Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Osceola The Seminole (or The Red Fawn of the Flower Land), 1875 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Владимир Филипов, 1879 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Колониален приключенски роман
- Приключенска литература
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 57 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
OSCEOLA THE SEMINOLE
OR THE RED FAWN OF THE FLOWER LAND
by Captain Mayne Reid
New York: Carleton, Publisher, Madison Square
London: S. low, Son & Co, 1877
Майн Рид
ОЦЕОЛА
РОМАН
Преведе от английски Владимир Филипов
Художник Петър Брайков
Редактор Лъчезар Мишев
Художествен редактор Венелин Вълканов
Технически редактор Иван Андреев
Коректори Христина Ден кова
Мина Дончева
Американска. IV издание.
ЛГ. V. Издателски номер 157.
Дадена за набор на 24.XII.78.
Подписана за печат на 16.II.79
Излязла от печат на 25.III.79 г.
Формат 16/70/100.
Печатни коли 21.
Издателски коли 27.
Цена 2,40 лв.
ISBN 9537629532 Индекс № 11 6256_8?8
Издателство „Отечество“, София, бул. Г. Трайков 2А, ДП Балкан — София
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Оцеола (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Оцеола.
| Оцеола | |
| Osceola the Seminole | |
 | |
| Автор | Майн Рид |
|---|---|
| Първо издание | 1859 г. |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | приключенски роман |
Оцеола (на английски: Osceola the Seminole, or The Red Fawn of the Flower Land) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1859 година.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Действието в романа „Оцеола“ се развива в американския щат Флорида в началото на 1830-те години, преди и по време на т.нар. Втора семинолска война. Главният герой Джордж Рандолф е син на обеднял плантатор, преселил се от Вирджиния във Флорида. Сред останалите герои са мулатът Жълтия Джейк и негърът Черния Джейк, роби в плантацията. Мулатът е злобен, жесток и отмъстителен, докато Черният Джейк има добро сърце и е привързан към семейство Рандолф. Между негъра и мулата съществува съперничество за любовта на квартеронката Виола, също робиня. Веднъж мулатът я причаква на една горска пътека, и от насилие успява да я отърве сестрата на Джордж – Вирджиния Рандолф. Жълтият Джейк е наказан, озлобен той удушава любимото сърне на Вирджиния, и отново е наказан. Тогава той подмамва един алигатор в басейна, където обикновено се къпе Вирджиния. От сигурна смърт я спасява млад индианец на име Пауел, син на испанец и индианка от племето семиноли.
Мулатът е обвинен и осъден на смърт – да бъде изгорен жив. В подготовката на екзекуцията дейно участие вземат собствениците на съседната плантация – баща и син Рингоулд. Младият Аренс Рингоулд таи неприкрити надежди един ден да се ожени за Вирджиния. Пауел и Аренс Рингоулд си разменят обиди, и в резултат на настъпилата между тях свада, Жълтият Джейк успява да избяга. След него се впускат преследвачи, и пред очите им мулатът е нападнат и завлечен под водата от голям алигатор, а след малко на повърхността се образува кърваво петно. Всички решават, че беглецът е загинал. През това време Аренс Рингоулд, с помощта на приятелите си Нед Спенс и Бил Уилямс, хващат и решават да накажат гордия Пауел. От унижението и бичуването го спасява Джордж Рандолф. Така между главния герой и младия индианец се заражда силно приятелство, към което се присъединяват и Вирджиния и сестрата на Пауел – Маюми. Дружбата им не продължава дълго; скоро за нея узнават родителите на Джордж и правят всички възможно за да ги разделят: Вирджиния е изпратена в пансион, а Джордж Рандолф е записан във военното училище Уест Пойнт.
