Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Call After Midnight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Тес Геритсън. В полунощ

Американска. Първо издание

ИК „Коломбина прес“, София, 2002

Редактор: Теодора Давидова

Художествено оформление: Кръстьо Кръстев

ISBN: 954-706-104-6

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Вашингтон

Минаваше полунощ, когато телефонът звънна.

Сара го чу през дълбоката пелена на съня. Звукът сякаш идваше незнайно от колко далече, сякаш чуваше аларма, зазвучала в стая, до която не би могла да достигне. Наложи си да се събуди, но се оказа хваната в капана на един свят между съня и реалността. Трябваше да се обади. Знаеше, че това е съпругът й Джефри. Цяла вечер чака да чуе гласа му. Беше сряда вечер и по време на ежемесечните си командировки в Лондон, Джефри й звънеше вкъщи всяка сряда. Тази вечер обаче, тя се сгуши рано в леглото, защото подсмърчаше и кашляше, жертва на последния грипен вирус, повалил Вашингтон. Това бе Хонконгският грип А-63, който тя за най-голямо съжаление споделяше с половината от колегите в микробиологичната лаборатория. Остана седнала в леглото цял час, докато упорстваше да остане будна. За съжаление комбинацията от настинка и последното издание на списание „Микробиология“ й подейства по-бързо от което и да е приспивателно. След няколко минути вече се бе отпуснала на възглавницата, очилата все още стояха кацнали на носа й. Ще подремне за малко, обеща си тя, само да затвори очи… Сънят, обаче, я покори.

Събуди се стреснато и откри, че нощната лампа свети, а списание „Микробиология“ се бе нагънало на гърдите й. Очертанията на стаята бяха двойни и неясни. Повдигна очилата на носа си и погледна часовника върху нощното шкафче. Дванайсет и трийсет. Телефонът мълчеше. Сънувала ли беше?

Сграбчи нетърпеливо слушалката.

— Госпожа Сара Фонтейн? — чу тя мъжки глас.

Това не беше Джефри. Внезапен пристъп на паника я разтърси като токов удар. Беше се случило нещо ужасно. Тя веднага се изправи, вече напълно будна.

— Да, аз съм — отговори тя.

— Госпожо Фонтейн, обажда се Николас О’Хара от американския Държавен департамент. Съжалявам, че ви безпокоя в този час, но… — Той замълча. Това мълчание я ужаси, тъй като бе умишлено, личеше си, че е отиграно, един стратегически буфер, който я подготвя за предстоящия удар. — Страхувам се, че новините не са добри — довърши той.

Гърлото й се стегна. Искаше й се да изкрещи. „Просто ми кажете! Кажете какво се е случило!“ Успя единствено да прошепне:

— Да. Слушам ви.

— Става въпрос за съпруга ви Джефри — каза той. — Случила се е злополука.

„Това не е истина“, помисли си тя и затвори очи. „Ако на Джефри му се бе случило нещо, щях да почувствам. Все някак щях да разбера.“

— Случило се е преди шест часа — продължи той. — В хотела на съпруга ви е имало пожар. — Последва нова пауза. След това в гласа му се появи угриженост. — Госпожо Фонтейн? Чувате ли ме?

— Да. Слушам ви.

Мъжът прочисти гърлото си.

— Съжалявам, че трябва да ви съобщя такава новина, госпожо Фонтейн. Вашият съпруг… Той е загинал.

Мъжът остави един миг, в който тя се опита да потисне мълчанието си. Беше глупаво, но някакъв необясним прилив на гордост я накара да покрие устата си с ръка, за да заглуши риданието. Болката й бе прекалено лична, за да я споделя с непознат.

— Госпожо Фонтейн? — повика я внимателно той. — Добре ли сте?

Тя успя да си поеме накъсано дъх.

— Да — прошепна Сара.

— Не се притеснявайте за уреждането на формалностите. Ще съгласувам необходимото с консулството ни в Берлин. Това, разбира се, ще забави нещата, но щом германските власти разрешат транспортирането на тялото, няма да има…

— Берлин ли? — прекъсна го тя.

— Нали разбирате, налага се да се съобразяваме с техните закони. Ще получим подробен доклад веднага щом берлинската позиция…

— Това е невъзможно…

Николас О’Хара се стараеше да запази спокойствие.

