Тес Геритсън
В полунощ (15)

Тринайсета глава

След като потегли от летище „Тегел“, черният ситроен се насочи към Ку-дам. Хелга трябваше да спре на още едно място, преди да замине от Берлин. Знаеше, че рискува прекалено много. ЦРУ бяха видели номера на колата и можеха да проследят адреса й. Смъртта я застигаше. Ева вече я нямаше. Трябваше да позвъни на Кори, за да й каже да предупреди Саймън. Искаше и да я попита за този мъж, за Ник О’Хара. Кой ли е той, чудеше се Хелга. Не обичаше появата на нови лица. Най-опасният противник на света е този, когото не познаваш.

Налагаше се да изостави колата и да се качи на влака за Франкфурт. Щом се добереше там, вече можеше да се насочи на юг към Швейцария и Италия, или пък на запад към Испания. Нямаше никакво значение къде ще отиде, стига да се измъкнеше от Берлин. Трябваше да го стори, преди да я е застигнала съдбата на Ева.

Дори шпионите понякога проявяват сантименталност. Хелга не искаше да замине, без да вземе малкото си ценни неща. За всеки друг те биха представлявали ненужни боклуци, но за Хелга бяха частици от живота, който изоставяше — снимки на сестра й и родителите, всички те починали по време на войната, пет-шест любовни писма от момче, което никога нямаше да забрави, сребърният медальон на майка си. Тези неща бяха символ на човечността и тя нямаше да замине без тях, дори и ако смъртта тегнеше над главата й.

Шофьорът й разбра защо спират в къщата. Знаеше, че е напълно безсмислено да спори. За последен път я караше до тях. Остана седнал в колата, а тя изтича вътре, за да си събере нещата.

Безценните спомени бяха скътани на най-различни тайни места. Всичко бе приготвено и опаковано за път, дори пистолета. Нещата бяха прибрани в двойното дъно на малък сак. Отгоре нахвърля дрехи, старите поли и домашни роби, които обичаше толкова много, защото я правеха невзрачна. Погледна през прозореца и видя ситроена паркиран на улицата. Колко жалко, че се налагаше да изостави тази чудесна кола, мислеше тя, но не й оставаше друг избор.

Затвори прозореца и заслиза надолу. Слънцето навън я накара да присвие очи. Остана няколко секунди на предната тераса, за да свикнат очите й със светлината, преди да заключи вратата. Тези няколко секунди й спасиха живота.

На улицата рязко изсвириха гуми на кола. В същата секунда изстрели раздраха следобедната тишина. Ситроенът бе надупчен от куршуми. Хелга се хвърли на терасата зад подредените глинени саксии с лалета. Изстрелите зазвучаха отново и от прозореца над главата й се посипаха счупени стъкла.

В отчаянието си тя се прехвърли над парапета и се спусна в цветната леха зад терасата, без да изпуска сака. Имаше секунди, в които да направи нещо, секунди преди убиецът да се заеме с осъществяването на задачата си. Чу го да хлопва вратата на колата си. Тя отвори фалшивото дъно. Дланта й се сключи около хладната дръжка на оръжието.

Стъпките приближаваха. Сега той се качваше по стълбите. За него щеше да е безкрайно удобно да стреля в цветната леха.

Но тя реагира първа. Вдигна пистолета, прицели се и стреля. Главата на мъжа се отметна назад и алено петно се появи над дясното му око. Дървеният парапет се счупи под тежестта му и той падна като бездиханна кукла сред градинските инструменти.

Хелга не го погледна повече. Беше сигурна, че е мъртъв. Придружителят му също не се заинтересува от състоянието на партньора си. Вече се бе преместил зад волана. Преди тя да успее да се прицели и да стреля, мъжът даде газ и колата се стрелна напред.

Само като погледна ситроена, веднага разбра, че шофьорът е загинал. Сърцето й трепна от съжаление, но очите й останаха сухи. Беше вярвала на този човек. Преди да станат любовници, бяха колеги и през последните пет години бяха работили добре заедно. Сега беше мъртъв.

Тя грабна сака и закрачи стегнато по улицата. След една пряка се затича. Да остане в Берлин щеше да е глупаво. Вече направи една скъпоструваща грешка и оцеля, следващия път може би нямаше да е такава късметлийка.

 

 

Навсякъде имаше кръв.

