Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Call After Midnight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Тес Геритсън. В полунощ

Американска. Първо издание

ИК „Коломбина прес“, София, 2002

Редактор: Теодора Давидова

Художествено оформление: Кръстьо Кръстев

ISBN: 954-706-104-6

История

  1. — Добавяне

Девета глава

В задимената кръчма се носеше весел смях. Двамата седяха на клатушкаща се маса и пиеха бутилка бургундско. Виното бе силно и тръпчиво, селско вино, помисли си Сара, докато допиваше третата си чаша. Заведението изведнъж бе станало прекалено топло и прекалено светло. На съседната маса няколко старци си разказваха за отминали времена над хляб и вино и смехът им ехтеше в ушите й. Проскубана котка се промъкна между столовете и се настани над паничката с мляко до бара. Сара жадно поглъщаше новите впечатления и звуци. Колко бе хубаво да се криеш. Колко бе хубаво да си отново сред хората, макар и само за една нощ! Дори петната от восък по покривката й се сториха много красиви.

През мъглата цигарен дим, тя забеляза, че Ник й се усмихва. Раменете му бяха уморено отпуснати като на човек, който се е трудил дълго и неуморно цял живот. Страните му бяха потъмнели от наболата брада, небръсната цял един ден. Не можеше да повярва, че това е същият мъж, с когото се запозна в лъскавия кабинет само преди две седмици. Но и тя тогава не бе същата жена. Страхът и обстоятелствата ги бяха променили и двамата.

— Добре се справи с яденето — отбеляза той и кимна към празната чиния. — Сега по-добре ли се чувстваш?

— Много по-добре. Бях гладна като вълк.

— Кафе?

— След малко. Искам да си допия виното.

Той поклати глава, пресегна се и отмести чашата й настрана.

— Не е ли по-добре да спреш? Не можем да си позволим да сме небрежни.

Тя погледна преместената чаша с раздразнение. Както обикновено, Ник О’Хара се опитваше да я командва. Крайно време беше да окаже някаква съпротива. Пресегна се и демонстративно придърпа чашата.

— Никога през живота си не съм била пияна — каза тя.

— Сега не е моментът да пробваш.

Тя го погледна непреклонно и отпи.

— Това да не ти е хоби? Да нареждаш на хората какво да правят?

— Какво искаш да кажеш?

— Още от първия ден, в който се запознахме, контролираш всичко, не е ли така?

— Контролирам тебе или нещата?

— И двете.

— Ами. Гениалната идея да отскочиш до Лондон бе твоя. Да не би да си забравила?

— Още не си ми казал защо тръгна след мен. Бил си ми ядосан, това ли е?

— Бях направо побеснял.

— Затова ли дойде? За да ми извиеш врата?

— Ако трябва да съм честен, мина ми през ума. — Той повдигна чашата вино към устните си и загледа Сара над ръба. — После размислих.

— Защо?

— Заради начина, по който изглеждаше в полицейското управление. Беше толкова изоставена, така беззащитна.

— Мога да съм много по-силна, отколкото си мислиш.

— Така ли?

— Не съм дете, Ник. На трийсет и две съм. Винаги съм се грижила сама за себе си.

— Не казвам, че си некадърна. Ти си изключително умна жена. Високо уважаван изследовател.

— Ти пък откъде знаеш?

— Прегледах секретното ти досие.

— А, ясно. Това мистериозно досие. И какво научи?

Той се отпусна на стола.

— Чакай да помисля. Сара Джилиън Фонтейн, завършила университета в Чикаго. Съавтор на шест изследователски доклада в областта на микробиологията. Успехи при спечелването на стипендии през последните две години, което не е никак зле като се има предвид колко са затегнали държавния бюджет. Очевидно си умна. — Той поспря. После добави тихо: — Освен това ми се струва, че имаш нужда от моята помощ.

Замълчаха, когато келнерът мина, за да прибере сметката. Когато човекът се отдалечи, Ник продължи напълно сериозно:

— Много добре ми е известно, че можеш и сама да се грижиш за себе си, Сара. Когато всичко е наред. Но сега нещата са доста объркани.

