Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Osceola The Seminole (or The Red Fawn of the Flower Land), 1875 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Владимир Филипов, 1879 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Колониален приключенски роман
- Приключенска литература
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 57 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
OSCEOLA THE SEMINOLE
OR THE RED FAWN OF THE FLOWER LAND
by Captain Mayne Reid
New York: Carleton, Publisher, Madison Square
London: S. low, Son & Co, 1877
Майн Рид
ОЦЕОЛА
РОМАН
Преведе от английски Владимир Филипов
Художник Петър Брайков
Редактор Лъчезар Мишев
Художествен редактор Венелин Вълканов
Технически редактор Иван Андреев
Коректори Христина Ден кова
Мина Дончева
Американска. IV издание.
ЛГ. V. Издателски номер 157.
Дадена за набор на 24.XII.78.
Подписана за печат на 16.II.79
Излязла от печат на 25.III.79 г.
Формат 16/70/100.
Печатни коли 21.
Издателски коли 27.
Цена 2,40 лв.
ISBN 9537629532 Индекс № 11 6256_8?8
Издателство „Отечество“, София, бул. Г. Трайков 2А, ДП Балкан — София
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Оцеола (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Оцеола.
Оцеола | |
Osceola the Seminole | |
Автор | Майн Рид |
---|---|
Първо издание | 1859 г. |
Оригинален език | английски |
Жанр | приключенски роман |
Оцеола (на английски: Osceola the Seminole, or The Red Fawn of the Flower Land) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1859 година.
Сюжет
Действието в романа „Оцеола“ се развива в американския щат Флорида в началото на 1830-те години, преди и по време на т.нар. Втора семинолска война. Главният герой Джордж Рандолф е син на обеднял плантатор, преселил се от Вирджиния във Флорида. Сред останалите герои са мулатът Жълтия Джейк и негърът Черния Джейк, роби в плантацията. Мулатът е злобен, жесток и отмъстителен, докато Черният Джейк има добро сърце и е привързан към семейство Рандолф. Между негъра и мулата съществува съперничество за любовта на квартеронката Виола, също робиня. Веднъж мулатът я причаква на една горска пътека, и от насилие успява да я отърве сестрата на Джордж – Вирджиния Рандолф. Жълтият Джейк е наказан, озлобен той удушава любимото сърне на Вирджиния, и отново е наказан. Тогава той подмамва един алигатор в басейна, където обикновено се къпе Вирджиния. От сигурна смърт я спасява млад индианец на име Пауел, син на испанец и индианка от племето семиноли.
Мулатът е обвинен и осъден на смърт – да бъде изгорен жив. В подготовката на екзекуцията дейно участие вземат собствениците на съседната плантация – баща и син Рингоулд. Младият Аренс Рингоулд таи неприкрити надежди един ден да се ожени за Вирджиния. Пауел и Аренс Рингоулд си разменят обиди, и в резултат на настъпилата между тях свада, Жълтият Джейк успява да избяга. След него се впускат преследвачи, и пред очите им мулатът е нападнат и завлечен под водата от голям алигатор, а след малко на повърхността се образува кърваво петно. Всички решават, че беглецът е загинал. През това време Аренс Рингоулд, с помощта на приятелите си Нед Спенс и Бил Уилямс, хващат и решават да накажат гордия Пауел. От унижението и бичуването го спасява Джордж Рандолф. Така между главния герой и младия индианец се заражда силно приятелство, към което се присъединяват и Вирджиния и сестрата на Пауел – Маюми. Дружбата им не продължава дълго; скоро за нея узнават родителите на Джордж и правят всички възможно за да ги разделят: Вирджиния е изпратена в пансион, а Джордж Рандолф е записан във военното училище Уест Пойнт.
