Елизабет Неф Уокър
Симптоми на страстта (3)

Глава трета

Нан беше обяснила на доктор Уинстед, че не възнамерява да обядва и че не може да му прави компания. Когато директно я бе попитал кога могат да се видят, му беше отвърнала, че в течение на целия следобед няма да има възможност да се освободи и че смяната й приключва чак към седем — оказа се пък, че той тогава застъпваше на дежурство.

— Какво ще правите през обедната почивка? — беше следващият му въпрос, макар със сигурност да му бе известно, че се налага доста често лекарите да работят и по това време.

Изобщо не му влизаше в работата да знае какво ще прави през обедната си почивка! Е, да, но ето че се беше съгласила да се видят — и сега, вече беше дванадесет и петнадесет, го чакаше, за да потичат за около половин час.

Пътечката, следваща извивката на скалата, надвиснала над Голдън гейт, представляваше чудесна писта за бягане — когато имаше време, обаче. Всъщност тя не беше свикнала да тича в компанията на друг човек, освен на друга жена понякога, а и не й харесваше идеята да тича редом до мъж с подчертано атлетична фигура, който най-вероятно в дните, когато времето беше хубаво, правеше дълги-дълги кросове. Уинстед пристигна, облечен в доста раздърпан анцуг и изтрити маратонки — изобщо не приличаше на човек, който поддържа добрата си форма чрез тичане.

— Никой ли вече просто не се разхожда с по-енергична крачка? — попита той, смръщвайки вежди. — Няма ли да настинете така?

Под така той имаше предвид фланелката й и шортите. Тъй като времето през деня се беше задържало доста хладно и облачно, докато го чакаше Нан беше започнала да зъзне.

— Как обикновено спортувате, доктор Уинстед? — попита Нан, докато се опитваше да налучка подходящото темпо.

— Играя скуош на закрито, каквото правят доста хора в Сан Франциско — отговори той.

Един камък под него се разлюля.

— Човек може да си счупи крака тук.

— Ще повикам спасителния отряд, ако се наложи.

Стив не беше навикнал да прави кросове, все пак вследствие на редките си опити можеше да прецени, че нейното темпо не е чак толкова изморително. След пет минути, пробягани в мълчание, той даже не се беше задъхал. Нан почти го беше изхвърлила от съзнанието си, когато той се обади:

— Значи вие вече сте дала показания.

— Да, вчера.

— И как мина?

— Добре. Не се държа много грубо с мен — имам предвид адвокат Уитинг. Предполагам, че не той ви защитава.

— Не. Моят адвокат се казва Ръш.

Нан сви рамене и забави крачка — започваше стръмната част. Една от привлекателните страни на този маршрут беше гледката, която се разкриваше пред погледа — докато тичаше, погледът й биваше много по-често привлечен от океана, хълма Марин, моста, отколкото от придружителя й. След като стръмнината свърши, тя пое дълбоко дъх и отново възвърна обичайния си ритъм. Във въздуха се долавяше мирис на море, преплетен с ухание на евкалипти. Тя почти беше изключила от съзнанието си Уинстед, когато той се обади:

— Говорихте ли със семейство Мърфи, след като господин Мърфи почина?

Известно време тя тичаше безмълвно. Това май щеше да се окаже най-трудната част от маршрута им. Напълно е възможно досега да не е разбрал дали е говорила. Обвинението или щеше да бъде прекратено, или по него щеше да се вземе някакво решение, можеше и изобщо да не се стигне до съд. Тя започна да диша по-тежко, когато пътеката се устреми отново нагоре.

— Да, разговарях с тях.

— Защо? Нали аз говорих с тях, веднага след като смъртта беше установена.

— След като подписах смъртния акт и се приготвих да сляза на първия етаж, влезе една сестра и ми каза, че госпожа Мърфи е изпаднала в истерия — отговори Нан и се извърна да го погледне. — Забелязахте ли подобни признаци?

Изражението на лицето му остана непроменено.

— Спомням си, че тя се разплака. Сестра й беше с нея и племенника й, доколкото си спомням. Те се опитаха да я успокоят.

— Аха.

Нан удължи крачка, щом навлязоха в равен участък. Беше вече време да поемат по обратния път.

— Какво означава това аха? — попита той.

Пот се стичаше по слепоочията й надолу и тя отри лице с ръкав.

— Това означава, че съм разбрала как сте възприел ситуацията.

— И как съм я възприел?

— Мислел сте, че госпожа Мърфи не се нуждае от помощ, поне не повече от тази, която е получила в момента. Мислел сте, че сте се справил със ситуацията.

— Точно така си мислех.

