Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (23)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Evil Under the Sun, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2014 г.)
Разпознаване и корекция
maskara (2014 г.)

Издание:

Агата Кристи. Зло под слънцето

Английска. Първо издание

Абагар Холдинг, София, 1992

История

  1. — Добавяне

Пета глава

I.

Инспектор Колгейт стоеше недалеч от скалата и чакаше съдебният лекар да приключи с тялото на Арлин. Малко встрани стояха Патрик Редфън и Емили Брюстър.

Доктор Нийздън пъргаво се изправи и заключи:

— Удушена, и то от доста яки ръце. Не изглежда да е оказала голяма съпротива. Била е изненадана. Хм… да… противна работа.

Емили беше хвърлила един поглед и после бързо беше извърнала очи от лицето на мъртвата. Това ужасно, мораво, сгърчено лице.

Инспектор Колгейт попита:

— А по кое време е настъпила смъртта?

Нийздън каза раздразнено:

— Не мога да отговоря категорично, без да зная повече подробности за нея. Трябва да се вземат предвид много фактори. Да видим, сега е един без петнайсет. Колко беше часът, когато я намерихте?

Патрик Редфън, към когото беше насочен въпросът, отговори неопределено:

— Някъде преди дванайсет. Не зная точно.

Емили Брюстър се обади:

— Беше точно дванайсет без петнайсет, когато открихме, че е мъртва.

— Аха, а вие дойдохте тук с лодка. Колко беше часът, когато я видяхте да лежи тук?

Емили се замисли.

— Бих казала, че завихме покрай носа пет-шест минути преди това. — Тя се обърна към Редфън. — Съгласен ли сте?

Той промърмори:

— Да… да… горе-долу тогава, струва ми се.

Нийздън понижи глас и попита инспектора:

— Това съпругът ли е? О-о! Разбирам, грешката е моя. Помислих, че може да е той. Изглежда сломен. — Повиши официално глас. — Да кажем дванайсет без двайсет. Не може да е била убита много преди това. Да кажем единайсет, единайсет без четвърт като най-ранен възможен час.

Инспекторът затвори шумно бележника си.

— Благодаря. Това трябва доста да ни помогне. Силно ограничава престъплението във времето — по-малко от час.

Той се обърна към госпожица Брюстър:

— И така, мисля, че дотук всичко е ясно. Вие сте госпожица Емили Брюстър, а това е господин Патрик Редфън, и двамата сте отседнали в хотел „Веселия Роджър“. Идентифицирате тази жена също като гост на хотела — съпругата на капитан Маршъл?

Емили кимна в знак на съгласие.

— Тогава, струва ми се — каза инспектор Колгейт, — ще се отправим към хотела.

Той даде знак на един полицай.

— Хокс, остани тук и не пускай никого до заливчето. По-късно ще изпратя Филипс.

II.

— Честна дума! — рече полковник Уестън. — Каква изненада, че ви намирам тук!

Еркюл Поаро отвърна на поздрава на началника на полицейското управление и измърмори:

— О, да, много години изминаха след онзи случай в Сейнт Лу.

— Въпреки това не съм го забравил — каза Уестън. — Най-голямата изненада в живота ми. Онова, което не можах да преодолея обаче, е как ме надхитрихте за онова погребение. Страшно нетрадиционно, фантастично!

— Tout de meme, mon Colonel[1] — попита Поаро, — но даде резултат, нали?

— Ъ-ъ, вероятно. Смея да твърдя, че щяхме да стигнем дотам и с по-традиционни методи.

— Възможно е — съгласи се дипломатично детективът.

— И ето ви тук при друго убийство — каза началникът на полицията. — Някакви идеи за него?

Поаро отговори:

— Нищо определено — но е интересно.

— Ще помогнете ли?

— Ако позволите.

— Скъпи приятелю, много съм доволен, че сте тук. Все още не зная достатъчно, за да реша дали е случай за Скотланд Ярд или не. На пръв поглед изглежда, че нашият убиец трябва да се търси в доста ограничен кръг. От друга страна, всички тези хора тук са непознати. За да научи нещо за тях и за мотивите им, човек трябва да отиде до Лондон.

