Елизабет Неф Уокър
Симптоми на страстта (6)

Глава шеста

Стив съзнаваше, че повече няма да може да отбягва директния отговор на въпросите й. Без да спира да обира с гъбата остатъците от месото в тавата, започна да говори:

— Виж, Нан, аз самият бих желал да мога да ти дам добро обяснение. Изглежда съм се почувствал привлечен от теб тази вечер. Извинявай, ако съм те засегнал. Наистина не исках да те обидя.

— Не можеш просто така да целуваш всеки, от когото си се почувствал привлечен — отговори му тя с рязък тон.

— Не го правя винаги.

— Оня ден пък ме беше хванал за ръката.

— Е, това си беше чисто приятелски жест. Нямаше нищо против, нали?

— Нямах нищо против, но това ме изненада и притесни.

— Не по-малко изненадващо и притесняващо беше и за мен.

Той избърса ръцете си в престилката и улови нейните. Тя след известно колебание му позволи да ги задържи.

— И аз не разбирам точно какво става, Нан. Все едно не съм аз. Мисля, че и ти се чувстваш по подобен начин.

— Стив, аз току — що приключих с една връзка. Не искам да започвам друга.

— Аз също! Честно ти казвам.

— Тогава не трябваше да ме целуваш и да ме държиш за ръцете — отвърна му тя, но не отдръпна ръце от неговите.

— Зная, че не трябваше. И ти не трябваше да ми го позволяваш.

Нан въздъхна, но не откъсна очи от неговите.

— Това не е на добро, Стив. Изобщо не се познаваме, въвлечени сме в обвинение в лекарска небрежност, освен това принадлежим на два различни свята. Смятам, че много жени не биха си и помислили да се откажат от връзка с теб. Аз обаче не би трябвало да съм сред тях. А и сега точно нямам нужда от нова връзка. Не искам никого в своя живот точно сега. Така че нека оставим нещата да отминат от само себе си, съгласен ли си?

Той беше съгласен с всяка нейна дума. Нещо повече. Можеше да измисли поне още пет причини, заради които между тях нищо не трябваше да започва. Обаче лицето й беше толкова близо до неговото, а устните й толкова подканящи, че той леко се наведе и ги пое нетърпеливо в своите. Целувката му беше дълга и всъщност се състоеше от няколко бързи, нежни и предизвикателни целувчици — след всяка една с все по-нарастващо желание впиваше устни в нейните. Нан откликна на желанието му, позволи му да я води, очите й бяха притворени, тялото й леко се олюля, като че не можеше да се задържи на мястото си, и се изви към неговото. Сърцето му лудо биеше, когато тя се отдръпна от него.

— Е, добре — каза Нан. — Чудесно беше, но слагаме край, нали?

— Да.

Той се извърна към мивката отново и потопи ръце в мазната вода.

— Може би трябва да излееш водата от тавата и да я почистиш наново — обади се тя.

— Права си.

Нан видя, че той напълно последва инструкциите й. След малко тя подхвана разговор, не на някаква специална тема, и просто за неща, за които би говорила с един приятел — как е прекарала тези няколко дни с близките й, за плановете им за следващите дни, спомена и няколко свои заплетени случаи. Не след дълго Стив се отпусна и се включи охотно в разговора. Разказа й малко повече за своето семейство, за новата си къща и за напрегнатото нощно дежурство. Когато Труди Льобарон надникна, за да провери как се справят, ги завари да спорят над новия тип лечение, което в последно време се прилагаше при мигрена. Усмихна им се с обичайната си широка усмивка, отбеляза, че на Стив много му отива престилката и си излезе.

Стив отново усети копнежа в тялото си, този път обаче бе решил да не му обръща внимание. Помогна на Нан при подсушаването на съдовете, за което получи похвала и усмивка — макар и доста унила — от нейна страна.

— Още една отлична оценка за доктор Стивън Уинстед — подкачи го тя. — За добрия доктор няма малка задача.

Прииска му се да я сграбчи, да я притегли към себе си и двамата да се залюлеят в един и същ ритъм в тясното пространство на кухнята, после да обгърне устните й с неговите и да притисне тялото си към нейното. Но не направи нито едно от тези неща. Справи се с желанието си с невероятно самообладание, в отговор просто изръмжа заканително и й каза друг път да внимава какво говори. Усещаше, че тя би му позволила да я вземе в прегръдките си. Възможно беше обаче това усещане да се дължи на желанието му да е така наистина. Защото иначе, ако тя му беше позволила, той щеше да приеме предизвикателството и да продължи по-нататък.

