Елизабет Неф Уокър
Симптоми на страстта (1)

Глава първа

— Какво ви забави толкова?

Нан Льобарон вдигна глава към часовника на стената в спешното отделение. Беше осем и петдесет и пет. Сви учудена вежди, поглеждайки към лекаря, който беше на смяна.

— Нали казах, че ще дойда към девет?

— Е, вече бяхме започнали да се притесняваме — отговори нетърпеливият доктор Уинстед.

Той написа набързо нещо в картона и приключи с претенциозна завъртулка, което всъщност беше подписът му. Без да погледне към Нан, грабна друг картон, където вписа времето и добави някаква бележка към предишните си драсканици. После остави настрана всички картони, изправи се — макар че го беше виждала и друг път. Нан отново си даде сметка колко висок беше — и я загледа намръщен.

— Този специализант втора година по неврология ще трябва да бъде по-открит към пациентите си, ако иска да постигне нещо.

— Ще му кажа да ви вземе за пример.

Макар тонът й да бе язвителен, Нан му се усмихна любезно, а в светлокафявите й очи припламнаха насмешливи пламъчета. През лятото беше приключила с длъжността главен специализант и това че сега продължаваше същата работа, но вече в качеството на стипендиант с едногодишна стипендия, й даваше сили да не обръща внимание на този тип съвети от страна на лекарите, както биха направили повечето от нейните връстници.

Доктор Уинстед като че се намръщи още повече.

— Пациентът е в кома, доктор Льобарон, а вашият специализант се колебае дали да направи нова снимка или не.

— Аз не съм шеф на специализантите, но ще поговоря с него.

И съм сигурна, че ще разбера какво се е случило, помисли си Нан. Знаеше, че този специализант се проявява като много способен лекар.

— Ще прегледаме ли пациента?

— Ако сте готова? — отговори доктор Уинстед подчертано любезно.

Трябва да е прекарал безсънна нощ, помисли си Нан. Но пък Стивън Уинстед нямаше репутация на доброволно товарещ се, нито пък сам толерираше лекари с подобни наклонности. Тя изпитваше трудности при общуването си с него, беше открила обаче, че способностите му значително превишават недостатъците. Той беше превъзходен диагностик, ефективен организатор, изобщо човек с, изглежда, безгранична енергия. Все още не го беше виждала изтощен след края на обичайната дванадесетчасова смяна, а и когато беше карал две смени подред. Известно е, че лекарите от спешно отделение по време на работата си отделят най-много адреналин — това изглежда се отразяваше отлично на доктор Уинстед. Понякога обаче той можеше и да бъде доста сприхав. Но Нан беше виждала и по-лоши случаи.

Специализантът, за когото ставаше дума, беше повикан при друг пациент — за преценка на данните за състоянието му. Нан остана с доктор Уинстед, една сестра, която тя не познаваше, и пациента — мъж около тридесетте, лежащ в безсъзнание на кушетката. Нямаше видими наранявания, с които да може да се обясни състоянието му. Тя прегледа набързо описанието на случая в картона му. Намерен в безсъзнание, без документи, наоколо нямало никой, който да обясни какво се е случило. Нан се намръщи. Това винаги затруднява. Тя остави настрани картона и се приближи до пациента, за да направи физикалния преглед: ниво на загуба на съзнание, състояние и реактивност на зениците, позиция и движение на очите, мускулни реакции, характер на дишането. Чувстваше се в собствени води.

— В линейката са му дали Д50 и наркан — никаква промяна. Лабораторните му изследвания не показват нещо особено. Нивото на алкохол в кръвта е нулево. Токсичният тест е отрицателен — информира Уинстед и сви рамене. — Като че имаме проблем, свързан с централната нервна система. Ето защо исках снимка.

— Какво показа тя?

— Нищо. Даже и с по-голям контраст. На екрана е.

Нан се извърна, за да разгледа снимката, направена със САТ-скенера. Нямаше признаци за някакви аномалии. Смръщи вежди и попита:

— Кажете… мм, доктор Уинстед, имате ли някаква представа защо е без документи?

