Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Das Spukhaus am Hochmoor, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2011)
Корекция
Dani (2014)
Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Морийн Шенън. Къщата на духовете

Немска. Първо издание

ИК „Атика“, София, 1993

История

  1. — Добавяне

Бяхме млади и влюбени. Безгрижни и палави в своята млада любов. От два дни бяхме женени и в очите на приятели и познати изглеждахме не малко, а доста побъркани.

Въобще не ни засягаше, че ни се присмиват. За Норман и за мен, току-що произведена в мисис Грит Мортън, слънцето грееше дори в мрачни и дъждовни дни.

Бяхме вече семейство, но си нямахме жилище. Дори и мебели не бяхме купили. Живеехме на хотел. А ни предстоеше сватбено пътешествие.

Накъде ли да тръгнем? Чудехме се и приятелите ни се смееха. Не искахме да предприемаме луксозно пътешествие. Предпочитахме да разгледаме нашата родина, да попътуваме из високопланинска Шотландия, да опознаем малките селища в планините. Искахме да бъдем заедно, нищо повече.

Млади, влюбени и малко побъркани. Не ни интересуваше какво си мислят другите.

И така, потеглихме, накъдето ни видят очите, без определена цел. Единствената цел вече беше постигната: Норман и аз бяхме мъж и жена.

Весело ни беше и нямаше нужда да правим планове. Все едно къде ще ни заведе пътят. Пътувахме с нашата стара кола, една от ония, на които им казват патици. Беше си наша и ни се виждаше по-хубава от луксозните кръстосвани на шосетата.

Излязохме на мочурливо плато, пейзажът край нас стана печален. И изведнъж видяхме табела:

„Блек Мур котидж.

Романтична местност на 6 мили оттук.

Продава се или се дава под наем.

За сведения се обръщайте към мистър Едуард Ханток, търговски посредник.

Гровнър роуд 24, Глазгоу.“

Норман намали и спря.

— Да я зърнем, а? — попита той и в очите му заиграха весели искрици.

— Отиваме — казах възхитена и пълна с любопитство. — За гледане пари не вземат.

Норман продължи и отби по тесния път нагоре. По-нататък трябваше да питаме неведнъж за Блек Мур котидж.

И тук преживяхме първата изненада.

 

 

Пътят непрекъснато лъкатушеше нагоре. Пасища се редуваха с китки дървета. След това продължи покрай самото тресавище.

Наближаваше пладне. Слънцето се бе издигнало високо и грееше доста силно.

Тук, на високото, в градинките пред редките къщички се виждаха още слънчогледи и гергини, но ранните богородички бяха вече прецъфтели.

Норман спря пред такава градина, в която една жена на средна възраст чоплеше нещо.

Мъжът ми слезе, а аз останах в колата. Приближи се до оградата, учтиво поздрави и попита за пътя.

Като чу името „Блек Мур котидж“, жената завъртя очи. Забелязах как изведнъж се уплаши. И без да каже нито дума, побягна към къщи. Вратата след нея силно се затръшна.

Норман се върна, като клатеше глава.

— Какво й стана на тая жена? — казах, донякъде развеселена, донякъде уплашена от това странно държане.

— Не зная, Грит — безгрижно отвърна Норман. — Сигурно е сама тук и се бои от непознати.

— Не ми се вярва — възразих и имах предчувствие, че ще изляза права.

— Да продължим — предложи Норман. — Посоката трябва да е вярна.

След десет минути стигнахме в едно малко село. Спряхме пред отворената врата на магазина. Приличаше на бакалница.

Този път исках и аз да присъствам. Предчувствието ми, че тук има нещо особено, нещо съвсем необикновено и необяснимо, междувременно се беше засилило.

Над вратата на магазина се виждаше табела:

„Бъстър Бърлинг

Хранителни стоки — плодове — зеленчуци — деликатеси.“

Хубаво, казах си. Значи си имаме търговец наблизо. Мислех си го с такава сигурност, сякаш вече живеехме в Блек Мур котидж.

В магазина една жена на около четиридесет години окачваше по стоките етикети с цените.

— Мисис Бърлинг? — попита Норман.

Жената се обърна и се приближи към нас.

— Името ми е Мортън — каза мъжът ми, след което представи и мен: — Жена ми, мисис Грит Мортън. Бихме искали да ви попитаме нещо.

— Да, мистър Мортън? — каза жената.

— Търсим Блек Мур котидж, но не знаем пътя. Прочетохме, че къщата се продава или дава под наем. Можете ли да ни упътите?

