Елизабет Неф Уокър
Симптоми на страстта (4)

Глава четвърта

Това вече сме го виждали, помисли си Стив, докато местеше поглед от шестдесетгодишния мъж върху леглото към доктор Нан Льобарон до себе си.

— Слава Богу, че MRI-скенерът е при нас тази вечер — промърмори той, дарявайки я с полуусмивка.

— Да, но предполагам, че по този случай ще сме на едно и също мнение — каза тя доста разсеяно, тъй като в същото време съсредоточено четеше картона на пациента. — Доктор Краузе ще поеме дежурството ми след няколко минути. Обади ми се преди време, че тръгва, така че ще го изчакам, но се притеснявам — имам среща и не искам да я пропусна.

— Професионална ли? — обади се Стив, макар ако някой поискаше в този момент да разбере защо я попита, не би могъл да му отговори.

Тя извърна глава и го погледна изненадана.

— Всъщност не. Родителите ми и двамата ми братя пристигат и трябва да ги взема от летището. Разбира се, могат да се оправят и без мен, но съм решена тази година на всяка цена да успея да отида. Да мога да ги посрещна за мен се е превърнало в предизвикателство.

— За празниците ли идват? — попита я той с любезен тон.

— Да.

Дадоха път на сестрата, която тикаше количката с пациента в посока към коридора.

— Мой ред е да съм домакиня за Коледа. Отношението в нашето семейство към празниците е много сериозно.

— Е, това се понася трудно.

Нан смръщи вежди.

— О, аз обичам този празник. А ти?

— Аз мога преспокойно да мина и без него.

— Не и аз. Даже помолих Роджър да наниже пуканки и боровинки за елхата. А аз направих меденки с джинджифил и целият апартамент ухае приятно. Най-големият ми проблем е как да побера петима гиганти в колата си. Една приятелка ми даде ключа за микробуса си, но не съм сигурна, че ще мога да го карам.

Стив се спря на вратата.

— Ако ме изчакаш половин час, мога да се заема с шофирането на микробуса вместо теб.

— Моля?

— След около двадесет минути ще се освободя. Кевин вече е тук. Ще ми трябва известно време да го въведа в нещата — повтори предложението си Стив, макар тя да го гледаше сякаш си е загубил ума. — Оня ден ти се опита да ми помогнеш. Сега просто ти се отплащам.

Тя присви светлокафявите си очи и леко наклони глава.

— Няма за какво да ми се отплащаш, Стив. Радва ме мисълта, че си възприел казаното от мен като помощ от моя страна.

— А не беше ли така?

— Да, наистина беше. Много хора обаче не биха погледнали на нещата по този начин.

— Е, аз погледнах на нещата точно по този начин. И бих се радвал да помогна за семейството ти. Иначе си отивам у дома, където няма мебели и подовете лепнат.

Сестрата с количката беше отишла далеч напред, ако искаше да я настигне, Нан трябваше да забърза ход.

— Добре. Ще те чакам на входа към гараж С след половин час. Благодаря.

Стив проследи с поглед как се отдалечава, осанката й, дългите й крака, походката й, стегнатата на френски кок коса — всичко това беше в хармония у нея. Той винаги се беше чувствал по-добре, когато можеше да връща дълговете си. Разбира се, този дълг беше малък, но за него беше много важно да го изплати. Погледна часовника си и се върна в своя кабинет, за да приключи с документацията за дежурството си.

 

 

Той пристигна с двадесет минути закъснение — тя вече беше там. Под лекарската си престилка беше крила виненочервен костюм с бяла блуза с жабо, което я правеше по-женствена. Макар да беше хладно, не носеше връхна дреха и най-вероятно вече зъзнеше, както беше застанала да го чака пред неосветения вход. Тя извади комплект ключове и му ги подаде.

— Рейчъл каза, че е на втория етаж. Син микробус, стар модел, няма номер, а е с табела, на която пише Маминото микробусче. Тя се извинява за това. Подарък й е за деня на майката още когато децата й са били тийнейджъри, тогава са и кандидатствали да получат официално разрешение за тази табела.

— Което идва още веднъж да ни покаже, че трябва да се мисли с години напред — каза той, вземайки стъпалата по две наведнъж. — Коя е Рейчъл?

— Рейчъл Уейс. Работи в администрацията.

Стив сви рамене.

— Не мисля, че я познавам.

Лесно намериха микробуса. Стив първо отключи вратата за пътници, после заобиколи и отвори вратата за шофьорското място.