— Да, така е — съгласи се Поаро.

— Най-напред трябва да открием кой последен е видял жертвата жива — рече Уестън. — Камериерката й е занесла закуската в девет. Момичето на информацията я е видяло да минава през фоайето и да излиза към десет.

— Ами подозирам, че аз съм човекът, когото търсите — поясни детективът.

— Видели сте я тази сутрин? В колко часа?

— В десет и пет. Помогнах й да потегли с водното си колело от плажа.

— И тя потегли с него?

— Да.

— Сама?

— Да.

— Видяхте ли в коя посока тръгна?

— Зави покрай онази издадена част вдясно.

— Това е към Залива на елфите, нали?

— Да.

— И часът тогава беше…

— Бих казал, че тя всъщност напусна плажа в десет и петнайсет.

Уестън обмисляше.

— Добре се вмества. Колко време смятате, че би отнело, за да стигне до Заливчето?

— Е, аз не съм специалист. Не се качвам в лодки, нито се излагам на произвола на съдбата на разни водни колела. Половин час може би?

— Така мисля и аз — каза полковникът. — Не е бързала, предполагам. Да, ако е пристигнала там в единайсет без петнайсет, отговаря.

— По кое време предполага вашият лекар, че е умряла?

— О, Нийздън не се ангажира. Той е предпазлив човек. Най-ранният възможен час, който определя, е единайсет без петнайсет.

Поаро кимна:

— Има още нещо, което трябва да спомена. Когато тръгваше, госпожа Маршъл ме помоли да не казвам, че съм я виждал.

Уестън се ококори.

— Хм, доста показателно, нали?

Детективът измърмори:

— Да. И аз така помислих.

Уестън подръпна мустака си:

— Вижте какво, Поаро. Вие сте човек с жизнен опит. Каква жена беше жертвата?

Лека усмивка се появи на устните на детектива, когато попита:

— Не сте ли дочули вече?

Началникът на полицията каза сухо:

— Зная какво говорят за нея жените. Това е естествено. Колко истина има в това? Имаше ли тя нещо с онзи приятел Редфън?

— Без съмнение, бих казал, да.

— Той е дошъл тук заради нея, а?

— Може да се предполага, че е така.

— А съпругът? Знаеше ли той за това? Как се чувстваше?

Поаро се замисли:

— Не е лесно да се разбере какво чувства или мисли капитан Маршъл. Той е човек, който не показва чувствата си.

Уестън троснато изрече:

— Но сигурно ги има, въпреки това.

Поаро кимна.

— О, да, сигурно ги има.

III.

Началникът на полицията беше извънредно тактичен с госпожа Касъл, както беше обичайно за него.

Жената беше собственичката на хотел „Веселия Роджър“. Беше над четирийсетте, с огромен бюст, доста буйна къносана коса и почти дразнещо изискан маниер на говорене.

Тя казваше:

— Такова нещо да се случи в моя хотел! Аз съм убедена, че той винаги е бил най-тихото местенце, което можете да си представите. Хората, които идват тук, са толкова приятни. Никакво хулиганство — ако разбирате какво имам предвид. Не е като големите хотели в Сейнт Лу.

— Точно така е, госпожо Касъл — обади се полковник Уестън. — Но нещастия се случват и в най-добре поддържаните… домакинства.

— Убедена съм, че инспектор Колгейт ще ме подкрепи. — Жената отправи умолителен поглед към инспектора, който седеше с изключително служебен вид. — Що се отнася до разпоредбите, аз съм особено взискателна. Не е имало никога никакви нередности.

— Така е, да — съгласи се Уестън. — Ние в никакъв случай не обвиняваме вас, госпожо Касъл.

— Но това така се отразява на заведението — каза тя. — Като си помисля за шумните тълпи зяпачи. На острова, разбира се, не се допускат други хора, освен гостите на хотела… но независимо от това те без съмнение ще дойдат и ще сочат от брега.

