Морийн Шенън
Къщата на духовете (5)

След вечеря Норман се качи в стаята си. Още през отпуската искаше да нахвърли плана на един нов мост, от който му зависеха много неща.

Ние с Дженифър седнахме в гостната. Четяхме и прелиствахме стари списания, от време на време разговаряхме.

Внезапно изтрещя гръм. Трепнахме уплашено. Но при следващия вече бяхме наясно, че това няма нищо общо с призраци и духове.

— Есенна буря — каза Дженифър.

— Да, това не е толкова голяма рядкост тук, високо в планината. За сезона денят беше много горещ. След такъв ден понякога се разразява буря.

Ослушвахме се навън. Изви се вихрушка. Тя идеше някъде откъм езерото и докара тежки облаци. След малко заплющя дъжд.

Разтичахме се с Дженифър да проверяваме дали са затворени прозорците. Аз заключих и двете входни врати.

Шумът на дъжда все повече се засилваше. Все по-често блясваха светкавици, раздираха небето и за секунди осветяваха мрачния пейзаж.

Повече от час бесня бурята. Чувахме как от пороя се образуваха потоци, които рукнаха надолу по наклона, застрашавайки като същински потоп селото в долината.

След малко съвсем се стъмни. Бурята, която се разрази така внезапно и неочаквано, стихна и скоро напълно отшумя.

Като се успокои, че бурята отминава, Дженифър се оттегли. Аз отидох в стаята си и почетох малко. Беше към десет и половина, когато си легнах. В далечината още тътнеха гръмотевици. После чух, че часовникът в стълбището удари единадесет. За първи път слушах ударите на гонга без страх.

Когато един час по-късно изби полунощ, аз възприех това само с подсъзнанието си. Намирах се в състояние на полусън, от което вече нищо не можеше да ме изтръгне. Малко след това трябва да съм заспала дълбоко.

Късно през нощта изведнъж се събудих. Запалих малката лампа на масичката и погледнах часовника. Три без нещо.

След минута стенният часовник започна да бие за кръгъл час. Един път, втори… трети.

Но какво става?

Часовникът продължаваше да бие! Преброих: четири, пет, шест удара! Но ударите на гонга продължаваха да кънтят. Три часът беше, а биеше полунощ!

Този път страхът ме прикова в леглото. Никога ли нямаше да спре? Нали Норман сложи нови брави на вратите. Как, по дяволите, влиза вътре тази непозната? Или пък…

Не посмях да довърша мисълта си. Но тя напираше в мен, добиваше все по-ясна форма и не можеше да бъде прогонена.

Щом в три бие полунощ, значи някой е върнал стрелките. Следователно някой трябва да е влязъл в къщата след дванадесет часа. Но при положение, че никой не би могъл да отключи вратите…

Пак засякох. И пак отговорът изскочи от само себе си. Отговор, който изведнъж ми прозвуча убедително.

Това, което се промъква у нас, не е човек. За човешко същество не може и дума да става! Но това значи, че в Блек Мур котидж наистина бродят духове!

Вцепенена от ужас, останах полуседнала-полулегнала в леглото. И тогава изведнъж се чу грохот, сякаш мебелите се събаряха, сякаш маси и шкафове падаха едни връз други.

Веднага след това чух гласове.

— Запалете лампите! — викна Норман. Чуваше се от гостната или от кухнята. Дженифър му отговори.

Повече не издържах. Трябваше да бъда близо до Норман. Бързо наметнах някакво манто. Откак ми откраднаха пеньоара, не бях извадила друг.

Отидох до вратата, запалих горната лампа и излязох навън. В коридора беше светло, светеше и целият долен етаж, когато слязох.

Разхълцана изтичах при Норман и той ме притегни до себе си.

— Какво беше това? — попита Дженифър. Тя стоеше до мъжа ми и цяла трепереше. — Страх ме е — изрече с усилие, — ужасно ме е страх.

— Успокой се — каза Норман. — Всички трябва да се опитаме да си възвърнем спокойствието. Каквото и да е станало, ще се изясни.

— Тая работа не е чиста — казах. — Вече не мога да вярвам, че това е човек.

— Ще видим — заяви Норман. — Аз първо проверих бравите. В пълна изправност са. През прозорците също не може да влезе никой.

— Но часовникът! — отчаяно се провикнах. — Удари дванадесет пъти, когато беше три часът! И после този страхотен трясък! Какво беше това? Откъде се чу?