Когато след няколко години Джордж завършва училището и се връща във Флорида, там назрява война със семинолите, за чиито земи претендират белите заселници. Да бъдат изгонени индианците направо е невъзможно, доколкото между страните има подписан договор. Ето защо във Флорида пристига правителствен пълномощник, който преговаря със семинолите да подпишат нов договор, с който да продадат своята земя във Флорида и да се преселят в прериите на запад. Сред вождовете на семинолите няма единство по въпроса за преселването: някои са готови да се съгласят с условията на белите, други предпочитат да воюват, но да запазят своите земи. В числото на последните е и прославилият се със своята смелост млад вожд, наречен Оцеола. Джордж Рандолф заминава за форт Кинг, където се намира пълномощникът по индианските въпроси и главният щаб на американската армия под командването на генерал Клинч, към който е прикрепен и главният герой. От разговор с Черния Джейк, той узнава, че Рингоулдови с измама са отнели имението на семейство Пауел, и то е заминало оттам. Това го огорчава, тъй като той от години е влюбен в Маюми. По пътя за форта някой стреля по Джордж, и Черният Джейк твърди, че това е бил Жълтия Джейк. На следващия ден във форт Кинг се провежда съвет на вождовете, на който правителственият пълномощник Уайли Томпсън ги призовава да подпишат договор за преселването на семинолите. В най-критичния момент се появява Оцеола, който решава изхода на съвета – под негово влияние главният вожд Онопа отказва да подпише договора. Разгневен, Томпсън се обръща към младия вожд с името Пауел, и едва сега Джордж разпознава своя приятел от младежките си години. Семинолите заявяват, че са готови да се защитават. Тогава пълномощникът им предлага да проведат последно обсъждане и да се съберат отново на другия ден. По-късно същата вечер Джордж е изпратен в гората, за среща с вождовете изменници, от които да получи важна информация. Внезапно се появява познатата му от детството безумна индианка Хай-Юа и го предупреждава за грозящите го опасности. Джордж наистина става свидетел на заговор: неговият стар неприятел Аренс Рингоулд замисля неговото убийство, за да се ожени за сестра му Вирджиния и да завладее плантацията. Убийството трябва да извърши Жълтият Джейк, който до този момент Джордж е смятал за мъртъв. На следващия ден при форт Кинг се провежда нова среща на правителствения пълномощник с вождовете на семинолите, по време на която Оцеола е арестуван, а Хай-Юа определя на Джордж среща в гората.
Джордж иска да уреди сметките си с Рингоулд. Неговият приятел капитан Галахър му дава съвет да даде на Рингоулд повод да го извика на дуел. Такъв бързо се намира: Аренс Рингоулд се хвали с любовните завоевания на своя приятел Скот, адютант на главнокомандващия, като според него Скот е направил Маюми своя любовница. Джордж удря шамар на Рингоулд, след което го ранява в последвалия дуел. Отивайки вечерта в гората, Джордж става свидетел на срещата на Маюми със Скот. Момичето моли Скот да помогне за освобождаването на брат ѝ, а той ѝ отправя срамно предложение да стане негова любовница. Отказът ѝ го прави агресивен, тогава на помощ се спуска Джордж и спасява момичето. Най-накрая те са споходени от щастие – двамата разкриват сърцата си и разменят любовни клетви.
Същата вечер Джордж посещава Оцеола в затвора и го съветва да подпише договора, тъй като това с нищо не го задължава, тъй като съгласно клаузите на договора съгласие за преселването трябва да бъде дадено от мнозинството вождове, а такова няма. Оцеола подписва и е освободен. Междувременно започва мобилизация на доброволци в американската армия. Джордж Рандолф и капитан Галахър са натоварени със задача да формират такъв отряд и заминават за поселището при Суони. По време на пътуването Джордж разбира, че сестра му тайно се среща с Оцеола. Той е огорчен, тъй като това може да навреди на репутацията ѝ, но Вирджиния отказва да даде обяснение на брат си. Но постепенно започва да му се струва, че сестра му харесва капитан Галахър, и той също ѝ отвръща с взаимност. Случайно Джордж узнава, че сестра му често е посещавана от Аренс Рингоулд. той се опасява, че тя може да се омъжи за него. Но, случайно ставайки свидетел на една тяхна среща, той разбира, че всъщност Вирджиния се опитва да получи като дар имението на семейство Пауел. Впоследствие Вирджиния дава обещание на брат си, че няма да има с Рингоулд нищо общо.