Затова изпита истинско облекчение, когато се присъединиха към останалите членове на семейството й, макар да беше доста смутен от веселата препирня около плановете им за празника. Въпреки това през цялото време усещаше как Нан силно го привлича, даже и когато тя беше в другия край на стаята, затова не след дълго се извини, че трябва да става рано сутринта на другия ден и се накани да си ходи. Тримата мъже скокнаха като един и последователно му стиснаха ръката, а Труди му поднесе буза за целувка. Той кимна за довиждане на жената, чието име вече не си спомняше и последва Нан към изхода.

— Благодаря, че ме покани.

— Удоволствието беше за всички нас.

Тя отвори входната врата и му направи място да мине. Той протегна ръка, не за да се ръкува с нея за довиждане, а за да може да я притегли към себе си на стълбищната площадка. Тя се загледа в ръката му, после някак бавно сложи своята в нея. Той я дръпна към себе си, леко притвори вратата и я взе в прегръдките си.

— О, по дяволите — измърмори тя, свела глава на гърдите му.

После устреми лице към неговото, за да откликне на желанието му за целувка. Изобщо не направи усилие да се скрие от него и да се откаже. Беше пълноправен участник в последвалата задъхана размяна на целувки. Устните й се оказаха меки като от коприна, топли и влажни, мъчително подканващи и всеки път, когато се откъснеше от тях, той моментално се чувстваше не напълно задоволен и веднага отново ги поемаше в своите. Прииска му се да пусне ръцете й и да я обгърне по-здраво, но това в този случай не му се стори много мъдро решение, затова остави нещата както са. Вместо това просто я привлече към себе си и зарови лице в пепеляворусата й коса.

— Трябва да си ходя — каза той.

— Да. Тръгвай си вече.

Гласът й беше станал дрезгав от обзелото я желание.

Стив си тръгна.

 

 

Нан никога не се беше чувствала толкова объркана в една връзка с мъж. Стив беше прав, разбира се, че тя винаги можеше да сложи край — когато поиска, независимо от това какво се случваше. Но Нан нямаше представа какво точно се случваше и дали това би трябвало да продължи. Освен това какви бяха шансовете отношенията помежду им да не се развият, след като без ни най-малко усилие от тяхна страна, почти всеки ден щяха да имат възможност да се срещат в болницата, в която и двамата работеха? Освен ако наистина не искаха нещо да стане помежду им.

И наистина след тази вечеря поне по веднъж всеки ден тя го виждаше. Първия ден той се появи на прага на кабинета й, който тя делеше с друга колежка, стискайки в ръка папка с писмените си показания, и каза:

— Налага се да поговорим за обвинението, доктор Льобарон.

Колежката на Нан се обади:

— Седнете на моя стол, докторе. Аз отивам на визитация.

Веднага щом тя излезе от кабинета, Стив затвори вратата, извърна се към нея и повече не откъсна поглед от очите й.

— Проблем ли има някакъв? — попита тя.

— Не можах да те изхвърля от мислите си — призна той.

Нан остана да седи на мястото си, нямаше някакъв видим признак, че я е обзело неспокойство.

— Може би не се и опитваш.

— А ти?

— Аз — да. Не бих могла да кажа, че изобщо не съм мислила за теб. Пък и тези целувки. Напротив, доста мислих. По-добре е обаче да не си въобразяваме, че би могло да излезе нещо от това. Ти също трябва да свикнеш с тази мисъл, Стив.

— Аз не си въобразявам.

Заприлича й на балансиращ на ръба на трамплина гмурец, който чака удобен момент да направи зашеметяващия си скок във водата. Той наклони глава към нея, готов да последва всяко нейно движение и да се възползва в случай, че усети поне малко колебание у нея. Е, нямаше да се наложи да чака дълго. Нан усещаше, че не може да бъде близо до него и едновременно с това да устои на решението си. Какво толкова щеше да й стане, ако го целунеше, нали точно това й се искаше да направи? Знаеше, че и той не иска повече от това.