— Съжалявам, госпожо Фонтейн. Самоличността му бе потвърдена. Всъщност, няма съмнение за…

— Джефри беше в Лондон — извика тя.

Последва дълго мълчание.

— Госпожо Фонтейн — обади се най-сетне човекът с дразнещо спокоен глас, — злополуката е била в Берлин.

— Значи е станала грешка. Джефри беше в Лондон. Не е възможно да е бил в Германия!

Последва ново мълчание, този път по-дълго. Сега тя усети, че мъжът е озадачен. Притискаше слушалката към ухото си и в продължение на няколко секунди единственият звук, който успяваше да долови, бе биенето на сърцето й. Сигурно бе станала грешка. Някакво нелепо недоразумение. Джефри е жив. Тя си го представи как се смее на това глупаво съобщение за смъртта си. Да, двамата ще се посмеят заедно, когато се прибере. Ако се прибере.

— Госпожо Фонтейн — заговори след известно мълчание мъжът, — в кой хотел е отседнал в Лондон?

— В… „Савой“. Тук някъде имам телефона… Ще трябва да погледна…

— Няма нужда, аз ще го намеря. Нека звънна на едно-две места. Може би трябва да се срещнем утре сутринта. — Думите му бяха премерено внимателни и предпазливи, изречени с равния монотонен глас на бюрократ, свикнал да не разкрива нищо. — Можете ли да дойдете в офиса ми?

— Как… ами как да го намеря?

— С кола ли ще дойдете?

— Не, нямам кола.

— Тогава аз ще изпратя.

— Става въпрос за някаква грешка, нали? Искам да кажа… при вас се случват грешки, права ли съм? — Зрънце надежда, това бе всичко, което тя очакваше от него. Едно мъничко зрънце, което да я крепи. Поне това можеше да направи за нея. Можеше да прояви този незначителен жест.

Единствените му думи бяха:

— Ще се видим утре сутринта, госпожо Фонтейн. Към единайсет.

— Моля ви, почакайте! Извинявайте, но дори не съм в състояние да мисля. Името ви… бихте ли ми повторили името си?

— Николас О’Хара.

— Къде е офисът ви?

— Не се притеснявайте — отвърна той. — Шофьорът ще ви докара. Лека нощ.

— Господин О’Хара?

Сара чу сигнала в слушалката и разбра, че отсреща са затворили. Тя веднага набра телефона на хотел „Савой“ в Лондон. Само едно телефонно обаждане и нещата щяха да се изяснят.

Моля те, изрече тя, докато чакаше сигнала, нека чуя гласа ти…

— Хотел „Савой“ — каза жената от другата страна на света.

Ръката на Сара трепереше толкова силно, че едва успяваше да задържи слушалката.

— Ало. Бихте ли ме свързали със стаята на господин Джефри Фонтейн — изломоти тя.

— Съжалявам, госпожо — отвърна гласът. — Господин Фонтейн напусна хотела преди два дни.

Напуснал? — извика тя. Но къде е отишъл?

— Не е оставил новия си адрес. Ако искате да му оставите съобщение, с удоволствие ще го препратим на постоянния му адрес.

Тя дори не съобрази да каже довиждане. Усети, че стои загледана в телефона, сякаш той бе нещо чуждо, вещ, която никога преди не бе виждала. Погледът й бавно се плъзна към възглавницата на Джефри. Двойното легло й се стори огромно. Сара винаги се свиваше в един ъгъл. Дори когато той не си бе у дома и тя можеше да се разположи на цялото легло, никога не сменяше мястото си.

А ето че сега Джефри може би никога нямаше да се върне.

Сара оставаше сама в огромното легло, в тихия апартамент. Потръпна от нахлулата безшумна вълна от болка, която се надигна в гърлото й. Отчаяно й се искаше да заплаче, но сълзите й бяха пресъхнали.

Отпусна се тежко на леглото и зарови лице във възглавниците. Те пазеха мириса на Джефри, на кожата и косата, и смеха му. Тя стисна едната възглавница и се сгуши в самия център на леглото, точно на мястото, където обикновено лягаше Джефри. Чаршафите й се сториха леденостудени.

Джефри може би никога нямаше да се върне. Бяха женени само от два месеца.