Изригнах въпросите с такава бързина, че Норман не можа да отговори. Хвана ме за ръката, заведе ме до едно кресло и ме натисна да седна.

— Така. Моля ви, двете стойте тук. Аз ще продължа огледа.

Това, което стана после, ме разтърси до дъно.

Дженифър пристъпи към Норман, сграбчи го като луда за ръцете и започна неудържимо да крещи.

— Не, не, не искам! Няма да остана тук! Няма да остана тук сама! Аз ще загина, ще пукна от страх, ще умра! Няма да остана тук! Не ви пускам! Не!

Момичето впи пръсти в якето на Норман и сякаш никога нямаше да го пусне. Разбърканата й коса падаше върху лицето. Клепачите на очите неестествено се бяха зачервили.

„Страхът и отчаянието на една циганка“ — си помислих за секунда. Вече разбирах защо са нарекли момичето така.

Норман започна да увещава Дженифър. Но тя изобщо не го чуваше. Плачеше и скимтеше и не се пускаше от него. Наложи се със сила да разтвори сгърчените й пръсти.

— Вие ще ме убиете, ако ме оставите — каза тя със съскащ глас.

— Тогава ела с мен, щом искаш — спокойно отвърна той. — Аз ще огледам останалите помещения в къщата. Първо трябва да видя мазето. Изглежда, оттам дойде тупурдията.

 

 

Нямаше ги само няколко минути, но ми се видя непоносимо дълго. Накрая станах и излязох в антрето. Бях стигнала до стълбите за мазето, когато Дженифър нададе вик.

Затичах се по стълбите надолу. По-добре да не бях го правила, защото от този момент нататък предизвиках неща, за които щях горчиво да се кая.

Стълбата остана зад мен и аз завих към избените помещения. Този коридор беше съвсем оскъдно осветен. По средата светеше малка матова крушка, най-много от двадесет вата. Тъй че там цареше призрачна светлина, в която нещата много-много не се различаваха.

Картината, която видях — една удвоена сянка — ме ужаси.

В дъното на коридора стоеше Норман. И прилепена до него — Дженифър, която или се беше облегнала, или се беше свлякла върху него. Ръцете й висяха отпуснати надолу.

Срам и гняв ме пронизаха едновременно. Мислех си, че съм заварила Норман и момичето в доста недвусмислено положение.

Сигурно някой демон ми бе пошушнал това. И пак демон ми подсказа думите, които казах на мъжа си, когато той се опита да ми обясни нещата.

— Ела, Грит, моля те! Трябва да й помогнем, тя е в безсъзнание.

Сигурно лицето ми е било червено от ярост, когато съм се приближавала към тях.

Дженифър не се помръдваше. Аз не виждах това, че Норман крепи момичето, за да не падне. Виждах само позата. Тялото на Дженифър плътно до тялото на Норман! Сигурно той чува ударите на сърцето й. Усеща нейната плът.

— Моля те, ела — повтори той. — Ненадейно загуби съзнание.

Приближих се още повече, хвърлих поглед на безжизненото момиче, след това на Норман. Чух се да казвам:

— Изглежда, ти доставя удоволствие.

Норман го прие като лоша шега. Не реагира остро, нито се обиди. Каза само:

— Хубава работа! Ела, Грит! Хвани Дженифър за краката.

Аз стоях и не се помръдвах.

— Наистина си се възползвал от ситуацията — изсъсках. — И то с пълна сила.

— Остави тия глупости! — сряза ме Норман.

Оттук нататък неговите остри реакции само разпалваха гнева и ревността у мен.

— Безсрамник! — изскърцах със зъби. — Ти си потаен и безсрамен. Толкова подло да се възползваш от ситуацията!

— Престани веднага, Грит! — изрева той. — Повече да не съм чул такива думи!

Не можех да се позная. Аз вече не бях господар на себе си.

— Ще ги чуваш всеки път, когато ги казвам — изрекох мрачно, обладана от неудържима ярост. — Ти си долен, подъл и безсрамен! О, Норман, как се излъгах в тебе!

Норман ми кресна, както не го бях чувала дотогава.

— Това е последната дума на тази тема, Грит! Не се шегувам! Още едно подмятане и ще ти ударя такава плесница, та да млъкнеш веднъж завинаги!

Аз отстъпих ужасена.

— А, така значи! — подхвърлих язвително. — Хем ме мамиш, хем ще ме заплашваш с бой! До гуша ми дойде! Как ще качиш приятелката си горе — това си е твоя работа! Аз няма да ти помогна!

