Морийн Шенън
Къщата на духовете (3)

Тази сутрин, когато закусихме, без да си кажем нито дума, аз още мислех, че ще мога да се отклоня от неясните чувства и мисли. Но ме болеше, че Норман не ми вярва.

И допуснах една грешка — не му разказах всичко. Възможно беше все пак някой да е бърникал в часовника. Трябваше само да се спре махалото, да се завъртят стрелките… и часовникът щеше да показва невярно и да бие във всеки желан час.

В моя разказ на Норман не му достигаше нещо. А за това, че бях чула стъпки, премълчах пред него. Това беше първата ми голяма грешка, от която щяха да последват и други.

Привършихме закуската. Норман слезе в мазето. Досетих се, че ще търси инструменти. Върна се с отвертка и клещи и се запъти към стълбите.

Аз раздигнах масата и отидох в кухнята. Скоро дочух Норман да работи по часовника. Звънтене на метал долиташе до слуха ми откъм стълбите.

Не след дълго Норман ме повика.

— Какво има? — попитах.

— Би ли дошла тук? — извика той отгоре. — Мога вече да ти обясня. — Звучеше дружелюбно и аз не виждах никакви причини да не изпълня тази малка молба на Норман.

Отидох и изкачих няколкото стъпала до нишата. Кутията на часовника още беше отворена. Тежкото махало тихо и равномерно цъкаше.

— Тук — каза Норман, — в този механизъм, имаше малка повреда. Точно както ти казах. Механизмът, който предизвиква биенето на часовника, просто избързваше в сравнение със самия него. А сега, моля те, внимавай.

— Норман, какво ще правиш? — попитах.

— Сега е девет без нещо. Да засечем времето. А сега ще почнем да въртим стрелките по циферблата. Ще видиш и ще чуеш, че ще удари дванадесет часа само веднъж.

Точно на минутата се чуха ударите за следващия кръгъл час. Девет часът. Девет равномерни удара на гонга. И така продължи нататък. Ударният механизъм избиваше кръглите часове с точност до секунда. Когато стрелката спря на дванадесет, часовникът удари дванадесет пъти. След това един път, след това — в два часа — точно два пъти.

— Ти си поправил часовника, Норман. Открил си повредата. Но, повярвай ми, нощес наистина би два пъти по дванадесет пъти. И причината не е в часовника.

Норман ме погледна. Искаше нещо да каже, но замълча. Затвори кутията на часовника и остави инструментите отстрани.

Слязохме долу в гостната. Трескаво мислех дали сега да кажа всичко на мъжа си. Събрах сили.

— Норман?

— Какво, Грит?

— Не зная дали нощес някой не се е доближавал до часовника.

— Какво значи това?

— Преди малко ти каза, че тези неща не са сериозни. Сега ме остави да кажа всичко.

— Всичко? Какво още?

— Останалото, Норман. Преди малко не можах да го кажа, защото ти не искаше да вярваш.

— А сега вече се реши? — попита той.

Знаех, че не е нито ироничен, нито язвителен. Норман не можеше да бъде такъв. Въпреки това прехапах устни. В думите му долавях само недоверие. Но сега вече трябваше да изхвърля това от мен.

— Норман, аз излязох на стълбите и в два часа през нощта. Чух не само ударите на часовника, а и нещо друго.

— Грит, стига вече! — възкликна Норман и се засмя. — Не ми разправяй за някакъв призрак, който безшумно снове из къщата.

— Не зная какво беше това, Норман. Чуваха се само стъпки, тихи, провлечени стъпки. И след това някой заключи вратата отвън. Чух как ключът влезе в ключалката и се превъртя.

Норман отново ме изгледа изпитателно. После поклати глава.

— Не може да бъде! — каза по-скоро на себе си. — Измисляш ли си, Грит? Не, не си способна на такова нещо. Значи си сънувала.

— Не съм сънувала! — извиках отчаяно. — Бях будна и зрението ми е нормално.

— Но естествено си била уплашена? — тихо попита той.