Нямаше смисъл да противоречи.

— Добре — въздъхна тя. — Признавам си, Ник. Уплашена съм. Освен това съм уморена. Писна ми все да внимавам. Писна ми да се оглеждам, преди да направя и крачка на улицата. Вече не знам кой е приятел и кой — враг. — Погледна го сериозно. — Но недей да ме подценяваш. Готова съм да направя каквото е необходимо, за да остана жива.

— Добре. Защото преди всичко това да свърши, може да се наложи да се превърнеш в още пет различни жени. Не забравяй, че вече не си Сара Фонтейн. Не би могла да бъдеш, поне не и на обществени места. Затова забрави за Сара.

— Как?

— Измисли си някоя друга. Изпипай всички детайли. Бъди тази нова личност. Сега опиши самата себе си: Коя си ти?

За момент тя се замисли.

— Аз съм съпруга на рибар… и се опитвам да свързвам двата края…

— После?

— Животът ми не е лек. Много съм уморена. Имам и деца. Шест деца, които не спират да пищят.

— Така е добре. Продължавай.

— Съпругът ми, той… — Тя насочи поглед към Ник. — Искам да кажа ти… ти не си стоиш много вкъщи.

— Било е достатъчно често, за да ти направя шест деца — изтъкна той с усмивка.

— Апартаментът ни е претъпкан. И всички се надвикваме.

— Щастливи ли сме?

— Не знам. Щастливи ли сме?

Той килна замислено глава.

— След като аз представлявам половината от това измислено семейство, поне да си кажа мнението. Да, щастливи сме. Обичам си децата, петте момичета и момчето. Обичам и жена си. Често обаче съм пиян и не съм много нежен.

— Биеш ли ме?

— Когато си го заслужаваш. — След това добави нежно: — После обаче, много, много съжалявам.

В същия миг погледите им се преплетоха, по начина по който двама непознати се вглеждат един в друг и откриват, че се познават добре. Очите му се промениха. Тя се зачуди какво ли ще бъде усещането да бъде под него в твърдото им легло. Прииска й се да бъде притисната под тежестта на тялото му. Въпреки че Джефри бе нежен любовник, у него имаше студенина и безразличие. Знаеше, че Ник ще бъде различен. Сигурно ще я подчини с един замах.

С несигурни пръсти тя посегна към чашата.

— Колко дълго сме женени? — попита тя.

— Четиринайсет години. Аз бях на двайсет и четири. А ти… само на осемнайсет.

— Сигурна съм, че мама не е била очарована.

— Нито пък моята. Но това няма значение. — Той обви ръката й със своята. От допира му, дланта й изтръпна. — Бяхме луди един за друг.

Нещо в гласа му я накара да замълчи. Играта, започнала уж на шега в началото, кой знае как се промени. Тя усети бученето на кръвта в ушите си, усети как всичко около нея се разтапя — и заведението, пълно с непознати, и смехът, и димът. Пред погледа й останаха само лицето и очите на Ник, лъскави като сребро, загледани в нея.

— Да — повтори той, толкова тихо, че тя едва улови думата. — Бяхме луди един за друг.

Звукът от чашата, която тя изпусна на масата я върна към действителността. Тя наблюдаваше в захлас как бургундското се разлива по покривката. Шумът в кръчмата изведнъж набъбна и я обгърна.

Ник вече бе скочил, стиснал някаква салфетка. Тя остана да седи смълчана, докато той попиваше разсипаното. „Аз съм пияна, помисли си тя. Сигурно съм пияна, щом се държа така.“

— Сара? Какво има?

Тя блъсна стола назад и се втурна навън. Нощният въздух й подейства като студена плесница. По средата на алеята пред заведението, тя чу стъпките на Ник. Той тичаше след нея. Не спря, докато не я хвана и завъртя към себе си. Намираха се в средата на някакъв площад. Сградите наоколо блестяха като златни на светлината на лампите. Около затворилите колички за цветя лежаха пръснати смачкани цветни листенца, от които се разнасяше аромат.

— Сара, чуй ме.