— Големи сме идиоти — измърмори тя и се изправи, приближи се до него и сложи ръце на гърдите му.

— Без съмнение — раздвижи устни той пред челото й.

Ръцете на всеки прегърнаха другия и устните им се сляха. Нан усети възбудата да преминава през нея като вълна. Почувства се сякаш беше нагазила в чужда територия, силата на копнежа й я смути. Тя притисна тяло към неговото и го прегърна още по-здраво през кръста. Не след дълго те прекъснаха целувката си едновременно, сякаш по взаимно съгласие и останаха така изправени един до друг — телата им се докосваха, Нан беше облегнала глава на рамото му, а ръката му я милваше по врата. Макар да усещаше вълната на копнежа да я залива отново, отнякъде се беше появило и друго чувство — тя изпитваше нежност към него.

Стив въздъхна, целуна я по челото и каза:

— Трябва да се връщам.

— Не забравяй показанията си. Нали искаше да ме попиташ нещо във връзка с тях?

— Не си спомням вече — отвърна той и изви устни в усмивка. — Не съм сигурен дали ще си спомня и името си в този момент.

— Сигурна съм, че един Уинстед никога няма да забрави името си.

— Ами една Льобарон?

— Разбира се. Още повече, че когато съм се раждала, съм се казвала Лебронски.

Очите му се присвиха.

— Така ли?

— Така. Ето още една причина да ме избягваш.

— Ще обсъдим това, когато разполагаме с повече време, Нан. Аз вече пресрочих обедната си почивка.

И след като отново я целуна по челото, той изчезна зад вратата на кабинета. Нан усети коленете й да се подкосяват, затова седна на стола зад бюрото си и се замисли как бе допуснала това да се случи отново.

 

 

Или той идваше при нея, или тя отиваше в спешно отделение, или се уговаряха да потичат заедно. Но никога не си определяха такива срещи, където биха могли да поостанат за по-дълго време сами и да поговорят. Сякаш и двамата се бяха разбрали да не позволят връзката им да се развие, така че всичко да може да угасне от само себе си, а от тях просто се искаше през това време да бъдат по-внимателни и да не допуснат нещата да се възобновят.

В деня преди Коледа Нан му остави бележка, че иска да се види с него след работа. За място на срещата избра стаята до южния вход, предназначена за чакалня — знаеше, че ще бъде празна по това време. Беше му донесла подарък, опаковала го беше в бяла хартия с червена панделка. Сега го скри зад един стол. Щеше да излиза на вечеря със семейството си и не можеше да си позволи да го чака дълго, така че вече се готвеше да тръгва, когато чу забързаните му стъпки в безлюдния коридор.

— Извинявай — каза той, отмятайки коса и протягайки ръка за поздрав. — Честита Коледа, Нан! Сигурен бях, че няма да намериш време за мен днес.

— Налага се да тръгна почти веднага, но преди това бих искала да ти дам нещо.

Тя протегна ръка към скривалището си и му подаде подаръка.

— Цялото ми семейство е болно на тема Коледа, аз също. Не можах да се въздържа да не ти дам някакъв подарък, защото за мен Коледа е преди всичко това. Не съм очаквала нещо в замяна, затова искам да ти кажа, че подаръкът ти не е нещо, заради което съм излизала специално по магазините. Надявам се да разбереш, че е така — тя му се усмихна — след като го отвориш.

Стив й се усмихна закачливо и разкъса опаковката. Подаръкът представляваше оцветен в синьо-зелено дървен койот, извил глава с отворена уста нагоре, с червена лентичка около врата.

— Много ми харесва — каза той и го обърна, за да го разгледа и от другата страна. — След като не си излизала специално за него по магазините, откъде го взе тогава? Освен това какво е значението му?

— Ами мама ми го изпрати преди няколко години, след като се бяха върнали от екскурзия до Санта Фе. Моят апартамент обаче никога не ми се е струвал подходящ за този койот, така че досега съм го държала все в килера. Помислих си, че ще стои прекрасно и празната ти къща. Нещо цветно, което да ти прави компания. Точно защото — добави тя със замислен вид — представлява самотен вълк, виещ срещу лупата.

— Значи така ме виждат?

Нан протегна ръка и докосна гърлите му.