Когато след няколко години Джордж завършва училището и се връща във Флорида, там назрява война със семинолите, за чиито земи претендират белите заселници. Да бъдат изгонени индианците направо е невъзможно, доколкото между страните има подписан договор. Ето защо във Флорида пристига правителствен пълномощник, който преговаря със семинолите да подпишат нов договор, с който да продадат своята земя във Флорида и да се преселят в прериите на запад. Сред вождовете на семинолите няма единство по въпроса за преселването: някои са готови да се съгласят с условията на белите, други предпочитат да воюват, но да запазят своите земи. В числото на последните е и прославилият се със своята смелост млад вожд, наречен Оцеола. Джордж Рандолф заминава за форт Кинг, където се намира пълномощникът по индианските въпроси и главният щаб на американската армия под командването на генерал Клинч, към който е прикрепен и главният герой. От разговор с Черния Джейк, той узнава, че Рингоулдови с измама са отнели имението на семейство Пауел, и то е заминало оттам. Това го огорчава, тъй като той от години е влюбен в Маюми. По пътя за форта някой стреля по Джордж, и Черният Джейк твърди, че това е бил Жълтия Джейк. На следващия ден във форт Кинг се провежда съвет на вождовете, на който правителственият пълномощник Уайли Томпсън ги призовава да подпишат договор за преселването на семинолите. В най-критичния момент се появява Оцеола, който решава изхода на съвета – под негово влияние главният вожд Онопа отказва да подпише договора. Разгневен, Томпсън се обръща към младия вожд с името Пауел, и едва сега Джордж разпознава своя приятел от младежките си години. Семинолите заявяват, че са готови да се защитават. Тогава пълномощникът им предлага да проведат последно обсъждане и да се съберат отново на другия ден. По-късно същата вечер Джордж е изпратен в гората, за среща с вождовете изменници, от които да получи важна информация. Внезапно се появява познатата му от детството безумна индианка Хай-Юа и го предупреждава за грозящите го опасности. Джордж наистина става свидетел на заговор: неговият стар неприятел Аренс Рингоулд замисля неговото убийство, за да се ожени за сестра му Вирджиния и да завладее плантацията. Убийството трябва да извърши Жълтият Джейк, който до този момент Джордж е смятал за мъртъв. На следващия ден при форт Кинг се провежда нова среща на правителствения пълномощник с вождовете на семинолите, по време на която Оцеола е арестуван, а Хай-Юа определя на Джордж среща в гората.
Джордж иска да уреди сметките си с Рингоулд. Неговият приятел капитан Галахър му дава съвет да даде на Рингоулд повод да го извика на дуел. Такъв бързо се намира: Аренс Рингоулд се хвали с любовните завоевания на своя приятел Скот, адютант на главнокомандващия, като според него Скот е направил Маюми своя любовница. Джордж удря шамар на Рингоулд, след което го ранява в последвалия дуел. Отивайки вечерта в гората, Джордж става свидетел на срещата на Маюми със Скот. Момичето моли Скот да помогне за освобождаването на брат ѝ, а той ѝ отправя срамно предложение да стане негова любовница. Отказът ѝ го прави агресивен, тогава на помощ се спуска Джордж и спасява момичето. Най-накрая те са споходени от щастие – двамата разкриват сърцата си и разменят любовни клетви.
Същата вечер Джордж посещава Оцеола в затвора и го съветва да подпише договора, тъй като това с нищо не го задължава, тъй като съгласно клаузите на договора съгласие за преселването трябва да бъде дадено от мнозинството вождове, а такова няма. Оцеола подписва и е освободен. Междувременно започва мобилизация на доброволци в американската армия. Джордж Рандолф и капитан Галахър са натоварени със задача да формират такъв отряд и заминават за поселището при Суони. По време на пътуването Джордж разбира, че сестра му тайно се среща с Оцеола. Той е огорчен, тъй като това може да навреди на репутацията ѝ, но Вирджиния отказва да даде обяснение на брат си. Но постепенно започва да му се струва, че сестра му харесва капитан Галахър, и той също ѝ отвръща с взаимност. Случайно Джордж узнава, че сестра му често е посещавана от Аренс Рингоулд. той се опасява, че тя може да се омъжи за него. Но, случайно ставайки свидетел на една тяхна среща, той разбира, че всъщност Вирджиния се опитва да получи като дар имението на семейство Пауел. Впоследствие Вирджиния дава обещание на брат си, че няма да има с Рингоулд нищо общо.