— В тренировъчен костюм е — явно е излязъл да тича. Хората обикновено не си вземат личните документи при подобни начинания.

Тя кимна и се извърна към снимките на осветения екран.

— На снимките следите от пресен кръвоизлив изглеждат по същия начин като мозъчната тъкан. Измина доста време и ако направим нова снимка, може би вече ще успеем да видим образувал се субдурален хематом.

Уинстед кимна.

— Точно това предложих и аз на невролога.

— И той не се ли съгласи?

— Започна да се двоуми — отговори доктор Уинстед и за първи път на устните му се оформи нещо като усмивка. — Досега все ми се струваше, че не бих могъл чак дотам да уплаша един вече втора година специализант.

— Какво друго би могъл да направи, след като явно сте успял да го направите?

Погледите им се срещнаха и в същия миг и двамата си припомниха как преди година Нан не се беше съгласила с диагнозата му за причината за състоянието на един пациент, получил мозъчен инсулт. Дали и тя не се беше изплашила от него и това всъщност да я беше накарало да се откаже повече да настоява на мнението си тогава? Или съзнанието, че неговият опит е по-голям от нейния и че успехът й би бил равносилен на вземане на важно решение след игра на ези-тура? Ако пациентът не беше умрял, нейното мнение просто нямаше да има значение.

— Вие никога не сте се плашила от мен — каза той и кимна към сестрата. — И Керъл също, нали, Керъл?

Керъл му се усмихна доста безочливо:

— Да, докторе. Но вие по принцип сте доста груб с всички.

— Само с глупаците — доуточни той, докато слагаше ръка на бравата. — Лично ли ще го отведете да му направят снимка, доктор Льобарон?

— Да. Искам да изясня този случай.

— Правилно — кимна той и си излезе.

Керъл, нисичка, тъмнокоса, енергична жена, помогна на Нан да настани и закрепи неподвижно Джон Доу^[1] на количката, като през цялото време не спираше да говори.

— Чух, че бил много богат този доктор Уинстед. Произхождал от доста заможно семейство от Сан Франциско. Защо ли такъв като него се е набутал в спешната медицина?

— И аз не го разбирам.

Нан не обръщаше много голямо внимание на бръщолевенето на сестрата, тъй като в същото време вписваше в картона на пациента своите бележки по случая.

— Предполагам, че е искал да се заеме с нещо полезно.

— Можеше да стане кардиолог или неврохирург. Нещо по-представително. Тук най-често попадат отрепките на обществото и всякакви побъркани. По-скоро би си го представил човек в някакъв тих кабинет, нали? И като отметне русата си коса, като започне да примигва със сините си очи, пациентките му направо ще припаднат.

Нан се разсмя и сложи папката под мишница.

— Голямо въображение имате. Да не пишете романи в свободното си време?

— Не, госпожо — захили се сестрата. — Но съм чела доста и смятам, че доктор Уинстед тук просто не е на мястото си. За такава работа се изисква да имаш здраво дъно на панталоните. Защото в един и същи момент се случват сто неща и всички не търпят отлагане. За да работят тук, мъжете трябва да са малко побъркани, а жените — от тези, които обичат да се товарят с отговорности. Не сте ли съгласна?

— Не съм мислила по този въпрос. Затова ли сте тук?

— Е, аз съм сестра, но истина е — обичам предизвикателството. Обичам хората да очакват от мен да реагирам бързо и сръчно. Това е единственото, което добре ми се удава.

Нан я наблюдава замислено, докато изкарваха количката от приемната на спешното отделение.

— Може би и доктор Уинстед затова е тук. Защото точно това му се удава.

Керъл вдигна някак нехайно рамене.

— Може би. Другаде обаче би могъл да печели много повече.

— След като семейството му е богато, значи просто не му трябват повече пари.

— Е, предполагам. Богаташките семейства основават фондове и трупат пари за децата си, нали?

Нан се усмихна.

— Защо не попитате самия доктор Уинстед за това?

