Морийн Шенън
Къщата на духовете (6)

Дженифър предложи тя да приготви вечерята. Ние с Норман не възразихме.

— Само ще си сложа друга блуза — каза Дженифър.

— Моля те, бялата — обади се Норман за мое учудване. — Бялата фолклорна блуза с пъстра бродерия. И с хубавия зелен копринен шал. Тази комбинация ти стои много хубаво, Дженифър.

— Щом така желаете, мистър Мортън — съгласи се момичето. — Аз ще побързам.

Ние с Норман седнахме в гостната, а Дженифър отиде в стаята си.

— Виждала ли си я с тази блуза? — попита ме Норман. — Баща ми особено я харесва. Дженифър е много чаровна в нея. Наполовина момиче, наполовина жена. Лека и ефирна и същевременно с една пленителна зрялост.

Но същата вечер аз нямаше да имам щастието да видя Дженифър с тази блуза. Малко след това дочухме пронизителен писък. Мъжът ми и аз скочихме и се затичахме към стаята на момичето.

— Не! — викаше Дженифър. — Не!

След това застана пред нас. Лицето й беше пепеляво.

— Дженифър — казах загрижено, — какво става с теб? Какво има? Говори!

Тя не каза нищо. Обърна се и посочи към гардероба.

— Хайде кажи, моля те — подкани я Норман.

— Толкова е подло! — с усилие произнесе Дженифър. — Толкова долно и подло! Мисис Мортън, не съм го направила аз! Наистина не съм аз. Такова нещо никога не бих направила.

Спогледахме се с мъжа ми, неспособни да разберем каквото и да било от възклицанията и уверенията на Дженифър. Но момичето отново обърна очи към гардероба. Тогава аз без колебания се промъкнах между нея и рамката на вратата, за да се приближа до този гардероб.

Бях не по-малко поразена от момичето, когато погледнах в отвореното чекмедже. Не ми трябва много време, за да разбера какво е преживяла Дженифър.

Вътре бяха наредени един върху друг едноцветни и пъстри кърпи и шалове. В ръката си Дженифър държеше зеления шал, който е искала да си върже. От положението на останалите можех да направя извода, че тя го е измъкнала от купа.

И така е открила кутията. Малка, плоска кутия.

Не й беше тук мястото. Дженифър веднага е разбрала това. Отворила е кутията.

В нея бяха моите сребърни кафеени лъжички. И всяка от дванадесетте лежеше във вдлъбнатинка обвита със синя коприна.

Моите сребърни лъжички в гардероба на Дженифър?!

Аз знаех какво чувства момичето, какво е преживяло.

Полека взех кутията от чекмеджето и се приближих до Дженифър. Сложих ръка на раменете й.

— Хайде — казах, — това е работа на онази крадла. Зная, че ти не си такава. Това е онази, сигурна съм.

Дженифър се хвърли на шията ми, целуна ме по бузите и ми благодари сто пъти, че имам добро мнение за нея.

— Благодаря, мисис Мортън, много ви благодаря, че не ме обвинявате.

— Хайде, ще ни направиш ли нещо хубаво за ядене? — попитах я аз.

Тя благодарно кимна. Мина напред, изтича в кухнята и след малко я чухме да шета там…

Ние с Норман седнахме в ъгъла за хранене в гостната. Отдадохме се на мислите си.

Кога тази непозната, чудовищна жена е била отново тук? Как е разбрала, че ни няма? Кога е занесла откраднатите сребърни лъжички в стаята на Дженифър? И какво цели с това?

Може би да освободим Дженифър, да я прогоним от къщи, та ние да останем единствена жертва на непознатата за нейните машинации?

Въпрос след въпрос, а не можехме да отговорим на нито един.

Преди всичко не знаехме по какъв начин непознатата прониква вътре въпреки новите секретни брави.

Оказа се, че и Норман мислел за същото.

— През покрива не е — констатира той, — тогава значи през мазето. Трябва да съм пропуснал нещо, тъй че отново ще го претърся основно. Има някое неуплътнено място, през което може да се влезе и излезе.

— Ами лъжичките? — попитах.

— Какво искаш да кажеш?

— Разсъждавам какво цели с това непознатата.

— Естествено, иска да хвърли подозрението за всички кражби върху Дженифър. За да загубим доверие в момичето и да го освободим. Тогава ще останем само двама, ще имаме само два чифта очи и уши, за да следим и слухтим. Непознатата иска да ни насочи по лъжлива следа. Ние да държим момичето под око, а в това време тя да пласира бижутата и останалите неща. Защото в нейното свърталище, някъде между гората и платото, тя няма нужда от златни и сребърни прибори за хранене.

