Тес Геритсън
В полунощ (6)

Четвърта глава

— Ти прекали, О’Хара! — Чарлз Амброуз стоеше пред затворената врата на кабинета си и демонстративно гледаше часовника си. — Освен това закъсняваш с двайсет минути!

Ник се пресегна да си закачи палтото без всякаква следа от притеснение.

— Много се извинявам. Просто нямаше как. Дъждът ни забави за около…

— Имаш ли някаква представа кой ме чакаше в офиса ми преди малко? Имаш ли изобщо някаква представа?

— Не. Кой?

— Едно коп… — Амброуз стреснато понижи гласа си. — Кой, ЦРУ, ето кой! Един тип Ван Дам. Звъня ми тази сутрин и искаше да му кажа каквото знам по случая Фонтейн. Какъв случай Фонтейн, питам го аз. И той трябваше да ми обясни какво става в собствения ми отдел! За бога, О’Хара! Какви, по дяволите, си въобразяваш, че ги вършиш?

Ник отвърна на погледа му напълно спокойно.

— Все ми се струваше, че си върша работата.

— Работата ти е да изкажеш съболезнованията ни на вдовицата и да транспортираш тялото. Това е всичко, точка на въпроса. Вместо това, от Ван Дам научавам, че си играеш на Джеймс Бонд и то със Сара Фонтейн.

— Наистина ходих на погребението. А след това откарах госпожа Фонтейн до тях. На мен не ми прилича на игра а ла Джеймс Бонд.

Вместо отговор Амброуз отвори със замах вратата на кабинета.

— Влизай вътре, О’Хара!

Без дори да трепне, Ник пристъпи в офиса. Щорите бяха вдигнати и последните лъчи бледа светлина падна върху раменете на мъжа, седнал на бюрото на Амброуз. Мъжът бе в средата на четиридесетте, и също като отминаващия ден, лишен от всякаква жизненост и цвят. Ръцете му бяха стиснати като за молитва. От Тим Грийнстайн нямаше и следа. Амброуз затвори вратата, промъкна се покрай Ник и се облегна отстрани на бюрото. Фактът, че Амброуз е трябвало да отстъпи бюрото си, говореше красноречиво за важността на узурпатора. „Този тип, помисли си Ник, е сигурно някоя клечка в ЦРУ.“

— Моля, седнете, господин О’Хара — заговори мъжът. — Казвам се Джонатан ван Дам. — Това си остана единственото, което той каза за себе си — името.

Ник си придърпа един стол, но това съвсем не бе знак на подчинение. Той просто нямаше да позволи да стърчи като наказан, докато го въртят на шиш.

Ван Дам спря на него безцветните си очи. След това взе кафяв плик от бюрото. В него се намираше работната характеристика на Ник.

— Надявам се, че не се притеснявате. Касае се за нещо дребно. — Ван Дам прелистваше извадената папка. — Я да видим. Работите в сектора вече осем години.

— Осем години и два месеца.

— Две години в Хондурас, две — в Кайро и четири — в Лондон. Все в консулската служба. Добри отзиви за работата ви, с изключение на две доста неблагоприятни докладни от личен характер. Тук се твърди, че в Хондурас вие сте… Проявявали сте прекалено голямо съчувствие към местните проблеми.

— Защото политиката ни там е за никъде.

Ван Дам се усмихна.

— Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че не сте първият, който го казва?

Усмивката на мъжа изненада Ник. Той погледна подозрително към Амброуз, който, както по всичко личеше, очакваше да разпънат подчинения му на кръст и сега по лицето му се четеше искрено разочарование.

Ван Дам се отпусна на стола.

— Господин О’Хара, в тази страна всеки има право на мнение. Уважавам хората, които имат собствено мнение. За съжаление обаче, собственото мнение не се поощрява в държавния сектор. Да не би това да е причината за втората докладна?

— Предполагам, че става въпрос за един инцидент в Лондон.

— Да, бъдете, ако обичате, по-конкретен.