 

 

Ник О’Хара изгълта третата си чаша кафе и разхлаби вратовръзката. След двуседмична ваканция, по време на която обличаше само банския, вратовръзката му се струваше като примка около врата. Беше във Вашингтон само от три дни и раздразнителността му отново се бе върнала. А се предполага, че ваканциите трябва да презаредят износените батерии. Нали затова замина за Бахамските острови. Прекара две великолепни седмици, през които се излежаваше полугол на слънцето. Имаше нужда от време, за да остане сам, за да си зададе някои мъчителни въпроси и да стигне до някои заключения.

Единственото заключение, до което стигна бе, че е нещастен.

След осем години служба в Държавния департамент, на Ник О’Хара му бе писнало от тази работа. Въртеше се в кръг, също като кораб, останал без управление. Кариерата му бе в застой, а вината бе изцяло негова. Постепенно бе загубил търпение към политическите игри — не беше в настроение за игри. Въпреки това се бе задържал на тази работа, защото вярваше в нея, в деликатността, с която се постигаха нещата. Същата вяра бе проявил и към мирните демонстрации в младостта си, и към мирните преговори по време на възхода в кариерата си.

Сам бе открил, че идеалите не водят до някъде. По дяволите, та дипломацията не се градеше на идеали. Градеше се, както и всичко друго, на протокол и партийна политика. Бе усвоил тънкостите на протокола, но не успя да разбере политиката. Не че не можеше. Не желаеше.

В това отношение Ник съзнаваше, че е лош дипломат. За съжаление началниците му очевидно бяха съгласни с него. Затова и бе заточен на тази никаква консулска служба в окръг Колумбия и едно от задълженията му бе да съобщава лошите новини на вдовиците. Това бе доста груб шамар. Той, разбира се, можеше да откаже назначението. Можеше отново да започне да преподава в уютната ниша, която си бе създал в Американския университет. Имаше нужда да помисли и за това. Да, наистина трябваше да помисли и да бъде сам през тези две седмици на Бахамите.

Нямаше никакво желание да се връща отново към всичко тук.

С въздишка прехвърли папката, на която бе написано Фонтейн, Джефри Х. Една дреболия го измъчваше цяла сутрин. Още от един сутринта седеше пред монитора и изравяше всичко, до което можеше да се добере, от обемните правителствени файлове. Прекара половин час на телефона с приятеля си Уес Коригън от консулството в Берлин. В разочарованието си най-сетне прибягна до няколко необичайни източника. Проверката, започнала като рутинно обаждане до вдовицата, за да й изкаже съболезнованията си, се превръщаше в нещо объркано, в загадка, части от която липсваха.

Истината бе, че с изключение на подробностите за смъртта на Джефри Фонтейн, Ник не разполагаше с почти нищо друго. Той мразеше пъзели с липсващи части. Те направо го подлудяваха. Когато се налагаше да се рови за допълнителна информация, за повече факти, той ставаше неуморим. Ето че сега, щом вдигна тънката папка, посветена на Фонтейн, му се стори, че държи в ръце плик, пълен с въздух, нищо съществено, освен едно име.

И една смърт.

Очите на Ник горяха. Отпусна се назад на стола и се прозя. Когато бе на двайсет, още в колежа, бе амбициозен да седи буден половината нощ. Сега, на тридесет и осем, това го правеше раздразнителен. И гладен. В шест сутринта изгълта три понички. Инжекцията захар за организма му, а също и кафето, му бяха достатъчни, за да продължи. А сега любопитството му бе прекалено разпалено, за да спре. Пъзелите винаги му действаха по този начин. Не беше сигурен, че това го радва.

Вдигна поглед, когато вратата се отвори. Влезе приятелят му Тим Грийнстайн.

— Бинго! Открих го! — каза Тим.

Той подхвърли една папка на бюрото и се усмихна с характерната си широка глуповата усмивка. Повечето време тази усмивка бе отправена към екрана на монитора. Тим се занимаваше с аварийни ситуации, той бе човекът, към когото всички се обръщаха, когато данните поднасяха изненади. Очила с дебели стъкла смаляваха очите му, резултат от детска катаракта. Буйна черна брада скриваше по-голямата част от лицето му, с изключение на бледото чело и носа.

— Нали ти казах, че ще успея да вляза — продължаваше Тим и се отпусна на кожения стол срещу Ник. — Накарах моя приятел във ФБР да поразрови тук-там. Той, обаче, не откри нищичко и се наложи сам да ровя. Да ти призная, хич не беше лесно да стигна до секретните файлове. Назначили са някакъв нов идиот, който държи сам да върши тази работа.