 

 

Следващата нощ мина толкова спокойно, че чак тишината ми се видя зловеща. Понеже нямаше от какво да изпадаме в страх и ужас, аз си измислих нови опасности.

Въображението ми рисуваше диви картини и те ме преследваха, докато не заспах.

Когато се събудих рано сутринта, трябваше първо да се отърся от спомена за тези нови съновидения. Успях да се овладея и да не се издам, че сама си измислям кошмарни истории.

Закусихме заедно, след което Норман замина за Глазгоу. Искаше да посети семейството, което преди нас за кратко време бе наело къщата. Възможно бе да го насочат към роднина или познат, които да се чувства по някакъв начин свързан с Блек Мур котидж.

А ние с Дженифър щяхме да се изкачим на платото. Твърдо бяхме решили да открием дирите на непознатата и да я проследим.

Близо два часа търсихме по пътя покрай тресавището, но нямахме късмет. Непознатата си оставаше неоткриваема и неуловима.

Вече се канехме да се връщаме, когато Дженифър насочи вниманието ми към една малка хижа в окрайнината на гората. Беше стара, полусрутена постройка, чието предназначение не можех да си обясня.

Толкова отчаяна бях от нашето безплодно търсене, че не проявих особен интерес. Затова и не разбирах от какво толкова се вълнува Дженифър. Виждах само хижата и вратата, окачена накриво на пантите.

— Какво толкова? — казах. — Стара барака за дърва, в която може би овцете се крият при дъжд. Нищо повече.

Но Дженифър енергично поклати глава.

— Ама погледнете, мисис Мортън! Погледнете към онези дървета вдясно от хижата!

Погледнах натам, но не забелязах нищо особено. Или не… Открих най-после какво бе приковало вниманието на Дженифър.

Велосипед! Стар, раздрънкан дамски велосипед, опрян на ствола на едно дърво.

Веднага ме обзе отново ловната треска. Нещо ми подсказваше, че нашата непозната е наблизо.

— Тихо! — пошушнах на Дженифър и тя кимна. От този момент се разбирахме само със знаци. Махнах на Дженифър да ме последва и тръгнах към края на гората. Не исках този, на когото е колелото, да ни забележи преждевременно.

Колкото може по-бързо ние се промъквахме озъртайки се, през гъстия подраст по края на гората. Естествено не можахме да избегнем хрустенето на чупещи се клони под краката ни. Все пак стъпвахме съвсем внимателно, за да заглушаваме неизбежния шум.

Лека-полека приближавахме към дървената хижа.

Когато стигнахме на около тридесет метра от нея, дочухме странно тракане и пукане. Изглежда идваше от хижата.

Спогледахме се недоумяващо и свихме рамене. Не можехме изобщо да си обясним какъв е тоя шум.

Изминахме следващите десет метра, но изведнъж вратата със скърцане се отвори. И тутакси отвътре се подаде някаква фигура, при вида, на която ни секна дъхът.

Не можеше да се познае дали е мъж или жена. Фигурата бе така маскирана, че неволно си спомних за членовете на прословутия Ку Клукс Клан. За онези мъже от Тенеси, които с дългите си раса и маски, със страшните си гугли вдъхваха ужас на всяко живо същество.

Тази фигура! Този грозен силует пред нас. Маскировката действаше още по-ужасяващо, защото дългото расо беше черно. Черна беше и огромната качулка, която закриваше даже и лицето. Само за очите имаше два нищожни прореза.

Стояхме като омагьосани — и трите. Непознатата от изненада. Дженифър и аз от страх. Бяхме очаквали да видим мъж или жена. Но не и същество, което не може да се определи какво е.

Кой се криеше зад този маскараден костюм? В хижата ли живееше това същество?

Поне на втория въпрос скоро щяхме да получим отговор.

Дженифър, която стоеше като няма до мен, събра кураж и тръгна към чудноватата фигура. Последвах я.

Като направихме десетина крачки, онази особа се сепна. С четири-пет бързи скока се озова до колелото. Расото се изду като балон, когато тя се метна на седлото. И само след секунди изчезна по един тесен горски път.

Погледнах към Дженифър, тя към мен. Само кимнах. И се затичахме. Едновременно. Искахме и трябваше да видим накъде ще отиде странното създание.

