че съм нейна дъщеря.

— „Еанглия“ — казах аз.

— Аз съм ирландец — отговори пасторът.

— Откъде?

— Отвъд морето, глупаче — каза Маргарет.

Той твърде внимателно ме погледна в очите. Усетих как ми става горещо под бялата забрадка, затова хванах ръката на Маргарет и казах: „Късно е вече, време е да си лягаш“.

Помахахме му за довиждане и бързо слязохме по стълбите.

Мис Ашер затвори Новия завет и каза: „Много рано се прибирате вие двете“.

 

 

Седях с чаша чай в ръка и гледах някакво предаване по телевизията. Водещата носеше лъскав зелен костюм и сигурно си беше променяла цвета на косата, защото този път изглеждаше кафява. Пиех по малко от студения чай и гледах как отдавна разделени семейства се събират отново на телевизионния екран. Моли, сестрата на Аманда, изчезва като бебе по време на войната и се оказва, че е била осиновена в австралийско семейство и сега живее в Сидни. Преди десет години е започнала да търси сестра си. Водещата се усмихна и каза: „Аманда, по-малката ти сестра Моли е тук с нас днес. Да влезе Моли!“ Аманда и Моли се огледаха една друга с невярващи очи и се прегърнаха. Изключих телевизора и огледах стаята с мръсните стени, малката маса, индийското огледало и тъмния прозорец. Преди да затворя завесите, видях тъмната сянка, която стоеше край железопътната линия. Не разрешаваха на никой да се доближава толкова много до релсите. Бързо дръпнах пердетата и включих осветлението. Вода капеше от електрическата крушка по юргана. Завързах една калъфка около кабела и изтичах долу да кажа на Лиз.

 

 

Лиз дремеше на дивана и държеше писмо в едната си ръка. Дневникът й лежеше на пода. На мръсния килим се търкаляха празна бутилка от вино и чаша.

— Лиз — разтърсих я аз.

Тя отвори очи и каза:

— Kaise no — кой е?

— Лиз, събуди се!

Тя разтърка очи и каза:

— Къде съм?

— В своя дом в Екстър — отвърнах аз.

Тя седна и заплака. „Няма ми очилата. Моля те, прочети ми това писмо“. Езикът й се преплиташе при всяка дума, бе пияна и изморена.

Започнах да чета.

Скъпа,

Наричах те Упа заради сияйната ти бяла кожа, която светеше на лунна светлина. Исках да те почитам, да те боготворя, да те ценя като съкровище.

— Спри! — каза тя и грабна писмото. — Какво си мислиш, че правиш? Какво правиш тук?

Лицето й бе цялото изпотено, червените венички под кожата й се изпълниха с кръв.

— Нека да те кача горе и да те сложа да спиш — казах аз.

— Не! Напълно съм способна и сама да се грижа за себе си — каза тя и стисна ръката ми.

Дръпнах я, подхванах едната й ръка през врата си и й помогнах да се качи по стълбите. Влизайки в спалнята й, се почувствах сякаш пристъпвах в забранена територия. Вътре беше голяма бъркотия, смачкан чаршаф, мръсни дрехи, струпани по пода, малко студена пица в една чиния и тъмни петна по бежовия килим, на местата, където беше разливала вино. Миришеше на прахоляк, лавандулов сапун и препарат за почистване на зъбни протези. Голямото „викторианско легло, което наследих от дядо си“, както казваше Лиз, бе изящно. Беше направено от сребрист метал и покрито с кафява боя за завършек, а двете табли в горната и долната част бяха украсени с медальони, образуващи буквите V, R и I. „Вицекрал на Индия“ бе изписано по края с по-малки извити букви, обкръжени с фриз от цветя. На старинното нощно шкафче имаше връзка писма, стегнати с гумена лента, и една отворена тъмночервена кутия от сатен. Лиз улови погледа ми и бързо затвори капака. „Това е всичко. Благодаря“ — каза тя.

Извади изкуствените си зъби и ги пусна в чашата до леглото, развърза косата си и напълно облечена се пъхна под белия, обшит с къдрички, юрган, целия покрит с жълти и червени петна. Стискайки здраво писмото, тя изключи старата прашна лампа край леглото си.

