Даяна Палмър
Пагубен чар (11)

Единадесета глава

Седмицата отлетя неусетно. Кейб всяка вечер извеждаше Данета, но вече нямаше страстни целувки в колата — нито всъщност където и да е другаде. Държеше я за ръка, гледаше я нежно, но нищо повече. Никога не спомена името на Керъл, а и тя не му се обади. Точно както бе казал — гореше мостовете към миналото си.

Джени не можеше да познае преобразения плейбой, без да разбира, че това е било само роля. Данета не я просветли. Тя бе прекалено влюбена и прекалено поразена от вниманието му, за да си губи времето с обяснения.

Той не се връщаше към онази нощ в гаража, макар че тя не можеше да не забележи как заискряват очите му, когато се спрат на тялото й. Но поведението му беше безупречно, и пред хората, и насаме.

В петък Кейб я заведе в кабинета си и затвори вратата.

— Бен току-що дойде. Ако сме прави в подозренията си, той ще те покани на ресторант. Трябва да приемеш.

Тя улови мрачния му поглед.

— Ти не искаш да приемам.

— Не искам. Но всичко зависи от това. Заложили сме капан. Тези хора са опасни. Ако не ги спрем, може да стане ужасно.

— Добре — усмихна се тя, въпреки че усети лек страх.

Кейб зарови ръка в косата й, привлече я към широките си гърди и я прегърна. Как можеше да я пусне с такъв човек? Ако нещо й се случеше, никога нямаше да го преживее.

— Бъди внимателна. Ако почувстваш страх, по каквато и да е причина, веднага ми се обади. Няма да мърдам никъде.

— Той няма да ми направи нищо — успокои го тя с повече убеденост, отколкото чувстваше. — Не се тревожи.

— Как? Ти си моят живот.

Данета затаи дъх. В очите й запариха сълзи.

— Ще бъда много, много внимателна — обеща тя.

— Не поемай никакви рискове. Не отивай никъде сама с него. Никъде, дори до телефонната кабина. Разбра ли ме?

— Това е ревност, господин Ритър!

— Плюс лошо настроение и глад — отсече той.

— За ревността и лошото настроение не мога да направя нищо. — Обви ръце около силния му врат и за пръв път се почувства самоуверена и силна. — Но мисля, че мога да се погрижа за глада. — Цяла вечност просто стояха един срещу друг. После Кейб с приглушен стон я вдигна и я целуна така, че не биха чули, ако до вратата избухнеше бомба. — Грешката е моя — отбеляза тя след малко, когато и двамата трепереха. — Май стана по-лошо.

— Ще трябва да се ожениш за мен. Измисли каквото искаш извинение — възможна бременност, виновна съвест — каквото и да е, стига да те заведе пред олтара. Но трябва да е скоро. Господи, не издържам повече!

— Бихме могли да заключим вратата — предложи тя колебливо.

— Не. Един път на кушетката беше повече от достатъчно. Трябваше да бъда по-силен и да се въздържа. Заради теб. Трябваше да се въздържа.

— Всичко е наред — прошепна Данета, изненадана от гласа му.

— Не е! — възрази той напрегнато. — Ти заслужаваше сватба в бяло и почтена първа брачна нощ. Аз ти отнех това.

Тя не знаеше какво да каже. Не бе очаквала такива думи, такова съжаление от човек като Кейб.

— Познавам ли те изобщо? — попита тихо.

— Не много добре — призна той. — Но работя по въпроса. Сватбата в бяло ще я имаш, макар и със закъснение. И обещавам, че първата ти брачна нощ ще е такава, каквато трябва да бъде. Ще те накарам да повярваш, че още си девствена.

Данета се изчерви и опря бузата си до неговата.

— Когато ми говориш така, се чувствам девствена.

— Не мога да съжалявам за удоволствието — призна той. — Понякога през нощта си го припомням и трябва да стана и да се разходя, за да се отпусна. Изгарям от желание. Но то не е само физическо. То е… цялостност. Единение. Онази нощ ти казах, че съм разтърсен до дъното на душата си. Така беше. Разбиващо и покоряващо. Благоговейно.