А то се движеше с колелото по пътя, който опасваше гората. Но изведнъж сви надясно!

— Хвана пътя към селото! — казах аз.

А Дженифър отвърна:

— Да, мисис Мортън. Но не е речено, че отива там. С тия дрехи едва ли.

Моментално се досетихме, че това привидение се отправя към Блек Мур котидж!

Да тичаме ли след него? Не, не бихме могли да го догоним. Не се движеше много бързо, но все пак два пъти по-бързо от нас. А се намирахме на около осем километра от дома. Невъзможно бе краката и дробовете ни да издържат на такова ужасно продължително бягане.

Принудени бяхме да позволим още едно посещение в Блек Мур котидж.

Решихме да влезем в дървената хижа.

— Дали живее тук? В тая съборетина? — попита Дженифър.

— Ей сега ще разберем — отвърнах аз.

И отидохме до хижата, вратата, на която продължаваше да зее. Явно не се заключваше изобщо. Никаква брава, никакво резе или мандало!

Влязохме вътре, но неволно се дръпнахме назад. Нямаше прозорци и въздухът беше спарен. Тук цареше същата натрапчива миризма на плесен и гнилоч, която вече бяхме усетили в нашата гостна.

Очите ни не можеха веднага да свикнат с тъмното. Дори при отворена врата вътре проникваше оскъдна светлина. Трябваше да се движим полупипнешком. Нямаше много за гледане. Нямаше никакви мебели — нито маса, нито стол или столче.

— Не живее тук — веднага заключи Дженифър.

— Да — съгласих се. — Тук никой не би могъл да живее. Няма нищо за спане, поне сламеник или нещо подобно. Няма на какво да седнеш, да си починеш.

Открихме обаче нещо друго. До срещуположната стена имаше един чувал, а до него, на земята, стар картонен куфар. Полуразмекнат от влагата. И навсякъде, от стена до стена, висяха паяжини.

Втрисаше ме при мисълта да отворя куфара, но трябваше да го направя. Исках да видя какво има вътре.

Дженифър вече се беше хванала с чувала. Премести го до вратата, за да вижда по-добре. Последвах я и за своя изненада видях в ръцете й чифт обувки.

— Обзалагам се, че съм чула звука на тези обувки — каза момичето, като показваше накованите гвоздеи по подметките и токовете.

Нямаше съмнение, че непознатата е носила тези обуща при едно от нежеланите си посещения у нас. Това бяха обувки, каквито планинарите използват за катерене. Сега вече знаехме, че сме попаднали на търсеното лице.

Но наистина ли го бяхме намерили? Открили бяхме само неговото скривалище, нищо повече. И знаехме какво прави в тази полусрутена хижа.

— С колелото тя идва тук отнякъде — казах на Дженифър.

— Да, мисис Мортън. Тук се преоблича. Тук става предрешването. Така става неузнаваема, тръгвайки оттук за Блек Мур котидж.

— Сигурно е така. Не би се осмелила да ходи винаги и навсякъде в този ужасяващ вид. А тук наоколо е пустош. Рядко ще се залута насам някой турист. Така че от тази хижа непознатата може необезпокоявана да предприема своите операции.

Дженифър кимна. Аз се върнах и отворих куфара. Всички наши предположения се потвърдиха.

В куфара намерих два от пуловерите си и едно яке от туид. Взех си всичко, което беше мое.

Побързахме да напуснем скривалището на непознатата и поехме към дома. След половин час, през който извървяхме едно добро разстояние, непознатата фигура отново ни се мярна пред очите.

— Там, отсреща! — викна Дженифър, зърнала странното видение.

Непознатата беше хванала по друг път.

По средата на тресавището имаше малко езеро. Откъм източния му бряг имаше твърда земя. Оттам минаваше тесен път, който извиваше покрай езерото, пресичаше тресавището и продължаваше през платото.

Непознатата приличаше на гигантски прилеп. Широките й ръкави се издуваха от вятъра. И тя сякаш не се движеше по земята, а летеше с платноход.

— Дженифър, да запомним този път.

Момичето кимна и ние продължихме.

Блек Мур котидж си стоеше кротко както винаги. Но ние знаехме, че непознатата е била там.

 

 

Претичахме с Дженифър през градината към главния вход. Вратата беше заключена, както бяхме очаквали. Непознатата не се бе опитала да влезе нито с шперц, нито със сила.

Заобиколихме къщата и проверихме задната врата. И тя беше заключена й невредима.