— Мисля, че си много привлекателен мъж, Стив. Наистина не те познавам много добре, но нали и двамата се разбрахме нещата помежду ни да не се задълбочават. Въпреки това мисля, че ти държиш на самотата си, независимо че понякога ти идва наистина да виеш. Не приемай това като критична забележка. Прекрасно разбирам защо някой избира този начин да съхрани личността си. Атмосферата в семейството понякога може да бъде много потискаща. Тя доста често не ти дава възможност да останеш насаме със себе си, а това е нещо, от което човек има нужда. Някои хора много повече от други се нуждаят да имат своя лична територия. Но понякога тя е доста самотно място, нали? — Нан се надигна на пръсти, за да го целуне. — Това имах предвид, Стив.

Той нежно я задържа в прегръдките си и я целуна по носа и по устните.

— Много си мила. Благодаря ти. Ще поставя този койот в някой ъгъл на спалнята ми, за да ми прави компания.

Нан се чудеше дали той наистина се нуждаеше от компания. След като се държеше така чудновато с нея, сигурно имаше друга жена в живота му. Може би ако не беше случилото се с Питър, тя щеше да предпочете да вярва, че няма друга. Нан нямаше как да претендира за първо място по доверчивост в света, тъй като майка й беше още по-доверчива и от нея. Даже и медицината не беше успяла да избие тази прекалена доверчивост от, главата й. Но със Стив всичко беше по-различно.

— Утре на работа ли си? — попита го тя.

— Да. За разлика от другите хора на мен не ми е необходимо да съм свободен през целия ден, мога да се видя с родителите си и вечерта, за малко.

Той пъхна ръка в задния джоб на панталона си и измъкна от там малка кутия, в която обикновено се опаковаха бижута. В отговор на промененото изражение на лицето на Нан — там се беше появило неспокойствие, той побърза да каже:

— Просто дреболия, Нан. Помислих се, че би могло да ти хареса.

Нан с неохота натисна механизма и кутийката се отвори. Пред очите й блесна колие, представляващо нежна двойна верижка, която придържаше висулка от чисто злато във формата на стрела с диамант накрая.

— Великолепно е. Не е дреболия, Стив.

— Така или иначе, все пак е. Много по-лесно е да се избере някакво бижу, отколкото да се намери нещо като този койот — отвърна той и й се усмихна. — Просто отиваш в магазина и казваш:_Бих искал да ми предложите нещо за една елегантна дама с добро сърце_ и те са готови да изсипят хиляди подобни дреболии пред очите ти. Ти просто посочват една от тях.

Само преди минута дъхът и беше секнал от изненада, сега обаче самообладанието й се беше възвърнало.

— Благодаря ти. Наистина е прекрасно.

Беше й казал, дали наистина й беше казал, че подаръкът няма особено значение? Просто една златна стрела, предпочетена пред изобилието от други украшения в бижутериен магазин.

— Ако знаех, че ще си поднасяме истински подаръци…

— Нямаше да ти поднеса този подарък, ако ти не ми беше дала нещо — призна си той. — Не защото не исках, а защото не бих желал да те притеснявам.

Нан взе колието и го положи в шепата си.

— Ще ми помогнеш ли да го сложа?

— Разбира се. Иска ми се да видя как ще ти стои.

Сръчните му пръсти, привикнали към подобни деликатни маневри, бързо се справиха с механизма за закопчаване. После той нагласи висулката точно в средата на V-образното деколте на зелената й блуза и се отдръпна.

— Стои ти чудесно.

В чакалнята нямаше къде да се огледа, за огледало обаче й послужи прозорецът, които заради спусналата се вън тъмнина се беше превърнал в отражател. Нан прокара пръсти по блестящия камък.

— Много е скъп твоят подарък, Стив…

— Не мисли, че е чак толкова скъп. Исках да ти го дам и много ще се радвам, ако го приемеш. Ще го приемеш ли?

Тя се почувства много развълнувана. Не заради стойността му или заради значението му, по-скоро може би заради липсата на значение. Само защото знаеше, че ще го нарани, ако не го приеме, му каза:

— Добре. Много ти благодаря. И честита Коледа!

Теза миг се притиснаха един към друг. Устните им се сляха и Нан усети да я обхваща обичайната в този случай възбуда. Той веднага се отдръпна:

— Сигурно трябва да тръгваш.