— Това е измислица, Ник! — каза тя, докато се опитваше да се отскубне от него. — Нищо повече! Една глупава игра, която измислихме!

— Не, това вече не е игра. Не и за мен.

Той я привлече до себе си толкова рязко, че не й остана време да се съпротивлява или дори да почувства изненада. Усещаше единствено, че е замаяна, че пропада в тъмнината, усети как се отпуска на гърдите му. Не й остана време да се отдръпне и дори да си поеме дъх.

Ник имаше вкус на вино, на силното селско бургундско, а тя се остави на опиянението. Опита се да разбере какво точно чувства, но в този момент нямаше никаква логика. Устните й се разтвориха. Ръцете й се сплетоха зад врата му и тя усети, че косата му е мокра.

— Сара, о, Сара — простена той и се отдръпна, за да я погледне. — Това вече не е игра. Това е наистина. По-истинско от всичко друго, което съм изпитвал.

— Страхувам се, Ник. Страхувам се да не направя нова грешка. Както стана с Джефри…

— Аз не съм Джефри. По дяволите, аз съм обикновен човек, който наближава средна възраст, а и не съм много богат. Не и особено умен. Просто… Сара, аз съм самотник. От толкова време съм все сам. Желая те. Толкова много те желая, че съм готов и в ада да вляза…

С въздишка я привлече към себе си. Тя зарови лице в смрадливото палто, но миризмата вече не я притесняваше. За нея имаше значение единствено Ник, че се е облегнала на рамото му, че ръцете му я притискаха.

Ръменето премина в истински дъжд и капките се посипаха по паважа. През смях, Ник и Сара затичаха покрай осветени прозорци, покрай влюбени, приютили се под чадъри, покрай някаква фурна, от която се носеше аромат на пресен хляб и кафе.

Когато се изкачиха по стълбите до стаята, и двамата бяха съвършено мокри. Тя застана до леглото, а дъждовната вода се стичаше от дрехите й, докато чакаше Ник да заключи вратата. Той се извърна и я загледа мълчаливо, докато тя сваляше перуката и разпускаше косата си. Влажните медни кичури се посипаха на вълни по раменете й. Светлината хвърляше странни отблясъци по лицето й. Водата се стичаше по мократа й коса, надолу по бузите.

Той се приближи към нея с бляскави очи. Когато докосна лицето й, тя потръпна. Той нежно покри устните й със своите. Сара отново усети вкуса на вино, а след това и дъждовните капки, които се стичаха по бузата му към нейните устни. Ръцете му се плъзнаха по врата й, до най-горното копче на роклята. Разкопча го, след това мина на следващото и така едно по едно, докато роклята се разтвори. Пръстите му се плъзнаха под вълнената материя. Той пое едната й гърда в дланта си.

Сега и двамата тръпнеха, но под мокрите дрехи, възпламененият огън вече бе лумнал.

Той се измъкна от палтото и го остави да падне на пода. Мократа му риза бе студена като лед до голите й гърди. Крушката над тях сякаш се поклащаше и разпращаше приглушена светлина. Двамата се отпуснаха на матрака и пружината изскърца, когато той легна до нея. Нетърпеливите му пръсти разтвориха ризата и той я метна на пода. Сара си спомни за какво бе мислила по-рано тази вечер, че Ник няма да бъде нежен, че ще я подчини със замах.

Наистина ли искаше той да го направи? Тя го желаеше не по-малко силно и той го усещаше! Усещаше също така и объркването й. Намръщи се, отдръпна се и я погледна.

— Сара, ти трепериш — прошепна той. — Защо?

— Страхувам се, Ник.

— От какво? От мен ли?

— Не знам. От себе си, май… Страхувам се, че ще се чувствам виновна.

— Защото сме се любили?

Тя стисна очи.

— О, господи, какво правя аз? Той е жив, Ник! Съпругът ми е жив…

Ръката му бавно се отдръпна от гърдата й и се премести към лицето, за да я накара да го погледне. Взираше се в нея и се опитваше да проникне отвъд очите, в ума й. Този поглед разруши цялата й защита. Никога преди не се бе чувствала толкова гола.