Ник се промъкна през тълпата, пресече улицата, посипана със счупени стъкла и пристъпи към черния ситроен. Около него крещяха нещо на немски, а на тротоара, над нечие тяло, бяха приклекнали лекарите от линейката. Ник се опита да се придвижи напред, но полицаят го спря. Въпреки това бе достатъчно близо, за да види мъртвия на тротоара, да огледа лицето му, да забележи широко отворените втренчени очи.

— Потър! — изкрещя той.

Но наоколо звучаха прекалено много други гласове, виеха сирени. Викът му се разнесе в множеството. Стоеше като парализиран, беше напълно неспособен да мърда или да мисли, представляваше още един зашеметен наблюдател сред тълпата, загледана в кървавите следи. Мъжът до него неочаквано се присви на колене и започна да повръща.

— О’Хара! — Това бе Потър, който го викаше от другата страна на улицата. — Нея я няма! Само двама мъже са, шофьорът и онзи до терасата. И двамата са мъртви.

Ник също викна в отговор:

— Къде е тя тогава?

Потър сви рамене и се обърна, когато към него се приближи Тарасов.

Обезумял от безсилие, Ник се запромъква през тълпата и потегли безцелно надолу по улицата. Не знаеше накъде отива, а и не го беше грижа. Не можеше да понася подобни кръвопролития. А там на улицата можеше да лежи Сара, кръвта на Сара можеше да е оплискала целия ситроен.

Малко по-надолу, той приседна на бордюра и отпусна глава в ръцете си. Не можеше да направи абсолютно нищо. Всичките му надежди бяха в ръцете на човек, на когото никога не бе вярвал, и в една организация, която цял живот бе презирал. Рой Потър и небезизвестното ЦРУ. Потър никога не се тормозеше с въпроси като добро и зло, той просто правеше това, което трябва, и пращаше правилата по дяволите. За пръв път в живота си Ник оценяваше подобна аморална практичност. Сега, когато животът на Сара бе заложен на карта, той не даваше пет пари как Потър си върши работата, стига да я върнеше жива.

— О’Хара! — махаше му Потър. — Хайде, мърдай! Имаме следа!

— Какво? — Ник се изправи на крака и последва Потър и Тарасов към колата.

— Ка Ел Ем — поясни бившият му колега. — Използвала е кредитната си карта.

— Искаш да кажеш, че напуска Берлин? Рой, трябва да спреш този самолет!

Потър поклати глава.

— Прекалено късно е.

— Как така?

— Самолетът се е приземил преди десет минути. В Амстердам.

 

 

Твърди се, че холандците никога не си дърпат пердетата. Ако ги спуснат плътно, това би означавало, че крият нещо. Вечер, когато къщите са осветени, всеки минувач по някоя улица в Амстердам може да надникне през прозореца и да види душата на холандския дом, да наблюдава масата, сложена за вечеря, където измитите чистички деца чакат майките им да сипят ябълков сос върху картофите. Часовете изтичат и децата си лягат. Майката и бащата се настаняват в любимите си кресла. Или гледат телевизия, или четат и всичко това може да се види.

Тази традиция на неспуснати пердета е популярна чак до квартала „Вален“ на Амстердам, където представителките на най-старата професия на света излагат на показ прелестите си. На прозорците на публичните домове дамите плетат, четат романи или гледат през прозореца и се усмихват на мъжете, зяпнали ги от улицата. За тях това е само бизнес и те нямат какво да крият.

Именно в този квартал Сара откри „Каза Моро“. Следобедът вече отстъпваше място на здрача, когато тя прекоси моста към Ауде Зидс Ворбюргвал. На слънцето градът искреше с ненатрапчивата патина на отминали векове. С настъпването на нощта се появиха неонови светлини и пулсираща музика, и всички онези необикновени неспокойни хора, които не желаят да проспиват нощта. Сара бе просто още едно лице на улица, пълна с непознати.

В сенките край ниския каменен мост тя поспря и загледа минувачите. Тъмните води на канала тихо се разбиваха в завързаните лодки. Покрай нея се плъзна млад, леко приведен мъж, свикнал с нощните улици. На един прозорец наблизо се виждаха четири жени, всяка разсъблечена, но не напълно. Това бяха нощните предложенията на „Каза Моро“. Имаха вид на съвсем обикновени жени. Най-високата се извърна, когато някой я извика по име. Тогава остави книгата си, стана и изчезна зад синьото перде. Другите три дори не вдигнаха поглед. „Не бива да се шокираш“, бе казала Хелга. Сигурно това е имала предвид. След като се бе плъзнала по самия ръб на пропастта, водеща към смърт, нещо толкова елементарно като публичен дом не беше в състояние да шокира Сара.