 

 

На следващата сутрин погледнах през прозореца към зелените хълмове, осеяни с бели овце и черни крави. Грееше слънце и реката блестеше в сребристо иззад старите вагони. Дали тя беше някъде там? Бързо слязох по студеното стълбище до кухнята и си направих едно истинско кафе, за да се освежа. Хапнах малко зърнена закуска, пийнах вода и се облякох. Май отново бях отслабнала — тесните сини джинси, които не бях обличала от месеци, ми ставаха идеално. В понеделниците ми беше най-трудно, заради отвратителното настроение на Макс, затова се напръсках с още малко дезодорант. Сложих якето, „Да разбираме поезията“ и тръстиковата флейта в голямата си чанта, днес щях да настоявам за обедна почивка, така че да мога да почета малко. Облякох една тениска, завързах маратонките и извадих от хладилника сандвич с риба тон, увит в домакинско фолио, пъхнах и него в чантата, заедно с термоса с кафе. Отворих входната врата и изпълних гърдите си с утринния въздух.

— Добро утро, Салма — каза Джак пощальонът.

— Най-накрая си запомнил името ми — казах му аз и се усмихнах.

— Не съм от най-умните наоколо — отговори той и ми намигна.

 

 

В Хима сигурно вече се беше развиделило. Майка ми обикаляше по хълмовете, за да събира сухи съчки и подпалки, които носеше на гръб. Аз отварях прозореца веднага щом се събудех и слушах кукуригането на петела и гукането на гълъбите. Веднъж майка ми каза, че, гукайки, гълъбите всъщност казват: „Слава на Аллах!“. Изтичвах до кладенеца и вадех вода, за да си измия лицето. Жаравата в мангала вече се разгаряше, а майка ми месеше тесто със загрубелите си подпухнали пръсти.

— Добро утро, майко — казах аз и я целунах по челото.

Тя се усмихна и ми подаде първата питка арабски хляб, натопен в мед и масло. Ядях и я гледах как подхвърля тестото във въздуха, докато тънката хлебна кора се разстели до цялата широчина на протегнатите й напред ръце. Последно щеше да го метне върху нагорещената желязна плоча, поставена на огъня отвън. Тестото започваше да цвърчи веднага, а след това бухваше като кръгла кафява луна и изпълваше студения утринен въздух с аромата си.

 

 

Няколко седмици дъвчех само сух хляб, пиех бульон и вземах хапчета, като през цялото време слушах касетите на Парвин. Прослушвах ги една по една: Relax, Like a Virgin, Sexual Healing, Rock the Casbah, Wild Thing^[1].

Записвах си текстовете, проверявах някои думи в речника, а след това отново пусках касетата и запомнях песните.

Веднъж, докато си пеех, Парвин влезе в стаята.

— Пее се: „Искам да те разтърся“, Салма, не „ще те разтърся“.

Парвин остави пазарската чанта на масата и каза:

— Без късмет!

Седнах изтощена на леглото и казах:

— Спокойно, все нещо ще излезе.

— Трябва да променим стратегията. Ами ти? Какво можеш да правиш?

— Селскостопанска работа, да изкарвам овцете на паша, да се грижа за коне и крави.

Тя отметна правия си бретон назад и каза:

— Селскостопански умения. — После ме погледна и добави: — Ами бялата рокличка, която държиш под възглавницата? Кой я уши?

— Как си я видяла? Претърсвала си стаята, докато ме няма?

— Не, сменях чаршафите, за да ги занеса на пералня, глупаче.

— Хареса ли ти роклята?

— Да, толкова е красива.

— Аз не глупава. Аз направих. Никога не казвай аз глупава.

Тя хвана ръцете ми и каза:

— Толкова съжалявам. Шегувах се. Не го мисля наистина.

— Аз не глупава, аз семейство, аз племе.

— Извинявай.

— Аз не глупава, благодаря на бога.