Джордж е извикан спешно във форт Кинг. Пътувайки през нощта през гората, е пленен от семинолите и става свидетел на отмъщението на Оцеола, който убива Оматла – вожд изменник, подписал договора за преселването. Джордж е освободен. Впоследствие индианците убиват и правителствения пълномощник Томпсън. Започва истинска война, в която семинолите постигат победа след победа (разгром на отряда на майор Дейд, битката при Ойтлакучи). Главнокомандващите американската армия се сменят един след друг, но нито един не може да нанесе на семинолите по-сериозно поражение. Като по чудо Джордж Рандолф остава жив по време на боевете, в които взема участие. След двумесечно отсъствие той се завръща у дома, измъчван от тежки предчувствия. Когато пристига в плантацията, господарският дом гори, майка му и чичо му са убити, а Вирджиния е отвлечена. Според очевидците, това е работа на индианците, но впоследствие се изяснява, че зад нападението на плантацията стоят Жълтия Джейк и Аренс Рингоулд, всеки от които е движен от свои подбуди и интереси – единият да си отмъсти, другият – като се представи за герой и спасител, да се ожени за Вирджиния. В последвалото преследване Джордж Рандолф е пленен и подложен на мъчения. На помощ пристига Оцеола и братът и сестрата са освободени. Благодарната Вирджиния връчва на Оцеола документ за собственост на имението Пауел, а Джордж обещава на Оцеола да се грижи за сестра му Маюми. Оцеола е тежко болен, той е успял да отмъсти на всички и е загубил интерес към живота. Той е пленен и след няколко седмици умира в затвора от неизлечимата болест. При ареста на Оцеола, от ухапване на гърмяща змия, която носи Хай-Юа, загива Жълтия Джейк.
На финала героите постигат своето щастие – Вирджиния се омъжва за капитан Галахър, Джордж Рандолф се оженва за Маюми, а Черния Джейк за Виола.
Издания на български език
- „Оцеола: Вождът на семинолите“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1946 г.[1]
- „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 48, 1959 г., 420 с.[2]
- „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, 1963 г., 432 с.[3]
- „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, ІІ изд., 1969 г., 432 с.[4]
- „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, 1978 г., 336 с.[5]
- „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 5, 1981 г., 368 с.[6]
- „Белият вожд. Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, 1986 г., 660 с.[7]
- „Оцеола“, Пловдив, изд. Хермес, библиотека „Приключенска класика“, 1998 г., 336 с.
- „Оцеола“, София, изд."Труд", библиотека „Златни детски книги“ № 69, 2013 г., 504 с.
Екранизации
- Оцеола – филм на ГДР от 1971 г., с участието на Гойко Митич
Източници
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1946 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1959 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1963 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1969 // Архивиран от оригинала на 2014-02-04. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1978 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1981 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Белият вожд. Оцеола – Майн Рид. 1986 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
Външни препратки
- „Оцеола“
- ((en)) „Оцеола“ в Project Gutenberg
| |||||
ГЛАВА LXVII
БИТКАТА ПРИ ОЙТЛАКУЧИ
Убийството на пълномощника налагаше незабавно отмъщение. Веднага след това няколко бързи куриери бяха изпратени по различни пътища до лагера Дрейн. Някои от тях попаднаха в ръцете на неприятеля, но останалите стигнаха невредими и съобщиха за случилото се.
Рано на следната сутрин армия от повече хиляда войника бе на крак и напредваше към Амазура. Целта на експедицията бе да нанесе удар на семействата на враждебно настроените индианци, на техните бащи, майки, жени, сестри и деца, чието скривалище сред големите непроходими мочурища бе станало известно на генерала. Намерението ни бе да ги пленим, ако е възможно, и да ги задържим като заложници, докато заставим бойците да се предадат. Заедно с всички други, които можеха да бъдат отделени от форта, аз получих заповедта незабавно. От разговорите, които се водеха наоколо, скоро узнах какво е настроението на войниците. Те и не мислеха да вземат пленници. Бяха разярени след случката във форта, а след като научиха това, което бяха нарекли „разгромяването на Дейд“, започнаха да се готвят за свирепо отмъщение. Аз бях сигурен, че те нямаше да пощадят никого, нямаше да пленяват, а щяха да избиват и старци, и младежи, и жени, и деца.
Свят ми се завиваше, като си помислих каква кървава баня се готвеше. Казвам, готвеше се, тъй като всички тайно се надяваха, че точно така ще стане. Скривалището на злощастните семейства бе открито. Имаше хора — индианци-предатели, които ни водеха точно към мястото. Нямаше какво да ни попречи да стигнем дотам.
