Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Osceola The Seminole (or The Red Fawn of the Flower Land), 1875 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Владимир Филипов, 1879 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Колониален приключенски роман
- Приключенска литература
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 57 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
OSCEOLA THE SEMINOLE
OR THE RED FAWN OF THE FLOWER LAND
by Captain Mayne Reid
New York: Carleton, Publisher, Madison Square
London: S. low, Son & Co, 1877
Майн Рид
ОЦЕОЛА
РОМАН
Преведе от английски Владимир Филипов
Художник Петър Брайков
Редактор Лъчезар Мишев
Художествен редактор Венелин Вълканов
Технически редактор Иван Андреев
Коректори Христина Ден кова
Мина Дончева
Американска. IV издание.
ЛГ. V. Издателски номер 157.
Дадена за набор на 24.XII.78.
Подписана за печат на 16.II.79
Излязла от печат на 25.III.79 г.
Формат 16/70/100.
Печатни коли 21.
Издателски коли 27.
Цена 2,40 лв.
ISBN 9537629532 Индекс № 11 6256_8?8
Издателство „Отечество“, София, бул. Г. Трайков 2А, ДП Балкан — София
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Оцеола (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Оцеола.
| Оцеола | |
| Osceola the Seminole | |
 | |
| Автор | Майн Рид |
|---|---|
| Първо издание | 1859 г. |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | приключенски роман |
Оцеола (на английски: Osceola the Seminole, or The Red Fawn of the Flower Land) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1859 година.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Действието в романа „Оцеола“ се развива в американския щат Флорида в началото на 1830-те години, преди и по време на т.нар. Втора семинолска война. Главният герой Джордж Рандолф е син на обеднял плантатор, преселил се от Вирджиния във Флорида. Сред останалите герои са мулатът Жълтия Джейк и негърът Черния Джейк, роби в плантацията. Мулатът е злобен, жесток и отмъстителен, докато Черният Джейк има добро сърце и е привързан към семейство Рандолф. Между негъра и мулата съществува съперничество за любовта на квартеронката Виола, също робиня. Веднъж мулатът я причаква на една горска пътека, и от насилие успява да я отърве сестрата на Джордж – Вирджиния Рандолф. Жълтият Джейк е наказан, озлобен той удушава любимото сърне на Вирджиния, и отново е наказан. Тогава той подмамва един алигатор в басейна, където обикновено се къпе Вирджиния. От сигурна смърт я спасява млад индианец на име Пауел, син на испанец и индианка от племето семиноли.
Мулатът е обвинен и осъден на смърт – да бъде изгорен жив. В подготовката на екзекуцията дейно участие вземат собствениците на съседната плантация – баща и син Рингоулд. Младият Аренс Рингоулд таи неприкрити надежди един ден да се ожени за Вирджиния. Пауел и Аренс Рингоулд си разменят обиди, и в резултат на настъпилата между тях свада, Жълтият Джейк успява да избяга. След него се впускат преследвачи, и пред очите им мулатът е нападнат и завлечен под водата от голям алигатор, а след малко на повърхността се образува кърваво петно. Всички решават, че беглецът е загинал. През това време Аренс Рингоулд, с помощта на приятелите си Нед Спенс и Бил Уилямс, хващат и решават да накажат гордия Пауел. От унижението и бичуването го спасява Джордж Рандолф. Така между главния герой и младия индианец се заражда силно приятелство, към което се присъединяват и Вирджиния и сестрата на Пауел – Маюми. Дружбата им не продължава дълго; скоро за нея узнават родителите на Джордж и правят всички възможно за да ги разделят: Вирджиния е изпратена в пансион, а Джордж Рандолф е записан във военното училище Уест Пойнт.