Сигурно съм приличала на фурия, когато се фръцнах и разплакана хукнах нагоре.

 

 

Струваше ми се, че падам в бездна, дълбока хиляди метри. В някакъв дълбок, тъмен лабиринт, от който никога вече няма да изляза. Всичко наоколо беше тъжно и пусто.

Къщата беше по-мрачна, обсебена от незнайни сили. А в душата ми най-красивите и щастливи чувства умираха като последните цветя навън, в градината, безмилостно повалени от поройния дъжд през бурята.

Чух, че Норман идва. С крайчеца на окото си го наблюдавах как носи Дженифър на ръце. Хвърлих се в едно кресло и заридах.

Норман занесе Дженифър в стаята й. След малко се върна.

— Моля те, Грит, помогни ми. Оставих я на леглото. Тя още е в безсъзнание. Какво да направя? Кажи ми.

Не можех да го гледам. По някакъв необясним начин ми беше добре с моята болка. А демонът вътре в мен, или каквото е било там, ме натискаше и аз все повече затъвах в тази болка.

— Добре ли я настани? Хубаво я гледай! — викнах на Норман през сълзи. — Можеш да си я глезиш. Не е нужно да се съобразяваш с мен.

Той ме погледна. В очите му нямаше укор. Само тъга. Но тогава не можех да видя това.

— Грит, ще говорим за това, когато всичко свърши. Нервите ти са прекалено опънати. На всички ни се струпа много. Но това ще мине. Сега ми кажи как да помогна на Дженифър.

— Не знам — казах колебливо. — Тя е в безсъзнание. Значи ще дойде на себе си.

— Нищо ли не мога да направя? — попита той все така, без да губи търпение.

Предполагам, че в тази негова добрина, поради която не ме упрекна за поведението ми, аз съм виждала само предизвикателство.

— Е, можеш да седнеш до нея — посъветвах го, жалка и разплакана, — можеш да й държиш ръчичките и да я утешаваш, когато се събуди. Тя ще ти се хвърли на врата от благодарност, като и кажеш, че със силните си ръце си я подхванал да не падне.

Чух го да казва: „Престани!“ — но въпреки това не спрях.

— Можеш да й разкажеш колко си храбър, какъв голям спасител си…

— Не сме го заслужили! — извика ми Норман. — Нито Дженифър, нито аз!

— А аз какво съм заслужила? — развиках се в моето безгранично умопомрачение. — Заслужила ли съм така да загубя любовта ти? Само след няколко дни! Или съм се лъгала? Вчера си мислех, че притежавам любовта си. Днес ме хвърляш в отчаяние. Може би никога не си ме обичал. Дали от по-отдавна не си имал нещо с твоята хубава Дженифър? Откога се занимаваш с нея? Ти откога…

Не можах да довърша.

Норман изневиделица изникна пред мен. Усетих удара чак когато бузата ми пламна.

— Ти си отвратителна! — ми каза. — Дженифър лежи облечена на леглото. Завий я поне. А аз не желая повече и дума да чуя за всичко това.

Той се качи горе, а аз продължих да плача, разбита и самотна.

Не отидох при Дженифър да видя в какво състояние се намира.

 

 

Не зная кога съм се качила горе да си легна.

В три часа прозвучаха дванадесетте удара на стенния часовник, след това беше сцената в мазето, след това в гостната. Като се прибави и времето, през което чаках, значи може да е било между пет и шест часа, когато с натежали крака, крепейки се с две ръце за парапета, се повлякох нагоре.

Около един час не можах да заспя. После, когато започнах да се унасям, пред очите ми заиграха цели рояци от призрачни същества. По нещо като сцена те тичаха и подскачаха, викаха и се смееха, след това ми показаха две кукли приличаха на Норман и Дженифър.

Едната от куклите се приближи до мен и ми зашепна на ухото.

— Между тях има нещо — каза и се засмя. — Има нещо, има нещо между тях. Между Норман и Дженифър, Дженифър и Норман!

Чух се да казвам насън:

— Зная. Зная, и аз зная това.

В този момент усетих нечия ръка. Събудих се Норман седеше до леглото ми.

— Грит, ти говореше насън. Уплаших се да нямаш треска. Но е било сън, който прилича на треска.

Тутакси се заличиха последните часове. Норман беше до мен и всичко изглеждаше добре.

— Любими — казах, — държах се толкова отвратително с теб, толкова противно.

— Дори и насън, нали? — попита той с усмивка, която можеше да ме накара всичко да забравя.