— Не бих се осмелила — отговори младичката сестра, но очите й блеснаха. — Сигурно е чудесно да разполагаш с колкото пари искаш, нали?

— Едва ли някой някога е бил доволен от това, което има — изкоментира Нан, докато буташе количката, за да излезе в коридора, а сестрата придържаше вратата. — Благодаря, Керъл. Сама ще се погрижа за него.

Нан вече се беше отдалечила доста по коридора, когато чу вратата на приемната да се отваря и Керъл да й подвиква:

— Доктор Льобарон?

Нан се извърна и я изгледа въпросително.

— Доктор Уинстед се обади — помоли ме да ви кажа, че иска да поговори за повдигнатото обвинение за лекарска небрежност.

 

 

Нан беше свикнала с несигурността на избраната професия. Беше чудесно да можеш да поставиш бързо диагноза на пациента, но при болестите, с които невролозите си имаха работа, това бе по-скоро въпрос на елиминиране, отколкото на просто изчитане на лабораторни анализи, сверка на стойности и взиране в рентгенови снимки. Освен това много от пациентите им страдаха от болести, за повечето от които и не би могло да се предложи ефикасно лечение. Именно заради това още по-важно беше Нан да успее да влезе в ролята на съветник, доверител и да им окаже всевъзможна подкрепа. Беше се научила да обсъжда болестта с пациента по един ясен и помагащ им да си изяснят собственото състояние начин, а това за пациента беше много повече, отколкото просто да му кажеш в какво се състои болестта му. Тя беше уравновесена и здравомислеща; сестра Керъл сигурно би се изразила за нея по следния начин — лекарската професия добре й се удава.

Едно от първите неща, които беше научила, бе да оставя проблемите на болницата зад себе си. Не че те не я следваха и у дома с постоянните обаждания и попълвания на документи, но тя беше успяла да си запази пространство, недостъпно за онази част от нея, наречена лекар. Именно затова не можеше да проумее защо Питър беше настоявал тя направо да изхвърли медицината от живота си.

Докато буташе количката по коридора й хрумна, че Питър просто търси извинение да се оттегли от живота й, че не професията й е проблемът. В края на краищата още отначало трябва да му е станало ясно, че медицината ще заема голяма част от живота й. А нали той самият казваше, че не би му харесало жена му само да се мотае вкъщи? Е, тя наистина нямаше време за такова нещо.

Скенерът вече беше подготвен за пациента й — Керъл предвидливо се беше обадила по телефона. Нан влезе в апаратната, докато сестрата и техникът прехвърляха пациента на снимачното легло. Доктор Уо й кимна в знак на приветствие, докато нагласяше оборудването за новата снимка. С коматозните пациенти се действаше по-различно, отколкото при тези, които бяха в съзнание и можеха да следват инструкциите. От друга страна, това, че не бяха в съзнание, спестяваше безконечните обяснения, които се повтаряха по няколко пъти на ден за различните пациенти. Нан се наслади на начина, по който скенерът показа компютризирания образ на мозъка на пациента — никога обаче не й се беше искало да работи в рентгенологията. За нея по-важен беше живият контакт с пациента — нещо, което пребиваването в тази апаратна не би могло да й осигури. Само при живия контакт с пациента тя се чувстваше като възнаградена за труда си.

Сектор след сектор — по такъв начин се появи изображението на мозъка на екрана. Доктор Уо се обади:

— Ето там. Виждате ли хиподенсния район? Ето, сега се вижда много по-ясно. Хематомът трябва да се е образувал съвсем наскоро, може би непосредствено преди да го доведат в спешното. Най-добре е да извикате неврохирург, доктор Льобарон. На този човек трябва да му се помогне.

— Благодаря, доктор Уо. Ще запиша в картона му.

Тя се вгледа за миг в Джон Доу, мислено му пожела късмет и се отправи да извика неврохирурга.