— Да, Норман, бях страшно уплашена.

— Нищо чудно, миличко. Но останалото е необяснимо.

— Какво искаш да кажеш?

— Млада жена прекарва първата си нощ в нова къща. Струва й се, че бродят призраци или че става нещо необикновено. Но само на няколко метра от нея спи нейният мъж. Защо тя не го събужда? Защо ти не дойде при мен, когато се уплаши? Не можеше ли аз да поогледам какво става в тая къща? Отдавна всичко щеше да е ясно. Не мога да ти вярвам, Грит. Съжалявам, но не мога. Успокой се и размисли. Ще се убедиш, че просто си сънувала.

Поклатих глава и пак ми се доплака. Но този път успях да се овладея. Норман ме целуна по челото.

— Сега тръгвам за града. Ти по-добре се радвай на хубавата ни къща. А имаш и работа. Забрави тая история. Ще се върна с нещата ни и с прислужницата.

Не можех да отговоря нищо. Само го изпратих с поглед, докато се качи в колата и потегли.

Останах сама. Имах чувството, че от години съм сама. Като изоставена, осъдена и отритната от някаква тайнствена сила. Сама в нищото, безкрайно сама.

 

 

Цял ден имах време да мисля за себе си и за случилото се. Чувствах се толкова мизерно, че не можех нищо да върша. Нищо не ми спореше, дори и най-дребната работа ми се опъваше. Отказах се.

Ще дойде Дженифър. Тя ще ме отмени. Знаех я отдавна, откакто познавах Норман и неговите родители. Тя беше една година по-голяма от мен. Хубаво момиче с дълга катраненочерна коса.

С тази коса и с навика си да носи дълги поли клош и пъстри блузи си беше спечелила прякора Циганката. В него нямаше негативен или пренебрежителен оттенък. Напротив, той се употребяваше, особено от мъжете, с едно допълнение „хубава като циганка“.

В дома на Мортънови Дженифър беше дошла шестнадесет или седемнадесетгодишна. За кратко време бе станала незаменима. Кръгло сираче, тя беше благодарна за всяка добра дума, казана й от чужд човек. При родителите на Норман тя бързо бе преодоляла своята стеснителност и беше станала истински член на семейството.

Тя беше много подредена и прилежна. Всичко й идеше отръки, а в готвенето беше направо майстор. Само шума не понасяше. Шума и тълпата. Затова я разбирах, че иска да избяга от стълпотворението на големия град.

Смятах, че бащата на Норман прави много великодушен жест, като пуска Дженифър да дойде при нас. Нашата къща не беше много голяма, но сама никога не бих могла да поддържам в ред и нея, и градината.

Радвах се, че ще дойде момичето. И колкото по-бавно се точеше времето, толкова повече мислех за нея, представях си как ще си разпределим работата.

В Блек Мур котидж имаше и заден вход. До него се намираше една стая, която ние с Норман едва ли щяхме да използваме много. Реших да я наредя за Дженифър. Беше достатъчно просторна за един човек.

Нашите предшественици са имали отличен вкус, що се отнася до обзавеждането и мебелировката. Всяко нещо съответстваше на останалите. В бъдещата стая на Дженифър имаше обикновен креват, стар резбован скрин, нисък гардероб и кръгла маса с три стола.

Влязох в стаята. Слънцето грееше върху светлия перваз. Върху него имаше стари сандъчета за цветя.

Ето че си намерих полезна работа. А и щях да се залисам и да се отвлека от мъчителните мисли.

Свалих сандъчетата от перваза. С една стара лъжица изхвърлих в градината пръстта и сложих прясна, по-тъмна. След това избрах няколко стръка от буйно нацъфтелите цветя, пресадих ги в малките саксийки, които бях намерила зад къщата, и ги поставих в сандъчетата.

Когато отново наредих сандъчетата на перваза, изпитах гордост, че съм успяла да разкрася стаята. Прозорецът радваше и веселеше окото.