— Не би трябвало да дават шофьорски книжки на хора, които не знаят как да се оправят с различни видове коли.

— Харесва ми начинът, по който мъжете изказват генерални съждения. Сякаш често ще ми се налага да карам такъв микробус. В Сан Франциско е трудно да се научиш да караш подобно нещо.

— Ето значи още една причина. Какво би се случило, ако на някого на всяка цена се беше наложило да кара стар модел при положение, че досега е карал само кола, натъпкана с автоматика?

— Ами ще си намери някой доктор да го закара, където трябва — отговори Нан дръзко. — За какво друго може да бъде използван един доктор?

Стив се ухили.

— Е, добре. Значи не на всеки е нужно да знае как се карат подобни коли. Предполагам, че отиваме на летище Сан Франциско, а не Оукланд.

— Точно така. Пристигат с Юнайтед.

— Откъде пристигат?

— От Тълса.

— Там ли си израснала?

Нан се извърна да го погледне.

— Да. Дошло ми е до гуша от вицове на тема щат Оклахома, така че те моля да ми ги спестиш.

— Аз не зная никакви вицове за Оклахома — каза той и й хвърли бърз поглед, преди да завие по булевард Гиъри. — Струва ми се, че в Оклахома има чудесни хора.

Тя се умълча, изглежда беше потънала в мисли.

— Този път беше съсирек — каза тя, имайки предвид пациента, когото двамата бяха прегледали. — Май ще прескочи трапа.

— Дано.

Стив се чувстваше неловко заради възцарилото се мълчание, докато се движеха по дългия Гиъри. Би трябвало лесно да може да се справи с разговор на необвързващи теми. Имаше предвид това, че хората, сред които бе израснал, знаеха как да поддържат разговор. Единственото обаче, за което медиците изглежда бяха способни да говорят, бе медицината. Той все още се колебаеше какъв свой случай да избере за тема на разговор, когато Нан се обади:

— Как стана така, че нямаш мебели вкъщи?

— Наскоро си купих къща в Белведере. Оставих старите мебели в апартамента си, така че сега ще ми се наложи да купувам всичко до най-малката подробност. Доста е обезкуражаващо, нали разбираш?

— Би могло да бъде. Хубавите мебели са доста скъпи, а докато ти изпълнят поръчката, минават месеци. Защо не се обърнеш към вътрешен оформител?

Стив смръщи лице в неудоволствие.

— Може ли някой да каже какво точно иска другият? Виждала ли си домове, чието обзавеждане оформителите смятат за върховно свое постижение? Мебелите представляват доста причудлив вариант на обикновените мебели, които сме свикнали да виждаме. Те самите, обаче, ги класифицират по тематика — викториански, югозападни, ултрамодерни. Всички искат къщите им да приличат на средиземноморски вили или на френски провинциални имения. А аз просто искам удобни мебели, които да са подходящи за моя дом. Къщата ми не е голяма и в по-голямата си част е изпълнена от дърво. Има нужда от основен ремонт, едва след това ще мога да я мебелирам. Първо излъсках пода във всички стаи и коридори, след това го боядисах, сега го мажа с уретан, но ентусиазмът ми доста се поизчерпа. Миналата седмица се обадих да ми изпратят някого да помогне, но ония момчета се появяват там само когато имат желание за това. Къщата ми май е на път никога да не стане готова да се започне мебелиране.

Нан се засмя.

— Така ще си спестиш доста разходи. Къде спиш тогава?

— В кухнята.

— Легло ли си сложил там?

— Нещо такова. Купих си надуваемо легло и го инсталирах там — каза той и се почеса по главата. — Може би трябваше първо да боядисам стените.

— Сам ли ще ги боядисваш? Кога имаш време за това?

— Почти не ми остава време, защото всичко върви толкова бавно. Искам тази къща да стане наистина моя къща, нали разбираш?

Защо трябваше да казва това? Какво я беше грижа Нан Льобарон за неговата къща? Стив побърза да допълни:

— Живях в един и същи апартамент дълги години, но той и досега си остава апартаментът на баба ми и дядо ми. Те са живели десетилетия там, преди аз да се нанеса. Нуждаех се от нещо, което да смятам за свое.

— Хм. Предполагам, че при вътрешните оформители е като при архитектите — те се консултират предварително с теб и уточняват какво би могло да ти хареса.

— Единствено аз съм този, който знае какво точно би могло да ми хареса, но за да кажа какво ми харесва, първо трябва да го видя някъде — възпротиви се Стив. — Направо ми се повдига, когато си представя някой да ме пита дали предпочитам дамаска на рози или рипсено кадифе за дивана и възглавничките.