Нан внезапно, спря и се наведе, за да завърже по-здраво връзките на маратонките си. Той продължи да тича на място до нея, явно не искаше да губи ритъм и затова не спираше. Тя му хвърли притеснен поглед — нищо не можеше да се разбере от изражението на лицето му.

— Оттук потеглям по обратния път надолу — обясни Нан и пое на бегом в обратна посока.

— Знаете ли по каква причина се повдигат повечето от обвиненията в лекарска небрежност? — попита го тя, след като затичаха редом покрай полюшващите се от вятъра хвойнови храсти.

Уинстед подсмръкна.

— Адвокатите по принцип раздухват нещата в случай, че е имало разногласие и то най-вече по отношение на диагнозата, а не, че не е било приложено стандартното в случая лечение.

— Не — каза Нан, опитвайки се безуспешно да го накара да я погледне в очите. — Тези обвинения се повдигат винаги когато е налице недостатъчна комуникация. Повдигат се, когато лекарят не направи всичко възможно семейството да разбере какво всъщност се е случило или ги разстрои още повече със своята студенина при положение, че е умрял техен близък, ако ги пренебрегне и откаже да им отдели повече време в момент, когато се нуждаят от успокоение и емоционална подкрепа.

Продължавайки да тича в същото темпо, той махна с ръце — думите й го бяха подразнили.

— Вижте, доктор Льобарон. Аз разговарях със семейство Мърфи. Обясних им какво се случи. Казах им, че съжалявам за загубата. Какво още можех да направя? Аз не съм психиатър. Освен това имаше и други спешни случаи. Те много добре ме разбраха.

— Не, докторе, не ви бяха разбрали.

Тя прехапа устни, колебаейки се дали да бъде напълно откровена с него. Не й влизаше в работата, освен това не знаеше дали той самият е готов да чуе това, което се готвеше да му каже. Изглеждаше й истински объркан от думите й. Най-вероятно нямаше и представа колко отдалечен от същината на нещата й изглеждаше с това невъзмутимо изражение на лицето. Един рус войник със сърце, закоравяло в битките, неспособен да се подчини на нечия друга воля, защото това би го поставило в неудобно положение. Нан забави крачка, после спря и опря гръб върху люспестата кора на близкото евкалиптово дърво.

— Искате ли да ви го обясня по-подробно или предпочитате да продължите да си мислите, че няма нищо лошо в начина, по който се отнасяте към безутешните семейства?

Уинстед също спря и се изправи пред нея — косата му беше разчорлена, а очите му присвити заради слънцето. Той не се нуждаеше от нейната помощ. Но в същото време усещаше още нещо в него — може би стиснатите му челюсти и стиснатите му една в друга ръце я караха да мисли, че всеки момент ще започне да се заяжда с нея.

— Обяснете ми.

— Вие имате репутация на брилянтен диагностик, освен това на лекар, които се отнася към пациентите си по превъзходен начин, и това е подкрепено от взаимност. Повечето болни наистина ви харесват. Някои обаче, особено когато проявявате нетърпение, а това се случва доста често, ви намират за твърде неприятен.

— Наистина ме намират за противен — призна той и лека усмивка се появи на устните му. — Обаче не ми се случва толкова често да проявявам нетърпение. Само когато хората ми губят времето със счупен нокът или разкъсана ноздра. Не за такива случаи е създадено спешното отделение.

— Вашите колеги много добре знаят това и ако могат да се оправят сами, изобщо не ви занимават с подобни пациенти. Те просто ви пазят, така да се каже, за по-трудните случаи.

— Слава Богу, че е така! Ето затова съм се захванал със спешната медицина.

Нан кимна.

— Когато господин Мърфи постъпи, вие направихте всичко възможно за него. Няма две мнения по въпроса дали и след изпълнение на моите препоръки би останал жив. Почувствал сте се отговорен да се срещнете с жена му, след като именно вие сте говорил с нея при постъпването му. Иначе бихте оставил на някои друг да й съобщи за станалото.

— Откъде знаете?

— Това бяха обясненията — каза тя, внимателно подбирайки думите си, — когато ме попитаха дали не бих поговорила с госпожа Мърфи.

Той смръщи вежди и те като че съвсем закриха очите му.

— Искате да кажете, че екипът в спешно отделение съзнава, че аз се опитвам да избегна разговорите с безутешните семейства, така ли?

— Сигурна съм. Не бихте могъл да прикриете подобно нещо, доктор Уинстед.

— Стив.

Нан примигна срещу него. Какво време беше избрал да й предложи да го нарича с малкото му име.

— Добре, Стив.

— Мислех, че съм успявал да прикрия това. Винаги съм говорил със семействата, когато се е налагало.