Когато след няколко години Джордж завършва училището и се връща във Флорида, там назрява война със семинолите, за чиито земи претендират белите заселници. Да бъдат изгонени индианците направо е невъзможно, доколкото между страните има подписан договор. Ето защо във Флорида пристига правителствен пълномощник, който преговаря със семинолите да подпишат нов договор, с който да продадат своята земя във Флорида и да се преселят в прериите на запад. Сред вождовете на семинолите няма единство по въпроса за преселването: някои са готови да се съгласят с условията на белите, други предпочитат да воюват, но да запазят своите земи. В числото на последните е и прославилият се със своята смелост млад вожд, наречен Оцеола. Джордж Рандолф заминава за форт Кинг, където се намира пълномощникът по индианските въпроси и главният щаб на американската армия под командването на генерал Клинч, към който е прикрепен и главният герой. От разговор с Черния Джейк, той узнава, че Рингоулдови с измама са отнели имението на семейство Пауел, и то е заминало оттам. Това го огорчава, тъй като той от години е влюбен в Маюми. По пътя за форта някой стреля по Джордж, и Черният Джейк твърди, че това е бил Жълтия Джейк. На следващия ден във форт Кинг се провежда съвет на вождовете, на който правителственият пълномощник Уайли Томпсън ги призовава да подпишат договор за преселването на семинолите. В най-критичния момент се появява Оцеола, който решава изхода на съвета – под негово влияние главният вожд Онопа отказва да подпише договора. Разгневен, Томпсън се обръща към младия вожд с името Пауел, и едва сега Джордж разпознава своя приятел от младежките си години. Семинолите заявяват, че са готови да се защитават. Тогава пълномощникът им предлага да проведат последно обсъждане и да се съберат отново на другия ден. По-късно същата вечер Джордж е изпратен в гората, за среща с вождовете изменници, от които да получи важна информация. Внезапно се появява познатата му от детството безумна индианка Хай-Юа и го предупреждава за грозящите го опасности. Джордж наистина става свидетел на заговор: неговият стар неприятел Аренс Рингоулд замисля неговото убийство, за да се ожени за сестра му Вирджиния и да завладее плантацията. Убийството трябва да извърши Жълтият Джейк, който до този момент Джордж е смятал за мъртъв. На следващия ден при форт Кинг се провежда нова среща на правителствения пълномощник с вождовете на семинолите, по време на която Оцеола е арестуван, а Хай-Юа определя на Джордж среща в гората.
Джордж иска да уреди сметките си с Рингоулд. Неговият приятел капитан Галахър му дава съвет да даде на Рингоулд повод да го извика на дуел. Такъв бързо се намира: Аренс Рингоулд се хвали с любовните завоевания на своя приятел Скот, адютант на главнокомандващия, като според него Скот е направил Маюми своя любовница. Джордж удря шамар на Рингоулд, след което го ранява в последвалия дуел. Отивайки вечерта в гората, Джордж става свидетел на срещата на Маюми със Скот. Момичето моли Скот да помогне за освобождаването на брат ѝ, а той ѝ отправя срамно предложение да стане негова любовница. Отказът ѝ го прави агресивен, тогава на помощ се спуска Джордж и спасява момичето. Най-накрая те са споходени от щастие – двамата разкриват сърцата си и разменят любовни клетви.
Същата вечер Джордж посещава Оцеола в затвора и го съветва да подпише договора, тъй като това с нищо не го задължава, тъй като съгласно клаузите на договора съгласие за преселването трябва да бъде дадено от мнозинството вождове, а такова няма. Оцеола подписва и е освободен. Междувременно започва мобилизация на доброволци в американската армия. Джордж Рандолф и капитан Галахър са натоварени със задача да формират такъв отряд и заминават за поселището при Суони. По време на пътуването Джордж разбира, че сестра му тайно се среща с Оцеола. Той е огорчен, тъй като това може да навреди на репутацията ѝ, но Вирджиния отказва да даде обяснение на брат си. Но постепенно започва да му се струва, че сестра му харесва капитан Галахър, и той също ѝ отвръща с взаимност. Случайно Джордж узнава, че сестра му често е посещавана от Аренс Рингоулд. той се опасява, че тя може да се омъжи за него. Но, случайно ставайки свидетел на една тяхна среща, той разбира, че всъщност Вирджиния се опитва да получи като дар имението на семейство Пауел. Впоследствие Вирджиния дава обещание на брат си, че няма да има с Рингоулд нищо общо.
Джордж е извикан спешно във форт Кинг. Пътувайки през нощта през гората, е пленен от семинолите и става свидетел на отмъщението на Оцеола, който убива Оматла – вожд изменник, подписал договора за преселването. Джордж е освободен. Впоследствие индианците убиват и правителствения пълномощник Томпсън. Започва истинска война, в която семинолите постигат победа след победа (разгром на отряда на майор Дейд, битката при Ойтлакучи). Главнокомандващите американската армия се сменят един след друг, но нито един не може да нанесе на семинолите по-сериозно поражение. Като по чудо Джордж Рандолф остава жив по време на боевете, в които взема участие. След двумесечно отсъствие той се завръща у дома, измъчван от тежки предчувствия. Когато пристига в плантацията, господарският дом гори, майка му и чичо му са убити, а Вирджиния е отвлечена. Според очевидците, това е работа на индианците, но впоследствие се изяснява, че зад нападението на плантацията стоят Жълтия Джейк и Аренс Рингоулд, всеки от които е движен от свои подбуди и интереси – единият да си отмъсти, другият – като се представи за герой и спасител, да се ожени за Вирджиния. В последвалото преследване Джордж Рандолф е пленен и подложен на мъчения. На помощ пристига Оцеола и братът и сестрата са освободени. Благодарната Вирджиния връчва на Оцеола документ за собственост на имението Пауел, а Джордж обещава на Оцеола да се грижи за сестра му Маюми. Оцеола е тежко болен, той е успял да отмъсти на всички и е загубил интерес към живота. Той е пленен и след няколко седмици умира в затвора от неизлечимата болест. При ареста на Оцеола, от ухапване на гърмяща змия, която носи Хай-Юа, загива Жълтия Джейк.