Тя поклати глава.

— Доста дълго време ще ти трябва да стегнеш цялата къща. Ейнджъл и аз не се старахме много в тази посока, защото бяхме много заети, освен това апартаментът беше отчасти мебелиран.

— Ейнджъл Крофърд? Съквартирантка ли ти е?

— Беше. Наскоро се омъжи за Клиф Лендзини.

— Да. Спомням си някой ми каза за сватбата им. Спомням си също, че разговарях с нея да се прехвърли в спешно отделение. Тя е много способен лекар.

— И ще бъде много способен семеен лекар.

— Сега сама ли живееш?

Не трябваше да й задава подобни въпроси. Бяха проява на излишно любопитство.

— Имам си така да се каже временен съквартирант — каза Нан и разказа за присъствието на Роджър в живота си. — Но докато родителите ми са при мен, той ще се премести в апартамента на Джери, а пък Джери ще отиде при Рейчъл.

— Разбирам — отзова се сухо Стив, макар да не познаваше нито един от споменатите от Нан хора.

Когато тя му обясни принадлежността на всички към Медицински център Филдинг, той възкликна:

— Господи! Та това си е чисто кръвосмешение.

— И аз така мисля.

Нан хвана куфарчето си, за нея то беше това, което кожената чанта за докторите от по-старо време. Пред погледа на Стив просветнаха папки и инструменти — нямаше съмнение — вътре имаше документи, свързани с обвинението в лекарска небрежност, както и гумено чукче за стандартна проверка на нервните рефлекси, камертон, стетоскоп, офталмоскоп, апарат за измерване на кръвно налягане и колелце за проверка на нервните рефлекси. Нан изглежда търсеше книжна кърпичка. Най-накрая откри една, издуха си носа и се засмя.

— Филдинг е огромен, по-голям от някои градчета. И в много случаи хората, които се занимават с медицина, свързват съдбите си.

— Никога не съм разбирал това — изрече той замислен. — Може би, защото интересът им към медицината е толкова всепоглъщащ или че самата им принадлежност към медицината ги отделя в особена обществена прослойка, която просто не би могла да допусне други хора в себе си.

— Може би нито едната, нито другата причина — възпротиви се Нан. — Мисля, че повечето хора, които не се занимават с медицина, не могат да схванат неповторимостта на преживяването да си вътре в медицината. Както и случаите на живот и смърт, специализираните знания, които получаваме, усещането за силата и властта, която ни се дава. Лекарите просто се чувстват добре единствено в компанията на други хора, способни да схванат тези нюанси. А с другите контактът им е сякаш непълноценен, като че не биха могли да бъдат изпяло откровени с тях.

— Не виждам нещата така. Мисля, че другите хора не могат да разберат за какво става дума, не че лекарите се опитват да скрият нещо.

— Това е една огромна тема. Освен това, Стив, много хора се плашат от лекарите. Не само болните, но и тези, които срещаш извън кръга на медиците. Понякога просто казвам, че работя в областта на здравеопазването.

— Това си е чиста измама.

Той натисна газта, за да се впише в установилия се ритъм на движение по магистралата.

— Може би. Но това дава на хората шанс да ме опознаят по-добре, преди да разберат, че съм лекарка. Защото, когато разберат, че съм лекарка, реагират по друг начин.

Той, разбира се, беше ставал свидетел на подобни ситуации. От друга страна, в средата, в която се движеха родителите му, неговата професия се възприемаше като своеволие и предизвикваше презрение, смяташе се, че няма нужда някой да си цапа ръцете при положение, че може да ги запази чисти и да си избере друга област, в която да имитира усилена дейност. Сред тях имаше адвокати, архитекти, старши управители на големи компании, управители на благотворителни фондации, но не и лекари. Още една причина да избере подобна съдба.

Стив толкова задълба в размишленията си, че забрави докъде бяха стигнали в разговора. Забеляза, че Нан го гледа очаквателно и каза:

— Как се отнася семейството ти към това, че си лекарка?

— Те не разбират защо поисках да стана такава, но са горди, че успях да стана. Не че схващат особено добре какво вършат невролозите. Когато се опитвам да им обясня, те направо полудяват — отговори Нан и имитира майка си: — О, да, скъпа, мисля, че братовчедка ти Джейн страда от нещо подобно. Нали, Фред? Ръцете й постоянно се тресат. Не може да държи добре чашите. Когато бяхме по-малки, се хващахме на бас след колко минути ще разплиска кафето си. Бяхме ужасни! И после продължават надълго и нашироко да разказват за всички ексцентрици в рода ни. И изобщо не им идва наум за паркинсоновата болест.