Тя зарови лице в гърдите му. В онази нощ и тя усети това, но си внуши, че той се чувства само виновен. Сега знаеше. Бе толкова сладко. Като да ти дадат ключа от сладкарницата, когато си на шест години. Засмя се през сълзи:

— Аз май наистина не съм ти безразлична.

— Това са много слаби думи.

— Кажи думите.

— Не още — поклати той глава с усмивка.

— А кога?

— В нашата първа брачна нощ. Ще ти ги повтарям, докато ти омръзне да ги слушаш.

— Никога няма да ми омръзне.

— В такъв случай това ще бъде една много дълга нощ.

— Обещаваш ли?

— Обещавам. — Затвори с целувка очите й. — А сега излез и приеми да се срещнеш с Бен, докато аз се опитвам да не мисля колко много пистолети имам вкъщи.

Тя неохотно отстъпи крачка назад.

— Всичко ще бъде наред. Джени каза, че шефът на аварийната бригада на Юджин довечера ще е дежурен.

— Да, знам. Виждала ли си някога Хънтър?

— Не. Джени казва, че той е… ами, малко груб.

— Не точно груб. — Кейб се засмя. — Бивша зелена барета, бивш агент на ЦРУ, бивш наемник. Вадил е вместо нас кестените от огъня в чужбина и още го прави. Имаме му голямо доверие за такива неща. Не завиждам на колегите на Бен.

— Ами ако Бен не налапа въдицата?

— Ще я налапа.

Така и стана. Бен я покани на ресторант и под формата на невинни въпроси успя да измъкне от нея, че Джени е донесла вкъщи всякакви карти и документи и че двете са поканени на гости и ще ги няма цяла вечер. След това я изпрати до офиса и си тръгна със замислена усмивка.

— Е? — попита Кейб, когато затвориха вратата.

— Захапа!

— Хип-хип-ура! Добре. Сега ще чакаме.

Тази вечер Кейб бе с официално сако, бяла риза, черна вратовръзка и черни панталони. Изглеждаше елегантен и много, много сексапилен. Данета стисна зъби, за да не се хвърли към него, когато дойде да я вземе.

— Изглеждаш страхотно — въздъхна тя.

Очите му галеха електриковосинята й атлазена рокля.

— Ти ме биеш.

— А аз нито една дума ли не заслужавам? — обиди се Джени. Тя носеше червена рокля, която не би трябвало да подхожда на русата й коса, но подхождаше. Бе зашеметяваща.

— Хубав цвят — забеляза Кейб.

— Опитвам се да затвърдя мнението, което твоят колега има за мен — отвърна тя високомерно.

Данета едва сдържа смеха си. Джени бе необичайно заядлива. Колко ли дълбоко бе влязъл под кожата й загадъчният господин Хънтър?

Не се наложи да се чуди дълго. Чу се рязко чукане, и преди Данета да успее да помръдне, Джени отиде да отвори.

— Добър вечер — поздрави тя с тон, с какъвто един съдия би произнесъл смъртна присъда.

В стаята влезе висок тъмноок мъж. И той като Кейб бе облечен във вечерен костюм, но лицето му бе студено като лед. Тънките му устни бяха стиснати, сякаш никога не се е усмихвал. Косата му бе почти черна, а кожата много тъмна. Имаше високи скули и съвършено прав нос. Отначало Данета помисли, че в него има нещо ориенталско, но когато срещна погледа на тези тъмни очи, разбра, че това е индианец.

— Господин Хънтър — представи го Джени, без да го поглежда. — Данета Марист — кимна тя към нея. — А това е…

— Здравей, Кейб — прекъсна я новодошлият. Гласът му бе дълбок, рязък и без никакъв акцент.

— Отдавна не сме се виждали, Хънтър — отзова се Кейб.

Мъжът се обърна към Джени.

— Вие, предполагам, сте моята партньорка тази вечер?