Вече не помня какво държеше тя в ръката си — молив или химикалка. Така или иначе, предметът падна при нейния уплашен жест. Очите й се разшириха, жената внезапно извика и се втурна към задната врата на магазина. При това не преставаше пронизително да крещи. Чухме я да вика и някакво име.

После се чу мъжки глас. Но не преставаха и пронизителните, уплашени писъци на жената. До нас достигаха словесният й поток и опитите на мъжа да я успокои. Но явно не му се удаваше, той едва успяваше да вмъкне по някоя дума в припрените приказки на жена си.

Накрая той се появи през задната врата. Беше явно смутен, когато ни поздрави. Норман отново представи себе си и мен.

— Името ми е Бъстър Бърлинг — каза търговецът. — Извинявайте за тази сцена. Но наоколо едва ли има жена, която да не припада от страх, щом чуе за Блек Мур котидж.

— Какво толкова има там? — попита Норман заинтригуван.

Мъжът поклати глава.

— Нищо определено — отвърна той. — Говори се, че с тая къща работата не е чиста. Само не ме питайте, нищо конкретно не мога да ви кажа. От две години къщата е празна. Собствениците не издържаха и я напуснаха. А дали там наистина има духове — не знам.

Норман зададе още няколко въпроса, но не можа да изтръгне нищо повече от него.

Все пак човекът изяви готовност да ни посочи пътя. Излезе с нас пред магазина и точно ни описа как да намерим Блек Мур котидж.

След четвърт час вече бяхме пред къщата. От първия миг знаех, че искам да я имам. Беше приказно хубава и много романтична.

 

 

Блек Мур котидж представляваше издължена едноетажна сграда с мансарди. Намираше се сред пищна, макар и доста занемарена градина. Прозорците на къщата бяха малки, с оловни рамки. Ухаеше на топла пръст и цветя.

— Просто да се влюбиш — казах аз и Норман ми се усмихна.

— Харесва ли ти? — попита.

— От пръв поглед — отвърнах. — Виж тази хубава градина! Само да се сложи в ред и ще стане чудесна.

Норман ми обърна внимание.

— Не можем да я наемем, преди да сме я разгледали отвътре.

— Бихме могли хубаво да я обзаведем — предложих аз.

Норман ме поведе за ръка. Приближихме се до малката дървена врата на оградата. Не се учудих, че е отключена. Портичката изскърца и се отвори.

Влязохме в градината, която ме привличаше с вълшебна сила. Сини, жълти, червени и оранжеви, цветята си съперничеха по хубост.

По тясна чакълена алея стигнахме до самата къща. Тя беше възхитителна в своята простота. Надникнах вътре, приближих се до първия прозорец и се опитах да различа нещо в полумрака.

— Мебелирана е — съобщих аз и Норман по очите ми разбра какво е моето желание.

— И на мен ми харесва — каза той. — Тук е точно за романтици като нас. Но трябва да вземем ключа и да я разгледаме отвътре.

— Тогава да вървим при онзи търговски посредник за ключа — заявих аз и моята разпаленост предизвика усмивка у него.

— Там отзад е платото с тресавището — каза той, като посочи на север. — Мястото може би е много уединено, Грит. А аз трябва всеки ден да пътувам до Глазгоу, поне докато не стана самостоятелен.

Естествено, не бях помислила за това, че след отпуската Норман отново ще тръгне на работа. Той беше архитект, специалист по строителството на мостове. Искаше му се някога да отвори собствена кантора и да стане независим.

Виждах каква борба се води у него.

— За мен пътуването е без значение — каза той. — Ако карам бързо, за четиридесет и пет минути съм в града. Виждам, че къщата ти харесва, затова утре ще я огледаме основно.

Прегърнах го за тези думи и тръгнах да обиколя къщата. Когато открих задния вход, чух някакъв странен шум. Идваше откъм храстите, с които бе обрасъл склонът зад къщата. Някои от тях още цъфтяха, но листата на други вече бяха пожълтели.

Извиках Норман и той веднага дойде.

— Какво има, миличко? — попита той, щом видя угрижената ми физиономия.

— Нещо шавна там — казах. — Няма никакъв вятър, тъй че не може да е от храстите. Норман, там има някой!

— Глупости — отсече той. — Тук, разбира се, има животни, особено пък след като къщата е изоставена. Може би е зайче или пък някое любопитно мишле.