Стив си помисли, че това звучи доста по-добре, отколкото начина, по който постъпваха в неговото семейство — просто се подминаваше с мълчание всяко споменаване или спор по медицински въпроси, сякаш беше нещо твърде противно.

— Какво правят братята ти?

— Работят при баща ми.

— От това не ми стана по-ясно — пошегува се той.

— Какво работи баща ти?

— Притежател е на малка петролна компания.

Стив примигна срещу нея.

— Притежател е на петролна компания ли? И има петролни кладенци и съоръжения, приличащи на гигантски скакалци, ровещи в земята?

— Точно така.

— Много ли от колегите ти знаят за това?

— Не, защо би трябвало да знаят? Ейнджъл знае, разбира се. И смята, че е доста странно. Е, аз не произхождам от стара и богата фамилия от Сан Франциско — каза тя многозначително.

— Парите не миришат.

— Не е така, Стив. Не смятам, че си наивен дотолкова, че да вярваш в това.

Искаше му се да е. От устните му се отрони въздишка, той сви рамене и каза:

— Може би не е така, но с тях могат да се купят едни и същи неща.

— Даже и това не е съвсем вярно. За моето семейство не би било интересно да купува същите неща като твоето.

— Например?

— Мога да си представям какво си купуват твоите родители — карти за посещение на опера, антични мебели и произведения на изкуството.

Той се разсмя.

— Да. А какво си купуват твоите?

Тя погледна към тавана на колата и започна да изрежда с най-големи подробности — това беше най-невероятният списък от вещи за покупка, който той беше чувал.

— Пръстени с опал от веригата магазини Шопърс, спортна екипировка, с която може да се напълни цял гимнастически салон, изцяло оборудвана зала за прожекции на филми, лазерни дискове в такова невъобразимо количество, че биха могли да съперничат на библиотеката на неврологичното отделение в нашата болница, сервиз за хранене с причудливи мотиви, многобройни лампи, подходящи за обзавеждане на баня, притежават също и собствена частна зоологическа градина, за която купуват лами, папагали, коали, кенгурута и други подобни необикновени животни, цяла ескадрила от камиони, с които може да се превози по-голямата част от населението на щат Оклахома, многобройни екскурзии до Мексико, Хаваите, Канада или които се намират не по-далеч от западния бряг на река Мисисипи…

— Спри! — помоли я той през смях, извърнал изпълнения си с любопитство поглед към нея. — Това притеснява ли те? Това, което правят с парите си?

— Ни най-малко. Но притеснява другите хора.

По тона й си личеше какво мисли за него, че може да е от хората, които от подобно поведение биха се почувствали доста притеснени. Стив си даде сметка, че Нан сигурно си е създала някаква предварителна представа за него, помисли си също, че най-вероятно тази представа, тъй като беше доста прибързана, скоро щеше да претърпи промяна — затова реши просто да се улови за думите й и да я предизвика на спор.

— Но ти не би ми казала всичко това, ако теб самата това не те притесняваше, Нан. Създаваш впечатление, че се присмиваш на поведението, което издава новобогаташите. Сякаш ти в никакъв случай не би си купила подобни неща, както знаеш, че и моето семейство не би го направило.

— Въпреки това тези покупки носят радост на моите близки.

— Не точно това имах предвид — каза той и реши веднага да промени темата, поне засега. — Какво купуваш ти, Нан?

— Купих едно медицинско училище.

— Не може да си вложила всичките си пари в него?

— Разбира се, но това просто не ти влиза в работата, нали?

Стив се смая от появилата се неочаквано за него язвителност в тона й.

— Моля да ме извиниш. Не исках да любопитствам повече от необходимото. Мислех…

Изненада се, когато усети ръката й върху неговата.

— Не това имах предвид. Аз поначало се чувствам доста объркана, когато трябва да отговарям на въпроси от подобен характер, Стив. Но това няма нищо общо с теб — каза Нан и от устата й се отрони въздишка.

— Инвестирах повечето от парите си в недвижими имоти в Оклахома и фондове. Нищо чак толкова налудничаво или изключително. Живея доста просто и то защото съм твърде заета, за да ми остане време да се забавлявам.