— Сигурен съм, че Рой Потър е завел копие и при вас. Естествено с неговата версия.

— Разкажете ми вашата версия.

Ник се отпусна на стола и споменът за случката събуди гнева му.

— Случи се през седмицата, когато шефът на консулската служба Дан Либерман беше в провинцията. Аз го замествах. Мъж, на име Владимир Соколов, тайно се свърза с мен една нощ. Беше аташе в руското посолство в Лондон. А, да, бяхме се срещали и преди, нали знаете, на обичайните приеми. Винаги ми се е струвало, че е малко нервен. Притеснен. Тогава, той ме дръпна настрана, стана на един от техните… не знам как да го нарека, прием на посланика. Искаше да му осигуря закрила. Искаше да ни предаде информация, както прецених, ценна информация. Веднага повдигнах въпроса пред Рой Потър. — Ник погледна Амброуз. — Потър бе шеф на разузнаването в мисията ни в Лондон. — Отново извърна поглед към Ван Дам. — Както и да е, Потър реагира скептично. Искаше му се първо да използва Соколов като двоен агент. Сигурно, за да получи някои неподправени факти от руснаците. Опитах се да го убедя, че човекът наистина е в опасност. Семейството му, жена и две деца, също бяха в Лондон. Само че Потър реши да изчака, преди да му осигури закрила.

— Това е напълно разбираемо. Соколов имаш силни връзки в КГБ. Аз също бих поставил мотивите му под въпрос.

— Сериозно? Ако е бил изпратен от КГБ, защо тогава децата му го откриха мъртъв след няколко дни? Дори и руснаците не се отървават от оперативните си работници, без да имат добро основание. Вашите хора го хвърлиха на вълците.

— Работата ни е изпълнена с рискове, господин О’Хара. Понякога се случват и такива неща.

— Разбира се, че се случват. Но в този конкретен случай чувствах лична отговорност. Нямах никакво намерение да оставя Рой Потър да се измъкне просто така.

— Тук се казва, че между двамата е избухнал шумен скандал на стълбите в посолството. — Ван Дам поклати глава и се разсмя, докато четеше докладната. — Нарекли сте господин Потър със завидно количество… е, доста цветисти имена. О, боже, ето нещо, което никога преди не бях чувал. А и всички са ви чули.

— За това се признавам за виновен.

— Освен това, господин Потър твърди, че вие… ще цитирам: „полудял, извън контрол и склонен към насилие“, край на цитата.

— Не съм бил склонен към насилие.

Ван Дам затвори папката и се усмихна със съчувствие.

— Разбирам как сте се чувствали, господин О’Хара, когато са ви заобикаляли недостатъчно компетентни хора. Господ ми е свидетел, че и ден не минава, без да си задам въпроса как тази страна успява да се задържи над водата. И не говоря единствено за разузнаването. С всичко е така. Знаете ли, аз съм вдовец, и от жена си наследих доста голяма къща. Не успявам да си намеря прилична икономка, нито пък градинар, който да се грижи за азалиите. Понякога, докато съм на работа имам желание да вдигна ръце и да кажа „Я, стига! Ще свърша всичко по моя си начин, а правилата да вървят по дяволите!“. Не ви ли се е искало да постъпите така? Разбира се, че сте имали подобни моменти. Забелязвам, че не сте конформист, също като мен.

Ник усети, че го подвеждат в неблагоприятен за него разговор. Икономка ли? Азалии? Накъде биеше тоя?

— Преди да постъпите в Държавния департамент сте работили в Американския университет — каза Ван Дам.

— Бях асистент. Катедра по лингвистика.

— Ах, да, наистина, моля да ме извините. Вие сте всъщност доктор О’Хара, нали така?

— Това няма никакво значение.

— Дори и в университета сте проявявали независимост. Подобни черти не се променят. Господин Амброуз сподели, че някак не успявате да се приобщите към отдела. Вие сте аутсайдер. Предполагам понякога се чувствате доста самотен.

— Кажете, каквото имате да казвате, направо, господин Ван Дам.