— Вие сте голям, силен мъж — отговори тя с крива усмивка. — Би трябвало да можете да преживеете една вечер в моята компания.

Всички освен ледения Хънтър се усмихнаха. Той погледна часовника си:

— Да тръгваме.

— Готови ли сме? — попита Кейб и го погледна многозначително.

— Резервациите са потвърдени — кимна Хънтър и плъзна очи настрани към близката лампа.

— Тогава да вървим. Умирам от глад.

Излязоха заедно. Данета забеляза, че господин Хънтър стои в единия ъгъл на асансьора, а Джени в другия. Какво ли бе предизвикало този ледников период?

Ресторантът бе препълнен, но бързо ги настаниха.

— Сега какво? — попита Данета.

— Сега ще чакаме — отговори Хънтър. Той хвърли един бърз поглед на менюто и го остави, оглеждайки с подчертано отношение кристалния лукс.

— Какво ще си вземеш, Джени? — попита Данета. Тя самата се колебаеше между пиле и медальони.

Джени погледна към Хънтър.

— Нещо сурово. Може би стриди. — Хънтър вдигна вежди. Не каза нищо, но Джени внезапно се изчерви. — Скаридите по креолски изглеждат добре — добави тя нервно.

— Аз искам пържола алангле — реши Кейб. — А ти? — усмихна се той на Хънтър и каза нещо нечленоразделно и напълно неразбираемо.

Хънтър отговори на същия език и ъгълчето на тънките му устни трепна. Добави на английски:

— Но ще се спра на говеждо.

— Какъв беше този език — попита Данета.

— Апахи. Не съм ли ти казвал, че баба ми е индианка? Тя ме научи. Лесно е, стига да свикнеш с дългите и къси гласни.

— И стига да научиш нюансите на интонацията, които превръщат обидата в комплимент — добави Хънтър и очите му проблеснаха.

— Оказа се, че е полезен, когато двамата бяхме в доста напечено положение в чужбина — продължи Кейб. — Знаехме, че стаята ни в хотела се подслушва, затова говорехме на езика на апахите.

— Както разбрах, колегата ми от другата страна е решил, че това е някакъв нов американски код и почти цяла година се е опитвал да го дешифрира.

— Успя ли? — попита Джени колебливо.

— Убиха го, преди да успее — отговори той, без да я поглежда. — Провалите се плащат скъпо.

Джени вдигна чашата си и бавно отпи. Не каза нищо повече, той също.

По средата на вечерята чуха тих звън. Хънтър извади радиотелефон, който никой досега не бе забелязал.

— Паднали са в капана — съобщи той и стана. — Не, ти остани да си вечеряш — спря Кейб, който се бе надигнал. — Сега започват моите забавления.

Джени също се изправи, но не го погледна.

— Предполагам, че ще трябва да разпозная господина, който мислите, че ме е следил?

— Да. И след това ще се занимавате с вашата работа и ще оставите шпионската игра на хората, които знаят как да я играят.

Тя го погледна и бързо се извърна. Долната й устна трепереше.

— Ще тръгваме ли, господин Хънтър? — попита студено. Успя да се усмихне на Кейб и Данета. — Довиждане. Ще се видим по-късно, Дина.

Данета кимна и ги проследи с поглед. Двамата много внимаваха дори да не се докосват.

— Студената война е нищо в сравнение с това — отбеляза тя.

— Врагове са от първия миг, в който се срещнаха. Бог знае защо. Приличат на две половини на едно цяло, въпреки разликата в ръста и цвета. — Хвана ръката й. — Кажи една дата.

— Наистина ли искаш?

— С цялото си сърце.

— Пети май.

— Защо точно пети май?

— Не знам. Може би ми харесва как звучи на испански „Синко де майо“.

— Добре. Утре иди да си купиш булчинска рокля. Какво ще кажеш за меден месец в Ямайка?

— Можем ли? — ахна тя.

— Обзалагам се, че можем.

Данета засия, но след малко усмивката й угасна.