Те отново бяха обгърнати от тишина. Стив не беше доволен от извинението й. Тя бързо беше отдръпнала ръката си, след като лекичко я беше стиснала — той предполагаше, че това трябваше да означава, че в нейните думи наистина не се съдържаше грубост или обида. Беше го накарала обаче да се почувства нетактичен и то точно тогава, когато си беше помислил, че са на път да постигнат изумителна откровеност — между двама души, които се познаваха съвсем отскоро. Двама души, които имаха повече общи неща помежду си, отколкото беше подозирал. Двама души, несъмнено раздвоени в чувствата си към семействата си, освен ако не грешеше в последното си съждение.

Трафикът се увеличи, щом започнаха да се приближават до летището. Стив майсторски зави и се включи в потока, водещ надясно по път, подобен на другите, опасващи точно тук магистралата. Щом наближиха съвсем сградата на летището, той попита:

— Пристигаха с Юнайтед, нали?

— Да. Ще има време да паркираш. Подранили сме.

— Добре.

Едва сега Стив осъзна, че му предстои да се види с близките й. Доста неловка ситуация, след като за тях двамата съвсем не можеше да се каже, че изпитват безусловно най-добри чувства един към друг. Прииска му се по-рано да бе помислил в каква ситуация би се оказал — още преди да й предложи да кара микробуса. Ето какво значи да постъпиш самарянски в този случай — да си навлечеш беда. Той паркира микробуса и заобиколи за да й отвори вратата, но тя вече беше слязла и го гледаше, прехапала устни.

— Виж, Стив, съзнавам, че доста трябва да съм те притеснила. Не бих могла да обясня смислено защо го направих — каза тя и се огледа с разсеян поглед наоколо из тъмния паркинг. — Всъщност разбирам защо, но е много трудно да ти го обясня. Опасявам се, че много скоро ще разбереш защо беше всичко това, когато се видиш със семейството ми. Не мисля обаче, че би искал точно сега да ти обяснявам.

Така беше — не искаше. Случилото се през последния час в неговите очи започваше да му изглежда някак странно. Първо, изобщо не му влизаше в работата да й предлага да кара този микробус. На второ място, доста го смути това, че се почувства удовлетворен от нейната компания, че усети в нея сродната душа. Несъзнателното й избухване срещу него обаче щеше да му даде възможност да прецени по-обективно цялата ситуация. Не му се искаше да махне с лека ръка на това, което беше изпитал.

Стив не каза нищо в отговор на думите на Нан, тя се извърна и се запъти към най-близкия изход.

— Не оттук — каза той, сочейки в обратна посока.

— За Юнайтед трябва да тръгнем натам.

Той я подхвана леко за лакътя и я насочи в правилната посока, макар тя явно да не се нуждаеше от помощта му. Грапавата повърхност на костюма й му се стори невероятно позната, сякаш беше правил нещо подобно и преди. Усети благоуханния аромат на парфюма и.

— Е, добре. Обясни ми — каза той.

За момент Нан като че се поколеба.

— Те са чудесни хора, семейството ми — промълви тя най-накрая. — Аз наистина ги обичам. Но понякога доста смущават хората и това ме кара да се чувствам някак, не знам как да го кажа… неловко, може би. Много е трудно да се обясни, Стив. Съвсем наскоро скъсах с приятеля си Питър. Още първия път, когато баща ми го видя, веднага го попита какви са му доходите — допълни тя и се извърна към него, за да види дали е разбрал.

Стив усети как изражението на лицето му се променя. Но съзнанието му работеше на пълни обороти.

— Когато аз те попитах къде влагаш парите си, ти ми каза, че това не е моя работа. Вариант, подходящ при положение, че баща ти ми зададе подобен въпрос, така ли?

— Не мисля, че е толкова просто — каза Нан, изглеждаше доста несигурна. — Предполагам, че би могъл да реагираш така. Исках да ти покажа, че би могъл да го възприемеш като проява на благоразположение към теб, макар и да нямаш никакво намерение да отговаряш. Стив, много съм притеснена заради недоразумението, което може да се получи — близките ми могат да преценят по един доста превратен начин присъствието ти тук. Аз мога да им обясня, но тъй като четат доста любовни романи, мисля, че моите думи само ще бъдат изтълкувани в полза на това, което се опитвам да отрека. Не трябваше да те оставям да ме караш дотук. Наистина съжалявам.

— Аз също — промърмори той, притискайки в същото време лакътя й. — Иначе съм майстор да се отбранявам, Нан. Предупреждението ти само ще ми е от полза за поведението ми спрямо твоите близки. Довери ми се, всичко ще бъде наред. Разкажи ми сега за Питър.