Цял половин час тя остана загледана в непрекъснатия поток мъже, които влизаха и излизаха. От време на време някоя от трите жени я викаха и тя изчезваше зад пердето, а на нейно място се показваше нова. „Каза Моро“ изглежда се радваше на процъфтяващ бизнес.

Най-сетне Сара влезе.

Дори ароматът на парфюми не можеше да приглуши мириса на старата сграда. Този мирис бе надвиснал като тежка завеса над елегантната къща, построена за нечий дом през седемнайсети век. Тясна дървена стълба водеше към полутъмен коридор на горния етаж. Персийски килими, изтъркани от множеството крака, минали по тях през годините, заглушиха шума от стъпките на Сара, когато тя се отправи от фоайето към приемната.

Някаква жена вдигна поглед от бюрото. Беше на около четиридесет, с черна коса, висока, елегантна, с едър кокал. Тя плъзна поглед по Сара и бързо я прецени.

— Kdn ik u helpen?

— Търся Кори.

След кратко мълчание жената кимна.

— Американка сте, нали? — попита тя на безупречен английски.

Сара не отговори. Обиколи бавно стаята, огледа ниското канапе, камината с идеално почистената блестяща решетка, библиотеката, пълна с издания, заложили на грубия, малко безсрамен хумор. Най-сетне се извърна към жената.

— Хелга ме изпрати — каза тя.

Лицето на жената остана напълно безизразно.

— Искам да намеря Саймън. Къде е той?

Жената помълча.

— Може би Саймън не иска да бъде намерен — обясни тихо тя.

— Моля ви. Важно е.

Жената сви рамене.

— Всичко, свързано със Саймън е важно.

— Той в Амстердам ли е?

— Може би.

— Той ще иска да ме види.

— Защо?

— Аз съм съпругата му. Сара.

Жената за пръв път й се стори объркана. Мина зад бюрото и седна. Докато почукваше неспокойно с молива, тя оглеждаше Сара.

— Оставете ми халката си — каза тя. — Върнете се довечера. В полунощ.

— Той ще бъде ли тук?

— Саймън е предпазлив човек. Ще иска доказателство, преди да се приближи до теб.

Сара свали халката и я подаде на жената. Ръката й се стори необичайно гола без нея.

— Ще се върна в полунощ — каза тя.

— Госпожо! — извика след нея жената, когато Сара се отправи към изхода. — Не обещавам нищо.

Сара кимна.

— Знам. — Предупреждението на жената бе напълно ненужно. Сара вече знаеше, че няма никакви гаранции за нищо. Не бе сигурна дали ще усети следващия удар на сърцето си.

 

 

Кори изчака само секунда, след като Сара излезе. Тогава тръгна навън и отиде до близкия обществен телефон, откъдето набра номер в Амстердам. Някой отговори незабавно.

— Жената, за която Хела се обади беше тук — каза Кори. — Дълга коса, кафяви очи, в началото на тридесетте. Взех й халката. Златна, с гравиран надпис, Джефри, 2–14. Ще се върне в полунощ.

— Сама ли беше?

— Не видях никой друг.

— Ами мъжът, когото Хелга спомена — О’Хара — приятелите ти откриха ли нещо?

— Не е от ЦРУ. Интересът му изглежда е съвсем… личен.

Последва мълчание. Кори остана заслушана в инструкциите. После затвори и се върна в „Каза Моро“, където остави халката на перваза на прозореца, където лесно можеше да се види от улицата.

Кори се усмихна, щом се замисли какво ще се случи, когато жената се върне. Сара приличаше толкова много на всички онези снобки, които презираха работещите момичета като Кори. Самата Кори цял живот бе усещала отвращението на тези „добродетелни дами“. Искаше й се да се съпротивлява, но как да постъпи, след като пред нея се изправяше стена от ледено мълчание? Ето че тази вечер играчите ще разменят местата си. Това бе подличък и гаден начин да постъпи, като изложи на показ на витрината тази жена Сара, но Кори нямаше намерение да оспорва получените инструкции.