— Искам да кажа, че за един самотен мъж може да се окаже… изкушение, да се обедини с други неконформисти. Освен това, в гнева си, може да бъдете убеден да сътрудничите на интереси, различни от нашите.

Ник застина.

— Не съм предател, ако за това намеквате.

— Не, не, съвсем не исках да кажа това. Самата дума ми е неприятна, предател. Толкова е неточна. Все пак определението за предател варира в зависимост от политическата ориентация.

— Известно ми е какво е предател, господин Ван Дам! Истина е, че не одобрявам голяма част от политиката ни, но това в никакъв случай не е повлияло на лоялността ми!

— Добре тогава. Може би сам ще ми обясните какво ви свързва със случая Фонтейн.

Ник се насили да си поеме дълбоко дъх. Най-сетне бяха стигнали до същността.

— Вършех си работата. Преди две седмици Джефри Фонтейн е загинал в Германия. Заех се с рутинната задача да позвъня на вдовицата. Някои от нещата, които тя ми каза, ме обезпокоиха. Пуснах името на Фонтейн в компютъра, просто проверка, нали разбирате. Оказа се, че остават доста празни места. Затова се обадих на един приятел…

— На господин Грийнстайн — допълни Ван Дам.

— Вижте, той няма нищо общо с цялата работа. Просто ми направи услуга. Имал някакъв приятел във ФБР, който проверил името Фонтейн. Оказало се, че няма много информация. А пък въпросите се оказаха много повече от отговорите. Затова отидох направо при вдовицата.

— Защо не се обърнахте към нас?

— Нямах никаква представа, че имате правомощия и в страната. От гледна точка на законите, искам да кажа.

За пръв път от началото на разговора, в очите на Ван Дам блесна раздразнение.

— Нали сам разбирате, че може да сте нанесли непоправима вреда?

— Не, не разбирам.

— Ние държахме всичко изкъсо. Сега, обаче, страхувам се, че тя е нащрек.

— Нащрек ли? Но Сара е също толкова в неведение, колкото и аз самият.

— Да не би това да е заключението на един шпионин аматьор?

— Убеден съм.

— Нямате представа за усложненията…

— Какви усложнения?

— Смъртта на Джефри Фонтейн още е под въпрос. А жена му може би знае много повече, отколкото си мислите. А и в този случай е заложено много повече, отколкото някога ще узнаете.

Ник го загледа озадачен. Какви ги говореше тоя? Джефри Фонтейн жив ли беше, или мъртъв? Възможно ли е Сара да бе толкова съвършена артистка, че напълно да го е заблудила?

— И какво толкова е заложено в този случай? — попита Ник.

— Нека просто да кажем, че може да има последствия в международен мащаб.

— Джефри Фонтейн шпионин ли е бил?

Ван Дам стисна устни и не отговори.

— Вижте — продължи Ник. — Мисля, че чух и видях достатъчно. Защо ме подлагате на разпит по един най-обикновен случай на консулската служба?

— Господин О’Хара, аз съм тук, за да задавам въпроси, а не да давам отговори.

— Моля да ме извините, че се намесих в една от стандартните ви операции.

— За дипломат, вие сте удивително недипломатичен. — Ван Дам се обърна към Амброуз. — Не мога да преценя дали е чист. Но съм съгласен с предложението ви.

Ник се намръщи.

— Какво предложение?

Амброуз прочисти гърлото си. Ник добре разбираше за какво става въпрос. Това бе сигурен знак за наближаващи неприятности.

— Когато прегледах досието ти — отвърна Амброуз, — на базата на последните ти… недискретни действия, преценихме, че ще бъде най-добре да си вземеш продължителна отпуска. Докато не докажем, че не си свързан с каквито и да е подривни действия, ще останеш в отпуска. Ако открием някакви доказателства или нещо по-сериозно от недискретност, ще се наложи отново да се срещнеш с господин Ван Дам. Да не говорим за Министерство на правосъдието.