Тя изненадана примигна срещу него.

— Ами, Питър е архитект и през изминалата година се виждахме доста место.

— Само че сега вече не се виждате.

— Точно така. Съобщих им за това по телефона снощи и те най-вероятно ще се стараят на всяка цена да ме развеселят. Много ги бива в това.

Както изглежда, тя нямаше намерение да му каже защо са скъсали, а и защо ли би трябвало да споделя подобно нещо с него? Това си беше част от личния й живот.

— По какъв начин са се опитвали досега да те развеселяват?

— Веднъж ме заведоха в караоке бар и настояха да пея пред всички. Беше чудесно! — започна тя, ухилвайки се при вида на смръщеното му лице. — Трябва просто да се оставиш да те водят, иначе не става, разбираш ли? Ходили сме заедно на цирк, веднъж бяха уредили да карам една от ония двуколки на състезание с коне. Момчетата — всъщност не би трябвало да ги наричам така, макар че и двамата са по-малки от мен — винаги имат впечатляващи идеи. Много от тях направо смущават, особено ако човек е с тежък характер или се чувства доста напрегнат и нервен в момента. Каквато съм аз, макар и в малка степен. Съзнавам, че повечето хора са в това състояние. Ето затова си мисля, че поведението на моето семейство е смущаващо и объркващо. Не съм сигурна доколко мен самата това ме притеснява или просто симпатизирам на хората, на които те действат по този начин — като Питър, например. Затова именно те предупреждавам.

Стив искаше да й каже, че лудориите на семейството й не биха го притеснили, защото беше във възможностите му да се спогоди с тях. Разбра обаче, че трябва да се постарае да ги приеме такива, каквито са, и заради Нан. Нейното отношение към близките й беше различно от отношението му към неговите близки. Много по-сложно, най-вероятно. Може би пък не чак толкова сложно. Усети, че го обхваща нетърпение да се срещне със семейство Льобарон, за да може да докаже, че е способен да се справи с всичко, което биха могли да му сервират. Все пак нали беше четвърто поколение жител на Сан Франциско!

— Мога да се справя, Нан. Не се притеснявай повече.

Тя се усмихна и не каза нищо, докато не се спряха пред информационното табло за пристигащите полети, в желание да разберат номера на изхода.

— Изход седемдесет и шест — казаха и двамата в един глас.

Отправиха се по полегатия коридор към детектора. И пътници, и посрещачи задължително минаваха през него. Стив постави ключовете от микробуса на таблата до детектора, но въпреки това докато преминаваше през него, алармата му се задейства. С изражение на досада той пъхна ръка в джоба на панталоните си и извади ключовете от собствената си кола, пусна ги в таблата и отново премина през детектора. В това време Нан беше вече от другата страна на лентата на детектора, с който проверяваха ръчния багаж. Тя пое куфарчето си и бавно го постави на пода до себе си.

Стив беше поразен — в този момент тя му се беше сторила много привлекателна, с тези нейни високо разположени вежди, с блестящите си светлокафяви очи, с полуотворените си пълни и изящни устни. Беше прелестна с решителните очертания на брадичката си и фино оформения нос, бузите й бяха малко пълнички, също като устните и, а тенът й се отличаваше с онзи прасковено-сметанов цвят, с който така се гордееха британците. Поразителна комбинация от елегантност и добро здраве, помисли си Стив. Той забави крачка, за да се изравни с нея, докато се спускаха по полегатия коридор. Тя се спря пред снимка на къщи във викториански стил от Сан Франциско.

— Харесва ми как е боядисана тази къща — каза Нан и посочи една с по-приглушени тонове. — Но баща ми — допълни тя с усмивка — повече би харесал тази.

Стив усети притегателната сила на ярките цветове — съчетание между наситено виненочервено и сребристо.

— Не е лошо — призна той. — Просто на границата на добрия вкус. Ето защо реших да боядисам всички стени вкъщи бели. Не можеш да сгрешиш по този начин.

— Как е възможно! Налага ти се ежедневно да поемаш риск в спешно отделение. Защо не и в собствената си къща?

— Оправям се добре в медицината. Но не зная нищо за цветовете.

Той погледна часовника, разположен до изхода — имаше още десетина минути до кацането на самолета, който чакаха.

— Нека повървим още малко, а?

— Добре.

Докато обхождаха чакалнята, Стив продължи да говори за къщата си, макар да нямаше ни най-малка представа дали Нан я интересува всичко това.