Напротив, дори щеше да й достави удоволствие да ги изпълни.

 

 

В едно безлюдно кафене на около километър и половина, Сара седеше на твърда дървена пейка, загледана в свещта на масата. Животът й, поне това, което бе останало от него, бе достигнал тази необяснима точка, изпълнена с много самота. Навън светът продължаваше да си живее. Профучаваха коли, млади мъже и жени се смееха и викаха в нощта. Светът на Сара бе единствено тази маса и това кафене. Дали наистина бе съществувала преди този миг? Не успя да си спомни. „Някога била ли съм дете?“, зачуди се тя. „Някога смяла ли съм се, танцувала ли съм, пяла ли съм? Имало ли е време, когато не съм била обхваната от страх?“

Това не бяха въпроси на самосъжаление. Беше безкрайно озадачена. За две седмици бе изгубила всичко, което й бе познато. Затвори очи и жадно си припомни как изглеждат спалнята, махагоновите нощни шкафчета, медният будилник, нащърбената лампа от китайски порцелан. Прехвърли наум всички подробности, точно както някой оглежда любима снимка. Това бе старият й живот, преди страхът да го помете завинаги.

Странно, помисли си тя. Как човек привиква да върви напред. Само че парите й се стопяваха. Беше сама. Не знаеше накъде отива, нито пък как ще стигне там. Беше научила едно за себе си. Можеше да оцелява.

Днешният ден бе доказателството. Болката от предателството на Ник все още я прорязваше като нож. Никога нямаше да успее да се възстанови след такава дълбока рана. Но ето че бе намерила сили да тръгне напред. Оцеляването се бе превърнало в автоматично действие, в нещо, което човек върши инстинктивно. Всички тези фалшиви, красиви мечти за любов бяха загърбени. Сега в ума й имаше една-единствена цел — да преживее до края на този кошмар.

След няколко часа ще бъде отново с Джефри. Той ще я отведе на сигурно място. Да се движи в този свят на призрачни сенки бе втора природа за него. Дори и между тях да нямаше любов, тя вярваше, че той е загрижен за нея, поне малко. Това бе единствената й останала надежда.

Отпусна глава, усетила как я притиска огромна умора. Беше извървяла километри по улиците на Амстердам. И тялото и душата й бяха изтощени. Копнееше да поспи, да забрави. Но щом затвори очи, я нападнаха спомените. Вкусът на устните на Ник, тихият му смях, докато се любеха. Тя ядно прогони спомените. Любовта се бе превърнала в студен гняв. Мразеше Ник заради предателството му. Мразеше и себе си, защото не успяваше да се отърси от спомените. Нито пък от копнежа.

Той я бе използвал и тя не можеше да забрави. Никога.

 

 

— Още нищо за Сара — каза Потър с влизането си в стаята на Ник в хотела в Амстердам. Носеше две чаши кафе. Затвори вратата с крак и подаде едната чаша на Ник.

Ник наблюдаваше бившия си колега как се тръшва на един стол и уморено трие очи. И двамата бяха напълно изтощени. И гладни. Кой знае как бяха забравили да вечерят. Сигурно на Потър му се случваше за пръв пат, като знаеше какъв вълчи апетит има. Откакто тръгнаха от Берлин не бяха хапвали нищо, освен кафе. В този момент и двамата имаха нужда от стабилна доза кофеин, мислеше си Ник, допивайки течността на един дъх, след което запокити чашката в коша. Очакваше ги безсънна нощ.

— Успокой топката, О’Хара — каза Потър. — Ще си скапеш стомаха като гълташ така.

Ник изсумтя.

— Нямаш представа колко здрав стомах имам.

— Да, добре. Само че последното обвинение, от което имам нужда, е да кажат, че съм виновен за язвата ти. — Потър погледна часовника си. — По дяволите. Деликатесният долу току-що е затворил. Един сандвич щеше да ми се отрази доста добре. — Той извади смачкан пакет бисквити от джоба си. — Солени бисквити. Искаш ли? — Ник поклати глава. Потър изсипа шепа разтрошени бисквити в устата си и смачка опаковката. — Много зле ми се отразяват на кръвното. Но пък какво да направя като съм гладен. — Изтупа трохите, полепнали по костюма и се загледа в Ник, който нервно крачеше. — Виж, нещата ще се подредят и без да получаваш нервна криза. Защо не вземеш да се поуспокоиш?