На Ник не му бяха необходими допълнителни обяснения. Току-що бе заклеймен като предател. Логично би било да ги увери в невинността си и да си подаде оставката на мига. Само че нямаше земна сила, която да го накара да го стори пред Ван Дам.

Вместо това, той стана сковано.

— Разбирам. Това ли е всичко, господине?

— Това е всичко, О’Хара.

При този безцеремонен отговор, Ник се завъртя и излезе от кабинета. Така значи, помисли си той, докато крачеше по коридора към стаята, която допреди малко бе собственият му кабинет. След осем години в Държавния департамент, една дребна проява на любопитство бе довела до уволнението му.

Смешното бе, че като изключим факта, че го нарекоха предател, той никак не съжаляваше, че губи работата си. Всъщност, докато завърташе ключа на вратата, се почувства необичайно весел и доволен, сякаш някой бе смъкнал задушаващ товар от раменете му. Беше свободен. Решението, над което се бе блъскал толкова дълго, само му се предостави. Всъщност, то бе неизбежно.

Сега вече можеше да започне нов живот. Беше спестил достатъчно пари, които да му стигнат за около шест месеца. Ще помисли дали да не се върне в университета. Последните осем години го бяха заредили със значителна доза реализъм. Сега ще бъде много по-добър преподавател откогато и да е.

Прибираше си нещата от бюрото с широка усмивка. Изпразни чекмеджетата едно по едно, струпа всички ненужни неща, натрупани през годините в един кашон. След това добави десетките си списания, които бяха една малка част от огромната библиотека на човек, отдаден на фактите. С изненада усети, че си подсвирква. Тази вечер бе прекрасна и той смяташе да излезе и да се напие порядъчно. Като помисли малко, реши, че може да си спести махмурлука. Предстояха му прекалено много задачи, трябваше да открие доста отговори. Нямаше нищо против, че загуби работата си, но не беше съгласен да се примири, че лоялността му е била поставена под въпрос. Нещата трябваше да се изяснят, истината трябваше да се разкрие. Затова се налагаше отново да се срещне със Сара Фонтейн.

Тази задача не му бе неприятна. Истината бе, че с нетърпение очакваше цивилизования разговор с нея, може би докато вечерят заедно.

Желанието да я види бе огромно. Ник постави кашона върху бюрото и набра номера й. Както обикновено, попадна на телефонния секретар. Изруга, затвори и в този миг си спомни, че сам й бе предложил да отиде при приятелката си. Само ако знаеше телефона на приятелката…

Отпусна се на стола и се улови, че се е поддал на една от фантазиите си. Сара. От всички жени на света, да мисли именно за нея! Днес следобед, на гробищата, тя изглеждаше толкова безпомощна, толкова слаба, докато вървеше към него през мъглата. Не беше красива, а много, много уязвима. В колата се бе свила до него също като измръзнало мокро врабче. И тогава си свали очилата и го погледна. В момента, в който се взря в огромните й кехлибарени очи, нещо в него потръпна. „Някъде нещо греша, помисли си Ник. Правя огромна грешка. По един ненатрапчив начин, Сара Фонтейн е една от най-красивите жени, които някога съм срещал.“

Беше привлечен от нея, а това си бе истинска глупост. При всички тези неясноти около съпруга й, а и около нея самата, Ник имаше достатъчно основания да сдържа чувствата си. А ето че сега, докато седеше отпуснат на стола, вдигнал крака на бюрото, не се сдържа и се отдаде на онези въображаеми образи, които създават самотните мъже. Представи си я в своя апартамент, в спалнята, медната й коса разстлана по раменете. Видя изражението в очите й, срамежливост, притеснение, а някъде зад тях притаено нетърпение. Ръцете й са студени. Ще ги допре до кожата си, за да ги стопли. Тогава тя…

— Ник!

Фантазията се разпиля, когато Тим Грийнстайн влезе в кабинета.

— Какво правиш още тук?

Ник го погледна с изненада.

— Ти какво си мислиш, че правя? Почиствам си бюрото.

— Почистваш си… да не би да искаш да кажеш, че са те уволнили?