 

 

Откакто Ейнджъл Крофърд се беше омъжила, Нан беше останала сама в апартамента им. Той се намираше в строена във викториански стил сграда, състояща се от три секции, и изпълнена в три цвята — рамките на вратите и прозорците бяха боядисани във виненочервено и тъмносиньо, открояващи се добре на фона на посивялото вече дърво. Самият апартамент беше с много високи тавани, с дъсчени подове и байцвана арматура, первази и ламперия в антрето и трапезарията. Спалнята на Нан — по-голямата от двете спални в апартамента, беше просторна, но пък нямаше добър изглед — през прозореца се виждаше само една бяла стена.

Тъй като беше много заета в болницата и тъй като все още не можеше да повярва, че е дала утвърдителен отговор на Роджър, тя напълно беше забравила, че днес той щеше да се премества при нея. Когато стигна до апартамента си, намиращ се само през два блока от болницата, тя завари входната врата отворена и се изплаши. Само за момент, разбира се. Забеляза паркираната кола с отворени врати и дузина окачени на закачалки дрехи, метнати на задната седалка. Дрехите бяха мъжки. Как беше могла да забрави — нали Роджър й се бе обадил да й каже, че се мести днес? Но защо се бе съгласила? Защо му беше казала, че може да дойде да живее при нея?

Самият Роджър се появи, подскачайки по стълбите надолу. Едва като излезе на стълбищната площадка, той забеляза Нан, застанала край колата му. Изглежда забеляза скептичното й изражение и настроението му моментално се развали.

— Да не си си променила решението?

— Ами, не! Просто се чудех дали ще ми стигнат силите да ти помогна да пренесеш всичко това догоре — отговори тя и се принуди да се усмихне. — Приятно ще ми е да усещам присъствието и на друг човек в апартамента.

— Аз вероятно ще съм доста по-шумен от Ейнджъл — призна той.

Докато говореше, се спусна и по външното стълбище. Спря на няколко крачки пред нея и започна да си играе с катарамата на колана си.

— Май щеше да бъде по-добре, ако не ми беше позволила да се преместя при теб, Нан. Не зная как изобщо на Джери му дойде наум тази идея.

— Радвам се, че се местиш при мен — увери го тя, като при това се наведе и взе няколко закачалки с дрехи. — Така ще си помогна с наема и ще си имам компания. Когато изобщо съм тук. Доста време прекарвам и с приятеля си Питър.

Роджър измъкна от колата кашон, пълен с обувки, колани и вратовръзки. Заприлича й на човек, който би могъл й просто ей така да ги захвърли.

— Не съм си донесъл никакви тенджери и други подобни неща.

— Аз имам всичко.

Нан го последва по стълбите нагоре, сподавяйки дълбока въздишка. Спомни си как веднъж беше казала на Ейнджъл, че Роджър е добро момче, но че обичайната му нервност и малко превзетите му маниери биха я подлудили. Дали наистина? Не и ако се постарае да не забравя, че клетото момче наскоро е загубило жена си. Оженил се бе за Кори, макар да знаеше, че е обречена. Да, сега обаче приемал много тежко случилото се, беше казал Джери. И не би трябвало да остава сам в къщата си. Нан щяла да направи много добре, ако се съгласяла да живее при нея. Кой би отказал да приюти един нещастен, страдащ, депресиран анестезиолог, приличащ на изгубено кученце? На Нан поне й беше много трудно да откаже.

Докато трополяха по стълбите до третия етаж, Нан осъзна, че единственото й раздвижване от известно време насам беше само разходката на прибиране от болницата и ето това упражнение по изкачване на стълби, особено в дните, когато не й се удаваше да потича. Може би Роджър не би имал нищо против да я съпровожда в тези бягания. Имаше стройно тяло, но бе доста блед. Може би отдавна не беше спортувал на открито. Влизайки след него в стаята, която щеше да бъде негова, Нан си помисли колко е хубаво, че няма да остане задълго при нея. Само докато премине най-лошият период от депресията, в която беше изпаднал, и успее да се излекува от безсънието. Много скоро щеше да му се прииска да се върне в собствената си къща, в собственото си легло. Беше живял там преди да се ожени, вероятно щеше да се окаже способен да заживее отново там, беше сигурна в това.