— Всички знаят и приемат това ваше поведение. И винаги се опитват да ви защитят, когато могат.

— По дяволите! Не искам да ме защитават. Това е част от работата ми. Много неприятна част, но е нещо, което би трябвало да правя вече почти механично. Години наред съм го правил.

— Но не сте го правил добре — беше отговорът на Нан. Тонът й беше спокоен. — Очевидно това не е било първото семейство, което се е почувствало толкова разстроено след срещата си с вас.

— За Бога! Защо не са ми казали? Щях да се опитам да поправя нещо.

— Е, добре, точно сега можете да се опитате.

— Въпреки че е твърде късно, нали? — отвърна той и прокара енергично пръсти през тънката си коса. — Сигурна ли сте, че това е в основата на обвинението в лекарска небрежност?

Нан въздъхна тежко.

— Горе-долу. Малко преди да бъдем известени, че семейството е повдигнало подобно обвинение, ми се обади госпожа Мърфи. Не й е било лесно да включи и мен в обвинението, разбирате ли? Каза ми, че молила адвоката да не ме включва в иска, но той настоял. И за да я накара да разбере как всъщност стоят нещата, й казал, че ако не включат в иска някой от свързаните със случая, може в крайна сметка да се получи така, че останалите да прехвърлят вината върху него — каза Нан и се засмя. — Доста възможен вариант, като се има предвид човешката природа.

— Но те сигурно са си мислели, че вие сте можела да го спасите. Това на мен ми звучи по-възможно.

— Аз обаче не им казах, че сме имали разногласия. Сигурна съм, че и вие не сте им казал. Така че не биха могли да знаят.

Стив вдигна глава и известно време остана загледан в короната на евкалиптовото дърво.

— Предполагам, че ситуацията не би се променила, ако поговоря с тях сега.

— Сигурна съм, че адвокатът ви ще се противопостави на подобно разрешение на проблема.

Отново последва дълго мълчание, след това той попита:

— Какво им казахте в деня, когато почина господин Мърфи?

— Предполагам същото, което и вие — призна тя. — Смятам, че им се сторих обаче някак по-достъпна. Възприеха ме като човек, когото го е грижа какво се е случило. Бил сте като каменна стена, каза ми тогава госпожа Мърфи. Сторил й сте се студен и безчувствен. Сигурна съм, че не такова впечатление сте искал да създадете. Ние, американците, имаме навик да мислим, че все някой трябва да е виновен за нещо станало. И когато си разстроен, когато си отблъснат от поведението на някакъв студен и нелюбезен лекар, си склонен да обвиниш него.

— В много случаи подобна склонност не води доникъде — отговори той; беше вникнал в същината на проблема — личеше по това как бяха припламнали очите му. — В този случай, обаче, при липсата на MRI-скенер и в светлината на спора как изобщо да се третират пациенти с мозъчен инсулт? Всяка споделена подробност, която би могла да предизвика съмнение, е спомогнала да се стигне до оформяне на иска. Може би някакъв техен приятел лекар им е казал, че е могло да се направи и друго. Тогава госпожа Мърфи се е свързала с адвокат, може би мъжът на сестра й да е бил адвокат…

Нан нямаше много време, за да си даде напълно сметка какво всъщност ставаше. Пред очите й един лекар научаваше още нещо за това каква е човешката природа и за ролята, която е изиграл в повдигането на обвинение в лекарска небрежност срещу тях. Изглеждаше й любопитен, заинтересован, но в никакъв случай не мислеше да се отбранява. Как беше възможно? За него изглежда нямаше да се окаже толкова просто да забрави това обвинение, може би даже това събитие щеше да нанесе трайни поражения върху личността му.

Той я погледна право в очите и я попита:

— Вие как се научихте да разговаряте с тях както трябва?

Е, това си се наричаше истинска находка. Той си мислеше, че има някакъв трик, някакъв модел на поведение, който тя е научила по време на специализацията си и че той също може да го научи.

Нан се отдръпна от дървото и пое към болницата.

— Научих се да изричам същите думи като вас, Стив. Много добре знаете какво се казва в такива случаи. Но разликата е — о, това ми прилича на празните приказки, които много често някои психиатри са принудени да изрекат — разликата е, че трябва да се покажеш по-открит, по-уязвим, даже и че наистина им съчувстваш.

Той поклати глава.

— Трябва да се запази известна дистанция, доктор Льобарон. На всеки добър лекар това му е добре известно. Не можеш да оставиш емоциите да вземат връх при вземането на решение.

— Но тогава всичко с вземането на решение беше приключило. Пациентът ви беше умрял. Единствено беше останала болката на близките му, объркването и гневът. Ако човек стои на дистанция от всичко това, така съвсем ще се отчужди и изпълни със студенина.