— Предвидил съм да превърна една от стаите в кабинет. Мисля си да я боядисам в някакъв ярък цвят, може би наситено червено. Веднъж видях една такава стая — изглеждаше чудесно. Ще ми трябва обаче подходящо осветление, в противен случай пребиваването в нея може да се окаже доста потискащо, не мислиш ли?

— Сигурно. Сега има най-различни видове скрито осветление, така че ще имаш богат избор, докато се спреш на нещо. Мама също беше изправена пред подобен избор — каза през смях Нан. — Би трябвало да видиш кухнята й сега.

— Опиши ми я.

И Нан го направи, започвайки от намиращия се в центъра кръгъл плот, цял облян в светлина, мивката, окъпана от светлина, сините й открити шкафове, под всяка етажерка на които се спотайваше скрит светлинен източник. Ако всички се включеха наведнъж, кухнята заприличваше на една от онези светещи украси, специално майсторени за Коледа. Двамата се разсмяха гръмогласно, а Нан продължи да описва с най-големи подробности какви светлинни изненади очакваха всеки посетител, посмял да влезе в светая светих на госпожа Льобарон.

— Стив? — каза Нан, след като приключи с речитатива си.

— Да, Нан?

— Просто се чудех защо си ме хванал за ръката? — промълви тя меко.

Той погледна хванатите им ръце и се почувства разтърсен до дъното на душата си. Защо наистина? Реши, че би изглеждало твърде недодялано и нетактично, ако сега пусне ръката й, затова просто лекичко я придърпа към себе сп.

— Предполагам, заради всички тези хора наоколо, защото ако не се бяхме хванали за ръце, те просто щяха постоянно да минават помежду ни.

Тя поклати глава развеселена от обяснението му, но не направи усилие да отдръпне ръката си.

— Не ти беше нужна доста фантазия да измислиш този отговор. Давам ти четири от десет възможни точки.

— Е, добре, мога да се справя и по-добре.

Той се замисли за миг и продължи:

— Съществува един стар ритуал в медицината, при които лечителските умения се предават буквално от ръка на ръка, като по-опитен медик хваща за ръката по-младия от него. Нещо подобно на ръкополагане в сан или звание, но все пак доста по-различно.

— Е, това е по-добре — призна Нан. — Този път ти давам между шест и шест и половина.

— Би трябвало да имам право и на трети опит. Всеки има право на три опита, както при трите желания.

— Давай тогава.

Единственото, което му хрумна, за негова най-голяма изненада, беше с романтичен подтекст. А ръката й бе толкова покорна в неговата, че Стив усети непреодолимо желание да притегли Нан към себе си и да я целуне. Едва сега осъзна силното си влечение към нея и симпатията, с която се отнасяше към отношенията й с близките й. В този миг решението му да я закара до летището му се стори като намеса на провидението. Изкашля се и започна:

— Ще ми трябва малко време, за да измисля нов вариант, а в това време самолетът с родителите ти може би вече е кацнал.

Тя го изгледа с любопитство.

— Добре — кимна най-накрая. — Ето, задават се първите пътници, значи съвсем скоро ще ги видим — те винаги пътуват в първа класа.

Нан пристъпи напред и машинално издърпа ръката си от неговата, прекъсвайки по този начин очарованието, под чието влияние се намираше Стив. Три желания, наистина! Стив можеше да смята първото си желание за изпълнено — беше я докарал да посрещне семейството си.

След като Нан пристъпи напред, Стив изостана назад и само наблюдаваше какво ще стане. Почти незабавно в коридора се появиха ниска пълна жена и трима гиганти, които обкръжиха Нан и се хвърлиха в прегръдките й. Всичките четирима наведнъж — това стана пред очите му. Прегръдки, целувки, възклицания на висок глас колко добре изглежда Нан и колко отдавна не са се виждали. Те бяха без съмнение най-шумната група в този сектор. Другите се спираха да ги погледат, израженията на лицата им варираха от веселост и толерантност до мръщене и неприязън. Е, Нан го беше предупредила.

Най-накрая тя се извърна към него и го представи на родителите си:

— Това е Стив Уинстед от болницата. Той се съгласи да ме докара дотук с един взет назаем микробус, защото аз не съм в състояние да го карам.

И тъй като долови особения поглед на майка си, добави:

— Просто ми прави услуга, затова не бих искала да прекалявам с доброто му отношение, така че да вземаме багажа ви и да потегляме.

Името на госпожа Льобарон беше Труди, тя настоя Стив да я нарича така.