Нан се запита дали и той се чувства по подобен начин или този подарък просто беше в знак на раздяла.

— Да, семейството ми вече ме чака.

— Мога да се разходя с теб до апартамента ти, ако искаш.

— С колата съм. Трябва да отида да взема Роджър — той ще дойде на вечеря с нас.

— Роджър? — повтори той озадачен. — А, съквартирантът ти.

— Празничните дни не му се отразяват много добре. Майка ми настоя да прекара с нас тази вечер и утрешния ден.

— Разбирам. Значи утре няма да те видя.

Нан го погледна изненадана.

— Ами не. Утре целият ден ще съм със семейството си. Сутринта ще отваряме подаръците, късно следобед ще има отново голямо ядене, а вечерта ще ходим да пеем по къщите — обясни тя, като при последните думи се изчерви. — Пеенето е стара семейна традиция. Правим го, където и да се намираме — в Тълса, в Сан Франциско, една година и в Банф. На теб може би ти се струва глупаво.

— Много хора ходят да пеят по къщите преди Коледа.

— Тъкмо затова го правим на самия коледен ден, за да се различаваме от останалите — каза тя. — Всъщност правим го, защото ни харесва просто да продължим поне още за малко празника. За добро или за лошо семейството ми е доста своеобразно.

Стив наклони глава към нея.

— Ще ми липсваш утре. Предай поздравите ми на семейството си.

— Благодаря. Скоро ще се видим.

 

 

Стив я наблюдава, докато се изгуби по коридора, обзет от чувството за неочаквана загуба. Изобщо не й беше дошло наум да го покани да се присъедини към семейното тържество тази вечер. Или следващата, когато щяха да ходят да пеят по къщите. Щеше някак да уреди някой да го смени. Може би си е помислила, че той не харесва семейството й. Може би си е помислила, че едва ли би му харесало да пее пред чужди хора. Може би нито едно от предположенията му не беше вярно. А и откъде би могла да знае какъв би бил отговорът му, без да го попита. Разбира се, той й бе казал, че ще се отбие при родителите си утре вечер, още преди да стане дума какви са плановете на семейството й и преди да й дойде наум, че би могла да го покани. Така че нямаше реална причина да не го покани тази вечер — освен че не искаше да го покани.

В доста лошо настроение, макар да не беше сигурен от какво точно е породено — нали всъщност самата идея да обикаля със семейство Льобарон по къщите и да пее не му харесваше — той взе койота и се отправя към спешно отделение, за да си вземе сакото. По пътя койотът стана повод за шеги, на които Стив само се подхилваше, но така и не разкри откъде го има. Остроумията на колегите му бяха от рода на: Ето от какъв домашен любимец се нуждаят докторите или Стив, мисля, че някой просто иска да ти направи намек за тембъра на гласа ти. Пожела на всички колеги щастливи празници, те пък изразиха съчувствие, че му се налага да работи в утрешния ден и си тръгна с койота под мишница.

Отключи колата си, разположи подаръка на предната седалка, прехвърли колана през него и потегли към дома си, където щеше да прекара още една самотна нощ.

Нан беше забравила да свали колието от врата си, преди да се прибере в апартамента си заедно с Роджър. Роджър, разбира се, не му обърна специално внимание, пък и не знаеше дали това колие беше ново, само отбеляза, че наистина е великолепна изработка и че би желал и той да се беше сетил да подари нещо подобно на Кери, докато е била жива. Още щом я видя обаче, първата работа на майка й беше да каже:

— Боже мой, Нан! Откъде се взе това хубаво колие?

Нан не си беше подготвила подходящ отговор, идеше й да си удари шамар, че беше забравила да го прибере в кутийката.

— Коледен подарък от таен обожател — импровизира тя. — И не ме питай кой е той, защото наистина е тайна.

Брат й Джон смръщи вежди и те на практика образуваха една линия.

— За пръв път чувам за тайни обожатели. Защо досега не сме се виждали с него?

На Нан й се прииска да каже виждали сте го, вместо това тя се извърна към Роджър и го попита дали би искал питие, преди да излязат. Близките й обаче нямаше да забравят така бързо за колието, но тя смяташе нищо повече да не им казва за него. А и какво можеше да им каже? Ами, подари ми го онзи човек, Стив Уинстед, с когото нито съм излизала, нито имаме някаква връзка. Той просто решил да ми подари това скъпо бижу, защото било Коледа. Даже на Нан подобно обяснение и се виждаше налудничаво. Защо изобщо беше приела този подарък? Глупаво, глупаво! Дали към подобна грешка подсъзнателно не я беше подвело цялото й досегашно поведение по отношение на Стив?