Джордж е извикан спешно във форт Кинг. Пътувайки през нощта през гората, е пленен от семинолите и става свидетел на отмъщението на Оцеола, който убива Оматла – вожд изменник, подписал договора за преселването. Джордж е освободен. Впоследствие индианците убиват и правителствения пълномощник Томпсън. Започва истинска война, в която семинолите постигат победа след победа (разгром на отряда на майор Дейд, битката при Ойтлакучи). Главнокомандващите американската армия се сменят един след друг, но нито един не може да нанесе на семинолите по-сериозно поражение. Като по чудо Джордж Рандолф остава жив по време на боевете, в които взема участие. След двумесечно отсъствие той се завръща у дома, измъчван от тежки предчувствия. Когато пристига в плантацията, господарският дом гори, майка му и чичо му са убити, а Вирджиния е отвлечена. Според очевидците, това е работа на индианците, но впоследствие се изяснява, че зад нападението на плантацията стоят Жълтия Джейк и Аренс Рингоулд, всеки от които е движен от свои подбуди и интереси – единият да си отмъсти, другият – като се представи за герой и спасител, да се ожени за Вирджиния. В последвалото преследване Джордж Рандолф е пленен и подложен на мъчения. На помощ пристига Оцеола и братът и сестрата са освободени. Благодарната Вирджиния връчва на Оцеола документ за собственост на имението Пауел, а Джордж обещава на Оцеола да се грижи за сестра му Маюми. Оцеола е тежко болен, той е успял да отмъсти на всички и е загубил интерес към живота. Той е пленен и след няколко седмици умира в затвора от неизлечимата болест. При ареста на Оцеола, от ухапване на гърмяща змия, която носи Хай-Юа, загива Жълтия Джейк.
На финала героите постигат своето щастие – Вирджиния се омъжва за капитан Галахър, Джордж Рандолф се оженва за Маюми, а Черния Джейк за Виола.
Издания на български език
- „Оцеола: Вождът на семинолите“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1946 г.[1]
- „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 48, 1959 г., 420 с.[2]
- „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, 1963 г., 432 с.[3]
- „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, ІІ изд., 1969 г., 432 с.[4]
- „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, 1978 г., 336 с.[5]
- „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 5, 1981 г., 368 с.[6]
- „Белият вожд. Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, 1986 г., 660 с.[7]
- „Оцеола“, Пловдив, изд. Хермес, библиотека „Приключенска класика“, 1998 г., 336 с.
- „Оцеола“, София, изд."Труд", библиотека „Златни детски книги“ № 69, 2013 г., 504 с.
Екранизации
- Оцеола – филм на ГДР от 1971 г., с участието на Гойко Митич
Източници
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1946 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1959 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1963 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1969 // Архивиран от оригинала на 2014-02-04. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1978 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1981 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Белият вожд. Оцеола – Майн Рид. 1986 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
Външни препратки
- „Оцеола“
- ((en)) „Оцеола“ в Project Gutenberg
|
ГЛАВА LXXVI
ЛЪЖЛИВА ТРЕВОГА
Пълният със зловещо значение вик незабавно сложи край на размишленията ми. Смятайки, че диваците са пред нас, пришпорих коня си и се приближих към първите редици. Ездачите бяха спрели конете си. Неколцина, които се бяха отклонили от пътеката, бързо се наредиха край главната група, сякаш да се защитят. Други, които непредпазливо яздеха напред, се върнаха с галоп. Те бяха дали тревогата и неколцина от тях продължаваха да викат: „Индианци, индианци!“
— Индианци ли? — запита Хикмън недоверчиво. — Къде ги видяхте?
— Ето там — отвърна един от отстъпващите конници. — В дъбовата горичка. Пълно е с индианци.
— Да не ми казват Хикмън, ако повярвам това — отговори старият ловец, като презрително поклати глава. — Главата си залагам, че пънове сте видели. Индианците не се показват току-така в горите, и то на такива зелени глави като вас. Май първо ще ги чуете, а после ще ги видите.
— Ама ние ги чухме — отвърна някой, — чухме ги да си подвикват един на друг.
— Хайде де! — възкликна ловецът. — Май че друго ще чуете, като ги приближите. Първо ще чуете пушките им. Дявол ги взел вашите индианци! Сигурно сте чули я дрозд да писука, я мечка да реве. Знаех си, че ще хукнете да бягате, щом нещо ви се мерне пред очите.