— Не мога. — Ник се спря до прозореца. Пред него Амстердам се бе ширнал като море от светлини. — Тя е някъде навън. Ако само знаех къде…

Потър запали цигара и пресече стаята, за да си вземе пепелник. След като бе работил цели шестнадесет часа, вече изглеждаше доста смачкан. Костюмът му бе по-безформен, а лицето по-бледо от обикновено. Поне не даваше вид да е обезкуражен от последното развитие на нещата. Потър, булдогът. Няма нито стил, нито чар, просто едно трътлесто тяло с дебела глава, а освен това облечен и в костюм от някаква изкуствена материя.

— За бога, О’Хара — въздъхна той. — Съвземи се! Наша работа е да я намерим.

Ник не отговори.

— Още ли не ни вярваш? — попита Потър.

— Не. Защо да ви вярвам?

Потър седна и изпусна дима от цигарата.

— Все има нещо, което те яде отвътре, нали? Какво ви става, момчета на служба в чужбина? Обикаляте си света, дундуркате си язвите и все мрънкате заради онези идиоти във Вашингтон. А после се представяте пред хората, надянали маската на патриоти. Нищо чудно, че външната ни политика е такава боза. Целият й административен състав се състои от шизофреници.

— За разлика от централното разузнаване, което е съставено от социопати.

Потър се разсмя.

— Я стига! Поне вършим нещо. В интерес на истината, може и да ти се стори интересно, че току-що говорих с Берлин. Намерили сме информация за двамата мъртъвци.

— Кои са те?

— Шофьорът на ситроена е германец. Някога е бил свързан с Мосад. Съседите твърдят, че двамата с Хелга Стайнбърг са брат и сестра, но сега вече е ясно, че са били партньори.

— Хелга — измърмори замислено Ник. — Тя е връзката, от която се нуждаем. Ако успеем да я намерим.

— Никакъв шанс. Хелга Стайнбърг е прекалено добра. Знае всички трикове дето ги има.

— Ами убиецът?

Потър седна и издуха облак дим.

— Убиецът е бил холандец.

— Някаква връзка с Хелга?

— Абсолютно никаква. Очевидно е изпълнявал поръчка, но са го убили. — Той се ухили. — Какъв изстрел! Ще ми се един ден да се запозная с тая сладурана. Надявам се това да не стане в някоя тъмна уличка.

— За мъжа няма никакви сведения, така ли?

— Не, нищо. По документи е търговски представител на напълно законна компания тук в Амстердам. Пътувал е много. Но има нещо интересно. Може би точно това е нишката, която да ни води. Преди два дни е направен превод на сметката на някакъв мъж. Трансферът е значителен. Проследихме източника до друга фирма, компания „Ф. Беркман“, също тук в Амстердам. Внасят и изнасят кафе. „Ф. Беркман“ е в този бранш вече десет години. Има офиси в над десет страни. И въпреки това печалбите му са минимални. Не ти ли се струва странно?

— Кой е този Ф. Беркман?

— Никой не знае. Компанията се управлява от борд на директорите. Никой от тях не познава Беркман.

Ник срещна погледа на Потър. Една и съща мисъл им бе хрумнала и на двамата.

— Магус — каза тихо Ник.

— И аз за това се чудех.

— Сара се е набутала на негова територия! Ако бях на нейно място, щях да тичам колкото краката ми държат в обратна посока!

— На мен ми се струва, че върши доста неочаквани неща. Съвсем не прилича на обикновеното уплашено сладурче.

— Не, не прилича — отвърна Ник и уморено се отпусна на леглото. — Тя просто не ти е обичайното сладурче. Много е умна.

— Ти си влюбен в нея.

— Май е така.

Потър го гледаше недоумяващо.

— Много е различна от Лорън.

— Ти помниш ли Лорън?

— Ами да. Кой би я забравил? Всички мъже в посолството ти завиждаха. Много неприятно, че стигнахте до развод.

— Това беше страхотна грешка.

— Разводът ли?

— Не. Бракът ми.

Потър се разсмя.

— Ще ти издам една тайна, О’Хара. С два развода зад гърба си, вече му хванах цаката. Мъжете нямат нужда от любов. Дай им сготвено ядене, изгладени ризи и може би малко поразкършване три пъти в седмицата. Никаква любов не им трябва.

Ник поклати глава.