— Горе-долу същото. Приканиха ме да си взема „продължителна отпуска“, както Амброуз любезно формулира нещата.

— Ей че гадна работа! — Тим се стовари на един стол. Изглеждаше необичайно пребледнял, сякаш нещо го бе разтърсило до дъното на душата.

— А ти къде беше? — попита Ник. — Мислех, че ще се видим в кабинета на Амброуз.

— Викна ме шефът. И ФБР бяха там. И ЦРУ. Не беше много приятно. Дори ме заплашиха, че ще ми отнемат компютърната карта за достъп. Искам да кажа… жестока работа!

Ник поклати глава и въздъхна.

— За всичко съм виновен аз. Извинявай, Тим. Изглежда нахлухме в забранена територия. Ами приятелят ти във ФБР и него ли са го скастрили?

— Не. Странното е, че той ще се отърве от цялата тази смрад, чист като сълза. Знаеш ли, като се е заровил в тази работа е подразнил ЦРУ. Там, в Бюрото, винаги получаваш бонус, когато успееш да натопиш Управлението. — Тим се разсмя, но нещо в гласа му притесни Ник. Смехът на приятеля му заглъхна.

— Какво всъщност става, Тим?

— Работата е лоша, Ник. Разбутали сме гнездо на оси.

— Значи става въпрос за шпионаж. И преди сме си имали работа с шпиони. Какво толкова има при Джефри Фонтейн?

— Понятие нямам. А и хич не искам да разбирам повече от това, което знам.

— Къде ти се изпари любопитството?

— Изпари се завинаги. И твоето трябва да се изпари.

— Аз проявявам личен интерес към този случай.

— Спасявай се, Ник. За твое добро ти го казвам. Този случай ще ти провали цялата кариера.

— Кариерата ми е вече провалена. Вече съм свободен гражданин, не го забравяй! Сега смятам да прекарам малко повече време със Сара Фонтейн.

— Ник, като на приятел ти го казвам, забрави я. Грешиш по отношение на тази жена. Тя съвсем не е невинната душичка, за която се представя.

— Всички ми го повтарят. Само че единствено аз съм прекарал малко време с нея.

— Слушай ме, грешиш. Разбери!

Остротата в гласа на Тим учуди Ник. „Какво става тук?“, помисли си той. „Какво ли се е случило?“ Приведе се напред и погледна приятеля си право в очите.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Тим? — попита спокойно той.

По лицето на мъжа се изписа нещастно изражение.

— Тя вече те преметна, Ник. Приятелят ми от ФБР я държи под око. Къде ходи. С кого се среща. Той току-що ми се обади и ми каза…

— Какво ти е казал?

— Тя знае нещо. Няма друго обяснение за постъпката й.

— По дяволите, Тим! Какво се е случило?

— Малко след като си си тръгнал от апартамента й, тя е поръчала такси за летището. Взела е самолет.

Ник не можеше да повярва. Сара е заминала? Защо?

— Къде е отишла? — попита рязко той.

Тим го погледна със съжаление.

— В Лондон.

 

 

Лондон. Това бе най-логичното място, от което да започне. Поне така й се струваше на Сара. Лондон бе любимият град на Джефри, град със зелени паркове и калдъръмени алеи, улици, по които мъже в строги черни костюми и цилиндри се разминават със сикхи в тюрбани. Беше й разказвал за катедралата Сейнт Пол, за купола й, който се извисява над покривите, за жълтите и червени лалета, покрили Риджънтс парк, за Сохо, където винаги звучат музика и смях. Беше слушала за всичко това, и докато разглеждаше непознатия град през прозореца на таксито, усети същата тръпка, която Джефри сигурно бе усещал всеки път, когато идваше отново в Лондон. Забеляза широките чисти улици и черните чадъри, които се поклащаха отстрани по тротоарите. Бледа мъгла бе обвила всичко, а първите цветя в парковете бяха надигнали глави. Ако е в опасност, той ще се скрие тук.