Не, не беше. Бях съвсем сигурна в това. Друг беше шумът, по-остър и силен. Но аз забравих тази случка, защото Норман успя бързо да ме успокои.

Когато се връщахме към града, дори не подозирахме, че от следващия ден нататък страхът ще ни съпътства постоянно…

 

 

Както се бях запалила, аз забравих, че е време за обяд. Норман трябваше да обуздае нетърпението ми и да ме склони да спрем някъде. Знаехме едно ресторантче извън града. Спряхме там и се нахранихме предоволно.

След това продължихме към Глазгоу, направо към посочения адрес на търговския посредник.

Не заварихме мистър Ханток в кантората му. Неговата млада, синеока секретарка ни покани да седнем в чакалнята. Попита ни дали искаме по чаша чай и ние приехме с благодарност.

Половин час по-късно дойде и мистър Ханток. След кратък поздрав и обичайните фрази при всяко запознаване той ни покани да го последваме в кабинета.

Беше на около петдесет и пет години, як и здрав на вид. Но външността му напълно противоречеше на неговия начин да се държи. Гласът му беше грапав и малко писклив.

Той с жест ни покани да седнем. Аз се настаних до Норман в едно от дълбоките кожени кресла, поставени пред масивно дъбово писалище.

Погледът ми беше все в ръцете на този човек. Те бяха в постоянно движение, играеха и това безпокойство се отразяваше в очите на посредника. Само нервност ли беше това? Или този човек беше неуверен? Дали криеше нещо?

Същото впечатление имаше и Норман. Без да се бави, той постави въпроса пред търговския посредник.

— Мистър Ханток, никак не беше лесно да намерим Блек Мур котидж. И не защото пътят е лош, а защото съседите наоколо не желаят да дават сведения на непознати.

Мистър Ханток беше седнал на един въртящ се стол зад писалището. Отблъскваше се нервно с крака от пода и се въртеше наляво-надясно. Протегна се към бележника и молива, поигра си механично с тях и ги остави. Мускулите на лицето му трепкаха още по-силно.

— Зная, зная — бавно подхвана той и си личеше колко му е трудно да намери подходящи думи. — Ще бъда напълно откровен с вас — продължи той. — Зная, че хората от околността отдалеч заобикалят тази къща.

— На какво се дължи това? — попита веднага Норман.

Посредникът нерешително вдигна рамене и пак ги отпусна.

— Никой не може да каже с точност. Собствениците преди две години се изселиха в Австралия. И още първата седмица след като къщата остана необитаема, плъзнаха най-глупави слухове за Блек Мур котидж.

— За призраци ли? — обадих се аз.

— Може и така да се каже — отговори посредникът.

След това отвори едно чекмедже на писалището си и извади кутия с пури.

— Мога ли да ви предложа? — попита.

— Благодаря, в момента не. Вашата секретарка беше така любезна да ни направи по чаша чай.

— Хм, добре — каза мистър Ханток. — Ще ви пречи ли, ако запаля пура? Мисис Мортън, мистър Мортън?

Изгледа ни в същата последователност, разсичайки въздуха с пурата и без да чака отговор от нас. Церемониално сряза върха, пресегна се за кибрит и запали пурата. Тежък, но иначе приятен аромат изпълни просторното помещение.

— Ще бъда кратък, за да не ви отегчавам — продължи той. — В случай че наемете или купите къщата, скоро ще чуете, че още първите собственици са вярвали в някакво привидение. Но не говорели за това. Знаем само, че един ден Блек Мур котидж така им опротивял, че решили да го напуснат. Дойдоха при мен и ме натовариха със задачата да дам под наем или да продам къщата заедно с всичко, намиращо се в нея.

— Какво предпочитат собствениците? — попита Норман.

— Продажбата, разбира се — бързо отговори посредникът. — Когато някой оставя имота си и тръгва през океана, едва ли ще иска повече да се занимава с него.

— Разбирам — каза Норман. — И при всички случаи къщата върви с мебелите, така ли?

— Да, мистър Мортън.

— Разкажете ни, моля, за тези странни истории — обърна се мъжът ми към посредника, който с наслада дълбоко вдъхваше аромата на пурата си.

— Хората са любопитни, мистър Мортън. И имат развинтена фантазия. Така се раждат подобни истории. Разпространяват се бързо и вие не по-зле от мен знаете как се раздуват и придобиват все по-невероятни черти. Що се отнася до Блек Мур котидж, там просто не се знае нищо конкретно. След заминаването на семейството съседите започнали да предполагат, че в къщата бродят призрачни същества. Нощем се чували стъпки, по снега се виждали чудновати дири. А най-важното, имало някакъв демон, който се криел в стария стенен часовник. Щуротии, разбира се. Но трябва да бъдете уведомени за това, мистър Мортън. За да можете свободно да решавате.