 

 

„Няма да кажа и дума и ще мина на гладна стачка“, мислех си за Бог, докато гледах отражението на луната през решетките на прозореца. Нощният пазач поздрави директора на затвора офицер Салим и залости портала след набиращата му скорост кола. Чувах тракането, с което затваряха главния портал за през нощта. Мравките бяха малки насекоми, които пълзят по тази земя и търсят храна и убежище. Те са беззащитни срещу наводнение, силно слънце, глад и по отношение една към друга. Зависими са от природните сили. И ние бяхме изложени на природните сили, като отворена рана. Бяха ни хвърлили в затвора, взеха децата ни, убиваха ни, а ние трябваше единствено да казваме, че Бог подлага на изпитания само най-истински вярващите. Но това сърце, обляно в кръв, твърде изнемощяло от глад, за да бие равномерно — то беше мое и аз сама реших да го убия с глад.

 

 

„Хелена“ спря за няколко часа във френския град Марсилия. Старото пристанище беше претъпкано с хора и стоки. Гледах как пътниците слизат забързано по стълбите на кораба, за да се срещнат с тези, които обичат, чувах радостните викове на семействата, които се събират отново — целувки, прегръдки и поток от френски и английски думи. Дръпнах надолу бялата тениска така, че да покрие ханша ми, и оправих бялата си забрадка. Сложих си като маска едно смело изражение и здраво хванах парапета, гледайки как Франция бавно чезне от погледа ми. Кафенетата по крайбрежието със сини и зелени чадъри ставаха все по-малки и по-малки. Отидох при мис Ашер на слънчевата палуба.

Сините й очи изглеждаха изморени, когато ми каза: „Дете, трябва да говоря с теб“. Седнах на един от белите столове и се приготвих да чуя поредната й проповед. Слънцето бавно залязваше, оставяйки след себе си огнена диря в морето.

— Забелязала съм, че изобщо не мислиш за религия. Огледай се — това безбрежно море трябва да е било създадено от велика сила.

Погледнах морето, вълните, които се разбиваха една в друга, залязващото слънце и казах:

— Преди никога не съм мислила за Бог.

По-късно в каютата, докато гледах през кръглото прозорче, притиснала тръстиковата флейта, майчиното писмо и нейния кичур коса към гърдите си, се почувствах по-добре. Седях на палубата и гледах — имаше нещо в начина, по който живеещите в охолство чужденци разговаряха или пиеха кафето си, откритото пространство, гледката, блясъка на морето, от който чак очите те заболяваха. Гледката от каютата — малкото, което се виждаше през рамката на прозорчето, беше по-поносима. „Дано Аллах даде добър край“ — беше казала майка ми. Виждах откритото й лице, винаги засмените й очи, чувах устните й как цъкат с неодобрение. Можех да усетя аромата на кардамоновите шушулки, които се бяха полепили по кърпата й за глава, докато беше стривала зърна кафе в хавана. Тя щеше да погали лицето ми с пръсти, загрубели от плевенето, жъненето и меленето на кафе в ръчната мелница.

 

 

Към единадесет часа Макс се успокои за японците, започна да работи и подхвана много дълъг разговор по телефона с един клиент. Когато жълтата никотинова смола започнеше да се стича по прозорците, значи шефът бе в добро настроение и готов за разговор.

Оставих на стола бледоморавата копринена пола, която шиех, и отидох при Макс. Трябва да го помоля за увеличение на заплатата, „което реално покрива покачилата се инфлация“. Мислех си за десет процента, без да си правя труда да смятам по колко прави това на месец.

— Макс, трябва да говоря с теб.

— Не сега. Подай ми ютията — каза той, като намести на носа си очилата с метални рамки.

Взех парната ютия и му я подадох.

Макс винаги е бил добър с мен. Беше ми предложил работа, когато никой друг не искаше да ме вземе, носеше ми подаръци и картички за Коледа и ми помагаше да си шия поли и панталони за мен. Усещаше и кога ще ме хване някое от дългите ми мълчания и тогава започваше да ми разказва смешки на развален английски с пакистански акцент. „Жена ти мръсна ли е? И моята е мръсница“. Аз не знаех дали да се смея, или да плача на шегите му. В крайна сметка успявах да се съвзема и казвах: „По-добре да вземем да поработим, защото клиентите ще започнат да се оплакват“.

— Макс, трябва да говоря с теб сега.

— Какво е толкова спешно?