Ник се намръщи.

— Искаш да кажеш, че си свършил тази работа през главата на охраната.

— Ами да. Имаше и още, но не успях да вляза. Оказва се, че ЦРУ имат досие за твоя човек.

Ник отвори папката и се загледа изумен. Видяното го накара да зададе нови въпроси, на които, изглежда, нямаше отговори.

— Какво, по дяволите, означава това? — измърмори той.

— Его, затова не можеш да намериш нищо за Джефри Х. Фонтейн — каза Тим. — Допреди една година, този човек дори не е съществувал.

Ник стисна зъби.

— Можеш ли да се добереш до още нещо?

— Ей, Ник, все ми се струва, че навлизаме в чужда територия. На онези момчета от Компанията може да им припари под краката.

— Ами тогава да ме съдят. — Ник не се притесняваше от ЦРУ. Не и след срещите си с множество некомпетентни служители на управлението. — Както и да е — сви той рамене. — Аз просто си върша работата. Не забравяй, че скърбящата вдовица ми виси на врата.

— Тая работа с Фонтейн ще излезе доста мътна.

— Тя и твоята е такава, Тим.

Тим се ухили.

— Какво има, Ник? Да не си решил да ставаш детектив?

— Не. Просто съм любопитен. — Той се намръщи към натрупалата се от предишния ден работа. Всичко това бяха бюрократични глупости — проклятието на службата му, което обаче чакаше него. Случаят Фонтейн го разсейваше. А единственото, което трябваше да направи, бе да потупа скърбящата вдовица по рамото, да й прошепне някоя и друга мила дума и да я изпрати. След това щеше да забрави за случая. Джефри Фонтейн, каквото и да бе истинското му име, бе мъртъв.

Само че Тим бе успял да разпали любопитството на Ник. Той погледна приятеля си.

— Какво ще кажеш да поразровим малко около жената на това приятелче? Сара Фонтейн. Може пък нещо да излезе.

— Защо не поразровиш сам?

— Ти си компютърният специалист.

— Да, но жената виси на твоя гръб. — Тим кимна към вратата. — Чух, че секретарката ти й записа името. Сара Фонтейн в момента седи в чакалнята.

Секретарката беше жена на средна възраст, с посивяла коса, с кристалночисти очи и уста, която винаги беше стисната в две прави линии. Тя вдигна поглед от клавиатурата пред себе си, единствено за да запише името на Сара и да я покани да седне на канапето.

На ниската масичка пред канапето бяха натрупани обичайните за всички чакални списания, а също и няколко броя „Международни отношения“ и „Преглед на световната преса“, на които още не бе махнат адресът на получателя: доктор Н. О’Хара.

Щом секретарката отново насочи вниманието си към листовете пред себе си, Сара се отпусна на канапето, и се загледа безмълвно в ръцете си, свити в скута й. Грипът все още я държеше, беше й студено и се чувстваше нещастна. През последните десет часа я бе завладяло безразличие, също като защитна обвивка, която караше звуците и образите да й се струват далечни. Дори физическата болка бе притъпена. Когато сутринта си удари пръста в банята, почувства пулсирането на болката, но кой знае защо й бе все едно.

Снощи, веднага след телефонния разговор, болката взе надмощие. Сега я владееше безразличие. Сведе поглед и едва тогава забеляза колко нескопосано се бе облякла. Дрехите й не си отиваха една с друга. Изглежда подсъзнателно си бе избрала неща, които й действат успокоително: любимата вълнена сива пола, един стар пуловер, стари кафяви спортни обувки. Животът изведнъж се бе надвесил застрашително над Сара и тя имаше нужда да усети спокойствието, което познатото създаваше.

Интеркомът на секретарката иззвъня и прозвуча непознат глас.

— Анджи? Би ли поканила госпожа Фонтейн?

— Да, господин О’Хара. — Анджи кимна на Сара. — Можете да влезете — каза тя.

Сара си сложи очилата, изправи се и влезе в офиса, на който бе написано „Н. О’Хара“. Щом пристъпи в стаята, тя се спря на дебелия килим и погледна спокойно мъжа, от другата страна на бюрото.