— Някой използва ли задния двор? — попита той, загледан през прозореца в обраслата в плевели доста обширна площ. — Някои дали би имал нещо против, ако оправя това място там?

Нан положи дрехите върху леглото — когато се настаняваха с Ейнджъл в апартамента, го бяха заварили в тази стая.

— Сигурна съм, че съседите ни даже ще се зарадват. Сега обаче е декември. Дали по това време е подходящо да се сади?

Той сви рамене.

— Не зная, но ще попитам. Действа ми потискащо в този вид.

— Да, наистина — каза Нан и застана между него и арковидните прозорци. — Не си спомням някой да е проявявал желание да се заеме с това място и да го превърне в истинска градина, сигурно защото би отнело доста време.

— За мен подобна причина не е от значение. Поне така ще бъда постоянно зает и няма да ми остава време да мисля.

Искаше й се да го попита дали не би искал да направи някаква промяна и в къщата, нещо, което наистина би му било от полза. Е, той най-добре си знаеше.

— Не би ли искал да боядисаш тази стая?

— Мразя да боядисвам — призна той, почесвайки се зад ухото, после въздъхна. — Много съм ти благодарен, че ми позволи да се нанеса при теб. Ще се постарая да не ти бъда в тежест.

— Няма да ми бъдеш в тежест, Роджър. Радвам се, че ще си край мен — каза тя и в този миг усети, че наистина изпитва радост. — Понякога много ми липсват братята ми. А и приятелят ми Питър не прилича по характер на никого от семейството ми. Ти сигурно би се погаждал с тях, макар че след като ги видиш, едва ли би сметнал това за комплимент.

— Защо не?

— О, те са шумни и сприхави, доста дървени в обноските си и изобщо не са изтънчени.

— Точно какъвто съм и аз — уточни той със суров тон.

Нан се засмя.

— Едва ли. Въпреки това си мисля, ме ще ти харесат. Хора като тях са солта на живота.

— Надявам се някога да ми се удаде случай да се запозная с тях.

— Съвсем скоро при това. Ще дойдат за Коледа.

 

 

До Коледа оставаха няколко седмици, но Стив Уинстед вече си беше направил нещо като коледен подарък. Много години бяха минали, откакто се беше нанесъл в апартамента в блок, състоящ се от пет секции в Пасифик Хайтс, наследство от баба му. Жилището беше много елегантно и с изглед към залива. Освен това се намираше непосредствено до огромното жилище на родителите му. Макар те да го наричаха къща, то си беше цяло имение. Стив беше израснал в лукс, което обаче не беше заличило вкуса му към по-простичките удоволствия и неща от живота.

Преди да дойде време да постъпи в колеж, той вече се беше усетил преситен от светския живот, който водеше семейството му, а това означаваше балове и прекарване едва ли не всяка събота и неделя на езерото Тахо. Родителите му бяха очаквали от него да постъпи в колеж, разбира се, за да може след това да се отдаде на кариера в някоя престижна област — например право или архитектура. Те съвсем охотно бяха приели и намерението му да се запише в кандидатстудентските курсове по медицина. След това обаче, когато разбраха каква насока започва да взема кариерата му, не бяха проявили толкова добра воля. Макар да не бяха споменали и дума по този повод на никой от най-близките си приятели, той съзнаваше, че спешната медицина за тях беше твърде груба работа. А съвсем наскоро, както се бяха излегнали на шезлонгите пред вилата им, майка му — Бети Уинстед, даже беше изказала предположение, че може би често по дрехите му биха могли да се открият и петна от кръв.

Боже всемогъщи! Кръв по дрехите му! Стив натисна рязко газта на колата си и се запъти към изхода на гаража на болничния център Филдинг. Беше работил две смени по дванадесет часа една след друга и малко след седем най-накрая беше успял да напусне спешното отделение. Отдавна нямаше и помен от слънчевата светлина, но беше доста топло и той реши да не вдига гюрука. Не съзнаваше каква гледка представлява в зелената си кола спортен модел, с развятата си от вятъра руса коса и леко присвитите си очи.