После отново излязох в градината. Над мочурите се вдигаше омара. Есен, помислих си аз, образуват се първите сиво-бели мъгли.

Реших, след като обядвам, да се изкача по пътя към тресавището. Набързо приготвих нещо за хапване, но нямах апетит. Мислите за изтеклата нощ продължаваха да ме гнетят.

Нещо ме теглеше вън от къщата, към градината, към застланите с каменни плочи пътеки, обрасли с мъх и потънали в буренак. С Дженифър ще имаме достатъчно работа през следващите седмици.

Заключих и двете врати — първо задната, след това и предната, която излизаше в градината. Портичката на оградата нямаше нужда да заключвам.

Поех по пътя към тресавището. Погледнах си часовника. Беше един и половина. Целия следобед беше пред мен. А Норман щеше да се върне чак привечер.

 

 

Пътят към тресавището се изкачваше леко нагоре. От двете страни имаше тук-там дървета. Но не и истинска гора. Само няколко ниски умърлушени бора се мяркаха по двата склона край пътя. Редуваха се със смърч и нисък храсталак.

После дърветата свършиха. Излязох на друг път, който минаваше покрай самото тресавище.

Обикновено хората си представят блатистите местности като мрачни и тъжни. И аз отначало имах такова впечатление. Угнетяващо кафява и жълто-кафява ми се виждаше тинестата повърхност на тресавището. Но не навсякъде беше така. Кафявите петна, които изглеждаха като угаснали кратери, бяха обрасли с растителност.

Типичният пейзаж представляваше смесица от степ и мочур. Мяркаха се брезички, после пък цели туфи от пирен.

Само животинските гласове внасяха злокобна нотка в цялото. Не се виждаха нито птици, нито животни, но се чуваха. Те оставаха невидими. Понякога, когато в някоя дупка с вода започнеше да жвака и да кълколи, на мене ми се струваше, че тресавището тегли надолу животните и ще ги погълне.

Повърхността беше коварна. Там, където слънцето беше успяло от пръст и пясък да образува кора, човек можеше да стъпи на здраво и да върви. Но може би нямаше място, където човек поне малко да не затъне, щом сложи крак върху него.

При мисълта за това настръхвах.

От другия край, където смятах, че свършва тресавището, към мен пълзеше тънка мъглица.

Вървях около един час през платото, после отново се върнах на пътя, който леко се спускаше по височинката. Бях решила вече да се прибирам.

Когато пристигнах, беше три и нещо. Вместо да вляза вътре, аз започнах да оправям градината. Скубех бурени, но скоро забелязах, че ми липсват необходимите сечива. Реших да надникна в мазето, дали няма да намеря нещо за плевене. Една мотичка щеше да ми свърши работа, а също и кофа за събиране на бурените. Поне зад къщата не видях никакви земеделски сечива, когато намерих саксиите.

Потърсих ключа и отворих предната врата. Щом влязох в гостната, ме обзе смътно предчувствие за нещо ужасно. Както се казва, с кожата си усещах, че някой или нещо е влизало в къщата. Нещо чуждо, страшно.

Погледнах нагоре и изтръпнах. Стенният часовник! Стрелките сочеха дванадесет без десет!

Сигурна бях, че Норман свери часовника, след като откри повредата в механизма.

А сега стрелките показват, дванадесет без десет! Исках да се кача и да ги наглася както трябва, а стоях, като че ли бях зараснала за пода.

Това, от което се страхувах, бяха предстоящите дванадесет резки удара на гонга, които моментално възкресяваха в паметта ми изминалата нощ.

Какво да правя? Бях неспособна да действам. И същевременно усещах още нещо, което също говореше за присъствието на непознатия. Не направо за присъствие, но за факта, че някой е бил тук. И след миг вече знаех какво е. В стаята се чувстваше миризма, каквато преди това нямаше. При пристигането си ние толкова хубаво проветрихме, че подобна миризма не би могла да се запази.

Не, тази миризма беше нова. В нея се долавяше лъх на блато, на влага и на гниещи растения. Отново изтръпнах.