А може би не е идвала? Невъзможно беше. Сигурна бях, че допреди малко е била вътре.

— Ето! — внезапно се провикна Дженифър. — Решетката на избения прозорец!

Приближих се и видях, че решетката не прилепва добре към рамката.

Ето го мястото, през което влиза непознатата!

Веднага отключих задната врата и двете с Дженифър влязохме вкъщи. Без нито дума се забързахме към мазето.

Там имаше едно помещение, което не беше заключено. В него бяха наслагани стари непотребни неща.

И двете го видяхме едновременно.

Непознатата не си беше направила труда да затвори прозореца. Оставила го бе широко отворен и сега ставаше ясно, че използва това място като вход. Освен това разбрахме по какъв начин влиза и излиза. Просто беше наредила сандъци един върху друг. Като стълба с високи стъпала.

А до това подобие на стълба имаше още сандъци, нахвърляни в пълен безпорядък.

— Ето откъде е бил шумът — казах аз. — Онази тупурдия през нощта.

— Да — добави момичето, — жената е влязла нормално. Но на излизане е разклатила сандъците и камарата се е срутила.

Предложих на Дженифър да надникнем по стаите. Качихме се горе, когато чухме шум на кола. Сигурно беше Норман.

Бързо отключих вратата и тръгнах през градината. Изпълнена с надежди, отивах да го посрещна. Но отдалеч видях, че не носи новини.

Норман ме прегърна бързо, после кимна на Дженифър, която беше дошла след мен.

— Нищо — каза той, — абсолютно нищо. Семейството, у което ходих, няма никаква представа кой може да стои зад тази история. Не познават предишните собственици, и те като нас се осведомили за къщата от посредника. Можех да си спестя това ходене.

— Но ние имаме новини — докладвах аз. — Само преди малко непознатата е била тук. Тя влиза през един от прозорците на мазето.

Норман подсвирна през зъби.

— Ще я отучим от това.

Като каза това, тръгна с нас към мазето. Показах му помещението със съборените сандъци.

Норман огледа прозореца. Резето беше халтаво.

— Сигурен съм, че това резе е избутано напред. Но предполагам, че то може да се мърда отвън.

Чак сега видях пролуката в стената до рамката на прозореца. Норман затвори прозореца и пусна резето.

— Ето, Грит — каза той, като ми показа онази цепка. — Тук стената е малко изровена. Ако бръкнеш с нещо тънко, сигурно можеш да отместиш резето. То се движи съвсем леко.

— Тази жена явно познава добре мястото — прошепнах аз изтръпнала.

Лошо ми ставаше при мисълта, че може пак да дойде. Непрекъснато се питах каква е всъщност нейната цел.

Не бях забелязала кога е излязъл Норман от мазето. Изведнъж го видях над главата си. Той опипваше прозореца отвън. Видях как промуши една пръчка през пролуката в стената. След това с лекота отмести резето настрани.

Отговор на загадката бе намерен. Предположенията на Норман излязоха верни.

Качих се горе и се срещнахме в гостната. Дженифър шеташе и готвеше в кухнята. Аз попитах Норман:

— Можеш ли да оправиш прозореца на мазето?

Той кимна.

— Ще забия стоманени клинове в стената. Ще вържа резето за тях, и то с дебела тел. Тогава вече няма да може да се отваря отвън.

Чак сега си спомних, че не сме казали на Норман за най-важното си откритие.

— Между другото ние я видяхме — казах аз, отправяйки се към стълбите. Ще дойдеш ли? Бих искала да проверим дали нещо не липсва в стаите.

 

 

Първо надникнахме в стаята на Норман. От пръв поглед беше ясно, че нищо не е пипано.

— Какво каза ти? — попита мъжът ми. — Че сте видели някого?

— Да, Норман. Непознатата, онази жена.

Той ме изгледа изненадано. И успя да каже само:

— Къде?

— Открихме една стара хижа в гората. Изглежда, там й е спирката. Там се преоблича. Слага си нещо подобно на расо и ужасна качулка като онези хора от тайните секти.

— И тя ви се изплъзна?

— Да. С колелото. Видяхме я по посока към селото. И така ни стана ясно, че отива към нашата къща.

— И вие не тръгнахте след нея? — попита Норман.

— Не. Нямахме никакви изгледи за успех. Беше много по-бърза от нас. Но на връщане пак я видяхме. Беше хванала пътя през тресавището, който обикаля около езерцето.

