Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Osceola The Seminole (or The Red Fawn of the Flower Land), 1875 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Владимир Филипов, 1879 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Колониален приключенски роман
- Приключенска литература
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 57 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
OSCEOLA THE SEMINOLE
OR THE RED FAWN OF THE FLOWER LAND
by Captain Mayne Reid
New York: Carleton, Publisher, Madison Square
London: S. low, Son & Co, 1877
Майн Рид
ОЦЕОЛА
РОМАН
Преведе от английски Владимир Филипов
Художник Петър Брайков
Редактор Лъчезар Мишев
Художествен редактор Венелин Вълканов
Технически редактор Иван Андреев
Коректори Христина Ден кова
Мина Дончева
Американска. IV издание.
ЛГ. V. Издателски номер 157.
Дадена за набор на 24.XII.78.
Подписана за печат на 16.II.79
Излязла от печат на 25.III.79 г.
Формат 16/70/100.
Печатни коли 21.
Издателски коли 27.
Цена 2,40 лв.
ISBN 9537629532 Индекс № 11 6256_8?8
Издателство „Отечество“, София, бул. Г. Трайков 2А, ДП Балкан — София
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Оцеола (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Оцеола.
| Оцеола | |
| Osceola the Seminole | |
 | |
| Автор | Майн Рид |
|---|---|
| Първо издание | 1859 г. |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | приключенски роман |
Оцеола (на английски: Osceola the Seminole, or The Red Fawn of the Flower Land) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1859 година.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Действието в романа „Оцеола“ се развива в американския щат Флорида в началото на 1830-те години, преди и по време на т.нар. Втора семинолска война. Главният герой Джордж Рандолф е син на обеднял плантатор, преселил се от Вирджиния във Флорида. Сред останалите герои са мулатът Жълтия Джейк и негърът Черния Джейк, роби в плантацията. Мулатът е злобен, жесток и отмъстителен, докато Черният Джейк има добро сърце и е привързан към семейство Рандолф. Между негъра и мулата съществува съперничество за любовта на квартеронката Виола, също робиня. Веднъж мулатът я причаква на една горска пътека, и от насилие успява да я отърве сестрата на Джордж – Вирджиния Рандолф. Жълтият Джейк е наказан, озлобен той удушава любимото сърне на Вирджиния, и отново е наказан. Тогава той подмамва един алигатор в басейна, където обикновено се къпе Вирджиния. От сигурна смърт я спасява млад индианец на име Пауел, син на испанец и индианка от племето семиноли.
Мулатът е обвинен и осъден на смърт – да бъде изгорен жив. В подготовката на екзекуцията дейно участие вземат собствениците на съседната плантация – баща и син Рингоулд. Младият Аренс Рингоулд таи неприкрити надежди един ден да се ожени за Вирджиния. Пауел и Аренс Рингоулд си разменят обиди, и в резултат на настъпилата между тях свада, Жълтият Джейк успява да избяга. След него се впускат преследвачи, и пред очите им мулатът е нападнат и завлечен под водата от голям алигатор, а след малко на повърхността се образува кърваво петно. Всички решават, че беглецът е загинал. През това време Аренс Рингоулд, с помощта на приятелите си Нед Спенс и Бил Уилямс, хващат и решават да накажат гордия Пауел. От унижението и бичуването го спасява Джордж Рандолф. Така между главния герой и младия индианец се заражда силно приятелство, към което се присъединяват и Вирджиния и сестрата на Пауел – Маюми. Дружбата им не продължава дълго; скоро за нея узнават родителите на Джордж и правят всички възможно за да ги разделят: Вирджиния е изпратена в пансион, а Джордж Рандолф е записан във военното училище Уест Пойнт.