Очаквахме, че ще ги изненадаме. Имахме сведения, че бойците или поне по-голяма част от тях бяха тръгнали на далечен поход и нямаше вероятност да ги срещнем. Щяхме да се хвърлим върху гнездото в отсъствие на орела. С такива намерения армията се придвижваше безшумно, по тайни пътеки.
Предишния ден нашата експедиция би изглеждала просто едно забавление, без никакви опасности. Но новината за поражението на Дейд бе оказала като че ли магическо въздействие върху духа на войниците и бе предизвикала не само ярост, но и уплаха. Чак сега те започнаха да чувстват нещо като уважение към врага, примесено може би с малко страх. Ако не друго, индианците поне знаеха как да убиват.
Това чувство се засилваше все повече от новите подробности за кървавата битка, които научавахме от куриерите, преминали през бойното поле. Затова не без мрачно предчувствие войниците навлизаха в страната на неприятеля. И най-самонадеяните доброволци яздеха мълчаливо, без да напускат строя.
Към пладне доближихме бреговете на Амазура. За да стигнем „непроходимото мочурище“, както наричаха огромната мрежа от мочури и лагуни, трябваше да пресечем реката. Индианците, които ни водеха, бяха обещали на генерала, че лесно ще намерим брод, но те бяха сбъркали. Не успяхме да преминем реката. На мястото, където пристигнахме, реката течеше широка, черна и дълбока, твърде дълбока дори и за конете ни.
Дали водачите не бяха изменници, които ни заблуждаваха? Наистина започнахме да се съмняваме. Но не, не беше вероятно. Наистина те бяха индианци, но също така бяха доказали своята вярност към белите. Освен това бяха хора, зле поставени пред партията на патриотите — бяха обречени на смърт от сънародниците си. Поражението ни щеше да означава гибел за тях.
По-късно се разбра, че не е било предателство. Чисто и просто те бяха сбъркали пътя.
За нас тази грешка се оказа щастлива случайност. Ако водачите не бяха сбъркали пътя, вероятно с армията на генерал Клинч щеше да се повтори в още по-голям размер трагедията на майор Дейд и неговите войници.
Ако бяхме достигнали истинския брод на около две мили надолу по течението, щяхме да попаднем в засадата на врага, умело организирана от същия млад вожд, който така добре владееше тактиката на горския бой. Слуховете, че бойците са отишли на далечна експедиция, бяха само примамка, начало на редица стратегически маневри, замислени от Оцеола.
В този миг индианците се намираха на мястото, където щяхме да бъдем и ние, ако водачите не бяха сбъркали. Врагът бе завардил брода от двете страни. Бойците лежаха скрити като змии в тревата, готови да скочат веднага, щом се опитаме да прекосим реката. Истинско щастие бе за Клинч и армията му, че нашите водачи показаха толкова малко умение.
Генералът действаше, без да му е известно колко близко се намира опасността, иначе може би щеше да постъпи по друг начин. Но при тези обстоятелства той нареди да спрем. Състоя се кратко съвещание, на което се реши да пресечем реката на това място. Намерихме няколко стари лодки и индиански кану. Те щяха да улеснят преминаването на пехотата, докато кавалеристите трябваше да преплуват реката на коне. Скоро сковаха салове и преминаването на реката започна. Маневрата бе осъществена доста умело и за по-малко от час половината от войската бе на другия бряг.
Аз бях между първите, които преминаха, но не се радвах на успехите в предприетия поход. Подтискаше ме мисълта, че вероятно скоро щяха да ми заповядат да участвам в клането на беззащитни хора, на жени и деца. А такива бяха намеренията на хората около мене. С чувство на облекчение, почти на радост, чух дивия боен вик, който се разнесе сред дърветата — добре познатото ни „йо-хо-ехи“ на семинолите.
Заедно с виковете екнаха изстрели от пушки и мускети. Куршумите свистяха във въздуха и кършеха клоните на околните дървета, което по казваше, че сме нападнати от значителни неприятелски сили.