— И аз така си мислех. Само допреди няколко седмици…

Телефонът до леглото неочаквано звънна.

— Сигурно е за мен — каза Потър и загаси цигарата си. Тръгна към апарата, но Ник вече бе сграбчил слушалката.

В първия миг не отговори никой. След това прозвуча мъжки глас:

— Господин Ник О’Хара?

— Да.

— Ще я намерите в „Каза Моро“. В полунощ. Елате сам.

— Кой се обажда? — попита Ник.

— Отведете я от Амстердам, О’Хара. Разчитам на вас.

— Почакайте!

Връзката прекъсна. Ник изруга, блъсна слушалката и изтича към вратата.

— Какво… къде отиваш? — извика след него Потър.

— На някакво място, наречено „Каза Моро“! Тя ще бъде там!

— Чакай! — Потър грабна слушалката. — Чакай да се обадя на Ван Дам. Имаме нужда от подкрепление…

— Тук ще се оправя сам!

— О’Хара!

Ник вече бе излязъл.

 

 

Пет минути след като Ник изфуча от хотела, телефонът на стареца иззвъня. Беше информаторът му.

— Тя е в „Каза Моро“.

— Как разбра? — попита старецът.

— Обадили са се на О’Хара. Управлението също тръгва натам… не остава много време.

— Ще изпратя Кронен да я прибере.

— Ами О’Хара? Той само ще пречи.

Старецът изсумтя пренебрежително.

— О’Хара? Незначителна подробност — отвърна той. — Кронен може да се справи с него.

 

 

Джонатан ван Дам затвори и се отдалечи с бърза крачка от телефонната кабина. Вечерта му се бе сторила мека и приятна, но мъглата донесе студ и той си закопча палтото. Изкушаваше се веднага да се върне в топлата си хотелска стая. Първо, помисли си той, трябва да спре в някоя аптека. Обяснението беше напълно безобидно. Имаше нужда от антиацид за проблемен стомах или може би магнезиево мляко за разхлабен стомах. Ако някой попита, веднага щеше да има оправдание за краткото си отсъствие от хотела.

Спря в една денонощна аптека. Аптекарят едва надигна поглед от списанието, когато Ван Дам влезе и огледа лавиците с лекарства. Имаше нещо много успокояващо да видиш всички тези американски лекарства. Така се чувстваше близо до дома. Звънчето дрънна и влезе още един клиент, мъж, който кашляше лошо и триеше длани една в друга. Спря там, където бяха изложени лекарствата против настинка. Ван Дам се спря на „Малокс“, плати осем гулдена и излезе в мъглата.

Трябваха му десет минути, за да стигне хотела. Отвори „Малокс“-а, изсипа една доза в канала и си облече пижамата. След това зачака телефона да звънне.

След малко в „Каза Моро“ щеше да започне екшън. Не му се мислеше за това. През всички години, прекарани в Управлението, никога не бе усещал свистене на куршум до бузата си, никога не бе участвал в сцени на насилие. Естествено, никога не бе убивал човек, поне не очи в очи. Когато ставаше въпрос за насилие, обикновено прехвърляше работата на друг. Дори смъртта на жена му Клаудия бе уредена, когато той се намираше на безопасно разстояние. Ван Дам не понасяше да вижда кръв. Беше на друг континент, когато някакъв крадец застрелял Клаудия. Когато се върна, кръвта бе изчистена, а подът лакиран отново. Сякаш нищо не се беше случило, освен факта, че беше свободен и неприлично богат.

Само че месец по-късно получи бележка. „Поговорих си с викинга“ бе всичко написано на нея. Викингът. Мъжът, който бе дръпнал спусъка.

Ван Дам се бе вдървил от страх. Замисли се дали да не изчезне някъде в Мексико, или може би в Южна Америка. Всяка сутрин обаче, още със събуждането си, щом усетеше яркото слънце в спалнята, си мислеше „Не, не мога да си изоставя дома, удобствата…“. Зачака. Когато най-сетне старецът осъществи контакт, Ван Дам бе готов да сключи сделка.

От него се искаше само информация. Отначало трябваше да съобщава незначителни данни, като например бюджетът на някоя консулска служба или разписанието на транспортни самолети. На пръсти се брояха случаите, когато бе изпитал вина. Нали не доносничеше на КГБ. Старецът бе просто един предприемач, който не се вълнуваше от световните политически маневри. Ван Дам не се смяташе за предател.