Когато след няколко години Джордж завършва училището и се връща във Флорида, там назрява война със семинолите, за чиито земи претендират белите заселници. Да бъдат изгонени индианците направо е невъзможно, доколкото между страните има подписан договор. Ето защо във Флорида пристига правителствен пълномощник, който преговаря със семинолите да подпишат нов договор, с който да продадат своята земя във Флорида и да се преселят в прериите на запад. Сред вождовете на семинолите няма единство по въпроса за преселването: някои са готови да се съгласят с условията на белите, други предпочитат да воюват, но да запазят своите земи. В числото на последните е и прославилият се със своята смелост млад вожд, наречен Оцеола. Джордж Рандолф заминава за форт Кинг, където се намира пълномощникът по индианските въпроси и главният щаб на американската армия под командването на генерал Клинч, към който е прикрепен и главният герой. От разговор с Черния Джейк, той узнава, че Рингоулдови с измама са отнели имението на семейство Пауел, и то е заминало оттам. Това го огорчава, тъй като той от години е влюбен в Маюми. По пътя за форта някой стреля по Джордж, и Черният Джейк твърди, че това е бил Жълтия Джейк. На следващия ден във форт Кинг се провежда съвет на вождовете, на който правителственият пълномощник Уайли Томпсън ги призовава да подпишат договор за преселването на семинолите. В най-критичния момент се появява Оцеола, който решава изхода на съвета – под негово влияние главният вожд Онопа отказва да подпише договора. Разгневен, Томпсън се обръща към младия вожд с името Пауел, и едва сега Джордж разпознава своя приятел от младежките си години. Семинолите заявяват, че са готови да се защитават. Тогава пълномощникът им предлага да проведат последно обсъждане и да се съберат отново на другия ден. По-късно същата вечер Джордж е изпратен в гората, за среща с вождовете изменници, от които да получи важна информация. Внезапно се появява познатата му от детството безумна индианка Хай-Юа и го предупреждава за грозящите го опасности. Джордж наистина става свидетел на заговор: неговият стар неприятел Аренс Рингоулд замисля неговото убийство, за да се ожени за сестра му Вирджиния и да завладее плантацията. Убийството трябва да извърши Жълтият Джейк, който до този момент Джордж е смятал за мъртъв. На следващия ден при форт Кинг се провежда нова среща на правителствения пълномощник с вождовете на семинолите, по време на която Оцеола е арестуван, а Хай-Юа определя на Джордж среща в гората.
Джордж иска да уреди сметките си с Рингоулд. Неговият приятел капитан Галахър му дава съвет да даде на Рингоулд повод да го извика на дуел. Такъв бързо се намира: Аренс Рингоулд се хвали с любовните завоевания на своя приятел Скот, адютант на главнокомандващия, като според него Скот е направил Маюми своя любовница. Джордж удря шамар на Рингоулд, след което го ранява в последвалия дуел. Отивайки вечерта в гората, Джордж става свидетел на срещата на Маюми със Скот. Момичето моли Скот да помогне за освобождаването на брат ѝ, а той ѝ отправя срамно предложение да стане негова любовница. Отказът ѝ го прави агресивен, тогава на помощ се спуска Джордж и спасява момичето. Най-накрая те са споходени от щастие – двамата разкриват сърцата си и разменят любовни клетви.
Същата вечер Джордж посещава Оцеола в затвора и го съветва да подпише договора, тъй като това с нищо не го задължава, тъй като съгласно клаузите на договора съгласие за преселването трябва да бъде дадено от мнозинството вождове, а такова няма. Оцеола подписва и е освободен. Междувременно започва мобилизация на доброволци в американската армия. Джордж Рандолф и капитан Галахър са натоварени със задача да формират такъв отряд и заминават за поселището при Суони. По време на пътуването Джордж разбира, че сестра му тайно се среща с Оцеола. Той е огорчен, тъй като това може да навреди на репутацията ѝ, но Вирджиния отказва да даде обяснение на брат си. Но постепенно започва да му се струва, че сестра му харесва капитан Галахър, и той също ѝ отвръща с взаимност. Случайно Джордж узнава, че сестра му често е посещавана от Аренс Рингоулд. той се опасява, че тя може да се омъжи за него. Но, случайно ставайки свидетел на една тяхна среща, той разбира, че всъщност Вирджиния се опитва да получи като дар имението на семейство Пауел. Впоследствие Вирджиния дава обещание на брат си, че няма да има с Рингоулд нищо общо.
Джордж е извикан спешно във форт Кинг. Пътувайки през нощта през гората, е пленен от семинолите и става свидетел на отмъщението на Оцеола, който убива Оматла – вожд изменник, подписал договора за преселването. Джордж е освободен. Впоследствие индианците убиват и правителствения пълномощник Томпсън. Започва истинска война, в която семинолите постигат победа след победа (разгром на отряда на майор Дейд, битката при Ойтлакучи). Главнокомандващите американската армия се сменят един след друг, но нито един не може да нанесе на семинолите по-сериозно поражение. Като по чудо Джордж Рандолф остава жив по време на боевете, в които взема участие. След двумесечно отсъствие той се завръща у дома, измъчван от тежки предчувствия. Когато пристига в плантацията, господарският дом гори, майка му и чичо му са убити, а Вирджиния е отвлечена. Според очевидците, това е работа на индианците, но впоследствие се изяснява, че зад нападението на плантацията стоят Жълтия Джейк и Аренс Рингоулд, всеки от които е движен от свои подбуди и интереси – единият да си отмъсти, другият – като се представи за герой и спасител, да се ожени за Вирджиния. В последвалото преследване Джордж Рандолф е пленен и подложен на мъчения. На помощ пристига Оцеола и братът и сестрата са освободени. Благодарната Вирджиния връчва на Оцеола документ за собственост на имението Пауел, а Джордж обещава на Оцеола да се грижи за сестра му Маюми. Оцеола е тежко болен, той е успял да отмъсти на всички и е загубил интерес към живота. Той е пленен и след няколко седмици умира в затвора от неизлечимата болест. При ареста на Оцеола, от ухапване на гърмяща змия, която носи Хай-Юа, загива Жълтия Джейк.