Тя потрепери.

Инспектор Колгейт видя възможност да насочи разговора към друг въпрос. Той попита:

— Във връзка с това, което току-що споменахте. Достъпът до острова. Как задържате хората настрани?

— Много съм взискателна за това.

— Да, но какви мерки взимате? Какво ги държи настрани? Лятно време тълпите почиващи се трупат навсякъде като мухи.

Жената отново леко повдигна рамене.

— Причината е в специалните автобуси за екскурзии. Веднъж видях осемнайсет паркирани по едно и също време край кея на залива Ледъркум. Осемнайсет!

— Точно така. По какъв начин ги спирате да не дойдат тук?

— Има табелки. И, разбира се, по време на прилив ние сме напълно откъснати.

— Да, но при отлив?

Тя обясни. В края на свързващия път откъм острова имало порта. На нея било написано: „Хотел «Веселия Роджър». Частна собственост. Влизането разрешено само за гости на хотела.“ Там и от двете страни скалите се издигали направо от морето и не било възможно да бъдат изкачени.

— Предполагам обаче, че всеки би могъл да вземе лодка, да заобиколи и да слезе в някое от заливчетата? Не можете да им попречите да направят това. Достъпът до откриващата се при отлив плажна ивица е свободен. Не можете да попречите на хората да бъдат на брега по времето между отлива и прилива.

Но това по всичко личеше, че се случвало много рядко. На пристана в залива Ледъркум можело да се вземат лодки, но от там до острова човек трябвало доста да гребе, а освен това веднага щом се излезело от пристанището на залива Ледъркум, течението било много силно. А и в Залива на чайките, и в Залива на елфите до стълбата също имало предупредителни табели. Тя добави и това, че Джордж или Уилям винаги зорко охранявали основния плаж, който бил най-близо до сушата.

— Кои са Джордж и Уилям?

— Джордж работи на плажа. Грижи се за костюмите и за водните колела. Уилям е градинарят. Поддържа алеите, маркировката на тенискортовете и други подобни дейности.

Полковник Уестън каза нетърпеливо:

— И така, всичко изглежда достатъчно ясно. Не искам да кажа, че никой не би могъл да дойде отвън, обаче всеки, който направи това, поема голям риск — рискът да бъде забелязан. След малко ще поговорим с Джордж и Уилям.

Госпожа Касъл заяви:

— Аз не обръщам особено внимание на екскурзиантите — ужасно шумна тълпа, а и често оставят кори от портокали и цигарени кутии по пътя и долу край скалите, но въпреки всичко никога не съм и помисляла, че един от тях ще се окаже убиец. О, Господи, наистина е ужасно да се изрече! Такава изискана жена като госпожа Маршъл — убита, и което е по-ужасно, всъщност… ъ-ъ… удушена… — Тя едва успя да си наложи да произнесе думата. Изрече я с крайно нежелание.

Инспектор Колгейт каза с успокоителен тон:

— Да, ужасно неприятна работа.

— А и вестниците. Моят хотел във вестниците!

Той леко се ухили:

— Ами, това е вид реклама.

Госпожа Касъл се изпъчи. Гърдите й се издигнаха, изскърца банел. Тя ледено произнесе:

— Не тази е рекламата, която ме интересува, господин Колгейт.

Полковник Уестън се намеси:

— И така, госпожо Касъл, имате ли списък на гостите, отседнали тук, както ви помолих?

— Да.

Полковникът заразглежда съсредоточено хотелската книга за регистрация. Хвърли поглед към Поаро, който беше четвъртият член на групата, събрана в директорския кабинет.

— Ето къде съвсем скоро вероятно ще можете да ни помогнете.

Той прочете имената.

— А обслужващият персонал?

Собственичката на хотела представи втори списък.

— Има четири камериерки, един салонен управител и трима сервитьори, а Хенри обслужва бара. Уилям се грижи за ботушите и обувките. Има една готвачка и две помощнички.