На финала героите постигат своето щастие – Вирджиния се омъжва за капитан Галахър, Джордж Рандолф се оженва за Маюми, а Черния Джейк за Виола.
Издания на български език
- „Оцеола: Вождът на семинолите“, София, изд. „Ив. Коюмджиев“, 1946 г.[1]
- „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 48, 1959 г., 420 с.[2]
- „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, 1963 г., 432 с.[3]
- „Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 73, ІІ изд., 1969 г., 432 с.[4]
- „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, 1978 г., 336 с.[5]
- „Оцеола“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 5, 1981 г., 368 с.[6]
- „Белият вожд. Оцеола“, София, изд. „Народна младеж“, 1986 г., 660 с.[7]
- „Оцеола“, Пловдив, изд. Хермес, библиотека „Приключенска класика“, 1998 г., 336 с.
- „Оцеола“, София, изд."Труд", библиотека „Златни детски книги“ № 69, 2013 г., 504 с.
Екранизации
- Оцеола – филм на ГДР от 1971 г., с участието на Гойко Митич
Източници
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1946 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1959 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1963 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1969 // Архивиран от оригинала на 2014-02-04. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1978 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Оцеола – Майн Рид. 1981 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Белият вожд. Оцеола – Майн Рид. 1986 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
Външни препратки
- „Оцеола“
- ((en)) „Оцеола“ в Project Gutenberg
| |||||
ГЛАВА VII
РАЗВЪДНИКЪТ НА КОСТЕНУРКИ
Не виждах нито човека, нито влечугото, докато те се намираха сред царевицата. Посоката на погледа ми не беше успоредна на редовете. Растението бе избуяло и неговите високи стебла и широки мечовидни листа можеха да скрият човек на кон. Дори гъсталаците на вечнозелени дървета не са по-непроницаеми за погледа.
Ако се придвижех малко надясно, щях да виждам надалеч между царевичните редове, но трябваше да напусна убежището си и мулатът можеше да ме забележи. Имах причини да не желая това и останах на мястото си.
Бях сигурен, че той продължава да се движи през царевичната нива и не след дълго щях да го видя, като излезе на открито.
Между царевицата и „хомъка“ се простираше равна нива, засята с индиго. Той трябваше да мине през нея, за да стигне до жилището си. Тъй като растенията бяха малко по-високи от два фута, аз щях да го забележа, когато минава оттам. Останах на мястото си, чакайки нетърпеливо неговото появяване. Съзнанието ми все още не беше се освободило от мисълта за свръхестественото.
Мулатът се движеше бавно, много бавно, но знаех, че напредва. Съдех за това по листата и косите на царевицата, които от време на време се полюшваха. Утрото бе тихо. Не се чувстваше и най-слаб полъх. Полюшването можеше да се дължи само на нещо, което минава през царевицата — разбира се, това бе мулатът. А поклащането на растенията малко по-назад показваше, че алигаторът продължава да го следи.
От движенията сред царевицата разбрах, че Джейк не се движи между редиците, а ги пресича. С каква цел? Не можех да отгатна. Всеки от коридорите между редиците щеше да го отведе у дома му, където предполагах, че отива. Не можех да си обясня защо си усложнява пътя, като ги пресича. Едва по-късно открих целта на неговото зигзагообразно движение.
Сега мулатът бе стигнал до долния край на нивата. Полето с индиго не беше много широко и той вече бе толкова наблизо, че чувах как шумоли между царевичните стебла.
На няколко пъти долових и друг звук, подобен на кучешки вой. Това не бе глас на голямо куче, а по-скоро тихото скимтене на кученце.
Отначало ми се стори, че скимтенето идва от алигатора. Докато са още млади, тези влечуги издават съвсем същия звук. Но алигаторът, който следваше мулата, бе голям и скимтенето не можеше да идва от него. Освен това звукът идваше откъм мястото, където се движеше човекът.
Сега си спомних за бялото животинче, което видях, когато мулатът пресичаше края на саваната. Значи то не беше опосум, а кученце.