Таксито я остави на улица „Странд“ пред хотел „Савой“. Рецепционистката, млада симпатична жена в спретнато сако, вдигна поглед и й се усмихна. Да, отвърна тя на въпроса на Сара, има свободни стаи. Туристическият наплив все още не е започнал.

Сара попълваше бланката за регистрация, когато подхвърли небрежно:

— Между другото, съпругът ми бе отседнал тук преди около две седмици.

— Наистина ли? — Момичето се взря към името й. — О, да! Вие сте госпожа Фонтейн? Да не би съпругът ви да е Джефри Фонтейн?

— Да. Спомняте ли си го?

— Разбира се, че си го спомням, госпожо! Съпругът ви е редовен клиент. Изключително приятен човек. Странно, никога не съм си представяла, че сте американка. Все си мислех… — Тя замълча и насочи вниманието си към бланката, която Сара бе попълнила. — Съпругът ви ще бъде ли с вас в Лондон?

— Не, няма. — Сара се поколеба. — Всъщност очаквах да има някакви съобщения. Бихте ли проверили?

Рецепционистката погледна към мястото на таблото.

— Нищо не е оставено.

— Значи никой не се е обаждал? Нито за него, нито за мен?

— Щяха да са на таблото. Съжалявам. — Момичето отново се зае с работата си.

Сара се умълча. Ами сега? Да претърси хотелската му стая ли? Само че тя е била почистена преди седмици.

— Дори и да имаше някое съобщение, щяхме да го препратим към къщата ви в Маргейт. Винаги постъпваме така.

Сара притвори изумено очи.

— Маргейт ли?

Чиновничката бе прекалено заета със записването на новата информация и не вдигна поглед.

— Да.

Каква къща в Маргейт, чудеше се Сара. Нима Джефри е имал жилище тук в Англия, за което никога не й е споменавал?

Момичето все още пишеше. Сара се вгледа в ръцете си, облегнати на рецепцията и си пожела да успее да излъже убедително.

— Надявам се… Нали адресът е точен — попита тя. — Все още сме в Маргейт, но ние… Ами миналия месец се преместихме.

— О, боже — въздъхна момичето и се отправи към офиса отзад. — Ще проверя дали имаме новия ви адрес… — След малко тя се появи с бланка за регистрации. — „Уитстейбъл Лейн“ 25. Това новият или старият адрес е?

Сара не отговори. Трябваше на всяка цена да запомни този адрес.

— Госпожо Фонтейн? — повика я момичето.

— Съвсем точен — отвърна Сара, повдигна бързо куфара и се отправи към асансьора.

— Госпожо Фонтейн, недейте сама! Ще извикам пиколо…

Сара вече влизаше в асансьора.

— „Уитстейбъл Лейн“ 25 — повтаряше си шепнешком тя, докато чакаше вратата да се затвори. — „Уитстейбъл Лейн“ 25…

Дали там ще намери Джефри?

Морските вълни се плискаха в белите скали. От непавираната пътека, по която вървеше, Сара виждаше как се разбиват долу в ниското. Яростта им я плашеше. Слънцето вече бе успяло да проникне през мъглата и тя забеляза в градините около къщите цъфналите цветя, несмущавани от соления морски въздух и каменистата почва.

В самия край на „Уитстейбъл Лейн“, Сара откри къщата, която търсеше. Приличаше на малка хижа, сгушена зад бяла дървена ограда. В малката градина отзад, сред ярките главици на невенчетата и метличината бяха избуяли розови храсти. Монотонното потракване на градинска ножица привлече вниманието й към едната страна на къщата, където възрастен човек подрязваше живия плет.

— Здравейте! — провикна се тя през оградата.

Възрастният мъж се изправи и погледна към нея.

— Търся Джефри Фонтейн — каза тя.

— Нема го фкъщи, гуспоице.

Ръцете на Сара се разтрепериха. Значи Джефри е бил тук. Но защо, недоумяваше тя. Защо му трябва да поддържа тази къща, която е толкова далече от работата му в Лондон?