Известно време Стив просто крачи до нея безмълвен. Главата му беше сведена, но тя се съмняваше, че той обръща внимание на пътя пред себе си. Сигурно мълчаливо претегляше казаното от нея. Най-накрая проговори:

— Когато работиш в спешно отделение, виждаш толкова много смърт. Толкова много болка. Не би могъл всичко да приемеш навътре. Поне аз не бих могъл.

Нан усети огромно желание да го улови за ръката и да я задържи в своите. Странна приумица.

— Не би трябвало да вземате всичко толкова навътре, Стив. Просто трябва да успеете да внушите на хората, че и вие изпитвате някакви чувства, че скръбта ви е истинска и неподправена. Че когато някой умира, това за вас не е просто професионален провал или нещо от този род. Ето, така именно близките ще могат по-добре да ви възприемат. Повечето наистина вярват, че сте се трудил най-добросъвестно, за да спасите майка им, баща им или детето им, но не съзират човечността у вас. Вместо това виждат безстрастно изражение на лицето, чуват равнодушен, студен и добре овладян глас и си мислят: Кучи син! Изобщо не го е грижа. За него пациентът не е нищо повече от още едно тяло.

Вече бяха пред страничния вход на Филдинг. Нан си помисли, че Стив се готви да каже нещо, но той отново беше погълнат от мисли.

— Трябва да се прибирам и да се преоблека — напомни му за себе си тя и се извърна към вратата.

Той изглежда излезе от транса, в който беше изпаднал.

— Благодаря ви, че ми казахте всичко това, доктор Льобарон. Искаше ми се някой да го беше направил по-рано.

— Радвам се тогава, че го направих — каза тя и направи лек поклон, подплатен с доста ирония. — Наричайте ме Нан, Стив.

— Съжалявам, че сте въвлечена в това обвинение, Нан.

— Разбирам. Все пак, възможно е и да не съм права за това каква е била причината за подаването му?

Той се взря в очите й.

— Съмнявам се.

 

 

Стив потегли през моста Голдън гейт и в същото време си мислеше, кое му е по-лесно да повярва — че е поставил грешна диагноза или, че другите гледат на него като на студенокръвно същество. Много неприятен избор. Разбира се, невъзможно беше да не се правят грешки, когато всичко в спешно отделение се вършеше под напрежение. Това именно бе и една от основните причини много лекари да се отказват от по-нататъшна работа в него. Твърде много ситуации на живот и смърт, изискващи да се взима решение при твърде малко данни за същината на страданието, с което пристига всеки пациент, особено пък когато организмът му почти е изчерпал собствените защитни сили.

Разбира се, щеше винаги да има смърт. И тя рядко беше причинявана от присъстващите медици. Смъртта беше неизбежна част от живота. Неочаквана и гибелна болест поразява човек и понякога на медиците не им се удаваше да я победят. Много често даже. А за жертвите на нещастни случаи — направо сърцето ти да се скъса. Млади мъже и жени, които час преди това са изглеждали като същества с дълъг живот пред себе си. И изведнъж сблъсък с кола или сблъсък с владеещ добре оръжието човек и със здравото и младо тяло е свършено. Как е възможно, виждайки подобни неща ден след ден, да не опиташ да изградиш защитна стена в себе си?

Слънчевата светлина се промени в полумрак, когато колата му потъна в тунела на Уолдо Грейд — съзнанието на Стив все така беше почти изцяло погълнато от мислите му. Това беше още нещо, на което се беше научил — да се концентрира върху сериозни въпроси, докато изпълнява рутинни задачи. Беше се научил и моментално да превключва вниманието си, ако в рамките на тези рутинни задачи се изискваше да вземе някое по-специално решение. Така, ако друга кола се изпречеше на пътя му, вниманието му веднага щеше изцяло да се прехвърли върху пътя. По подобен начин се беше научил и в мислите си да бъде другаде, ако ситуацията, в която се намираше, можеше да го натовари емоционално твърде много. Не защото той самият не можеше да изпита подобни чувства, а защото прекалено се разчувстваше.

Преди години, трябва да е бил на не повече от осем-девет години, когато беше починала баба му, родителите му го бяха взели със себе си в траурния дом и той я видя да лежи в ковчега. Стив много обичаше баба си. Прекарваше много време с нея, тя винаги му приготвяше неговите любими сладкиши, четеше му приказки вечер, когато той оставаше да спи в нейната къща, докато родителите му бяха на някое от поредните светски събирания. Разбира се, майка му и баща му предварително му бяха казали, че баба му е умряла. Въпреки това беше напълно поразен от това, което видя — восъчнобледо лице и застинала неподвижност. Смъртта се оказа за него нова и плашеща представа за живота тогава, най-лошото бе, че той беше загубил човека, който от всички негови близки му обръщаше най-голямо внимание. И се разплака.