„На блато? На влага? На гниещи растения? — питах се аз. — Не бяха ли все неща, характерни за тресавището?“

Безкраен ужас ме обзе. Дали не е някой, който живее горе в тресавището? И какво търси тук, в Блек Мур котидж?

Защо ме преследва, откакто съм дошла в тази къща?

Откъде е знаел кога съм излязла? Как е могъл да разбере, че може, необезпокояван от никого, да посети къщата?

Или посетителите са повече? Тогава трябва всеки да си има ключ от къщата, а това ми се вижда невероятно.

Но кое тогава е вероятното? Имах хиляди въпроси и нито един отговор. Чувствах само, че няма дълго да издържа в това състояние. Не бих могла да устоя в противоборство със свръхестествените сили.

Но какво да правя? Как да се предпазя или защитя? Не можех нищо да направя. Нищо!

Отново осъзнах ужасната си самотност. Принудена бях да издържа тук, сама със своя страх.

Изтичах навън. И започнах да чакам. Трябваше да стоя така повече от два часа. Накрая чух колата на Норман, която се приближаваше откъм селото.

 

 

За щастие не бях загубила присъствие на духа. Като виках високо, аз се затичах срещу колата, за да съобщя на Норман, че отново е идвал страшният неканен гост.

Опомних се навреме. Не допусках, че Норман вече е казал нещо на момичето за слуховете около Блек Мур котидж.

Когато колата наближи, въпреки уплахата си не пропуснах да се усмихна. Дженифър седеше затрупана с кутии и чанти. А Норман нямаше видимост назад, защото задните седалки бяха натъпкани с куфари от всякаква големина.

Поздравих Норман и отговорих на кратката му прегръдка. След това подадох ръка на Дженифър.

— Здравейте, Дженифър! Добре дошли в нашата къща! Приготвила съм ви стая. Надявам се да ви хареса у нас.

— Разбира се, мисис Мортън. Добър ден — каза момичето. — Много се радвам, че ми разрешиха да дойда при вас. Планините отдавна ме привличат.

— Да влезем вътре — поканих я аз. Тръгнах напред, за да й покажа градинската пътека, главния вход и антрето. После влязохме в гостната.

Дженифър беше взела трите си чанти и ги остави на пода. Норман дойде с куфарите й — два по-малки и един голям.

— Къде искаш да настаним Дженифър? — попита ме той.

— Струва ми се, че е най-добре тя да вземе стаята до задния вход — отговорих.

— Много добре — съгласи се мъжът ми и понесе натам куфарите на Дженифър.

Аз търсех някакъв предлог да остана насаме с Норман. Изгарях от нетърпение да споделя всичко с него. Трябваше да го накарам да ме изслуша и да ми повярва.

Набързо разведох Дженифър из къщата. Показах й също стаите на горния етаж и й обясних коя за какво служи.

След това й предложих да разгледа стаята си и да се настани удобно в нея. Тя с най-голяма радост благодари и изрече куп похвали за хубавата къща.

Като видя цветята на прозореца, лицето й засия, тъмните й очи, черни като гъстата вълниста коса, светнаха.

— Много ви благодаря, мадам! — каза с приятния си глас. — Толкова съм изненадана, толкова съм щастлива. Зная, че тук винаги ще ми бъде приятно.

— Радвам се, Дженифър — казах възможно най-спокойно.

Не вярвам момичето още при пристигането си да е усетило нещо за моите съмнения и грижи.

Оставих Дженифър сама. Имаше време да си извади нещата от куфарите и да ги подреди както желае…

Когато се върнах в гостната, заварих Норман да стои и да души по средата на стаята, точно до хубавата гарнитура с четири кожени кресла.

— Какво е това? — попита с изненада и се приближи до мен.

Това значеше, че иска да забравим досадния разговор от сутринта. Толкова хубаво ми беше да усетя пръстите му, заровени в тъмнорусата ми коса.

— Норман — казах и сама бях удивена колко умолително звучи гласът ми, — чудиш се на тази странна миризма, нали?