Той стоеше пред прозореца. Слънцето очертаваше тънките голи вейки на дърветата и я заслепи. Първоначално забеляза единствено силуета на мъжа — висок и строен, с леко приведени рамене. Изглеждаше уморен. Той се отдръпна от прозореца и заобиколи бюрото, за да я поздрави. Синята му риза бе смачкана, на врата му висеше разхлабена вратовръзка, сякаш сам я бе издърпал.

— Госпожо Фонтейн — каза той. — Аз съм Н. О’Хара.

Тя веднага позна гласа от телефона, същият, който бе разбил целия й свят преди само десет часа.

Подаде й ръка, а жестът се стори на Сара автоматичен, по-скоро някаква формалност, която проявяваше към всички вдовици. Въпреки това стисна здраво пръстите й. Когато се дръпна от прозореца, светлината падна върху лицето му. Тя забеляза издължени слаби черти, квадратна челюст, строги устни. Предположи, че е някъде около четирийсет, а може би дори по-възрастен. Тъмната му кестенява коса бе посивяла на слепоочията. Под очите му се виждаха кръгове.

Покани я да седне. Докато се настаняваше, тя забеляза за пръв път, че в стаята има и трети човек, мъж с очила и буйна черна брада, отпуснал се тихо на един стол в ъгъла. Беше го забелязала, когато мина през приемната.

Ник се настани на ръба на бюрото и я погледна.

— Приемете съболезнованията ми за смъртта на съпруга ви, госпожо Фонтейн — започна любезно той. — Зная, че шокът е ужасен. Повечето хора не искат да ни повярват, когато им позвъним. Почувствах, че трябва да се срещнем лично. Искам да ви задам някои въпроси. Сигурен съм, че и вие искате да питате. — Той кимна към мъжа с брадата. — Нали нямате нищо против господин Грийнстайн да присъства?

Тя сви рамене и се зачуди за миг защо ли господин Грийнстайн е тук.

— Колеги сме в Държавния департамент — продължи Ник. — Аз се занимавам с консулската дейност във външните работи. Господин Грийнстайн е в отдела за технически данни.

— Добре. — Тя потръпна и се сгуши в пуловера. Отново започваше да я тресе, а гърлото я болеше. „Защо държавните служители се държаха толкова студено?“, зачуди се тя.

— Добре ли сте, госпожо Фонтейн? — попита Ник.

Тя го погледна нещастно.

— Офисът ви е много студен.

— Да ви донеса ли чаша кафе?

— Не, благодаря. Моля ви, просто искам да разбера подробности за случилото се. Все още не мога да повярвам, господин О’Хара. Струва ми се, че има нещо, което не е наред. Трябва да е грешка.

Той кимна със съчувствие.

— Хората винаги реагират така и им се струва, че е станало грешка.

— Така ли?

— Никой не може да приеме истината. Отхвърлят я. Точно така се чувствате и вие сега.

— Но вие не каните всяка вдовица във вашия офис, нали? Трябва да има нещо различно в случая на Джефри.

— Да — призна той. — Има.

Обърна се и взе папката от бюрото. Прелисти я и извади страница, пълна с бележки. Написаното бе напълно неразбираемо. Никой, освен самия автор нямаше да успее да го разбере.

— След като ви се обадих, се свързах с консулството ни в Берлин. Нещата, които ми казахте снощи ме разтревожиха. Дотолкова, че да проверя фактите отново. — Той замълча и тя го погледна в очакване. Срещна две спокойни очи, уморени и притеснени, които я наблюдаваха. — Разговарях с Уес Коригън, нашият консул в Берлин. Той ми разказа някои неща. — Мъжът погледна бележките си. — Вчера, около осем вечерта, берлинско време, мъж на име Джефри Фонтейн се е регистрирал в хотел „Реджина“. Платил е с пътнически чекове. Подписът съвпада с оригиналния. За сверка е използван паспорта му. Около четири часа по-късно, в полунощ, от хотела са се обадили в пожарната. Стаята на съпруга ви е била в пламъци. Докато ги потушат, всичко вътре е било напълно унищожено. Официалното обяснение е, че вероятно е заспал с цигара в леглото. Страхувам се, че съпругът ви е обгорял до неузнаваемост.

— Откъде са сигурни, че е бил той? — избърбори Сара. До този момент слушаше с все по-силно отчаяние. Но ето че Ник О’Хара й предоставяше нови възможности. — Може някой да е откраднал паспорта му…

— Госпожо Фонтейн, нека да довърша.

— Но вие току-що казахте, че не са могли да идентифицират тялото.