Отново чух звука и се убедих, че скимтеше малкото кученце. Но дори и да не вярвах на ушите си, очите ми скоро щяха да ме уверят в това. И наистина в този миг видях човека да излиза от царевицата заедно с едно малко бяло кученце. Той водеше, почти влачеше след себе си завързаното животинче. Сега човекът бе цял пред очите ми и аз можах да се уверя, че той наистина е нашият дървар — Жълтият Джейк.
Преди да излезе на открито, той се спря за миг, сякаш за да разузнае местността пред себе си. Той беше изправен. Високата царевица беше добро закритие, а той нямаше защо да се снишава, за да се крие. Индигото обаче не обещаваше добро скривалище и той явно се чудеше как да продължи пътя си, без да бъде забелязан. Очевидно имаше съображения, които го караха да се крие. Всяко негово движение го доказваше. Но аз не можах да разбера защо правеше всичко това.
Индигото бе от вида, известен под названието „фалшива Гватемала“. В плантацията сееха няколко вида индиго, но този израстваше най-високо. Някои от растенията, чиито морави цветове бяха напълно развити, достигаха до три фута височина. Разбира се, човек, който минаваше прав между тях, можеше да бъде видян от всички краища на полето, но той можеше да мине и незабелязано, пълзейки между редиците. Изглежда същата мисъл хрумна и на дърваря, защото след малко той се смъкна на ръце и колене и започна да пълзи през индиговото поле.
По пътя му нямаше никакви пречки. Цялата обработваема земя бе заобиколена от една-единствена ограда. Само един синор разделяше двете култури.
Ако бях на равнището на нивата, пълзящият човек щеше да бъде скрит от погледа ми, но тъй като се намирах по-високо, можех да виждам между редиците и да наблюдавам всичките му движения.
От време на време мулатът се спираше, вдигаше кученцето и го държеше няколко секунди в ръце. През това време животното скимтеше като от силна болка. Когато се приближи и отново вдигна кученцето, видях, че той щипе ушите му.
Петдесет крачки зад мулата от царевицата се появи големият гущер. Когато излезе на открито, той не спря, а продължи по следите, навлизайки в индигото.
В този миг всичко ми стана ясно. Не мислех повече за всемогъществото на Обея. Тайната бе разгадана. Мулатът просто примамваше алигатора със скимтенето на кучето. Аз и преди бях слушал, че това е възможно и трябваше да се сетя веднага. Чувал бях от сигурен източник — от самия ловец на алигатори, който често използвал такава примамка, че тези влечуги, и особено големите мъжки алигатори, следват в продължение на много мили през гората скимтящо куче. Хикмън вярваше, че тези жестоки родители, които свирепо разкъсват рожбите си, погрешно вземат гласа на кучето за гласа на своите малки.
Но независимо от тази чудовищна склонност известно е, че кучетата са предпочитана плячка за алигатора. Нещастното ловджийско куче, което в разгара на лова се опитва да пресече някоя лагуна или заливче, често става жертва на тези грозни земноводни.
Ясно беше, че гласът на кученцето караше влечугото да се впуска в дългото сухоземно пътешествие.
Начинът, по който алигаторът бе примамван, не беше вече тайна за мене. Единственото нещо, което не можах да си обясня, беше защо мулатът върши тези странни действия.
Когато той започна да пълзи, стори ми се, че иска да се приближи незабелязано до дома си. Но когато продължих да го наблюдавам, разбрах, че съм се лъгал. Видях, че той сега се обръщаше назад по-често и с по-голямо безпокойство, сякаш желаеше да се скрие от алигатора. Забелязах също, че често променяше мястото си, като че ли искаше винаги да има преграда от растения между него и преследвача. Това обясняваше защо бе минал напряко през царевицата.
В края на краищата изглеждаше, че цялата работа сигурно бе някаква приумица на мулата. Той трябва да е научил за този необикновен начин за примамване на алигатор от убежището му. Може би сам старият Хикмън му е показал как става това или пък сам го е открил, когато е сякъл дърва по мочурищата. Сигурно му бе хрумнало нещо и водеше влечугото у дома си, за да го покаже на другарите си, да направи някаква „шега“, да устрои борба между него и кучетата или нещо подобно. Не се досещах за истинските му намерения и изобщо нямаше да се занимавам повече с него, ако някои дребни обстоятелства не привлякоха вниманието ми. Направиха ми силно впечатление усилията, с които той се стараеше да изпълни успешно задачата си. Не жалеше ни време, ни труд. Вярно е, че не бе работен ден на плантацията, а празник и той можеше свободно да разполага с времето си. Жълтият Джейк обаче нямаше навика да излиза в такъв ранен час. Усилията, които полагаше, не отговаряха на привичния му мързел и нехайство. Вероятно някакви сериозни мотиви бяха го подтикнали да действа. Какви можеха да бъдат те? Напразно се опитвах да ги открия.