— Да, миличко. Нищо не разбирам. Толкова дълго проветрявахме, когато пристигнахме. А сега мирише на мухъл и на блато.

Пак тази дума. Блато! Дали миризмата нямаше нещо общо със същество, което идва от тресавището?

— Мирише на влага и на мокра пръст — отвърнах. — Като в тресавището, Норман. Аз днес ходих горе. Исках да го видя. Когато се върнах, заварих тази миризма в стаята. Ами я погледни часовника. Назад е. А беше верен, когато излизах от къщи. Когато обаче се върнах, той показваше дванадесет без десет.

Норман погледна към часовника, после към мен. Отиде и отвори кутията. След това се върна и седна на едно кресло. Аз седнах до него и взех ръцете му в своите.

— Има нещо загадъчно в тази къща — каза той. — Започвам да се убеждавам в това. Макар да е възможно също механизмът на стенния часовник да има дефект. Озадачава ме тази странна миризма в стаята. Това не е нещо тукашно. Абсолютно необяснима работа. Моля те, Грит, отвори все пак прозорците. Не мога да понасям тази миризма.

Станах веднага и разтворих прозорците.

— Трябва да има някакво обяснение — замислено каза мъжът ми.

Той пак стана и този път започна неспокойно да крачи напред-назад.

— Грит, ти каза, че си чула стъпки през нощта.

— Да — отвърнах и гласът ми трепереше, макар да се радвах, че Норман сам се връща на тази тема.

„Само да можех да го убедя“ — помислих си аз.

— Чула си също как някой пъха ключ във вратата? — продължи да пита той.

— Да, Норман, съвсем сигурна съм. И как отвън заключва вратата.

— И това не е било сън? — попита той с последна следа от скептицизъм.

— Не, Норман, ни най-малко. Аз исках да погледна часовника. Вече бях почти до парапета. И тогава стана това долу. От ужас се втурнах обратно в стаята и се заключих.

Норман отново тръгна замислено нагоре-надолу.

— Трябва да разберем кой се крие зад всичко това — заяви той. — Но преди всичко трябва да се опитаме да открием някакъв мотив. Той може да ни отведе до въпросното лице. Защото аз не вярвам в призраци. Духовете са толкова мъртви, колкото и самите мъртъвци. За мен те не съществуват.

— А как ще се справим сами? — попитах неуверено. — Ние можем да разчитаме само на себе си. Или искаш да включиш още някого, който да разследва работата.

— Не, в никакъв случай! — възпротиви се веднага Норман. — Сами ще го направим. Това е свързано с къщата или с предишните собственици. Утре ще поразпитам онзи посредник, онзи мистър Ханток. Той изглеждаше доста съмнителен и нервен, нали?

— Да, Норман. Крайно неспокоен и абсолютно съмнителен… сякаш се пази от нещо.

— Точно така, Грит. Той знае кои са свързани с къщата. Може би познава някого, който би имал причини да се държи по този странен начин. Но сега нека първо да кача куфарите.

Норман вдигна първите два куфара от килима и тръгна нагоре. След малко чух учуденото му възклицание.

Предчувствайки някакъв нов ужас, аз се затичах нагоре по стълбите.

 

 

Още бях на горната площадка, когато чух Норман да казва: „Какво значи това?“. После започна да прави нещо в стаята и аз влязох.

— Какво значи това? — попита още веднъж.

Леглото беше разхвърляно, всички дрехи наизвадени, матраците също.

— Пода ли си искала да миеш?

Аз гледах с ужас бъркотията в стаята. Масата и креслото бяха катурнати. Върху леглото бяха нахвърляни костюм, няколко ризи, чорапи, два чифта обувки, връзки. Вратите и чекмеджетата в гардероба на Норман бяха отворени.

— Не съм… не съм аз! — с усилие се изтръгна от мен. — От сутринта не съм влизала тук. Кълна ти се!

— Тогава е нашият велик непознат — каза сподавено. — Не се знае вече какво става тук. Я по-добре да погледнем в твоята стая.