Добре съзнаваше обаче, че на повечето хора им е приятно да виждат някого, на когото му върви. Може би в първия момент и да изпитваха завист — заради парите, които пръска, за да поддържа луксозния си начин на живот, но със сигурност им доставяше удоволствие самата гледка на профучаващата покрай тях спортна кола или порещата вълните смайваща с вида и размерите си яхта. Стив дотолкова беше свикнал с богатството и начина на живот на хората, в чиято среда беше израснал, че не осъзнаваше наивността на този свой възглед.

Медицински център Филдинг се намираше недалеч от моста Голдън гейт. Години наред Стив беше преминавал целия град, за да стигне до Пасифик Хайтс и никога досега не се беше чувствал така вдъхновен от карането. Сега, прибавил и ключа за новия си дом към останалите на ключодържателя, той се насочи към моста с намерение след това да завие на север. Вечер, гледан от непокрита кола, мостът Голдън гейт представляваше наистина вълшебна гледка. Докато чакаше на светофара, Стив успя да проследи с поглед осветените му очертания и даже да вдигне очи към звездите. Допълнителен стимул за доброто му настроение беше и осъзнаването на факта, че се разделя с живота в града, живота в близост до болницата, с Пасифик Хайтс и със семейството. Никой от познатите му не живееше в Белведере.

Пое на север по път номер 101, после зави по отбивката за Тибъронския полуостров. Тибърон с доста затвореното си общество беше по-нов и по-развит от Белведере с неговото също толкова затворено общество, събрано върху един-единствен хълм — само тесни пътища свързваха хората помежду им и с останалия свят. От всички кътчета на славещите се с най-голяма екстравагантност къщи на хълма се откриваха невероятни гледки на целия залив и Сан Франциско. Далеч не всички къщи бяха толкова големи и екстравагантни, но и така въздействаха по един особен начин — скрити във всички извивки на хълма, те се възприемаха като тайнствени и магически желани бижута. И неговата къща беше от този тип — една изненада, обвита с бръшлян и жасмин, която постепенно се открива пред погледа, докато човек върви по пътеката към нея.

Истина беше, че покупката й го беше поставила в доста затруднено положение, но Стив възнамеряваше да превърне в забавление досадната и изнурителна работа по превръщането й в подходящо според неговите критерии място за живеене. По дяволите всичко останало, мебелите в апартамента му в Пасифик Хайтс бяха от времето на прадядо му и прабаба му. Наистина, това бяха старинни, внушителни и много ценни мебели. Фирмата, към която се беше обърнал, сигурно би намерила подходящи наематели, на които тези мебели биха могли да влязат в работа — може би хора на възрастта на родителите му, които разчитат да открият нещо с доста по-малки размери, отколкото къщата, в която са живели години наред. Новата къща на Стив, която беше на не по-малко от шестдесет години, се нуждаеше от нов покрив, всичко вътре трябваше наново да се боядиса, освен това да се обнови кухнята и банята и да се изчистят подовете. Не трябваше да оставя нищо без внимание. Изведнъж къщата му заприлича на възрастен човек, който е ставал все по-неспособен да се грижи за себе си, докато накрая е бил принуден да постъпи в старчески дом. Ето една причина да се захване с всички сили с нея и да я превърне в нещо, което след това би могъл да нарече свое творение. И в същото време да се измъкне от водовъртежа на светския живот в Сан Франциско.

Докато извиваше по булевард Белведере, хрумна му да погледне по друг начин на светлинните, проблясващи откъм къщите на хълма — те му заприличаха на просветващи лампички върху коледна елха. Чудновата мисъл за човек с по-скоро скептична нагласа. На устните му обаче затрептя усмивка. Сигурно цялото това усилие — да си купиш къща, да направиш план за обновлението й — го беше накарало да се почувства в празнично настроение, да се усети свободен. Това беше просто още една стъпка извън душната атмосфера, в която живееше, като единствено дете на богати и доста известни в обществото родители. Даже и след като бе станал лекар и си беше осигурил, така да се каже, лична територия, връзката помежду им ни най-малко не беше изтъняла. Не че искаше да отхвърли собствените си родители, просто му се щеше да отхвърли тази опасна примка на принадлежност към определена прослойка от обществото, вкопчила се в спазването на поредица маловажни и дребни правила. В този живот имаше далеч по-важни неща и тази малка група даже не съзнаваше това.