Не след дълго поръчките станаха по-сериозни. Винаги пристигаха без предупреждение. Две позвънявания на телефона, последвани от мълчание, а след това Ван Дам откриваше пакет, скрит в гората или бележка, пъхната в някоя хралупа. Никога не бе виждал стареца. Дори не знаеше истинското му име. Беше му даден телефонен номер, който можеше да използва само при изключително спешни случаи. Малкото пъти, когато го бе използвал, разговорите бяха кратки, съпроводени от множество прищраквания и паузи, очевидно причинени от устройства, които правеха невъзможно проследяването на абоната. Ван Дам бе в плен на безименен безлик похитител. Споразумението в никакъв случай не беше тежко или неприятно. Той се чувстваше в безопасност. Имаше си къщата, чудесните костюми и любимото бренди. Истината бе, че старецът се оказа особено благ господар.

 

 

— Полунощ е — каза Сара. — Къде е той?

Кори отметна кичур дълга коса от лицето си и вдигна поглед от бюрото.

— Саймън иска доказателство.

— Нали видя халката.

— Иска да види и теб. Само че от безопасно разстояние. Ще трябва да се потрудиш. Качи се горе, втората стая от дясната страна. Отвори гардероба. Мисля, че зеленият сатен ще ти отива.

— Нищо не разбирам.

Жената се отпусна назад на стола и се усмихна. Светлината на лампата освети лицето й и Сара едва сега забеляза бръчките около очите и устата. Животът не се бе показал благосклонен към тази жена.

— Просто си облечи роклята — каза тя. — Няма друг начин.

Сара се качи по стълбите и попадна в дълъг коридор, смътно осветен от една-единствена лампа „Тифани“. Стаята бе отключена. Вътре видя огромно легло от ковано желязо и гардероб, пълен с дрехи. Сложи зелената сатенена рокля и се погледна в огледалото. Тънката материя прилепваше на гърдите й и зърната й се очертаваха. В този момент скромността не означаваше нищо. Важното бе да остане жива. Само заради това бе готова да облече каквото се налага.

Когато слезе, Кори я огледа критично.

— Прекалено слаба си — изсумтя тя. — И да си махнеш очилата. Нали виждаш и без тях?

— Достатъчно добре.

Кори я насочи с жест към прозореца витрина.

— Върви. Аз ще ти пазя чантата. Ако искаш можеш да си вземеш и книга, но трябва да седиш с лице към улицата, за да може той да те види. Няма да отнеме много време.

Тежкото кадифено перде се разтвори. Сара пристъпи напред и попадна сред облак парфюм. Първо я поразиха лицата, които я зяпаха от улицата, всички напълно непознати. Дали Джефри бе сред тях?

— Сядай — каза една от проститутките и кимна към стола.

Сара седна и веднага й подадоха книга. Отвори я и се загледа задълбочено в първата страница. Беше на холандски. Въпреки че не можеше да прочете и дума, тя й служеше за щит, който да я скрие от мъжете навън. Стисна книгата и усети как пръстите я заболяват.

Стори й се, че стои като статуя безкрайно дълго. От улицата долиташе смях. Чуваха се стъпки по каменната настилка. От дискотеката на една пресечка се носеше постоянен ритъм. Времето забави хода си и спря. Нервите й бяха изопнати до край. Къде беше той? Защо се бавеше толкова много?

Тогава над заобикалящия шум, тя долови името си. Книгата се изплъзна от омекналите й пръсти и се плъзна на пода. Усети как кръвта се оттича от лицето й, щом погледна нагоре.

Ник се бе втренчил без да вярва на очите си през прозореца.

— Сара?

Реакцията й бе мигновена. Тя побягна. Втурна се през кадифените пердета, нагоре по стълбите към стаята, където можеше да намери роклята си. Затича се, без да мисли, водена от инстинкта на отчаяна жена, която иска да избяга от болката. Страхуваше се от него. Той беше дошъл, за да я нарани, за да нарани и Джефри.

Само час по-скоро да се скрие в стаята и да превърти ключа…

Беше на вратата, когато Ник я хвана за ръката. Тя се дръпна рязко, освободи се и хлопна вратата в лицето му, но той я отвори насила. Сара политна назад и се отдръпна възможно по-далече, докато се сблъска с леглото. Беше попаднала в капан.