Норман не размишлява дълго.

— Къщата ни хареса от пръв поглед — каза той. — А от втори и трети още повече. Тъй като портичката беше отворена, ние я огледахме отвсякъде.

— Никой не ви забранява, мистър Мортън.

— Мога ли да зная колко е наемът? — попита Норман.

— Четиридесет лири месечно. Към това прибавете еднократна комисиона за мен в размер на три месечни наема.

Норман само кимна.

— А ако я купим? — поинтересува се той.

Сумата, която спомена търговският посредник, беше изненадващо малка.

— Мебелите включват ли се?

— Да — потвърди посредникът, — шест хиляди лири за къщата — заедно с мебелите.

— Собствениците май наистина искат да се отърват от нея — замислено каза Норман. — Трябва да има нещо, което не се побира в нормалния човешки разум.

— Мистър Мортън, трябва първо да разгледате къщата отвътре — предложи посредникът. — Тогава ще можете да решите.

— Ние не сме нито страхливи, нито суеверни — отговори Норман. — Тъй че ще огледаме хубаво Блек Мур котидж. Кога ще имате време, мистър Ханток, да отидем заедно?

Търговският посредник се замисли.

— Знаете ли, ще ви дам ключовете. Времето ми е толкова строго разпределено, че трудно мога да се освободя. Доверие за доверие. Вие ще ми върнете ключовете, след като се запознаете с къщата и вземете решение.

— С удоволствие — отговори Норман. Посредникът подаде ключовете на мъжа ми и подробно му обясни кой за коя врата е.

— Още утре ще вземем решение — каза Норман и стана.

Аз също се изправих и подадох ръка на мистър Ханток.

— Приятно прекарване в Блек Мур котидж — каза посредникът, като ни отваряше вратата.

 

 

— А сега? — попитах Норман, когато седнах до него в колата.

— Сега отиваме при баща ми — отговори той.

— Съвет ли ще му искаме? — поинтересувах се, без изобщо да подозирам какъв план си е съставил Норман.

— Не, не съвет, миличко, а пари, ако нямаш нищо против.

— Искаш да изстискаш баща си? — попитах на шега, но трябва да е прозвучало с доста укор.

— Думата не е хубава, Грит. Аз съм свикнал да боравя с цифри. Човек научава тези неща, когато баща му е инженер. Една къща също е инвестиция. Направи сметка колко ще платим, ако вземем къщата под наем. Един ден ние ще сме я изплатили на собствениците изцяло. Ако я купим обаче, все едно че дванадесет години и нещо ще плащаме наем и после ще престанем. Цената е изгодна. Но естествено, ще решим едва утре.

Не казах нищо. Изпитвах неудобство при мисълта, че ще молим бащата на Норман за толкова много пари.

От друга страна, виждах, че Норман разсъждава правилно. Ако можехме да купим къщата, след няколко години щяхме да бъдем напълно независими. Тъй че защо не?

Щом седнахме в кабинета при бащата на Норман, настроението ми започна да се подобрява.

Той ни посрещна с добре познатата радушност. Обичах го отдавна заради неговата откровеност и ведър хумор.

Норман му обясни какво ни води при него. Баща му се подсмихна.

— И колко ви трябват? — попита така, сякаш му доставяше радост да се раздели с парите си заради нас.

— И ние самите имаме нещичко — заяви Норман. — Общо ще съберем към хиляда или малко повече. Ще ни трябват пет хиляди лири. Бих могъл месечно да внасям не по четиридесет лири, а двойно повече. Ние ще ти върнем парите, татко. След около пет години ще ги имаш отново, а ние ще имаме собствена къщичка.

— Парите при всички случаи ги имате — каза бащата на Норман. — Но в замяна искам една малка услуга. Вземете ме утре, когато тръгнете за там. Бих искал да видя в какво ще вложа парите си.

Зарадван, Норман скочи и стисна ръката на баща си. А аз, опиянена от щастие, се хвърлих на гърдите на човека, който отдавна ми бе станал като баща.

— Момичето ми, та нали всичко е за вас — каза той. — Ще се радвам, ако сте си намерили хубав дом. Утре сутринта ще дойдете да ме вземете, нали? За да идем до къщата.