— Може ли да ви наричам Стив? — попита тя, гласът й се оказа твърде писклив, а в малките й очички се беше появило подозрение за истинската природа на взаимоотношенията на дъщеря й с този мъж.

— Разбира се.

Стив сметна за нужно да си стисне ръцете с господин Льобарон — Фред, и с двамата братя — Джон и Джим, които изглеждаха като близнаци. Макар той нищо да не беше споменал по този въпрос, и двамата в един глас веднага побързаха да го уверят, че това съвсем не е така. И тримата мъже бяха високи близо два метра, така че Стив с неговите метър и осемдесет се почувства малко притеснен — толкова огромни му се сториха. В това семейство само Труди беше ниска, някъде около метър и шестдесет. Изглежда всички гени, отговорни за височината, се бяха предали на децата от господин Льобарон, който в момента гръмогласно изричаше:

— Дяволски хубаво е, че пристигнахме, Нани. Макар пътуването да беше най-ужасното от всички, които сме предприемали някога.

Нани!? Стив и най-добрият невролог на Медицински център Филдинг се спогледаха — той иронично изви устни, след това предложи на Труди Льобарон да носи ръчния й багаж.

— Не, не — възпротиви се Фред Льобарон с боботещ глас. — Труди позволява само на мен да й нося чантата. Не я дава дори на момчетата, ако аз не съм наблизо. На никого няма вяра.

Което изобщо не отговаряше на истината. Стив подозираше, че Труди Льобарон вярва на всекиго. Тя вече го беше хванала под ръка и му разказваше надълго и нашироко как тази година бил редът на Нан да организира коледното тържество, въпреки че и преди две години пак идвали тук. В разговора се намеси и по-старият Льобарон, а така също и братята ги удостоиха с честта да добавят по нещо. Казаха, че ако Нан е трябвало да дойде в Оклахома, щяло да бъде за не повече от два дни.

— Това да си доктор изобщо не било лесна работа — каза Труди и вдигна очи, пълни с надежда към него.

— Вие не сте лекар, нали?

— Опасявам се, че ще ви разочаровам — лекар съм.

Труди въздъхна и поклати глава — боядисаната й в златистожълто коса се разтресе.

— Дъщеря ми сама пожела да стане лекар, но ние изобщо нямахме представа какво я чака. Половината време е твърде заета, за да ни се обади, а през останалата ние не можем да я открием — каза тя и придърпа Нан с другата си ръка. — Не че те обвиняваме, скъпа. Струва ни се, че работиш твърде усилено, но щом това ти доставя удоволствие… — тук реши да спре тя, явно не можейки да проумее тази мистерия — защо някой би искал да се товари с толкова работа.

Стив срещна погледа на Нан и й се усмихна.

— Ами всички лекари са в такова положение, госпожо Льобарон… Труди.

— Можете ли да си представите? — избоботи Фред Льобарон толкова силно — без съмнение гласът му можеше да надвива шума от няколко сондажни кули, пуснати на пълни обороти. — Точно в тия цветове боядисахме новия офис. Не е ли дяволски красиво?

Той сочеше къщата във викториански стил, която Стив и Нан бяха обсъждали, докато чакаха самолетът да пристигне. Нан се засмя.

— Знаех си, че ще харесаш точно тези цветове, татко. Стив също ги хареса.

— Така ли е, синко? Тогава ще ти хареса и новият ни офис. Наехме архитект да го проектира и оформи, не щадихме средства. И сега всички в Тълса говорят за него.

Синко? Какво основание има този мъж да го нарича синко? Стив беше на път да възрази по някакъв начин на господин Льобарон, ако не на глас, поне променяйки изражението на лицето си, но в този момент видя въпроса в очите на Нан. Е, добре, тя го беше предупредила. Няма защо да се обижда всъщност. Сигурно това обръщение беше нещо обикновено в Оклахома.

Тогава господин Льобарон го попита:

— Колко изкарваш на година, синко?

Възмущението го изпълни, искаше му се да избухне срещу този човек. Никой нямаше право да му задава подобен въпрос, без значение чий баща беше. В съзнанието му долетя ехото от думите на Нан, с които му казваше, че въпросът за нейните инвестиции не му влиза в работата.

— Не толкова, колкото вас, сигурен съм в това, господине, но достатъчно — отговори той малко рязко.

Когато видя изненадата в погледа на Нан, той просто сви рамене. Нали й беше казал, че ще се справи, и го беше направил. Иначе да не се казва Стивън П. Уинстед Трети.