Точно така. Просто се разплака. Какво друго можеш да направиш, когато някой, когото обичаш, е починал? Беше се разплакал съвсем по детски — с все сила и с оня жалостив рев, който би трогнал и камък, но на родителите му в строгата и притихнала атмосфера на траурния дом се беше сторил непристоен. Бяха го изпратили вкъщи, откара го шофьорът на баба му и фактически се оказа, че той трябваше да прекара цялото време, докато траеше погребението, сам в къщата, само с готвачката. Тя беше направила всичко възможно да го приласкае и успокои, но не бе могла да разбере важността на понесената от него загуба и на случилото се между него и родителите му — това го беше накарало да изпита срам. Това беше един особен урок за него.

Не че някой му беше обяснил нещо за това, което стана. Родителите му никога не споменаха за инцидента, нито го наказаха, нито понечиха да го успокоят. Той просто подразбра — трябва да се прави, че това просто не се е случило, а това, ако трябваше да се изрази в стила на родителите си, би било квалифицирано като проява на силна емоционалност. Отношението на родителите му по този въпрос беше, че подобна проява е прекалено егоистична и асоциална. Не беше ли имал винаги за пример тях, които никога не повишаваха глас, никога не бършеха сълзи, а смехът им беше модулиран до неузнаваемост. Стив се постара да се самоизгради по техен образец и се ласкаеше от мисълта, че може превъзходно да контролира емоциите си.

А сега Нан Льобарон му казваше, че не само тя, но и други колеги от спешното отделение осъзнаваха този му превъзходен контрол, но го възприемаха като слабост и даже като обида. Дявол да го вземе! Кой беше печелившият вариант на поведение тогава? Нали всички медици все твърдят, че е необходимо да се запазва дистанция, че не трябва да се ангажираш емоционално? Не може да се съчетаят и двата подхода. А сега изглежда искаха точно това от него.

Е, добре, ще се справи с тези техни изисквания. Винаги досега беше успявал да се справи, ще го постигне и този път със сигурност. Все пак неприятно е, че не са били по-настоятелни и последователни. И че точно този момент от битието му на лекар — да говори с близките — при всички случаи се беше оказвал толкова болезнен за него. Той мразеше да съобщава подобна новина на някого. Смъртта беше толкова ужасяващо окончателна! Много често я беше възприемал и като професионален провал. Понякога при хронично боледуващите тя беше щастливо избавление. Точно тогава евентуалното спасяване на нечий живот му се беше струвало едва ли не погрешно. За щастие повечето от останалите пациенти на спешно отделение не бяха от този вид случаи.

Стив паркира колата си в наскоро опразнения гараж. Постепенно беше започнал да въвежда ред в хаоса, царящ в новото му жилище. Всяка задача, която си поставяше, му отнемаше два или три пъти повече време, отколкото беше пресметнал предварително, и доста често му се налагаше да я изостави по средата, защото имаше дежурство в медицинския център. Беше решил да не се залавя с кухнята, преди окончателно да му се избистрят идеите как би искал да изглежда.

Междувременно беше взел под наем подолъскачка и беше прекарал три дни в лъскане и след това боядисване на дървените подове в хола, трапезарията и спалните, а така също и коридорите на първия и на втория етаж. Нито едно от тези пространства не беше чак толкова обширно, но в желанието си да свърши нещата както трябва, той беше посветил на това занимание много по-дълго време.

Физическата работа и усещането за завършеност му повдигаше духа. Стив извади бидона, пълен с осем литра уретан, и го отнесе в кухнята — там го остави край леглото си. Тъй като това беше единствената стая, освен баните, чиито подове нямаше да станат лепкави, след като ги намажеше, беше избрал да се установи в нея, докато трае ремонтът. Даже и добирането до банята щеше да се превърне в проблем, ако не успееше да планира нещата правилно.

Облече си стари джинси и раздърпана фланелка, качи бидона и четката за мазане на втория етаж, после отвори всички прозорци, за да влиза свеж въздух. Разполагаше точно с четири часа, преди да поеме дежурството си. Сложи си гумени ръкавици, взети от медицинския център, и проби бидона. На етикета пишеше, че ще е необходимо да положи два, а може да се наложи и три слоя уретан, като остави по един ден най-малко помежду всяко мазане за изсъхването на всеки пласт.