Стивън зави по булевард Мадрона, подмина къщата си, надвиснала точно над пътя, след това изви обратно и се насочи към гаража, разположен зад нея. Гаражът беше пълен с неща, останали от предишния собственик, и колата просто не можеше да се побере в него, така че Стив навлезе в банкета и спря. За миг като че се възцари пълна тишина, веднага след това обаче слухът му долови шумоленето на листата, далечното ръмжене на друга кола, лекото стържене на бръшляна по стените на къщата заради вятъра. Стив прокара пръсти през разрошените си коси и пое дълбоко въздух. Щеше да му бъде първата нощ, прекарана в новата къща.

Беше взел едно надуваемо легло от болницата и възглавница от апартамента си днес сутринта — още предния ден беше взел решение да прекара нощта тук. Нямаше значение, че къщата е без мебели. Електрическата и водопроводната инсталация бяха наред. Трябваше ли му нещо друго?

Е, добре, може би щеше да бъде по-добре да си донесе и малко храна, помисли си той, стоейки пред празния хладилник. Уредът в къщата, който изпълняваше тази функция, беше толкова стар модел, че по-скоро би трябвало да бъде наречен хладилен шкаф — май така се казваха едно време, беше със заоблени краища и към него имаше съвсем миниатюрен фризер, целият запълнен с лед. Стив изсумтя и реши да го изключи — за да се стопи ледената маса. Изобщо не му дойде наум, тъй като никога не се беше занимавал с размразяване на хладилник, че ледът ще се превърне във вода, която при следващото отваряне на фризера може да се излее навън.

Той извади от чантата си бял лист и тръгна да обхожда къщата, записвайки си какво се налага да бъде оправено — подовете се нуждаеха от излъскване, всички стаи трябваше да се боядисат, за повечето щяха да трябват завеси или щори, грозните полилеи и аплици се нуждаеха от подмяна.

Списъкът стана още по-дълъг, след като Стив се качи на втория етаж. Пътеката на стълбището се държеше на честна дума, нуждаеше се от подмяна и добро закрепване, нямаше стълбищно осветление, защото нямаше крушка, завесата за душа беше скъсана. Не си беше давал сметка какви разходи ще са нужни за обзавеждането и поддържането на една къща. За легла, маси, столове, лампи, дивани, хавлиени кърпи, спално бельо, кухненски принадлежности. Беше решил да не взема нищо от апартамента си в Пасифик Хайтс. Всичко тук щеше да бъде по-различно и по негов вкус.

Слиса се, когато чу телефонът да звъни. Стори му се странно, че някой би могъл да знае номера. Съвсем беше забравил, че бе помолил от агенцията по недвижими имоти да се погрижат за телефонната инсталация. Служителката доста се понамръщи, след като чу молбата му, но беше отказала да приеме допълнително заплащане. Кой ли би могъл да му звъни? Да не би да не беше оформил както трябва графика на смените в болницата? Сигурно му се обаждаше майка му. Само на нея беше дал новия си телефонен номер — засега беше решил да не го съобщава на никой друг, поне за известно време.

— Ало.

— Стив? Здравей, Рут-Ан е.

Как, по дяволите, е научила номера му? През цялата изминала година колкото пъти се бяха виждали, толкова пъти беше отменял срещите си с нея. Когато му съобщи, че вече излиза с друг и нещата са изключително сериозни, бе изпитал истинско облекчение. Изрекла го беше с такъв тон, сякаш го мъмреше, че той е можел да бъде на мястото на този, с когото нещата са толкова сериозни. Не дай Боже!

— Рут-Ан! Как научи номера ми?

— От майка ти. Видяхме се днес в клуба и тя ми каза, че се местиш. Направо бях смаяна! Вече в Белведере ли смяташ да живееш? Представа нямах!