На финала героите постигат своето щастие – Вирджиния се омъжва за капитан Галахър, Джордж Рандолф се оженва за Маюми, а Черния Джейк за Виола.
Издания на български език
- „Оцеола: Вождът на семинолите“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1946 г.[1]
- „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 48, 1959 г., 420 с.[2]
- „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, 1963 г., 432 с.[3]
- „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, ІІ изд., 1969 г., 432 с.[4]
- „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, 1978 г., 336 с.[5]
- „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 5, 1981 г., 368 с.[6]
- „Белият вожд. Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, 1986 г., 660 с.[7]
- „Оцеола“, Пловдив, изд. Хермес, библиотека „Приключенска класика“, 1998 г., 336 с.
- „Оцеола“, София, изд."Труд", библиотека „Златни детски книги“ № 69, 2013 г., 504 с.
Екранизации
- Оцеола – филм на ГДР от 1971 г., с участието на Гойко Митич
Източници
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1946 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1959 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1963 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1969 // Архивиран от оригинала на 2014-02-04. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1978 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1981 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Белият вожд. Оцеола – Майн Рид. 1986 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
Външни препратки
- „Оцеола“
- ((en)) „Оцеола“ в Project Gutenberg
| |||||
ГЛАВА XXVI
ЕДИН ПОГРАНИЧЕН ФОРТ
Думата „форт“ извиква пред нас представа за здрава сграда с ъгли, пролуки, бастиони и бойници, назъбени стени, кули и насипи — с една дума непревзимаема крепост. Испанците са издигали такива постройки във Флорида и други места. Някои от тях[1] все още стоят, а развалините на други свидетелстват за тяхната предишна слава и величие, когато знамето, на което е бил изобразен леопард, се е развявало гордо над стените им.
Колониалната архитектура на Испания се различава много от колониалната архитектура на другите европейски народи. В Америка испанците са строили без оглед на средства и труд сякаш са били убедени, че тяхната власт ще бъде вечна. Дори и във Флорида те едва ли са подозирали, че тяхното господство ще бъде толкова кратко. Нищо не е предсказвало, че толкова скоро ще бъдат изгонени.
В края на краищата тези масивни крепости са изиграли своята роля. Ако не е била тяхната закрила, тъмнокожите ямаси, а след това победоносните семиноли биха ги изтикали от цветущия полуостров, дълго преди индианците да бъдат покорени от други.
И Съединените щати притежават големи каменни укрепления. Но съвсем различни от тях са граничните „фортове“, които опасват територията на САЩ като гигантска верига и за които се говори в разказите за пограничните войни. Тези укрепления нямат големи бойници от изсечен камък, нито скъпи укрепления, нито каквито и да е ненужни украшения. Това са груби постройки за временна употреба, направени от окастрени трупи. Изградени са с малко средства, така че да могат да ги изоставят без загуба и да ги изграждат наново по постоянно изместващата се граница.
Оградите са идеално пригодени за целта, за която са предназначени. Те са пример за практическия дух на едно републиканско правителство.
За да издигнете укрепление срещу индианците, постъпете по следния начин: вземете неколкостотин дървета, насечете ги на дължина 18 фута, разцепете ги по средата; наредете ги едно до друго с плоските стени навън, така че да се образува квадрат, скрепете ги с дъски; изострете върховете им; изсечете места за наблюдателници на височина 8 фута от земята; поставете под наблюдателниците платформи; изкопайте ровове от външната страна; издигнете чифт бастиони в два противоположни ъгли и поставете там оръдията; сложете здрава врата и ето ви граничен форт.
Фортът в зависимост от терена може да бъде триъгълен, четириъгълен или многоъгълен.
Разбира се, необходими са ви квартири за войските и складове за припасите. Затова изградете няколко здрави къщи в ограденото място. Ако искате, може да ги поставите в ъглите; те трябва също да имат и амбразури, които ще послужат, в случай че оградата не издържи. Като направите всичко това, фортът ви е готов.