Кимнах.

— Лошите неща, които си мислех, ми се явиха и насън. Прости ми, че…

Той веднага ме прекъсна.

— Ти не си нито отвратителна, нито противна. Прекалено напрегната си, затова губиш контрол над себе си. Страхуваш се да не би в къщата да има някакви свръхестествени същества.

— Ти намери ли нещо в мазето? — попитах.

— За съжаление не. По нищо не личи някой да е влизал. Всичко си стои на място.

— А как си обясняваш онзи шум? Звучеше така, като че ли някой преобръща мебелите. Страшно беше, Норман.

— Да, зная. Но не открих никакво обяснение на това.

— Колко е часът?

— Почти дванадесет, миличко.

— Какво? Толкова късно?

— Но, Грит, ние си легнахме към сутринта.

— Ходи ли при Дженифър?

— Да. Спи дълбоко. Чувстваш ли се достатъчно силна да приготвиш нещо за ядене? Искам да изляза.

— Заминаваш ли? Къде?

— Не заминавам. Ще се кача до платото. Искам да се поогледам. Ще я намеря аз тази, дето ни създава толкова главоболия и страхове.

Попитах:

— Да дойда ли с тебе?

— Не, Грит, днес не. Остани с Дженифър.

Норман отиде долу, аз станах. Порядъчно закъснял, утринният ми тоалет включваше само най-необходимото.

След това се отправих към кухнята и набързо приготвих нещо за ядене. Норман не спомена нито дума за моя хистеричен припадък. Опита се да ме разсее, като говореше за плановете си за нови мостове. Разбира се, и двамата знаехме, че е безсмислено.

После се разделихме.

— Ще търся, докато не намеря тази личност или безличност — заяви той. — Днес ще хвана западната страна на платото. След два-три часа съм отново тук.

— Внимавай — предупредих го. — Боя се да не те подмамят в някой капан.

— Няма опасност — каза той уверено. — Аз знам да се пазя. А ти гледай да вдигнеш Дженифър на крака.

Прегърна ме с любов и нежност както винаги. Аз му поднесох устните си и по целувката усетих, че нощните сцени с нищо не са помрачили чувствата ни.

— Норман? — казах тихо, когато вече тръгваше.

— Да, миличко? Какво има?

— Това през нощта… нали не го е имало?

— Да, Грит. Аз нищо не си спомням. Няма такова нещо, което да наруши мира между нас. Дори и призрак не може да ни тласне толкова далеч.

— Благодаря, Норман. Обичам те.

— Зная, скъпа, зная, разбира се. Тази, която през нощта се бе изправила срещу мен, всъщност не беше ти. Забрави го, както аз съм го забравил. Сбогом, до скоро!

Излязох да го изпратя и останах така, докато не го закриха храстите край пътя за платото.

Силният дъжд предната вечер беше смил земята по наклона. Много цветя лежаха с прекършени главички. На някои места водата още не беше попила. Малки и големи локви, жълти до мръснокафяви от глината и пясъка, се виждаха и по пътя, и по шосето надолу към селото.

Прибрах се вътре и веднага тръгнах към стаята на Дженифър. Тя спеше още и реших да не я будя. Но след няколко минути сама отвори очи. Малко объркано се огледа наоколо, докато накрая ме видя.

— Какво… какво е станало?… Колко е часът, мисис Мортън?

— Точно един часът — казах. — Как се чувстваш, Дженифър?

— Аз ли? Не знам. Спала съм невероятно дълго.

— Спомняш ли си какво се случи през нощта? — попитах.

Тя ме погледна ококорено, но лека-полека паметта й се възвръщаше.

— Часовникът, нали? — попита.

— Да, проклетият часовник. И ти ли го чу?

— Да, мисис Мортън. Стори ми се, че чух и друго. Някакъв трясък. И бързо се облякох. Сама не знаех какво да правя. Тогава чух някой да слиза по стълбите.

— Мъжът ми е бил — обясних.

— Да, мисис Мортън. Изпитах такова облекчение, като го видях.

— А после какво стана, Дженифър? Спомняш ли си?

— Да, какво стана после? Мистър Мортън искаше да огледа мазето, а аз така ужасно се страхувах да остана сама. Боях се, че онзи човек може отново да дойде и да ни направи нещо лошо. Аз тръгнах с мистър Мортън. А вие останахте в гостната, нали?

— Да, Дженифър. И къде отидохте с мъжа ми?