Нан не беше свикнала да има тайни от семейството си, при това им идване обаче най-много я изненадваше силното им любопитство винаги когато споменеше нещо за Стив. Е, този път няма да се остави да я предумат и няма да им открие тайната си. Някои неща не са предназначени за споделяне, даже и с обичното семейство.

По някакъв начин, обаче, на който тя не бе обърнала внимание, всички, освен баща й и нея, се качиха в колата под наем, за каквато бяха настояли братята й. Тя щеше да кара, баща й седна до нея — изражението на лицето му беше доста угрижено.

— Знаеш ли, скъпа — започна той почти веднага щом потеглиха. — Малко ме притеснява тази работа с колието. Това може да означава най-малко две неща. Или този мъж, с когото се срещаш, няма особено приятен характер, или се срамуваш да ни го представиш. И в двата случая обаче има нещо твърде обезпокоително.

— Слушай, татко, мисля, че трябва да имаш малко доверие в способността ми да преценявам хората. Голяма жена съм вече и много добре зная какво правя.

Ами, много добре знаеше. Кой ли пък щеше да й повярва?

Баща й, който нямаше да се откаже толкова лесно от темата, прехапа устни и се почеса по главата.

— Да, ама последният, с когото се срещаше, беше много груб. Признай си, че ни е мислил за извънредно нетактични, нали?

— Питър просто е сноб, няма друга причина за отношението му към вас.

— Ти обаче доста дълго време се срещаше с него, нали? — притисна я с въпроса си баща й.

— Да, наистина се срещахме доста време.

— Това изобщо не доказва, че си способна да преценяваш добре хората.

— Разбери, никой не е съвършен. Питър имаше други добри качества, които компенсираха снобизма му. При него нещата по-скоро бяха поставени на естетична основа.

— Значи ние не сме се оказали много естетични за един архитект от Сан Франциско?

Светна червен светофар и Нан спря. Погледна към баща си, преценявайки как да започне с обясненията си.

— Ти, мама и Джон, и Джим, всички цените оклахомските си корени. Изпитвате удоволствие да изтъквате произхода си и то особено пред хора, които се смятат за по-изтънчени от вас. След като сте решили да се държите по този начин, татко, трябва да ви е ясно, че някои хора ще ви гледат отвисоко.

— Изобщо не обръщам внимание на това. Ние сме почтени хора. И никой няма право да ни гледа отвисоко.

— Не казвам, че имат право. Казвам просто, че някои хора го правят, защото си мислят, че са по-изтънчени от вас. Вие можете и да се преструвате, че не виждате подобно отношение, но всъщност знаете, че то съществува. Направо рискувате с подобно неодобрение.

Баща й изправи гръб и главата му се удари в тавана на колата.

— Аз никога не съм се държал така. И не съм сигурен за какво точно говориш.

Нан въздъхна.

— След малко ще влезем в ресторанта. Огледай се наоколо и виж как се държат така наречените изтънчени хора. Те не наричат сервитьорките сестричке и не се държат така, сякаш никога не са виждали менюто за напитките.

— Ти се срамуваш от нас!

— Не, татко! Обичам ви всички много и приемам начина ви на поведение, но не се заблуждавам да мисля, че не сте забелязали, че другите хора се държат по различен начин в обществото.

Преди да й отговори, Фред Льобарон известно време мълча.

— Значи ти не се срамуваш от нас, но се притесняваш да ни представиш приятеля си.

— Нямам приятел, а ако имах, щях да ви го представя.

— Аз наистина се обръщам към сервитьорките в нашия град със сестричке, но те нямат нищо против.

— Откъде знаеш, че нямат нищо против? Може би на някои от тях това обръщение да им харесва, но на други не. В Сан Франциско обаче, пък и във всеки друг град с претенции за изтънченост, те не само няма да го харесат, а ще помислят, че си селяндур. Което разбира се, не би имало значение нито за теб, нито за някой друг от семейството. Аз лично се придържам към принципа: Когато си в Рим, дръж се като римляните. На мен не ми доставя удоволствие да гледам около себе си хора, които си мислят, че не зная как да се държа.