Глътнах корем, поех си дълбоко дъх и казах с треперещ глас:

— Искам повишение.

— Какво? Я повтори!

— Искам повишение, Макс — помолих го аз.

Той притисна парната ютия върху сивата яка, изплю на пода топлийките, които държеше с устни, и каза:

— С това положение в момента не мога да ти дам повишение.

— Бизнесът върви добре.

— Да, но има проблеми с количествата в касата.

— Но ти винаги искаш заплащане в брой, никога не си приемал чекове.

— Виж, Салма, навън има много безработни английски младежи. Те биха се възползвали, ако им се даде шанс. Бъди благодарна за това, което ти се дава, скъпа.

Върнах се на стола си, взех бледоморавата копринена пола в скута си и продължих да тропосвам подгъва. Наистина трябваше да благодаря за това, което имах. Четири години работа и никакво повишение. Петстотин паунда на месец. Наемът ми е четирийсет и пет на седмица, отделно си плащам и сметките. Около шейсет паунда на седмица харча само за покрива над главата си, което заедно с другите плащания правеше около четиристотин на месец. Остават ми сто паунда за храна, за транспорт, да си купувам учебници и да плащам таксите в Свободния университет. Ако Макс ми дадеше още петдесет отгоре, нещата щяха да са малко по-лесни. Усетих, че съм спряла да тропосвам и се взирам във връзките на обувките си, които сякаш ставаха по-дълги и по-дълги. Или краката ми бяха изтънели, или връзките на обувките се разтягаха.

Макс беше зает да говори по телефона с жена си. „Скъпа, оставих парите на кухненската маса, преди да изляза“. Той подръпна шивашкия метър по-плътно около врата си. „Кой да ги е взел? Кучето?“ Забелязах, че по бледоморавата коприна има мокри петна. Ужасих се — веднъж се бях заклела никога да не плача пред хора. Изтичах надолу по стълбите към тоалетната, пуснах капака, дръпнах синджира на водата и седнах върху затворената тоалетна с лице, скрито в ръцете ми, подобно на глупава маймуна. Звукът от гъргоренето на течащата вода, която отново пълнеше казанчето, изпълни празното пространство на студената тоалетна. Клатушках се напред-назад, докато възвърна нормалното си състояние, измих ръцете и лицето си със студена вода, вързах си косата с гумения ластик, поех дълбоко дъх и забързах нагоре по стълбите. Трябваше да си потърся вечерна работа.

 

 

Затворих очи и си представих как загрубялата ръка на майка ми минава по лицето ми и изтрива като с гъба целия ми страх и гняв.

„Момиче е“ — съобщила акушерката и плюла на пода.

Не очаквала да получи голям бакшиш от това, че бебето, което е изродила, е момиче.

„Страданията на момичетата са от люлката, та чак до гроба“ — казал баща ми.

Майка ми ми беше разказвала, че е забравила всички родилни мъки в момента, в който й казали, че е родила момиче. Казваше, че когато видяла подпухналите ми затворени клепачи да се отварят за пръв път, нещо в сърцето й се променило завинаги. Тя ме слагаше да седна, разплиташе плитките ми, сипваше малко зехтин в шепите си, разтъркваше го и след това разресваше косата ми. „В името на Аллаха, Състрадателния и Милостивия“ — казваше тя и поливаше главата ми със студена вода, а след това търкаше със сапуна, опитвайки се да направи пяна. Миеше ме зад ушите, под мишниците, между краката и отзад. „Банята е студена, но разхлажда“ — пееше тя. „Очиствам те от големи и малки грехове“. След това ме изплакваше с чиста вода и ме бършеше с едно парче ленен плат, което баща ми й беше подарил като сватбен подарък. Когато ме облечеше, баща ми извикваше: „Салма, честита ти баня! Къде ми е целувката след къпане?“ Аз целувах ръката му, той ме вземаше и ме гушваше в топлия си скут.

 

 

— Обедната почивка си е моя и ще правя каквото си искам — казах припряно на Макс.