— Какво ще кажете за сервитьорите?

— Ето, сър, Албърт, салонният управител, постъпи при мен от хотел „Винсънт“ в Плимут. Бил е там няколко години. Тримата му подчинени са тук от три години, а единият — от четири. Те са много приятни младежи и изключително почтени. Хенри е тук от откриването на хотела. Той е направо част от него.

Уестън кимна към Колгейт:

— Всичко изглежда наред. Ти, разбира се, ще ги провериш. Благодаря ви, госпожо Касъл.

— Това ли е всичко, което ви е необходимо?

— За момента, да.

Тя излезе от стаята и вратата изскърца. Уестън каза:

— Първото нещо, което трябва да направим, е да говорим с капитан Маршъл.

IV.

Кенет Маршъл седеше хрисимо и отговаряше на зададените му въпроси. Като се изключи лекото изопване на чертите му, той беше съвсем спокоен. Като го гледаше така, огрян от слънчевата светлина, човек осъзнаваше, че той е красив мъж. Правилни черти, непоколебими сини очи, решителна уста. Гласът му беше нисък и приятен. Полковник Уестън казваше:

— Напълно разбирам какъв ужасен удар трябва да е това за вас, капитан Маршъл. Но предполагам, сте наясно, че искам да получа най-пълна информация колкото е възможно по-скоро.

Маршъл кимна:

— Напълно разбирам, продължавайте.

— Госпожа Маршъл беше втората ви съпруга?

— Да.

— И бяхте женени от колко време?

— Малко повече от четири години.

— Името й, преди да се ожените?

— Хелън Стюърт. Артистичният й псевдоним беше Арлин Стюърт.

— Била е актриса?

— Участваше в шоупрограми и в музикални спектакли.

— Тя отказа ли се от сцената, след като се оженихте?

— Не. Продължи да играе. В действителност тя се оттегли едва преди около година и половина.

— Имаше ли някаква специална причина за оттеглянето й?

— Не — отвърна той. — Реши, че е изморена от всичко това.

— Не го направи… ъ-ъ… подчинявайки се на изрично ваше желание?

Маршъл повдигна вежди.

— О, не.

— И вие бяхте напълно съгласен тя да продължи да излиза на сцената след сватбата?

Съпругът на убитата се усмихна едва забележимо.

— Бих предпочел да се откаже — това, да. Но не го превърнах в проблем.

— И това не водеше до разпри помежду ви?

— Категорично не. Съпругата ми беше свободна да постъпва както й беше приятно.

— И… бракът ви беше щастлив?

Кенет Маршъл студено отговори:

— Напълно.

Полковник Уестън замълча за миг. После попита:

— Капитан Маршъл, имате ли някаква представа кой може да е убил жена ви?

Отговорът дойде без никакво колебание:

— Абсолютно никаква.

— Тя имаше ли врагове?

— Възможно е.

— А?

Другият бързо продължи:

— Не ме разбирайте погрешно, сър. Съпругата ми беше актриса. Беше също с много приятна външност. И двете неща предизвикваха ревност и завист. Имаше ядове с ролите, имаше съперничество от други жени — имаше доста, как да се изразя, определена завист, омраза, злонамереност и цялостна недоброжелателност. Но това не значи, че е имало някой, способен умишлено да я убие.

Еркюл Поаро за първи път проговори:

— Това, което наистина искате да кажете, мосю, е, че нейни врагове са били най-вече или изцяло само жени?

Кенет Маршъл погледна към него.

— Да — отговори. — Така е.

Началникът на полицията попита:

— Не знаете ли някой мъж да е имал основание за недоволство от нея?

— Не.

— Познавала ли е някого от хотела от преди?

— Мисля, че е срещнала господин Редфън на някакъв коктейл. Никой друг, доколкото зная.

Уестън замълча за малко. Изглежда обмисляше дали да продължи темата. После се отказа:

— Стигаме до тази сутрин. Кога за последен път видяхте жена си?