— Нека да мислим логично.

— Точно това се опитвам да правя.

— Поддавате се на емоциите. Вижте, често се случва вдовиците да се хващат за сламки, но…

— Все още не съм убедена, че съм вдовица.

Той вдигна безпомощно ръце.

— Добре, добре, нека тогава да разгледаме доказателствата. Неоспоримите факти. Първо, открили са куфарчето му в стаята. Било е алуминиево, устойчиво на пожар.

— Джефри никога не е имал подобно куфарче.

— Съдържанието е запазено. Паспортът на съпруга ви е бил вътре.

— Но…

— Да не забравяме доклада на съдебния лекар. Берлински патолог е прегледал тялото, това, което е оцеляло от огъня. Не е имало зъбен отпечатък, за да се направи сравнение, но височината е същата като на съпруга ви.

— Това не означава абсолютно нищо.

— И освен това…

— Господин О’Хара…

— И освен това — продължи настоятелно той, — остава и едно последно доказателство, открито на самото тяло. Съжалявам, госпожо Фонтейн, но мисля, че то ще ви убеди.

В този момент й се прииска да си запушите ушите с ръце и да му изкрещи да замълчи. До този момент бе успяла да отхвърля представените й доказателства, но повече не издържаше. Нямаше да понесе надеждите й да рухнат.

— Става въпрос за венчалната халка. Гравираният надпис все още е личал. Сара. 2–14. — Той вдигна поглед от бележките. — Това е датата на сватбата ви, нали?

Всичко пред погледа й се размаза от бликналите сълзи. Тя наведе мълчаливо глава. Очилата се смъкнаха от носа й и паднаха в скута. Без да вижда нищо, тя бръкна в чантата, за да извади кърпичка, но усети, че Ник О’Хара сякаш с магическа пръчица бе извадил цяла кутия салфетки.

— Вземете си.

Наблюдаваше я, докато бършеше сълзите и се опитваше внимателно да си издуха носа. Усетила погледа му, тя се почувства тромава и глупава. Дори пръстите й отказваха да се движат. Очилата й се плъзнаха на пода. Чантата отказа да се затвори. Изпитваше непреодолимо желание да си тръгне, опита се несръчно да си събере нещата и стана от стола.

— Моля ви, госпожо Фонтейн, седнете. Все още не съм приключил — каза той.

Също като послушно дете, Сара отново се отпусна на мястото си и забоде поглед в пода.

— Ако става въпрос за уреждането на погребението…

— Не, за това ще се погрижите по-късно, когато върнем тялото в Щатите. Има нещо друго, за което искам да ви попитам. Става въпрос за пътуването на съпруга ви. Защо беше в Европа.

— По работа.

— По каква работа?

— Той беше… Работеше като представител на „Банк ъф Лондон“.

— Значи е пътувал често?

— Да, почти всеки месец ходеше в Лондон.

— Само в Лондон ли?

— Да.

— Кажете ми защо е бил в Германия, госпожо Фонтейн?

— Не зная.

— Трябва да имате някаква представа.

— Не зная.

— Той премълчаваше ли къде отива?

— Не.

— Тогава защо е бил в Германия? Трябва да е имало някаква причина. Нещо друго, може би? Други…

Тя вдигна рязко поглед.

— Друга жена? Нали това искахте да попитате?

Той не отговори.

Нали?

— Напълно обосновано предположение.

— Не и когато става въпрос за Джефри!

— За когото и да е. — Очите им се срещнаха. Тя не отклони поглед. — Били сте женени всичко на всичко два месеца — каза той. — Доколко познавахте съпруга си?

— Да го познавам ли? Аз го обичах, господин О’Хара.

— Не говоря за любов, каквото и да означава тя. Питам ви доколко го познавахте. Кой е той, с какво се занимава. Кога сте се запознали?

— Беше… преди шест месеца. Запознахме се в едно кафене близо до службата ми.

— Къде работите?

— НИХ. Аз съм микробиолог изследовател.

Мъжът присви очи.

— Какви изследвания правите?

— Бактериални геноми… ДНК сплитове… Защо ми задавате тези въпроси?

— Изследванията секретни ли са?

— Все още не разбирам какво общо има това с…

Секретни ли са, госпожо Фонтейн?

Тя го загледа безмълвна, удивена от остротата в гласа му. Отговорът й бе тих.