И все пак, докато го наблюдавах, изпитвах някакво неясно чувство на безпокойство, без да мога да си обясня на какво точно се дължи то. Знаех само, че мулатът е лош човек и че е в състояние да извърши всякакви злина. Но ако намеренията му бяха коварни, какво зло можеше да причини с помощта на алигатора? Никой не се страхува от тези влечуги на суша. Те не могат да навредят на никого.
Разсъждавах така и все пак изпитвах смътни опасения. Ако не бяха те, щях да се откажа от наблюденията си и да обърна вниманието си към стадото елени, което се приближаваше по саваната към мястото, където се криех. Но аз устоях на изкушението и продължих да наблюдавам мулата, за да видя какво ще прави по-нататък.
Не чаках дълго. Той бе стигнал до външния край на „хомъка“, но не навлезе в него, а заобиколи гъсталака и се отправи към портокаловата горичка. Там имаше вратичка, през която мулатът мина, като я остави отворена. Той все още заставяше кучето да скимти от време на време. Вече нямаше нужда скимтенето му да е силно, защото алигаторът бе наблизо.
Успях да видя цялото животно, когато то пропълзя край мястото, от което наблюдавах. Алигаторът не беше от най-големите. Има екземпляри, които са много по-дълги. И все пак от муцуната до края на опашката си този бе дълъг цели дванадесет фута. Когато пълзеше, той загребваше земя с широките си лапи, между пръстите на които имаше ципи. Набръчканата му синкавокафява кожа бе покрита с плъзгава слуз, която лъщеше на слънцето. Голямо количество блатна тиня се бе насъбрала между ромбоидните люспи. Изглеждаше възбуден. Когато чуеше гласа на кучето, показваше признаци на ярост — изправяше се на мускулестите си предни крака и вдигаше високо глава, сякаш се опитваше да зърне жертвата си, плющеше във въздуха с бронираната си опашка, издуваше тялото си и ставаше почти два пъти по-голям. В същото време от гърлото и ноздрите си издаваше силен звук, напомнящ далечна гръмотевица. Тежка и противна миризма на мускус изпълваше въздуха. Трудно може да си представи човек по-отвратително чудовище! Дори и драконът от приказките не е по-ужасен на вид. Без да спре, животното провлече тялото си през вратичката, следвайки шума. Листата на вечнозелените дървета скриха ужасното влечуго от очите ми. Обърнах се да погледна към къщата, за да видя какво ще направи мулатът. От мястото си можех да видя целия басейн и всичко наоколо. Особено добре виждах тази му част, която се намираше срещу мене и към която човек можеше да се приближи откъм портокаловата горичка.
Между горичката и брега на големия басейн имаше открито място. Там се намираше изкуствен вир, няколко ярда широк, с малко вода на дъното, която качвахме с помощта на помпа от главния резервоар. Този вир, или по скоро оградено място, използвахме за развъждане на костенурки, за да ги има по всяко време под ръка за трапезата. Идвайки от Вирджиния, баща ми беше запазил своето предишно гостоприемство. А във Флорида това рядко лакомство се набавя лесно.
За да се стигне до водния басейн, трябваше да се мине по насипа края развъдника на костенурки. Когато се обърнах, видях Жълтия Джейк да се приближава по него към водата. Сега той носеше кученцето и го принуждаваше да скимти непрекъснато.
Когато стигна до стъпалата, които водеха към езерото, той се спря за миг и се обърна назад. Забелязах, че най-напред погледна към къщи, а след това с доволен вид към посоката, от която беше дошъл. Без съмнение бе видял, че алигаторът е наблизо, защото, без да се колебае, хвърли кучето навътре във водата, върна се обратно по насипа, навлезе сред портокаловите дървета и се изгуби.
Кученцето, попаднало в студената вода, започна да вие, като биеше водата с крака, опитвайки се да се задържи на повърхността.
Усилията му не продължиха дълго. Направляван от добре известния му шум на движеща се вода и от воя на кучето, алигаторът бързо се приближи до брега и без да се колебае нито за миг, се хвърли в басейна. Бърз като стрела, той се втурна към средата, сграбчи жертвата си с кокалестите си челюсти и веднага се гмурна под водата.
За известно време различавах чудовищните му форми в прозрачната вода, но той, ръководен от инстинкта си, скоро навлезе в един от дълбоките подводни кладенци и се изгуби в тъмнината.