Боровите дървета са удобни за тази цел. Техните високи безклонести стебла се режат и цепят лесно по дължина. Във Флорида се намира дървен материал още подходящ за целта като например стволовете на палмата-зелка[2], Те поради особената, си структура се разбиват по-мъчно от изстрелите и куршумите засядат безопасно в дървото. Форт Кинг бе направен от такъв, материал.
Представете си един такъв форт. Поставете вътре неколкостотин войници — някои от тях с избелели небесносини униформи с бели замърсени нашивки (конниците); други с по-тъмносини униформи, обшити с червено (артилерията); трети с яркожълти нашивки (драгуните) и накрая други в тъмнозелени дрехи (стрелците). Представете си всички тези хора отпуснати и размъкнати на вид да се мотаят насам-натам или да стоят на групи, а така също и неколцина по-стегнати, с бели колани и байонети, които са застанали на пост или пък са от дневния караул; представете си десетина размъкнати жени — съпругите, перачките, заедно с тях и още десетина тъмнокожи индианки, тук-таме плачливи хлапета; няколко офицери, които бързат и които се отличават с тъмносините си рубашки[3]; пет-шест господа в цивилни дрехи — посетители или служители във форта; двадесетина не толкова благовидни странстващи продавачи — търговци на добитък, касапи, водачи, ловци, комарджии и безделници; черни прислужници и дружелюбно разположени индианци; може да прибавите и надутия правителствен пълномощник — представете си всичко това и осеяното със звезди знаме, което се развява над главите на всички, и ще имате общия изглед, който се разкри пред очите ми, когато влизах през портата на форт Кинг.
Пътят ме бе уморил — отвикнал бях в последно време да яздя. Сутринта чух, че свирят заря, но не обърнах никакво внимание, тъй като още не бяха определили наряда ми и останах до късно в леглото.
Звукът на тръбата и бързите удари: на барабани нахлуха през прозореца и отново ме събудиха. Познах сигнала за преглед и скочих от леглото. В този миг влезе Джейк и ми помогна да се облека.
— Вижте, масса Джордж — извика той, като посочи през прозореца. — Вижте всички семиноли са се събрали там — всички червенокожи от цяла Флорида, уф, колко са много!
Погледнах навън. Картината бе живописна и внушителна. Войници бързаха насам-нататък. В ограденото място частите се строяваха за преглед. Те вече не бяха размъкнати като предишната вечер, а със закопчани куртки, накривени фуражки, снежнобели колани, с пушки, байонети и копчета, които лъщяха на слънцето. Те представляваха чудесна военна гледка. Между войниците се движеха офицери, които се отличаваха с разкошните си униформи и лъскави еполети. Малко настрана стоеше самият генерал, заобиколен от щаба си. Сред околните той изпъкваше с голямата си черна шапка, на която се полюшваха бели и червени пера на петел. До генерала стоеше правителственият пълномощник, също генерал, в пълна униформа.
Този внушителен парад бе предназначен да направи впечатление на индианците.
В ограденото място имаше и няколко добре облечени цивилни плантатори от околността, между които разпознах и Рингоулдовци. Зад оградата зрелището беше далеч по-живописно.
По плоската равнина, която се простираше на неколкостотин ярда, стояха на групи високи индиански вождове, облечени и най хубавите си дрехи — с тюрбани, нарисувани лица и украсени с пера. Нямаше и двама облечени по един и същи начин и все пак облеклото на всички бе в един стил. Някои носеха ловджийски ризи, гети, и мокасини от еленова кожа, богато украсени с ресни, мъниста и пискюли. Други бяха с туники от шарени басми на квадратни на цветя, с гамаши от плат сини, зелени или червени на цвят — те достигаха от бедрата до глезените и бяха пристегнати под коленете с гети, извезани с мъниста чиито пискюли висяха отстрани. Всички бяха опасани с великолепни колани, украсени с раковини, в които имаше затъкнати дълги ножове, томахавки и дори пистолети, бляскащи с богати сребърни инкрустации — това бяха предмети, наследени от испанците. Други, вместо с индиански колани се бяха опасали с испански шалове от алена коприна, чиито краища, украсени с ресни, падаха на туниките им. Това придаваше особено изящество на дрехите. Живописните украшения по главите им допълваха поразителните костюми. Тук разнообразието бе още по-голямо. Някои носеха красиви корони от пера, оцветени с блестящи багри, други носеха тюрбани, направени от копринени кърпи на ярки карета, а трети шапки, направени от кожата на черни катерички, рис или мечка, като често муцуната на животното се подаваше по фантастичен начин над лицето на индианеца. Главите на мнозина бяха опасани с широки ленти, бродирани с мъниста, от които се издигаха пера от кралски лешояди или ефирните пера на жеравите от пясъчните хълмове. Неколцина бяха украсени с големи, поклащащи се щраусови пера.