Тресеше се неудържимо, когато се развика.

— Махай се!

Той пристъпи напред и протегна ръце към нея.

— Сара, чуй ме…

— Копеле такова, мразя те!

Той пристъпваше все по-близо. Разстоянието между тях неумолимо се стопяваше. Тя замахна към него. Ударът й бе толкова силен, че пръстите й оставиха червен отпечатък на бузата му. Щеше да го удари отново, но той сграбчи китките й и я привлече към себе си.

— Недей — каза той. — Чуй ме. Изслушай ме, по дяволите!

— Ти ме използва!

— Сара…

— Забавно ли ти беше? Или просто това е част от работата, да преспиш с вдовицата в името на доброто старо ЦРУ?

— Престани!

— Проклет да си, Ник! — изкрещя тя и замахна безпомощно. — А аз те обичах! Обичах те… — Намери сила и се отскубна, но рязкото движение я оттласна назад и тя се строполи върху леглото.

Той се хвърли върху нея, ръцете му стиснаха китките й, а тялото му се надвеси над нейното. Беше прекалено тежък, за да го отмести. Вече не можеше да се съпротивлява. Можеше единствено да остане под него, хлипаща, докато правеше безуспешни опити да се освободи, докато най-сетне силите я напуснаха и тя остана задъхана и изтощена.

Когато най-сетне усети, че вече не се съпротивлява, той пусна ръцете й. Бавно и нежно притисна устни към нейните.

— Не съм престанала да те мразя — каза немощно тя.

— А пък аз те обичам — отговори той.

— Не ме лъжи.

Целуна я отново, но този път устните му се задържаха в опит да разтвори нейните.

— Не те лъжа, Сара. Никога не съм те лъгал.

— През всичкото време си работил за тях.

— Не е вярно. Грешиш. Не съм един от тях. Те ме притиснаха. След това ми разказаха всичко. Сара, това е вече минало. Можеш да спреш да бягаш.

— Не и докато не го открия.

— Не можеш да го откриеш.

— Как така?

Погледът му й каза всичко. Още преди той да й обясни, тя знаеше какво ще й каже.

— Съжалявам, Сара. Той е мъртъв.

Думите му я поразиха като физически удар. Тя го загледа невярващо.

— Не може да е мъртъв. Та той ми се обади…

— Не е бил той. Бил е номер на Управлението. Запис.

— Тогава какво се е случило с него?

— Пожарът. Неговото тяло са открили в хотела.

Болката я накара да затвори очи, когато думите достигнаха съзнанието й.

— Наистина не разбирам. Нищо не разбирам — извика тя.

— Управлението ти е скроило номер, Сара. Искали са да пипнат Магус, като го накарат да те нападне. Надявали са се да прояви небрежност, да разкрие местонахождението си. Но тогава ни загубиха. И се появиха чак в Берлин.

— Ами сега?

— Всичко свърши. Прекратяват операцията. Можем да се приберем вкъщи.

Вкъщи. Думата бе вълшебна, също като в приказките и Сара не предполагаше, че това понятие все още съществува. Ник също й се струваше като призован с магия. Но ръцете, които я обгръщаха бяха от плът, не просто мечта. Ник бе истински. Винаги е бил истински.

Той стана, изправи и нея от леглото и я привлече към себе си.

— Да си отиваме у дома, Сара — прошепна той. — Първото, което ще направим утре сутринта, е да се качим на някой самолет.

— Не мога да повярвам, че свърши — прошепна тя. — Не мога да повярвам, че ти наистина си тук…

Той обърна лицето й към своето. Това бе най-нежната целувка, в нея нямаше глад, а само нежност. Тази целувка й разкриваше, че е в безопасност, че винаги ще бъде в безопасност, стига Ник О’Хара да е до нея.

Сгушена под ръката му, тя заслиза до него надолу по стълбите. Сигурно навън е станало студено. Той ще я стопли, също както сакото му я бе стоплило през онзи дъждовен ден в Лондон. Пред тях бе фоайето. В този миг Ник рязко спря.

Първоначално тя не разбра. Единственото, което видя, бе шокираното му изражение. След това очите й проследиха погледа му.

Под тях, до първото стъпало, тъмночервена локва кръв попиваше в персийския килим. Просната на дървения под, с коса, сплъстена в собствената й кръв, лежеше Кори.