— Да, някои от тях.

Той кимна и издърпа нов лист от папката. Продължи съвсем спокойно:

— Помолих господин Коригън в Берлин да провери паспорта на съпруга ви. Когато влезете със самолет в нова страна, на страницата се слага печат с датата на пристигането. В паспорта на съпруга ви има няколко печата. Лондон. Шипхол, близо до Амстердам. Последен е печатът от Берлин. Всички са от миналата седмица. Имате ли някаква представа защо е посетил точно тези градове?

Тя поклати озадачено глава.

— Кога ви се обади за последен път?

— Преди една седмица. От Лондон.

— Сигурна ли сте, че е било от Лондон?

— Не. Набира се директно. Не е с оператор.

— Съпругът ви имаше ли застраховка живот?

— Не. Всъщност, не знам. Никога не е споменавал.

— Има ли някой, който би се възползвал от смъртта му? Искам да кажа във финансово отношение.

— Мисля, че не.

При тези думи той се намръщи. Отпусна се отново на бюрото, скръсти ръце и за миг извърна поглед. Стори й се, че вижда как умът му прехвърля фактите и подрежда парчетата от загадката. Тя бе не по-малко объркана от него. Нищо не се връзваше, нищо не беше правдоподобно. Джефри й бе съпруг, а сега тя започваше да се чуди, дали Ник О’Хара не е прав. Може би тя изобщо не го е познавала. Всичко, което споделяше с Джефри бе леглото и общ дом, но в сърцата им не бе създадена близост.

Не, всичко това бе една грешка, предателство към паметта му. Тя вярваше на Джефри. Защо да вярва на този непознат? И защо този човек й разказа тези неща? Да не би да имаше още нещо? Внезапно усети неприязън към Ник О’Хара. Силна неприязън. Беше й задал всички тези въпроси с някаква неизречена цел.

— Ако това е всичко… — надигна се тя отново.

Той я погледна стреснато, сякаш бе забравил, че е още в стаята.

— Не, не е.

— Не се чувствам добре. Искам да се прибера.

— Имате ли у вас снимка на съпруга си? — попита рязко той.

Стресната от неочаквания въпрос, Сара отвори чантата си и извади снимка от портфейла. Джефри се виждаше доста добре. Снимката бе направена на един плаж във Флорида по време на тридневния им меден месец. Искрящите му сини очи гледаха право във фотоапарата. Косата му бе златисторуса, а слънцето падаше така, че част от необичайно красивото му лице бе в сянка. Той се усмихваше. Още от самото начало бе привлечена от лицето му — не просто от красивите черти, а от волята и интелигентността, която бе доловила в очите му.

Ник О’Хара пое снимката и я разгледа, без да коментира. Докато го наблюдаваше, тя си мислеше: Колко различен е от Джефри. Вместо златната коса, неговата е тъмна, не се усмихва, сериозно мрачен е. Някакво притеснение обхвана Ник О’Хара, по лицето му премина облак на недоволство. Тя се зачуди за какво ли мисли мъжът, докато разглежда снимката. Той не показваше чувствата си и освен умората, Сара не успя да улови нищо друго по лицето му. Очите му оставаха безизразни, непроницаемо сиви. Той прехвърли снимката за кратко на господин Грийнстайн, а след това, без да каже и дума, я върна на Сара.

Тя затвори чантата и го погледна.

— Защо ми задавате всички тези въпроси?

— Налага се. Съжалявам, но наистина се налагаше.

— За кого — попита напрегнато тя. — За вас?

— И заради вас. И може би дори заради Джефри.

— Не виждам смисъла.

— Ще разберете, когато прочетете доклада от Берлин.

— Още нещо ли има?

— Да. Става въпрос за обстоятелствата около смъртта на съпруга ви.

— Нали казахте, че става въпрос за злополука.

— Казах, че е изглеждало като злополука. — Той я наблюдаваше внимателно, докато говореше, сякаш се страхуваше да не пропусне някоя искрица в очите й. — Когато разговарях с господин Коригън преди няколко часа, се оказа, че има ново развитие по случая. По време на рутинното разследване на причините за пожара, останките в стаята са били прегледани. Докато са оглеждали запазените части на матрака, са открили куршум.

Тя го погледна невярващо.

— Куршум? — повтори тя. — Искате да кажете…

Той кимна.

— Смятаме, че е било убийство.