— Кой съпруг, Сара? Саймън Данс? Джефри? Един призрак, който никога не е съществувал?

— Той не е призрак, а истински човек.

— И ти наричаш това, в което си била въвлечена, брак?

Тя поклати глава.

— Не. Не съм чак толкова глупава.

— Тогава забрави го, Сара! — Той притисна устни към челото й и тя усети топлия му дъх в косата си. — Изхвърли тези спомени. Те не са истински. Продължи живота си.

— Но част от мен все още си задава въпроса… — Тя въздъхна. — Научих нещо за себе си, Ник, нещо, което никак не ми харесва. Обичала съм една илюзия. Той е бил точно това, нищо повече от една мечта. А на мен толкова ми се искаше да е истина. Искаше ми се да е истински, защото имах нужда от него. — Тя тъжно поклати глава. — Нужда. Точно това ни унищожава. Заслепява ни за всичко друго. А сега имам нужда от теб.

— И това толкова ли е лошо?

— Вече не съм сигурна какви са ми мотивите. Дали се влюбвам в теб? Или просто се самоубеждавам, защото имам нужда от теб?

Бавно и с нежелание Ник започна да закопчава роклята.

— Няма да разбереш отговора на този въпрос — отвърна той, — докато не си в пълна безопасност. Не и докато нямаш възможност да ме оставиш, когато пожелаеш. Едва тогава ще знаеш със сигурност.

Тя докосна устните му.

— Не че не те желая, Ник. Просто… — Думите й заглъхнаха.

Той забеляза вътрешната борба в очите й, тези доверчиви очи, които не криеха никакви тайни. Желаеше я. Това желание бе толкова силно, че само като я погледнеше у него се събуждаше остър глад. Желаеше я, но времето и обстоятелствата не бяха подходящи. Тя все още бе в шок. Дори и да не бе имала съпруг, Ник не си въобразяваше, че Сара е жена, която лесно би се отдала на някой мъж.

— Ти си разочарован — каза тихо тя.

Той си наложи да се усмихне.

— Признавам, така е.

— Просто…

— Недей — накара я той да замълчи. — Няма нужда да ми обясняваш. Полежи тук до мен. Нека да те прегърна.

Тя зарови лице в топлото му голо рамо.

— Ник, моят ангел-хранител.

Той се засмя бързо и тихо.

— А пък аз бях готов да запокитя прашасалия ореол.

Двамата лежаха мълчаливо, а лумналите пламъци бавно отмираха и стихваха в тлееща жарава. Защо не можеха да си намерят някоя хижа, обградена с морава, където никой няма да ги намери? Това бяха опасни, нереалистични мечти. Дори и да се сбъднеха, тя нямаше да е доволна. Не и докато не разгадаеше миналото. Не и докато все още таеше съмнения по отношение на Джефри.

— Какво ще правим, Ник? — прошепна тя.

— Мисля по въпроса.

— Не можем да продължим да бягаме.

— Не можем. Парите ще ни стигнат може би за няколко месеца. Но дори и да ни стигнат завинаги, това винаги ще ни заплашва. Ти все ще се чудиш. Никога няма да си свободна… — Той я погледна напрегнато. — Трябва да затвориш тази страница от живота си — обясни той. — А за да го сториш, трябва да го открием.

Все едно да бе казал, че трябва да полетят до луната. Беше еднакво непосилна задача. Как биха могли да претърсят цяла Европа заради един човек? И което беше по-лошо, как да го намерят, без да ги заловят? И двамата бяха неопитни, попаднали против волята си в игра с невидими участници и неизвестни залози, освен един — техният живот.

— Няма кой знае колко, на което да се опрем — каза Ник. — Днес се наложи да рискувам. Обадих се на Рой Потър.

Тя рязко се дръпна от ръцете му и се вгледа в него.

— Обадил си се на него?

— От един уличен телефон в града. Виж, той вече знае, че сме в Брюксел. Сигурно е получил и разпечатка от банковите ни сметки. Обзалагам се, че парите, които теглихме, вече мигат на някой от компютрите в ЦРУ.