— Не мърдайте от местата си — добави той заповеднически. — Чакайте, докато видя каква е тази работа.
Като каза това, той се смъкна от седлото и започна да връзва юздата за един клон.
— Слушай, Джим Уедърфорд — обърна се ловецът към своя другар. — Ела с мене да видим какво е уплашило тия новаци — дали индианци, или пънове. Ела да проверим тая работа.
Тъй като очакваше подобна покана, Уедърфорд бе вече слязъл от коня. Когато вързаха конете си, двамата безшумно се вмъкнаха в храсталака с пушки в ръце.
Останалите се събраха още по-нагъсто и останаха на седлата, за да дочакат резултата.
Нашето търпение не бе подложено на дълго изпитание, тъй като едва загубихме двамата разузнавачи от погледите си и ги чухме да се смеят високо.
Това ни даде смелост да се приближим. Там, където бе толкова весело, не можеше да има голяма опасност. Без да дочакаме разузнавачите да се върнат, ние потеглихме, направлявани от техния непрекъснат и силен смях.
На едно открито място и двамата се изпречиха пред очите ни. Уедърфорд гледаше вторачено надолу, сякаш разглеждаше някакви следи, а Хикмън, който ни бе видял да се приближаваме, стоеше с протегната ръка и сочеше към редките дървета от другата страна.
Обърнахме очи към означената посока. Видяхме малко стадо от полудив рогат добитък, което, уплашено от тропота на конете ни, бягаше сред дърветата.
— Ето — извика ловецът, — ето вашите индианци. Вярно, че са диваци. Ха! Ха! Ха!
Всички започнаха да се смеят освен хората, които бяха дали лъжливата тревога.
— Знаех си, че няма индианци — продължи ловецът на алигатори. — Те току-така няма да се покажат. Ще ги чуеш, преди да ги видиш. И да ви дам един съвет на вас, зелени глави, дето не можете да различите червен индианец от червена крава. Ако ходите така напред, а не заедно с нас, обзалагам се, че някой от вас ще спи довечера без коса на главата си.
Всички се съгласиха, че съветът на Хикмън е мъдър и разумен. Послушаха го. Оставихме двамата ловци да водят групата, а ние поехме след тях в гъсти редици.
Редът, който възприехме в този случай, обикновено се следва от всички добре организирани преследвачески групи, тръгнали по следите на неприятеля. Няма значение от какви хора се състои групата, дали от моряци, военни или цивилни, все едно дали присъстват висши морски офицери, генерали или губернатори. Те всички отстъпват водачеството на някой стар ловец или разузнавач, който умее да върви по следите и чиято дума е закон.
Явно бе, че преследваните индианци не са далеч пред нас. Затова съдехме по часа, в който бяха напуснали поселището. Не загубихме никакво време, след като пристигнахме в плантацията, освен десетте минути за подготовката. Общо взето, едва ли имаше и един час разлика във времето между нашето и тяхното потегляне. Същото потвърждаваха и пресните следи. Те не можеха да са на повече от левга[1] от нас, освен ако са яздили по-бързо, което бе малко вероятно, тъй като тях ги възпрепятстваха черните пленници, чиито следи показваха съвсем ясно, че те се движат пеша. Разбира се, диваците щяха да се бавят, докато карат негрите. На това главно се дължеше надеждата ни, че ще успеем да ги настигнем.
Малцина се страхуваха от изхода на боя, в случай че се доберем до противника. Белите хора бяха изпълнени с гняв и жажда за мъст и това прогонваше всички опасения. Освен това по следите личеше, че индианците едва ли бяха повече на брой от нас. Изглеждаше, че те не бяха повече от петдесетина. Без съмнение бяха умели бойци и равни нам по сила. Но и доброволците, които дойдоха да ми помогнат, бяха истински смелчаци — най-подходящите хора от поселището за такава цел.
Никой не говореше за връщане. Всички заявиха, че са готови да следват убийците дори до сърцето на индианската територия, дори до самите „непристъпни тресавища на Ойтлакучи“.
Предаността на тези хора ме ободряваше и аз яздех напред с леко сърце — леко, защото вярвах, че отмъщението е близко.