— Не съм се преместил още. А и къщата е абсолютно празна.

Стив знаеше, че тонът му не е окуражителен, но точно Рут-Ан не искаше в никакъв случай да окуражава. Тя беше част от света, от който искаше да се освободи.

— Организирам парти, Стив. Надявам се, че ще дойдеш — продължи тя с доста палав тон. — Много важно за мен парти. Възнамерявам да обявя годежа си.

— О, това е чудесно — изрече той сърдечно, като в същото време се готвеше да измисли някакво обяснение и да откаже да присъства. — Кога ще бъде партито?

— На дванадесети декември. Ден, който напълно устройва и двете семейства. Надявам се и ти да можеш да дойдеш.

— За съжаление няма да мога, Рут-Ан. Точно тази вечер ще съм на работа.

Наистина ли щеше да бъде на работа? Нямаше ни най-малка представа.

— Така ли? Колко жалко! Но това е събота — и тогава ли работите?

— Понякога. Работим по дванадесет часа три поредни дни и една нощ след това, а за съботите и неделите се редуваме. А сега е и месецът на големите празнични подготовки, така че всеки доста отдавна е съобразил личната си програма с работната, нали разбираш.

Едва сега осъзна, че крачи нервно из стаята — беше време да приключва разговора.

— Желая ти всичко най-хубаво, Рут-Ан. Ти наистина го заслужаваш.

— Благодаря, Стив — каза тя с нежен тон, на него му се стори тъжен. — Джеф е добро момче. Зная, че би ти харесал. Може би ще имате възможност да се запознаете някой друг път.

— Със сигурност. Благодаря ти за обаждането, Рут-Ан. Всичко най-хубаво.

Доста време стоя така надвесен над телефона, след като беше положил слушалката. Дойде му наум, че не се беше отнесъл добре с Рут-Ан. Не тази вечер на телефона. Всичко беше минало добре, все пак може би малко беше прибързал да приключи телефонния разговор. А през изминалата година. Беше я използвал така или иначе. Не нарочно и с нейното мълчаливо съгласие, разбира се. Не му беше времето сега за продължителна връзка, поне за него беше така, макар и добре да съзнаваше, че Рут-Ан се е надявала точно на това.

Така се получаваше, когато двама души имат различни очаквания. Стив си беше наложил да бъде искрен с Рут-Ан и й беше казал още в самото начало, че няма намерение да се жени. Тя му беше отговорила, че приема решението му и се надява връзката им да им носи само забавление и развлечение. Той прекрасно осъзнаваше, че не такова е желанието й. Но продължи да се вижда с нея. Значеше ли това, че я използва? Макар тази мисъл да му беше минала и тогава, той твърдо беше отказал да повярва, че може да бъде така. Сега, след телефонния разговор, нещата помежду им му се представиха в съвсем различна светлина.

Тази вечер той се отврати от себе си. И от нея. Защо просто не му беше казала какво иска наистина? Разбира се, ако му беше казала, той щеше веднага да се раздели с нея. Надявала се е да успее да спечели благоразположението му до такава степен, че да се впише в живота му и в чувствата му. Така стават работите, нали? На Стив никога не му се беше случвало да се почувства като ударен от гръм при срещата си с някоя жена, никога не беше се влюбвал от пръв поглед. Не вярваше, че подобни неща съществуват. Любовта просто избуява — колкото повече опознаваш един човек, колкото повече нараства близостта и се задълбочава интимността, нали? Имаше ли право тя да звъни тук? Той беше ли направил грешка, че я изостави? Това да не би да означаваше, че се е променил?

Прииска му се да не му се бе обаждала. Утеши се с мисълта, че пък така му се удаваше случай да изхвърли този род проблеми от съзнанието си. Реши да отиде до Тибърон и да си купи нещо за ядене, може би и няколко бири — докато пие, можеше да размисли какво още беше наложително да свърши по къщата. И да приключи със списъка.

Този път щеше да започне всичко отначало и да го доведе до успешен край.