Всички носеха пушки — дългите пушки на горските ловци с рогове и паласки, преметнати през рамо. Не се виждаха нито лъкове, нито стрели, освен в ръцете на младежите, които бяха дошли заедно с бойците.
По-нататък се виждаха палатките, дето индианците бяха построили лагера си. Те не бяха на едно място, а разпръснати на групички край гората. Пред тях се развяваха знамена, които показваха към кой род или племе принадлежат палатките.
Между тях се движеха жени с дълги рокли. Малки тъмнокожи индианчета играеха по зелената трева.
Когато погледнах, бойците се събираха пред оградата на форта. Някои бяха вече приближили и разговаряха на малки групи, а други се разхождаха от група на група и явно личеше, че се съветват.
Аз забелязах изправената стойка на тези прекрасни хора. Не можех да не се възхитя от тяхното свободно държание, което така се отличаваше от скованите движения на обучените войници. Когато човек ги сравни, не може да не му направи впечатление превъзходството на „диваците“.
Като погледнах към редиците от саксонски и келтски войници — застанали вдървено един до друг, с прибрани токове, а след това навън от оградата, към украсените с пера бойци, които гордо крачеха по родната си земя, не можех да не си помисля, че за да покорим тези хора, ние трябва да бъдем значително по-многобройни от тях.
Щяха да ми се смеят, ако гласно изразях мислите си. Те противоречаха на целия предишен опит, противоречаха на хилядите легенди на белите самохвалци от границата. Вярно е, че досега индианците винаги са отстъпвали, но дали защото белият противник е по-силен и по-смел? Не, неравенството се дължеше, на неравенството в броя и по-често на превъзходство на оръжието. Това бе тайната на нашето превъзходство. Може ли мъж да се брани с лък и копия от смъртоносните куршуми на пушката? Но сега нямаше неравенство. Червенокожите бойци носеха огнестрелни оръжия, с които си служеха не по-зле от нас.
Индианците се разположиха в полукръг пред форта. Вождовете се бяха наредили най-отпред. Те насядаха на тревата. Зад тях стояха младшите вождове и изтъкнатите бойци, а още по-нататък редици от обикновени войници от племената. Дори жените и момчетата се приближиха. Те се скриха най-отзад и мълчаливо, но с голям интерес следяха движенията на мъжете.
Те бяха сериозни и безмълвни, нещо необичайно за тях. Това не е в характера им. Обикновено семинолите се смеят и говорят шумно като клоуните от цирка. Даже и веселите негри не могат да се сравняват с тях.
Но сега всички — вождове, мъже и жени, дори и децата, които току-що бяха оставили игрите си — всички имаха тържествен вид.
Нищо чудно. Това не бе обикновено събрание свикано да разгледа някакви незначителни въпроси, а съвет, който трябваше да разреши един жизнен за тях въпрос, съвет, след който можеше завинаги да се разделят от родната земя. Нищо чудно, че не бяха весели както обикновено.
Би било неточно да се каже, че всички изглеждаха загрижени. Сред вождовете в полукръга, имаше хора, които не бяха против преселването. Това бяха хората, които по някакви лични съображения желаеха да се преселят — хора подкупени, подмамени — изменници на своето племе и на своята нация.
Те не бяха нито слаби, нито малко на брой. Някои от най-силните вождове бяха дали съгласие да продадат правата на народа. Другите подозираха или знаеха за измяната им и това бе главната причина за тяхната загриженост. Ако нямаше разделение между тях, партията на патриотите можеше лесно да победи, но те се страхуваха от отстъпничеството на изменниците.
Военната музика засвири. Войската с марш излезе навън през портата. Навлякох униформата си, бързо излязох и заех мястото си сред щабните офицери. След няколко минути стояхме лице срещу лице със събраните вождове.
Войниците бяха строени в редици. Генералът застана при знамената. До него стоеше правителственият пълномощник. Зад тях образуваха група офицерите от щаба с чиновниците, преводачите и някои цивилни — Рингоулдовци и други, на които от любезност бяха позволили да участвуват в съвета.
Офицерите и вождовете се ръкуваха. Лулата на мира обиколи всички и най-после съветът започна.