— Има ли въобще някой право да каже, че не знаеш как да се държиш — обади се баща й войнствено настроен. — Аз изобщо не вярвам, че хората трябва да се държат по различен начин на различни места.

Нан знаеше, че това са просто приказки. Баща й изобщо не беше нито толкова ненаблюдателен, за какъвто искаше да се представи, нито толкова безчувствен.

— Не може да има сравнение за начина, по който се държиш, когато си в църква и когато си на лов, татко. Различните ситуации изискват различно поведение. Казвам това и като лекар, и като жена.

— Що се отнася до преценката ти като жена, бих казал, че отбягваш отговора на главния ми въпрос, а той е, че си приела скъп подарък от човек, от когото не е трябвало да го правиш.

Нан се засмя.

— Звучиш ми като баща от викторианската епоха, татко. Довери ми се. Ще оправя тази работа.

Баща й измърмори нещо от рода, че се надява да я оправи. На вечерята обаче той не се обръщаше със сестричке към сервитьорките.

 

 

На няколко пъти в коледния ден Нан се поколеба дали да не се отправи към болницата, но всеки път обяснението, което измисляше, й се струваше неправдоподобно. Роджър пристигна рано сутринта и както обикновено започна така явно да се старае да изглежда весел, че Нан реши да остане при него. Не че семейството й нямаше да свърши същата работа, но нали той беше неин приятел и съквартирант и тя почувства, че трябва да остане. Стив много й липсваше, както и въодушевлението и даже безразсъдството, което я обхващаше, когато се целуваха. Нищо не можеше и да направи срещу нарастващия с всяка тяхна среща копнеж по него.

Разопаковането на подаръците трая два часа. На всеки подарък се обръщаше отделно внимание, като всички оценяваха дали е подходящ за човека, за когото е предназначен, особеното значение, което му е било или не му е било придадено и доколко в подбора му е било вложено чувство за хумор. Семейство Льобарон си имаше специална точкова система от едно до десет за степенуване на вдъхновението на подаряващия и своеобразността на подаръка. Всеки от семейството се стремеше да получи възможно най-висок сбор от точки, цяла сутрин обаче не им стигна да отметнат всички подаръци. Нан се чудеше колко ли точки щеше да й даде Стив за койота. Не беше сигурна и колко точки би получил за колието. Доста ценен подарък наистина, но не и според критериите, от които се ръководеха в нейното семейство. Бижутата рядко бяха оценявани с повече от пет точки.

Докато двете с Труди работеха в кухнята — на Коледа баща й и братята й пазеха енергията си за вечерята — майка й отново опита да разбере нещо за колието. Нейният подход беше малко по-различен от този на съпруга й.

— Скъпа, Коледа е семеен празник, но ме притеснява това, че онзи твой доктор няма да бъде тази вечер с нас. Не го ли покани?

— Мамо, той си има семейство.

Труди изглеждаше силно шокирана.

— Женен ли е? О, Нан, не трябваше да се забъркваш с женен мъж!

— О, мамо — възкликна Нан и в същото време се запита дали между тях би имало подобно привличане, ако той беше женен. Сигурно не. — Исках да кажа, че на Коледа ще бъде с родителите си.

— И те не биха понесли да бъде с теб поне за няколко часа? Много жалко!

— Не съм казвала подобно нещо.

— Сигурно много те харесва, щом ти е подарил такова красиво колие.

— Знаеш как ние се отнасяме към бижутата, мамо. Според нашата точкова система те не са особено ценен подарък.

— Но той не би могъл да знае това. Много хора приемат бижуто за един от най-ценните подаръци.

— Подобен подарък не изисква въображение, нито часове търсене — отвърна й Нан.

— Това е вярно — кимна Труди.

— Всички ние смятаме, че в един подарък трябва да се вложи повече мисъл, отколкото е вложен в колието.

— Нан! Ти просто не оценяваш както трябва този подарък.

Нан въздъхна.

— Не зная какво да си мисля за този подарък, мамо. Не мисля, че означава нещо повече от това, че е искал да ми направи подарък за Коледа и че разполага с много пари.

Май не беше споменала, че Стив е богат.