— Къде мога да го намеря? — попита тя.

— Съвсем не знам.

— А знаете ли кога ще се прибере?

Старецът сви рамене.

— Нито той, нито гуспужата ми казват ще идват ли, нема ли да идват.

— Госпожата ли казахте? — попита глупаво тя.

— А-ха. Гуспужа Фонтейн.

— Искате да кажете съпругата му?

Старецът я погледна така, сякаш пред него стоеше някой малоумен.

— А-ха — отвърна бавно той. — Така ще да е. Освен ако не ви е поразвинтена фантазията, за да решите, че е майка му, ама тя е въз младичка за тая работа. — Той внезапно избухна в смях, сякаш цялата работа бе напълно нелепа.

Сара бе стиснала дървената ограда толкова силно, че летвите се врязаха в дланите й. В ушите й се надигаше оглушителен шум, сякаш я бе погълнала вълна, която я теглеше към дъното. С треперещи ръце тя бръкна в чантата си и извади снимка на Джефри.

— Това ли е господин Фонтейн? — попита дрезгаво тя.

— Съвсем същият. Да знаете, страшно помня лица.

Тя трепереше толкова силно, че едва успя да прибере снимката в чантата си. Отново се хвана за оградата и се опита да асимилира казаното от стареца. Чутото бе като шок за нея и едва успя да потисне болката.

Друга жена. Не я ли беше питал някой за друга жена? Не успя да си спомни. О, да, попита я Ник О’Хара. Той се чудеше дали няма друга жена. За него предположението си беше напълно логично, а тя му се бе разсърдила.

Ник О’Хара се оказа прав. Тя е била и сляпа, и глупава.

Не знаеше колко време е стояла сред невените. Беше загубила представа за времето и мястото. Всичко по нея, и ръцете, и краката, дори лицето, беше изтръпнало. Нямаше да може да издържи повече болка. Ако имаше още, сигурно щеше да полудее.

Едва когато старецът я извика за трети път, тя го чу.

— Гуспоице? Гуспоице? Да ви пумогнъ ли?

Все още като замаяна, Сара го погледна.

— Не. Не, ще се оправя.

— Сигурна ли сте?

— Да, само… моля ви, трябва да намеря семейство Фонтейн.

— Наистина ни знам, гуспоице. Гуспужата си взе чантите и преди две седмици отиде някъде.

— Къде е заминала?

— Хич и не ми оставя адреса там, където е тръгнала.

Сара бръкна в чантата си за лист и написа на него името си и хотела.

— Ако тя, ако който и да е от тях се появи, моля ви, кажете им да ми се обадят незабавно. Много ви моля.

— Дадено, гуспоице. — Мъжът сгъна листа, без дори да го погледне и го пъхна в джоба си.

Също като пияна, тя се заклатушка към пътя. В самото начало на „Уитстейбъл Лейн“, Сара забеляза пощенските кутии. Погледна през рамо, видя, че старецът отново се е заел с подрязването на живия плет. Надникна в пощенската кутия, на която бе написано 25 и откри единствено каталог на лондонски универсален магазин. Беше адресиран до госпожа Ив Фонтейн.

Иви.

Неведнъж Джефри бе наричал Сара с това име.

Тя върна каталога в кутията. Разплака се, докато слизаше по скалистата пътека към гарата на Маргейт.

Шест часа по-късно, уморена, изпълнена с празнота и много гладна, Сара влезе в стаята си в хотел „Савой“. Телефонът звънеше.

— Ало? — каза тя.

— Сара Фонтейн? — Обаждаше се жена. Гласът й бе нисък и дрезгав.

— Да.

— Джефри има един белег по рождение, на лявото рамо. Как изглежда?

— Но…

— Как изглежда?

— Беше… Приличаше на полумесец. Ив ли се обажда?

— „Агнето и розата“. На улица „Дорсет“. В девет.

— Почакайте… Ив?

Щрак.

Сара погледна часовника си. Имаше половин час, за да стигне на улица „Дорсет“.