— Кейб, не можем да отидем в Ямайка.

— Защо?

— Норман!

Той сви устни.

— Имам страхотна идея. В Южна Америка има една джунгла…

— Игуаните не ходят на почивка в Южна Америка!

— В такъв случай бихме могли да го оставим на Ники.

— И двамата ще бъдат много щастливи — засмя се тя.

Една седмица по-късно вражеските агенти бяха в сигурни ръце, Бен Медоуз бе уволнен и обвинен в шпионаж, Джени се бе върнала на работа при Юджин след сватбата, а Кейб и Данета мързелуваха на обляния в лунна светлина плаж до Монтего в едно частно имение, което Кейб бе наел.

— Божествено е — въздъхна Данета, излегната гола до него.

— Ти също, любов моя — усмихна се Кейб и лениво се протегна да я целуне. Трите дни, откакто пристигнаха, бяха отлетели неусетно, а той продължаваше да се удивлява на удоволствието да прави любов с нея. Както й обеща, всичко бе като за пръв път. Сега я учеше на нови неща, на нови начини, от които и двамата се замайваха.

— Сигурен ли си, че никой няма да ни види? — попита тя. Току-що бяха излезли от водата и сега се бяха проснали на две големи кърпи.

— Никой няма да ни види — прошепна Кейб. Устните му докоснаха гърдите й, а след това бавно я привлече над себе си, плъзна ръце по бедрата й и ги задвижи в чувствен ритъм.

— Как може всеки път да е толкова хубаво?

— Защото се обичаме. Омръзна ли ти да го чуваш?

— О, не! — простена тя.

— Обичам те. — Сля се с нея с едно плавно движение. Тя се задъха от удоволствие. — Седни.

— Не мога!

— Можеш. Аз съм твой съпруг и те обичам и ти ме обичаш. Ние сме женени. Направи го… Ето, това е — засмя се, самият той вече треперещ от напрежение. — Искам да те чуя. Никой друг няма да чуе. Хубаво ли ти е?

— Да! О, да…

— Погледни ме!

Тя почувства, че е достигнал върха, и се взря в лицето на Кейб. Беше толкова възбуждащо, че и нейното тяло се напрегна, тя изстена безпомощно и се притисна към него. Кейб, почти без да си поеме дъх, я преобърна по гръб и отново се впусна в този влудяващ ритъм, докато от устата й се изтръгна вик на удовлетворение.

Остана да лежи в ръцете му, обляна в пот, завладяна от чувството за единение. Не спираше да се учудва как могат двама души да бъдат толкова близки.

— Този път ме гледа — прошепна той и приглади косата й. — Това вече не те смущава толкова, нали?

— Не колкото в началото — призна тя и зарови лице в гърдите му. — Кейб, мисля, че може да съм бременна.

— Знам — усмихна се той.

— Имаш ли нещо против?

— Ни най-малко. — Целуна я нежно. — А ти?

— Не. По-скоро се радвам. — Прехапа устни. — А какво ще правим с Норман?

— Може да разрешиш на Ники да го осинови. Тогава ще можеш да го виждаш, когато пожелаеш.

— Добре — съгласи се тя след кратко мислене.

Норман щеше да й липсва. Разбира се, една игуана не можеше да бъде компания като Кейб. Трябваше да мисли по този начин.

Той долови леката й тъга.

— Ще направим компромис. По-нататък, ако имаме момче, може да му вземем едно малко игуанче. Разбира се — добави мрачно, — той ще бъде мой син и може изобщо да не харесва гущерите.

— Вярно е — съгласи се тя безгрижно, прикривайки дяволитата си усмивка. — Той може да обича змии… Ох!

Лъхна ги топлият бриз. Данета затвори очи и въздъхна щастливо. Имаше своя необитаем остров и единствения мъж, когото обичаше. Сякаш двамата доброволно бяха избягали от света и пишеха наново историята на Робинзон Крузо. Тя затвори очи и се настани в прегръдките на Кейб…