Маршъл се позабави, после отговори:

— Слизах за закуска, надзърнах…

— Извинете, отделни стаи ли имахте?

— Да.

— И в колко часа беше това?

— Трябва да е било около девет.

— Какво правеше тя?

— Отваряше писмата си.

— Каза ли нещо?

— Нищо особено. Само „Добро утро“… и че денят е чудесен… нещо такова.

— Как се държеше? Нещо необичайно?

— Не, съвършено нормално.

— Не изглеждаше ли възбудена или потисната, или някак си разтревожена?

— Определено не забелязах такова нещо.

Еркюл Поаро се намеси:

— Спомена ли изобщо нещо за съдържанието на писмата си?

Маршъл отново се усмихна:

— Доколкото си спомням, каза, че са сметки.

— Жена ви закуси в леглото?

— Да.

— Винаги ли правеше така?

— Неизменно.

— По кое време обикновено слизаше долу? — поинтересува се детективът.

— О, между десет и единайсет — обикновено към единайсет.

Поаро продължи:

— Ако слезеше точно в десет часа, това би било доста учудващо?

— Да. Не се случваше често да слиза толкова рано.

— Но тази сутрин е слязла. Защо според вас се е случило това, капитан Маршъл?

— Нямам представа. Може да е било заради времето — изключително хубав ден и прочие — отвърна Маршъл.

— Видяхте ли се с нея?

Съпругът се размърда на стола си.

— Погледнах в стаята й пак след закуска. Нямаше я. Бях малко изненадан.

— И тогава слязохте на плажа, и ме попитахте дали съм я виждал.

— А-а… да. — Той добави с едва забележима натъртеност в гласа си: — И вие казахте, че не сте…

Еркюл Поаро не трепна и нежно погали пищните си мустаци. Уестън попита:

— Имахте ли някаква особена причина да се опитвате да намерите жена си тази сутрин?

Маршъл премести дружелюбно поглед към началника на полицейското управление.

— Не, просто се чудех къде е, това е всичко.

Уестън замълча и премести стола малко, преди да зададе следващия въпрос:

— Току-що споменахте, капитан Маршъл, че жена ви се е познавала с Патрик Редфън от преди. До каква степен жена ви познаваше господин Редфън?

— Имате ли нещо против да запуша? — Маршъл прерови джобовете си. — По дяволите! Забутал съм някъде лулата си.

Поаро му предложи цигара и той прие. Запалвайки я, каза:

— Питахте за Редфън. Жена ми ми каза, че го е срещнала на някакъв коктейл.

— Значи е бил само случаен познат?

— Предполагам.

— Оттогава… — началникът на полицията замълча за малко — както разбирам, това познанство доста се е задълбочило.

Маршъл остро реагира:

— Разбирате, така ли? Кой ви каза?

— Това е клюката на хотела.

За момент погледът на Маршъл се насочи към Поаро. Задържа се върху него с някакъв студен гняв.

— Хотелските клюки обикновено не са истина! — изрече.

— Възможно е. Но подочух, че господин Редфън и жена ви са дали някои основания за клюките.

— Какви основания?

— Непрекъснато са били заедно.

— Това ли е всичко?

— Не отричате, че е било така?

— Може да е било. Всъщност не съм забелязал.

— Вие не се… извинете ме, капитан Маршъл… противопоставихте на приятелството между жена ви и господин Редфън?

— Нямах навик да критикувам поведението на жена си.

— Не възразихте, нито се противопоставихте, по какъвто и да е начин?

— Разбира се, че не.

— Въпреки че това се превръщаше в обект на скандал, а между господин Редфън и съпругата му се появяваше отчуждение?

Кенет Маршъл изрече студено:

— Аз не се бъркам в чуждите работи и очаквам другите да не се месят в моите. Не давам ухо на клюки и празни приказки.

— Няма да отречете, че господин Редфън се е възхищавал от жена ви?

— Вероятно се е възхищавал. Повечето мъже го правеха. Тя беше много красива.

— Но вие самият сте били убеден, че в цялата работа няма нищо сериозно?