Тръгна пръв, аз след него. Стигнахме до моята стая. Норман отвори вратата.

— Нищо — каза той. — Тук като че ли никой не е влизал. Всичко изглежда по местата си. Грит, искаш ли сама да се увериш?

Норман ме пусна да мина и аз влязох вътре. На пръв поглед всичко изглеждаше непокътнато. Но след това установих, че нещо липсва.

— Всичко е по местата си — казах с раздразнение на Норман — с изключение на нещата, които не са.

Норман веднага се озова до мен.

— Какво липсва? — попита.

— Първо, скъпоценната ми брошка. Годежен подарък от теб, Норман. Бях я оставила тук, на масичката, заедно е обеците. След това липсва пеньоарът ми. Бях го метнала на стола.

— Това ли е всичко? — попита Норман.

Само кимнах, стъписана и ядосана от кражбата. Норман бавно ме поведе надолу.

— Кражба — казах аз, като слязохме отново в гостната. — Мисля, че трябва да съобщим в полицията.

Норман поклати глава.

— Грит, сигурен съм, че зад това се крие нещо друго. Откъде хората още преди са знаели, че тук се върти някакъв призрак? Убеден съм, че още преди нас тази незнайна особа неведнъж е идвала тук. Може да е някой роднина, който си е точел зъбите за тая къща. Собствениците са го оставили на сухо. И той сега наминава чат-пат.

— Възможно е — признах аз. — А вече намира и плячка.

— Да — съгласи се Норман. — И изобщо не знаем дали и преди това не са изчезвали някои неща. Това може би никога няма да се установи.

— Ще посветим ли и Дженифър? Тя може ужасно да се уплаши, ако внезапно чуе непознати шумове вкъщи.

— По-добре засега нищо да не й казваме — предложи Норман. — Първо самите ние трябва да сме сигурни. Нека първо да идем утре сутринта при посредника, а?

— Съгласна съм.

— Същевременно ще купим нови брави за двете врати — каза Норман. — По този начин направо ще елиминираме непознатата личност.

Отдъхнах си. За това просто решение на нещата изобщо не бях помислила. Като сменим бравите, непознатият няма да може да влезе вътре!

Почувствах се много по-добре. Но дори и в присъствието на мъжа си знаех, че вечерта отново ще треперя от страх. На това трябваше да се сложи край.

Дженифър дойде при нас. Показах й кухнята най-подробно. Тя предложи да приготви първата вечеря за нас.

Вечерта мина неусетно, защото Дженифър умееше весело и непринудено да разказва. Нямаше и следа от някогашната й стеснителност. Освен това познаваше Норман отдавна, тъй като вече десет години работеше в дома на неговите родители. Аз бях сигурна, че в нейно лице ще имам добра и надеждна помощничка.

Дженифър обичаше природата, но преди всичко беше омаяна от родната Шотландия. Разказваше за фиордите, за излетите до езера и планински върхове. Обичаше животните, най-вече понита и коне.

Познаваше растенията и дърветата, знаеше имената на всяка река и езеро. Забавно и дори поучително беше да слушаш това момиче. Отдавна я харесвах, но тази вечер тя спечели сърцето ми. Дженифър щеше да се чувства добре при нас, на сигурно място, както преди това при родителите на Норман.

Вече беше десет часът, не бяхме забелязали как е минало времето. Дженифър ни каза лека нощ и се прибра в стаята си.

Норман и аз също решихме да си легнем. Качихме се горе. Уплашеният поглед, който хвърлих към стенния часовник, не бе убягнал от вниманието на Норман.

— Страхуваш ли се? — попита, когато спряхме пред неговата стая.

Той сложи ръка на раменете ми и погледна дълбоко в очите ми. Аз веднага се сгуших до него. Исках да се почувствам на сигурно.

— Страх ме е — прошепнах. — Остани с мен, Норман. Не мога да стоя сама.

Той внимателно ме въведе в стаята. До него се чувствах уверена и страхът ме напусна.