— Изобщо не бих приела подобен подарък, но като си помислих, че мога да го обидя… Е, това е всичко, което мога да кажа по въпроса.

И даже повече от това, което изобщо беше възнамерявала да каже.

Труди продължаваше да бели картофите.

— Баща ти ми спомена какво си му казала по повод на нашето поведение. Той смята, че единствената причина, поради която не си го довела, е, че се срамуваш от нас. Освен това мисли, че Питър е скъсал с теб заради нас и именно затова се страхуваш да ни представиш новия си приятел.

Зад тези думи се криеше въпрос, но докато говореше, нито за секунда не вдигна глава, за да погледне дъщеря си.

Нан усети стягане в гърлото и прегърна майка си.

— Това са глупости. Обичам ви толкова много.

— Семейството понякога може да се окаже трудно за понасяне — призна си с тъга Труди. — Спомням си мама Лебронски и ужасните й кучета. Остави ги да правят, каквото искат, казваше ми тя. И те пикаеха върху килимите, дъвчеха обувките. Но тя не даваше и дума да се издума против тях. Направо ги беше издигнала в култ.

Нан се разсмя.

— Спомням си. Бях се заклела никога да не си вземам куче вкъщи, докато не разбрах, че не всички кучета се държат толкова невъзпитано. Много добре знаеш, че ние не сме такива хора, мамо.

— Предполагам, че има и други неща. Като косата ми, например. Хората така ме оглеждат понякога.

— Така ли правят? Какво нахалство от тяхна страна.

Труди вдигна поглед и хвърли обеления картоф в съда с вода.

— Нямаше нито една жена в ресторанта с коса като моята.

— Значи ти просто искаш да бъдеш различна. Това е твое право.

— Може именно това пък аз съм издигнала в култ. Може би именно това те притеснява у мен.

Очите й като че се впиха в Нан, тя страстно желаеше да научи каква е истината.

На Коледа обаче подобни неща не трябваше да се случват. Сега не беше време да се изричат жестоки истини, нито пък да се дават възможно най-деликатните обяснения. Откъм фурната се долавяше мирисът на печена пуйка, сладкишите красяха первазите на прозорците — всичко беше като в Оклахома по време на детството й. Родителите на италианчето също бяха поканени на вечеря, майка й се беше опитала да приготви и нещо като дзабайоне в тяхна чест и сега то отлежаваше в хладилника. Какво значение имаше в какъв цвят Труди си боядисваше косата?

В типично критичния си маниер Питър беше казал, че майка й прилича на съдържателна на публичен дом. Ако Труди се беше държала предизвикателно, преценката му просто щеше да се сдобие със своите основания, но въпреки това пак щеше да си остане само негово предположение. Вярно е, че жените на петдесет и пет обикновено не си боядисваха косата в златистожълто. От друга страна, обаче, повечето наистина си боядисваха косите, тогава защо да не си изберат цвят, който им харесва?

— Мамо, цветът на косата ти си е изцяло твой избор. Вярно е, че повечето жени не го предпочитат, но това си е техен проблем.

— Ти обаче не отговори на въпроса ми. Има ли нещо лошо в това да си боядисваш косата в този цвят, когато си на моята възраст? И други жени в Тълса се носят така.

— Зная, че се носят така. А ти не можеш да си променяш цвета на косата всеки път, когато трябва да пътуваш някъде.

— Предполагам, би трябвало, но не ми се иска да го правя.

— Разбира се, че няма да го правиш.

Труди се зае с поредния картоф и прехапа замислено устни.

— Когато бях на петнадесет, се смяташе, че момичетата, които си боядисват косите, са пропаднали. Такова ли впечатление създавам?

— Пропаднала ли? Не е точно това. По-скоро, че си нахална и безсрамна — каза Нан и смигна на майка си. — А ти си точно такава, нали?

— Не съм сигурна дали искам да ме мислят за нахална и безсрамна — призна си Труди, но се захили. — Ще помисля по този въпрос.

— Не му мисли много. Щом ти харесва този цвят на косата, просто продължаван да я боядисваш така.

— Момчетата никога не са се шегували по този повод. Само понякога ме наричат златокоска. Мислиш ли, че са искали да ми намекнат нещо?

— Едва ли. Ей, не е ли време да полеем отново пуйката?