— Защо му се обади? Мислех, че му нямаш доверие!

— Нямам му доверие. Ами ако греша? Ако той наистина е честен човек? Това обаждане поне ще го накара да се замисли. Сега ще си огледа хората, ако вече не го е направил.

— Той ще започне да ни търси…

— Брюксел е голям град. А ние винаги можем да се преместим. — Погледът му стана напрегнат. — Сара, аз може да имам всичките връзки на света, но всичко останало зависи от теб. Ти си била женена за Джефри. Мисли, Сара. Къде би могъл да отиде?

— Мислила съм толкова много. Наистина не знам.

— Възможно ли е да ти е оставил някакво съобщение? На място, където не си се сетила да погледнеш?

— У мен е само чантата ми.

— Тогава започваме с нея.

Тя дръпна чантата от нощното шкафче и я изтърси на леглото. От нея се изсипа обичайният хаос, който цареше в дамските чанти, и неплатените сметки, които бяха взели от пощенската кутия на Ив.

Ник взе портфейла и погледна въпросително.

— Давай — каза тя. — Нямам никакви тайни. Не и от теб.

Той измъкна кредитните карти една по една, а след това и снимките. За няколко секунди остана вгледан в снимката на Джефри, а после я постави на леглото. С годините в портфейла се бяха натрупали снимки на племенници и сега те всички се разпиляха.

— Ти носиш цял албум в себе си — отбеляза той.

— Сърце не ми дава да ги изхвърля. Ти никакви снимки ли не носиш?

— Само шофьорската си книжка.

Докато той прехвърляше листчетата, тя прерови всички джобчета — телефонни номера, визитки, дребни спомени — и през всичкото време се чудеше защо той не носи снимки. Толкова ли неприятен е бил разводът му? И защо не е имало други жени оттогава? Това й напомни колко малко знае за него.

Сложи си очилата и започна да отваря пощата, адресирана до Ив.

Сметките бяха три. След като огледа електричеството, тя прегледа изпратената кредитна сметка. Ив бе използвала картата само два пъти този месец. И двете покупки бяха от Хародс, и двете бяха типично женски.

Отвори и третата сметка. Тя бе за телефона. Бързо огледа сумите и се готвеше да я остави при другите две, когато една дума накрая привлече вниманието й — Берлин. Беше разговор с чужбина, някаква вечер преди две седмици.

Тя сграбчи ръката на Ник.

— Я погледни тук! Последното.

Очите му се разшириха и той дръпна бележката от ръката й.

— Разговорът е от деня на пожара.

— Тя ми каза, че се е опитвала да му се обади, помниш ли? Сигурно е знаела къде в Берлин да го намери.

— Как може да прояви такава небрежност и да остави следа?

— Може да не е звъняла директно на него. Може би обаждането е до някой посредник. Свръзка. Нито е знаела какво му се е случило нито пък къде е. Ник, тя сигурно е била обезумяла от притеснение… затова се е обаждала в Берлин. Интересно на кого ли е този номер?

— Не можем да се обадим. Все още не.

— Защо не?

— Обаждане от чужбина на този етап би уплашило всяка свръзка. Ще изчакаме, докато пристигнем в Берлин. — Той започна да прибира нещата й в чантата. — Утре тръгваме. В Дюселдорф ще се качим на експреса. Аз ще купя всички билети. Най-добре е да се качим отделно и да се срещнем във влака.

— А като стигнем в Берлин?

— Ще се обадя на този номер и ще разберем кой е там. Имам един стар приятел в консулството в Берлин, Уес Коригън. Той може и да ни свърши черната работа.

— Сигурен ли си, че може да му се има доверие?

— Мисля, че да. Бяхме заедно в Хондурас. Той беше добър…

— Нали каза, че не можем да имаме доверие на никого?

Той кимна сериозно.

— Нямаме друг избор, Сара. Трябва да поемем този риск. Разчитам на едно приятелство… — Той внезапно забеляза тревогата в очите й. Без да каже и дума я привлече в ръцете си и я положи на възглавниците. Това бе само един неумел опит да изключи страха, обхванал и двамата.