— Той носеше връзка ключове. Отключи първата врата отляво. Огледахме навсякъде, но не открихме нищо подозрително. И така продължихме до последната врата.

— Да, а после? — продължавах разследването.

Положително вече не питах от ревниво любопитство. Но още не знаех какво се е случило в коридора на мазето. Дженифър продължи.

— Мистър Мортън тъкмо беше заключил последната врата и на мене ми се стори, че чувам шум в едно от избените помещения. Откачих. Ужасно се уплаших. Представях си, че някой е застанал зад мен с нож в ръката и в следващата секунда ще го забие… вече чувствах болката.

— И повече нищо, нали?

— Да, нищо повече, мисис Мортън. Сигурно съм припаднала от страх.

— Почти — обадих се аз. — Мъжът ми забелязал, че ти прилошава. И те подхванал да не паднеш. След това те донесе в стаята.

— Толкова ми е неудобно — промърмори Дженифър.

Погледите ни се срещнаха. Знаех, че във всичко това няма и сянка от лъжа. Нито в разказа й, нито в нея, нито в Норман преди всичко.

Попитах момичето:

— Можеш ли да станеш?

— Да, разбира се. Ей сега ще приготвя нещо за ядене, мисис Мортън.

— Не, Дженифър. Тъкмо напротив. Аз ще ти приготвя нещо, за да си възстановиш силите. Ние ядохме вече. Мъжът ми искаше да се поразходи по платото. Приготви се спокойно, Дженифър, след това ела в кухнята.

 

 

Приготвих ядене за Дженифър. След това се повъртяхме в градината. Момичето се беше подкрепило и ми помогна да оправим доста опустошените лехи.

След това си приготвихме по чаша чай. Късно следобед тръгнахме да посрещнем Норман. Точно бяхме изкачили височинката, когато го видяхме да се задава покрай тресавището. Размахваше нещо в ръка, но не можех да разбера какво е. След това видях, че е някаква дреха.

Едно от вълнените ми якета!

— Имаме поне едно доказателство — каза Норман, когато дойде до нас. — Може да й е бил тежък товарът, Грит. А може да не е забелязала, че в бързината е изтървала част от плячката на земята. Няма и половин километър оттук. Там пътят се разделя. Един тръгва на север, покрай самото тресавище. Другият влиза в гората. Днес вече няма смисъл да тръгвам по него, скоро ще се стъмни.

— А иначе? — попитах. — Някакви следи?

— Не, нищо от този род. Гледах за стъпки по земята. Но дъждът естествено е заличил всички следи. Само в края на гората забелязах нещо, което ме заинтригува. Доста тесни, вдлъбнати следи по земята. Като дълги жлебове. Тогава си спомних какво разказваше Дженифър — че чула метален звук, преди да се появи непознатата. Така ли беше, Дженифър?

— Да, мистър Мортън — потвърди момичето. — Беше ясен метален звук.

— Сякаш подпираш нещо на живия плет или на оградата, така ли? — попита Норман.

— Да, може би — колебливо отвърна Дженифър.

— Като свържем това с вдлъбнатите улейчета, които открих аз, получаваме един възможен отговор.

Ние с Дженифър не можахме да отгатнем.

— Какъв е той? — попитах мъжа си. Отговорът беше прост и убедителен.

— Велосипед — каза Норман.

— Разбира се! — извиках. — Жената се движи с колело.

Все повече се затвърдяваше убеждението ми, че е жена.

— И никак не е глупаво — констатира Норман.

— Защо? — възрази Дженифър. — И с колело да е, човек лесно може да я настигне.

— Да, Дженифър, но при нормален терен. А тук, на платото? По път, минаващ през мочури. Или по края на гората. Непознатата много добре знае, че с кола не могат да я преследват. А с колелото тя винаги ще бъде значително по-бърза и пъргава от нас, пешаците.

— Да, вярно — съгласи се Дженифър. — Не помислих за това.

— И какво ще правим сега, Норман? — попитах аз.

— Ще претърсваме цялата гора и цялото плато, ден след ден. Понеже сме трима, ще можем дневно да отмятаме три пъти по-голяма площ. Съгласни ли сте?

— Стига винаги да сме на такова разстояние, че да се виждаме — каза Дженифър и аз забелязах, че задачата никак не й допадна.

— Ще се движим на такова разстояние един от друг, че да можем да се чуваме — заяви Норман. — Това се разбира от само себе си. Наистина аз не вярвам, че тази жена заплашва живота ни. Но никога не се знае на какво е способен човек, когато го притиснат до стената.