Той смучеше цигарата си и не каза нищо. Това определено означаваше „да“. Окачих чантата си на рамо, излязох от ателието и забързах надолу към парка пред катедралата. Небето се заоблачаваше, слънцето никъде не се виждаше, беше мъгливо. Едно кафене в средата на нищото, с някакви бели маси и столове, поставени, на тротоара, без слънчева светлина, с гледка към натовареното улично движение, се опитваше да изглежда като кръстопът на целия континент. Никак не приличаше на френското кафене, което бях видяла в далечината на пристанището в Марсилия. Много бизнесмени, облечени в сиви или сини костюми, които определено не бяха шити в нашето ателие, носеха вестници и нещо за обяд и отиваха към двора на катедралата. По-богатите отиваха на бара в хотела, а тези с по-малко пари се отправяха право към ливадата, сядаха на тревата и започваха да ядат сандвичите си с риба тон. Един мъж, облечен в черен смокинг с опашки, играеше степ под звуците на някаква стара мелодия.

О, как ми липсва мъжът, който бях!

Зашеметяващ ритъм.

О, няма ли да спреш да се закачаш с мен?

Възрастните дами го гледаха с копнеж и се разкикотиха, когато направи един труден скок.

 

 

Парвин попита портиера на общежитието за нещо, наречено „Жълти страници“, а той й подаде дебела жълта книга. Тя я разгърна набързо, като търсеше шивачи и ателиета за поправка на дрехи. Започна да чете:

— „Уипи Дж и Ко“ ООД, Услуги по поправка на дрехи, „Мей Доналд“, „Кингс“, „Шиене и поправки“, „Лордс Тейлърс“, „Екстър“. Това, последното, е на другия край на главната улица. Какво мислиш, Салма?

Свих рамене, от хапчетата всичко ми се струваше по-лесно.

— Защо не? — казах аз. — Но и ти трябва да дойдеш с мен.

— Естествено, утре сутринта, умнице — засмя се тя.

В далечината виждах върха на един стар дъб, блещукащ под слабото слънце. Чудех се как може всичко да израства до такива размери без нужната топлина от слънцето. Сигурно всичко бе във водата и в торовата отрова, за която ми бе разказала Парвин. Жълтите страници стояха отворени върху масата на раздел „Шива-чи“. Стаята беше чиста и подредена, но миризмата на мухъл трайно се бе настанила в нея. За няколко паунда, дадени ми от пастор Махони, който сега ходеше да се вижда с имигранти в затвора, си купих завивка за леглото — лилава със сребърни цветчета, изрисувани по краищата. Тази на Парвин бе на безброй оранжеви и златни линии. Тя отново започна да плаче нощем и понеже го правеше скришом, не можех да й кажа колко зелени са поляните, когато слънцето грее над тях, колко са бели облаците и колко безбрежна е синевата на небето. Не можех да й изсвиря „Да разтърсим крепостта“^[2]. Не можех да прокарам пръсти по лицето й. Просто лежах там под завивката си и слушах сподавените й ридания.

„Ако прекосяваш непозната река далече от дома си, наблюдавай течението и виж дали водите й са чисти. Оглеждай се за това как се държи конят ти, очаквай всеки миг нападение от засада.

В позната територия близо до дома си вглеждай се в сенките на отсрещния бряг и наблюдавай за движение във високите треви. Вслушвай се в дишането на тези от най-близкото ти обкръжение, внимавай за дебнещ убиец“ — четях аз. „Това произведение на Сузумено-Кумо е пример за японска хайку поезия, която обикновено е в кратка и сбита форма, фокусираща се единствено върху образа“.

Обедната ми почивка свършваше, затова допих изстиналото си кафе, затегнах капачката на джобния термос, изхвърлих опаковъчното фолио от сандвича в кошчето, напъхах книгата в чантата си и се върнах на работа. Когато се бях вслушвала в дишането на Хамдан, не бях внимавала за това как се държи, затова бях предадена и попаднах в клопка. Колкото до дебнещия убиец, той ме преследваше обратно по пътя за работа — обут в износени кожени сандали, с нозе, покрити с пустинен прахоляк, с дълги жълтеникави нокти, изпочупени и целите набити с мръсотия; пушката му висеше окачена на дясното му рамо, вървеше в крак с мен чак докато стигах до Лордс Тейлърс.