След като преминахме реката, ние бяхме спазили предпазните мерки и бяхме заели здрави позиции сред големите дървета, които растяха наблизо. Затова първите куршуми на индианците не нанесоха твърде смъртоносни поражения. Все пак неколцина паднаха. Онези, които бяха на открито, се намираха все още в опасност.
Нашите войски отвърнаха с огън. Индианците повториха залпа и от ново войниците им отвърнаха — ту с непрекъснат дъжд от куршуми, ту със случайни, единични изстрели. От време на време неприятелят прекратяваше огъня.
Дълго време и двете страни не претърпяха сериозни загуби. Но ясно бе, че под прикритието на храстите индианците си подготвяха позиции, които имаха предимства пред нашите. Всъщност те ни обкръжаваха. От друга страна, нашите войници не се осмеляваха да се помръднат от мястото, където бяха слезли на сушата, преди да дойдат подкрепления от другия бряг. После възнамерявахме да напреднем и в ръкопашен бой да изгоним индианците от позициите им.
Войските от другата страна продължаваха да преминават реката. До този миг те използваха прикритието на нашия огън, но сега индианците възприеха тактиката, която заплашваше да сложи край на преминаването на реката, като ни подложи на унищожителен огън.
Точно под нашите позиции тясна ивица земя се вдаваше навътре в реката и образуваше малък полуостров — пясъчна наслойка, образувана от водовъртежа край другия бряг. Полуостровчето бе по-ниско от брега на реката. По него не растяха дървета освен в единия му край, където се образуваше нещо като остров, по-висок от самия полуостров.
На този остров имаше гъста горичка от вечнозелени дървета, палми, дъбове и магнолии.
Разумно щеше да бъде да заемем горичката веднага щом пресякохме реката, но генералът не бе съобразил това. А индианците го забелязаха и преди да вземем мерки да ги спрем, група бойци се втурнаха по провлака и завладяха горичката.
Те бяха малцина — ние ясно ги видяхме, когато притичаха по провлака, но без съмнение бяха избрани хора, опитни стрелци. Всеки техен изстрел носеше смърт.
Напрежението се увеличи до краен предел. По другите участъци на боя схватката се водеше при по-равни условия, тъй като и двете страни се биеха под прикритието на дърветата и понасяха малки щети. Групата на островчето убиваше повече от нашите войници, отколкото всички останали неприятели.
Нямахме никакъв друг избор, освен да ги изместим от горичката, като ги изгоним с щиковете си — изглежда такова бе и намерението на главнокомандващия.
Това беше отчаяно решение. Който и да се приближеше по сушата, щеше да попадне под огъня на скрития враг и трябваше да напредва с огромна опасност за живота си.
За моя изненада натовариха мене с тази задача. Защо именно мене, не зная. Едва ли в битката досега бях проявил някаква смелост или разпаленост. Генералът лично ми заповяда и трябваше незабавно да се подчиня. Без голямо желание аз се подготвих да изпълня заповедта.
Потеглих към полуострова с група стрелци, малко повече на брой от врага, когото щяхме да нападнем при такива неизгодни за нас условия.
Чувствах се, като че ли отивам към смъртта и бях убеден, че повечето от хората, които ме следваха, бяха жертва на същото предчувствие. Независимо от тези чувства не можехме да се върнем. Очите на цялата армия бяха отправени към нас. Трябваше да вървим напред — да победим или да паднем.
След няколко секунди стигнахме на острова и с бързи крачки се отправихме към горичката. Надявахме се, че индианците няма да забележат приближаването ни и ще успеем да се нахвърлим върху тях, преди да ни усетят.
Празни надежди! Враговете бдяха. Те бяха забелязали маневрата ни още от самото начало. Бяха се обърнали с лице към нас и ни очакваха със заредени пушки.
Без да знаем за опасността, ние напредвахме; намирахме се на около двадесет ярда от шубрака, когато сред дърветата внезапно избухна син дим и червени пламъци. Чух виковете и стенанията на войниците, които падаха един до друг зад мене. Обърнах се. Видях, че всички бяха проснати на земята мъртви или умиращи.
В същия миг до ушите ми достигна глас откъм горичката:
— Върни се, Рандолф, върни се! Този знак на гърдите ти спаси живота, но моите смелчаги са разярени и кръвта им е разгорещена от борбата. Недей предизвиква гнева им. Върви си, върви!