— Какво ужасно чувство, да нямаш бъдеще — прошепна тя. — Щом се опитам да се вгледам напред, ми се привижда Ив.

— Ти не си Ив.

— Тъкмо това ме плаши. Ив знаеше какво прави. Била е обучена да оцелява. А ето че сега е мъртва. Какви са моите шансове?

— Ако това ще те успокои, имаш мен.

Тя докосна лицето му и се усмихна.

— Да, имам теб. Защо съм такава късметлийка?

— Сигурно това са вятърните мелници.

— Нищо не разбирам.

— Либерман каза, че са ме наричали Дон Кихот, защото все съм се сражавал с вятърни мелници. Смешна работа. Не съм и предполагал, че съм толкова смешен.

— Да не би аз да съм някоя от твоите вятърни мелници?

— Не. Ти не си. — Устните му потънаха в косата й. — Ти си много повече.

— Не е нужно да оставаш с мен, Ник. Те търсят мен. Можеш да се прибереш…

— Шшшт, Сара.

— Ако ме оставиш, ще те разбера. Наистина.

— И какво ще направиш сама? Не знаеш и дума на немски. Френският ти е… ами… доста странно звучи. Не, имаш нужда от мен.

Ето пак. Нужда. Да, той беше прав. Тя имаше нужда от него.

— Освен това — каза той. — Не мога да те оставя сама точно сега.

— Защо?

Той тихо се разсмя.

— Защото съм един безработен неудачник. Когато всичко свърши, смятам да живея на твой гръб.

Тя се изправи на лакът и го погледна. Той бе присвил сънено очи, а голата крушка хвърляше странни отблясъци по лицето му.

— Ник. Моят любим Дон Кихот. — Тя нежно сведе устни към неговите и го целуна. — Това е за Берлин — прошепна тя.

— Да — прошепна на свой ред той и я привлече към себе си. — За Берлин.

 

 

Свежо и красиво утро. Линиите на влака, които само преди малко бяха мокри, скучно сиви, внезапно проблеснаха в златно на светлината на ранобудното слънце. От релсите се издигаше пара. На перона, където бе застанала Сара, пътниците сваляха дъждобраните и шаловете си. Днес щеше да бъде един топъл и приятен априлски ден. Ученички в униформи се радваха на слънчевите лъчи със затворени очи, с лица, обърнати като цветни пъпки към слънцето. Зимата в Белгия бе дълга и влажна, и цялата страна копнееше за настъпването на пролетта.

Ник и Сара стояха на няколко метра разстояние един от друг на перона и от време на време се споглеждаха. Ник бе неузнаваем. С ниско нахлупената шапка и провисналата от ъгълчето на устата цигара, той се бе подпрял на една колона, намръщен на целия свят.

В далечината се чу потракването на приближаващ влак. Този сигнал привлече хората и те станаха от скамейките. Също като вълна се скупчиха на самия край на перона, докато влакът за Антверпен бавно спираше. Появи се цял поток слизащи. Имаше бизнесмени, облечени във вълнени костюми, студенти в стандартните сини дънки и раници, елегантни жени, които скоро щяха да се отправят към къщи, ръцете им заети с покупки.

От самия край на опашката Сара забеляза, че Ник смачка цигарата с ток и се качи. Секунда по-късно лицето му се появи на един прозорец. Дори не се погледнаха.

Опашката доближаваше. Още няколко метра и тя щеше да е на сигурно място във влака. И тогава, с периферното си зрение улови странен проблясък. Странен прилив на страх я накара да се обърне към светлината. Това бе слънчев лъч, отразен от непрозрачни очила.

Замръзна на мястото си. До гишето за билети стоеше мъж със светлоруса коса, вперил поглед във вратата на вагона. Въпреки че колоната на перона го скриваше, Сара зърна лицето и веднага го позна. Усети как се вледенява. Беше същият мъж, който я гледаше през прозореца на пежото. Мъжът със смъртоносната усмивка.

А тя бе точно пред погледа му.