По дяволите, едва ли щеше и до края на века да съумее да се справи с всичко и да стигне до мебелирането на къщата. А кога ли пък щеше да заживее в нея! За четири часа сигурно ще да успее да приключи с втория етаж. Стив потопи четката в уретана и коленичи. Тъкмо беше намазал половината стая, започвайки от прозореца към вратата, и телефонът иззвъня. Реши да го остави да звъни. Автоматичното записващо устройство щеше да приеме съобщението — беше забравил да го изключи на влизане. Забравил беше и да провери дали изобщо е включено, помисли си той и се намръщи.

Пусна четката, втурна се по стълбите и вдигна слушалката след третото позвъняване.

— Уинстед.

— Майка ти ми каза, че бих могъл да се свържа с теб тук, ако ти позвъня следобед — каза баща му. — Как е новата къща?

— В този миг все още е наникъде. Мажа подовете с уретан.

— Защо не наемеш някого да го свърши вместо теб? Изглежда ми такава загуба на време.

— Не, на мен това всъщност ми харесва. Поне засега. След време може и да ми омръзне — призна си той, знаейки със сигурност, че ако наемеше работници, по-късно баща му щеше да се шегува с това.

— Чудех се кога мога да дойда и да видя къщата — подметна Стивън Уинстед старши.

— Татко, ще трае поне седмица, докато свърша с тази работа — трябва да намажа подовете няколко пъти, после да ги чакам да изсъхнат. Освен това нямам никакви мебели.

— Нямаш мебели ли? Не мога да те разбера. Ами мебелите от твоя апартамент?

— Оставям ги там.

— Стив, те са на дядо ти и баба ти. Знаеш какви могат да бъдат наемателите. Възможно е напълно да ги повредят.

— Това няма да се случи, подсигурил съм се.

— Прекалено кавалерска постъпка.

Ти ме научи на това, помисли си Стив. Но на глас додаде:

— Всичко ще бъде наред, татко.

— Кога мога да дойда?

— Ще поканя теб и мама на вечеря веднага щом къщата заприлича на място за живеене. Може и да не стане толкова скоро, обаче.

— Точно за това исках да говоря с теб — отбеляза баща му някак притеснено. — Майка ти… е обезпокоена, че не си се обаждал, откакто се премести в новата къща.

Звучеше така, сякаш се беше преместил да живее в някое забравено от Бога място, недостъпно за жителите на Сан Франциско.

— Бях много зает, татко, и с работата, и с къщата, и с обвинението в лекарска небрежност. Днес дадох показания под клетва.

— Трябваше да дойда с теб. Ръш не е глупак, но той няма да е така съзвучен с интересите ти, както аз бих могъл да бъда.

— Той беше чудесен. Всичко мина много добре. Не мисля, че може да се стигне до нещо по-сериозно.

— Обвинението изобщо нямаше да бъде повдигнато, ако нямаха нещо, за което да се хванат — предупреди го баща му. — Не се отнасяй толкова лекомислено към нещата. Това би могло да навреди на кариерата ти.

— Зная. И не го приемам така лекомислено.

Стив си припомни как си беше помислил, че доктор Льобарон е тази, която се отнася към обвинението твърде лекомислено. Оказа се, че тя много по-добре от него е схванала ситуацията, в която се намираха. Което го подразни и го накара да се почувства като глупак. От друга страна, обаче, наистина трябваше да обърнат по-сериозно внимание на това обвинение, независимо на каква база е било повдигнато. Но след днешния разговор всеки път, когато работеше с Нан Льобарон, той щеше да се чувства неудобно. За Бога, не можеше ли нещата да не бъдат чак толкова сложни?

— … така ли е? — питаше го баща му.

Стив осъзна, че изобщо не е слушал баща си и каза:

— Извинявай. Не те чух.

— Употреби точно същите думи, които казваше като момче, когато те изненадвахме унесен в мечти — промърмори баща му. — Питах те да не би да работиш твърде усилено?

Твърде усилено от чия гледна точка? Може би един свързан с хайлайфа лекар не би трябвало да работи усилено?

— Работя толкова усилено, колкото и всеки Божи ден, а това наистина означава твърде усилено. Но знаеш ли кое е най-хубавото на спешната медицина? Че не можеш да си я отнесеш, така да се каже, със себе си вкъщи.

— Хм. Е, тогава поне би могъл да се обаждаш на майка си по-често.

Ето това бяха богатите, имайки предвид как Стивън Уинстед старши се отнасяше към съпругата си.

— Ще ви поканя двамата на вечеря, когато се сдобия с маса за хранене, съгласен ли си? Но няма да е много скоро.

— Надявам се в плановете ти влиза да прекараш Коледа с нас?