— Претърсихте ли хижата?

— Да, разбира се. Намерихме няколко от нещата, които ми е откраднала. Пуловери и други такива. А също и подкованите обуща, с които изглежда, е била, когато е идвала тук.

— Интересно — рече замислено Норман. — Тя познава къщата и се преоблича, преди да дойде тук. Значи трябва да е известна в околността така ми се струва.

— Нали ще продължим търсенето?

— Да, Грит. Още утре. Вие с Дженифър ще тръгнете заедно, защото вече знаете пътя за хижата. Аз ще тръгна по другия път, който ти току-що описа.

— Ако имаме късмет, можем да обиколим цялото тресавище и пак да се срещнем. Жената сигурно живее някъде в периферията на платото Норман, трябва да я открием.

— Не знаем колко е голямо тресавището Грит. Размерите му не са ни известни. Но ще се уговорим предварително как ще действаме. Хайде сега първо да погледнем в твоята стая.

Норман, сякаш е знаел какво ще стане, тръгна пред мен. Още не беше отворил вратата напълно и ми даде знак да остана в коридора.

Затвори вратата зад себе си, приближи се и ме прегърна.

— Не се вълнувай, миличко.

Гласът му беше някак странно променен.

— Какво има вътре? — настоях аз.

— Гледката не е за теб. Тази вещица иска просто да те уплаши. Мисля, че тя не е с всичкия си.

— Моля те, кажи ми какво видя.

— Върху леглото ти има котка.

— Котка ли? Че то не е страшно. Аз обичам…

— Умряла котка — отговори той. — Някой й е прерязал гърлото.

Аз изписках и сложих ръцете си на устата.

— Каква гадост! — едва промълвих. — Отвратително! Допускаш ли, че онази жена е убила котвата?

— Не зная, Грит. Хайде, успокой се, моля те. Слез долу при Дженифър.

— А ти какво ще правиш? Ще изнесеш котката?

— Ще ида да потърся някакъв чувал в мазето. В едно от помещенията ми се мярна лизгар. Ще разкопая дупка зад къщата и ще я погреба.

Отвратена от това безобразно деяние, аз се върнах. Слязох бавно по стълбите и тръгнах да търся Дженифър.

Тя беше улисана в кухнята. Трябва да съм била тебеширенобяла, защото момичето ме изгледа угрижено.

— Мисис Мортън, случило ли се е нещо?

Разказах й това, което самата аз не бях видяла, но го знаех от Норман. Дженифър нарече непознатата жена със същата дума, която току-що бях чула от Норман.

— Ама че вещица! — каза тя с погнуса. — Мисис Мортън, докато имам сили, ще преследвам тая вещица. Аз ще помагам, за да си възвърнем спокойствието. Тази жена трябва да бъде обезвредена.

 

 

Чухме, че Норман слезе в мазето и после пак качи горе. Влезе в моята стая, след това чухме стъпките му по стълбите.

Видях го след малко да излиза от къщи. Носеше лопата и стар ютен чувал, в който беше напъхал умрялата котка. Започна да си проправя път през шубраците по склона. После изчезна за няколко минути.

Върна се с лопатата и я опря на външната стена. После пак слезе в мазето. Чуха се удари с метален предмет по стената.

— Мъжът ми укрепва прозореца — обясних на Дженифър. — Ще забие няколко стоманени клина в стената. После с тел ще ги върже за ръчката на прозореца. И тогава вече няма да може да се отваря отвън.

Малко преди да мръкне, отидохме с Норман до селото. Пазарувахме при Бъстър Бърлинг, който ни гледаше изпитателно. Сигурна бях, че не му е убягнала моята уплаха. Имах впечатление, че иска да попита нещо. Само присъствието на Норман го възпираше. Но любопитството му и жаждата за сензации бяха очебийни.

Пазех се да не изтърва и думица за събитията в Блек Мур котидж.

Избрахме плодове и други продукти, казахме да ни ги сложат в кесии и платихме.

По обратния път Норман ми хвърли един поглед и каза:

— Този търговец щеше да се пръсне от любопитство.

Значи и Норман имаше същото впечатление.

Дали Бъстър Бърлинг не знаеше повече за тази история, отколкото беше признал? Скрил ли бе нещо от нас? Или наистина не беше осведомен.

В селище с толкова малко жители бързо се разчува и за най-дребното нещо. Особено пък когато се касае за нещо толкова необикновено. Нима никой не знае кой е този, който се прави на привидение?