— Ще се видим през деня, но за вечерта имам други планове.

Да остане сам, по-точно. За да не се налага за поредна година да понася задушаващия го товар от семейни задължения. Беше се опитвал да работи на Коледа, но семейството му не го оставяше да избяга така лесно. Преди да започне дежурството му или след това, настояваха те. Нали живееше в съседство? Как би могъл да не прекара известно време с тях?

Тази година обаче не живееше в съседство. И щеше да прави каквото си иска, с една малка отстъпка в полза на представата на родителите му за семейно единение. Стив беше на тридесет и три години и много обичаше да живее край морето, но ако тази последна стъпка на отдалечаване от живота, който беше водил досега, не се окажеше спасителната глътка въздух, от която се нуждаеше, щеше да се наложи да се премести от Сан Франциско.

След като положи слушалката на мястото й, той бавно се изкачи по стълбите на втория етаж. Виждайки какво беше успял да направи досега, още веднъж си даде сметка, че работата вървеше доста по-бавно, отколкото беше предполагал. Щеше да се почувства истински щастлив, ако успееше да приключи с двете спални, преди да застъпи на дежурство. Може би наистина трябваше да наеме някого да свърши работата.

Не че го интересуваше толкова колко време ще трябва да чакат родителите му, преди да ги покани в къщата. Харесваше му идеята да се връща у дома и да заварва нещо повече от празна къща, която се нуждае от основен ремонт. Е, обичайната му нетърпеливост отново изпълзяваше наяве. Този път щеше да я победи. Разбирайки, че почти всичко в къщата се нуждае от поправка, той си беше помислил, че ще успее, макар и бавно, да отмята задача след задача — към всяка обаче щеше да се отнесе с необходимото внимание и желание да я свърши отлично. Както лъскането на пода. Машината не можеше да покрие ъглите и той трябваше, още повече че това беше първата задача, която вършеше по къщата, да ги излъска на ръка — една много досадна и отнемаща доста време работа. После боядисването. В бояджийския магазин просто му бяха посочили няколко вида боя и за всяка му бяха казали, че би била подходяща. Стив обаче искаше да направи проба върху дъбовия паркет, за да открие комбинацията, която най-много би отговаряла на представата му в какъв цвят да бъдат боядисани подовете.

Когато най-накрая се намери пред вратата и на втората спалня, видя, че разполага само с десетина минути, преди на всяка цена да потегли за болницата, ако иска да успее навреме за дежурството. Помисли си колко добре изглеждат сега подовете. И че чак толкова не му се искаше да се нагърбва с цялата работа, която предстоеше по къщата. Когато е на работа, някой би могъл да работи вместо него тук. Е, докато подовете можеха да съхнат, поне можеше да започне да обикаля за мебели. Това, разбира се, щеше да му отнеме доста време, а пък след като направеше поръчката, тя със сигурност щеше да бъде изпълнена със закъснение от шест до осем седмици. Шест до осем седмици! Кой по дяволите би чакал толкова дълго? Стив реши да се обади в агенцията по недвижими имоти и да помоли да го свържат с няколко фирми, които се занимаваха с мебелиране, освен това щеше да поиска и адреси на фирми за бояджийски услуги. След като взе това решение, той пое по стълбите надолу с четката в ръка, изплакна я на мивката в гаража и я почисти с разредител. Май доста бързо му беше минало желанието за работа.

 

 

Първият пациент на Нан от диспансеризираните при тях, който трябваше да прегледа, след като се върна, се оказа жена с мултиплексна склероза — имаше я вече от пет години. Макар да беше преминала на друго лекарство, Ванеса наскоро беше получила нов пристъп на болестта, който беше влошил състоянието й. Тя беше обезкуражена, ядосана и готова да се нахвърли върху всекиго, който според нея недооценяваше страданията й. Нан беше усетила всичко това още щом беше влязла в кабинета.

— Защо това лекарство не ми помага? — започна Ванеса още преди Нан да си отвори устата.

— То действа само на определен процент хора с мултиплексна склероза — обясни Нан, както го беше правила и преди. — Изглежда въздействието му е по-добро при пациенти, които отскоро страдат от това заболяване.

— Добре, но не можете ли да ми дадете нещо, което да помогне и на мен?

— За съжаление, за изминалите няколко години това лекарство се оказа единственото наистина важно научно откритие, имащо отношение към мултиплексната склероза. По-нататък, сигурна съм, ще бъдат открити и други по-усъвършенствани методи и лекарства, които биха могли да помогнат, но сега с нищо друго не разполагаме.

— Трябва да има нещо — настоя Ванеса и тропна отново с бастуна си — едва напоследък се беше наложило да започне да го носи — по теракотните плочки, с които беше застлан кабинетът. — Трябва да има нещо, което да ми помогне. Животът ми се руши пред очите ми.

— Нека да ви прегледам — предложи Нан.

Понякога самото усещане, че е докосван от ръце на специалист, можеше да окаже успокоително въздействие върху пациента. Ванеса с неохота позволи да й бъде направен преглед, който недвусмислено показа, че снижените функции бяха налице. Демиелизацията причиняваше проблеми със зрението, осезанието и движението на крайниците. Нан откри, че Ванеса наистина има проблеми при виждането, намалена координация на движенията, частична парализа. По-нататък постоянното увреждане на моторните неврони понякога би могло да причинява болезнени мускулни спазми, но това засега не се беше случвало при Ванеса. Обаче прогресиращото заболяване на нервите й щеше да я прикове в инвалиден стол и това време не беше чак толкова далеч.

Нан започна да подозира, че нещо друго беше причината за това посещение. Съпругът на Ванеса не беше с нея. Обикновено идваше. Затова някак нехайно попита:

— Джеф на работа ли е днес?

Ванеса сведе глава.

— Той замина.

Аха. Това не прозвуча никак добре. Нан веднъж беше чула един невролог с дългогодишен стаж да казва на свой колега, че мъжете почти винаги напускат болните си от мултиплексна склероза жени, докато в обратния случай, когато самите мъже се разболеят от тази болест, съпругите им обикновено остават при тях.

— Как се справяте, когато го няма?

— Много ми е трудно — отвърна Ванеса сподавено. — Той винаги ми помагаше.

— Колко време няма да го има? — попита внимателно Нан.

Очите на Ванеса се навлажниха.

— Не зная. Каза ми, че му е много трудно с тази моя болест. Каза, че не понася да ме вижда как с всеки изминал ден вехна. Как ли си мисли, че се чувствам аз?

— Много хора не се чувстват дотам силни да се справят с болестта на партньора си, Ванеса. Може би ще му помогне, може и на двамата да помогне, ако се посъветвате с психиатър.

Ванеса въздъхна тежко.

— Той няма да отиде. Молих го. Даже много настоявах. Няма как обаче да задължиш някого да направи точно това, което не иска да направи.

— Разбирам и съжалявам — Нан сложи ръка в успокоителен жест на рамото на пациентката си. — В този случай може би трябва да отидете сама, просто да потърсите подкрепа. Мултиплексната склероза е сериозна болест, а като добавим и емоционалните проблеми, се превръща в тежко бреме. Искате ли да ви насоча към някого?

— Да, разбира се — отвърна Ванеса и започна да подсмърча. — Ще ставам все по-зле, нали?

Нан знаеше, че тя има предвид болестта си, не положението в семейството си, но и в двата случая шансовете за успех бяха нищожни.

— С течение на времето, разбира се, ще настъпи дегенерация, но никой не би могъл да каже колко бързо или бавно ще стане всичко това. Напоследък сме постигнали успех в задържането на дегенеративния процес. Бих искала да мога да ви вдъхна повече надежда, но засега при тази болест само можем да чакаме и наблюдаваме какво ще стане.

— Какво ще стане? Ще се разпадна — въздъхна Ванеса и вдигна поглед към Нан. — Може би ако се бях разболяла пет години по-късно, новото лекарство щеше да ми подейства. Не е честно.

— Не, не е честно.

Нан откъсна попълнената от нея бележка с препоръка за пренасочване от купа с бланки и я подаде на Ванеса.

— Там ще получите квалифицирана помощ. Вие я заслужавате, Ванеса.

— От такава помощ наистина ще имам нужда. — Младата жена се опря на бастуна си, отправи се тропайки към вратата и я отвори, преди Нан да успее да го направи вместо нея. — Уча се сама да се справям. Изглежда, че по-нататък доста често ще ми се налага.

— Наистина съжалявам — промълви Нан.

Още преди години Нан беше решила, че няма причина към пациентите с нелечима болест да се проявява повече милосърдие, отколкото към останалите. Разбира се, много по-удобно щеше да бъде, ако пациентите им бяха все приятни хора, които умееха търпеливо да понасят нещастието си. Точно това не би трябвало обаче, да се иска от тях — то просто беше пряко силите им. Те имаха право да са изпълнени с горчивина, особено когато физическите им страдания бяха подсилени с емоционална опустошеност, както щеше да се случи с Ванеса. Ако Джефри напуснеше съпругата си, и Нан, и Ванеса не биха могли да направят нищо, за да го върнат. Нан си помисли, че тя също би се гърчила от неизказана мъка, ако провидението би й отредило подобна съдба.