— Никога не съм помислял за това, истината ви казвам.

— А да предположим, че имате свидетел, който може да потвърди, че те са били в най-интимни отношения?

Отново сините очи се отправиха към Еркюл Поаро. Отново върху това обикновено безчувствено лице се появи неприязън.

Маршъл заяви твърдо:

— Щом искате да слушате тези измишльотини, слушайте ги. Жена ми е мъртва и не може да се защити.

— Искате да кажете, че вие лично не им вярвате?

За първи път по челото на Маршъл можеха да се забележат ситни капчици пот.

— Не възнамерявам да вярвам, на каквито и да е неща от този род — отвърна. И продължи: — Не се ли отдалечавате твърде много от главното в тази история? Това, в което вярвам или не вярвам, със сигурност няма връзка с безспорния факт — убийството?

Еркюл Поаро се обади, преди някой от другите двама да отвори уста.

— Вие не разбирате, капитан Маршъл. Няма такова нещо като безспорен факт. В девет от десет случая убийството произтича от обстоятелствата и характера на убития. Понеже жертвата — той или тя, е била определен тип човек, ето защо той или тя са били убити! Докато не разберем напълно и изцяло точно какъв човек е била Арлин Маршъл, няма да можем ясно да определим кой я е убил. Оттук произлиза необходимостта от нашите въпроси.

Маршъл се обърна към началника на полицията:

— Това ли е и вашето мнение?

Уестън започна да извърта:

— Ами до известна степен… тъй да се каже…

Маршъл се изсмя:

— Така си мислех, че няма да се съгласите. Всички тези приказки за характерите са специалитет на мосю Поаро, предполагам.

Детективът каза с усмивка:

— Поне можете да се поздравите за това, че не направихте нищо, с което да ми помогнете.

— Какво искате да кажете?

— Какво ни разказахте за жена си? Абсолютно нищо. Споменахте ни само онова, което всеки сам може да види. Че е била красива и че й се възхищавали. Нищо повече.

Кенет Маршъл повдигна рамене и изрече:

— Вие сте луд.

Погледна към началника на полицията:

— Има ли нещо друго, сър, което вие бихте искали да ви кажа?

— Да, капитан Маршъл, вашите собствени действия тази сутрин, ако обичате.

Кенет Маршъл кимна. Несъмнено беше очаквал това. Започна да говори:

— Закусих долу към девет часа и си прочетох вестника. Както ви казах, после се качих в стаята на жена си и открих, че е излязла. Слязох на плажа, видях мосю Поаро и го попитах дали я е виждал. После набързо се изкъпах в морето и отново отидох в хотела. Тогава беше, чакайте да видя, към единайсет без двайсет — да, точно така. Видях часовника във фоайето. Минаваше малко без двайсет. Качих се в стаята си, но камериерката не беше привършила. Помолих я да свърши колкото е възможно по-бързо. Имах да напиша на машина няколко писма, които исках да изпратя с пощата. Пак слязох долу и си поприказвах малко с Хенри в бара. Качих се отново в стаята си в единайсет без десет. После там написах писмата си. Писах на машина до дванайсет без десет. После се преоблякох и си сложих екипа за тенис, тъй като имах уговорка да играя тенис в дванайсет. Бяхме ангажирали корта предишния ден.

— Кои „ние“?

— Госпожа Редфън, госпожица Данли, господин Гарднър и аз. Слязох в дванайсет и тръгнах към кортовете. Госпожица Данли беше там, а също и Гарднър. Госпожа Редфън пристигна след няколко минути. Играхме тенис около час. Точно когато се прибрахме в хотела, аз… аз… научих за станалото.

— Благодаря ви, капитан Маршъл. Като една обичайна формалност само, има ли някой, който може да потвърди факта, че сте писали в стаята си между… ъ-ъ… единайсет без десет и дванайсет без десет?

Маршъл отвърна с едва забележима усмивка:

— Да не би да ви е хрумнало, че съм убил собствената си съпруга? Чакайте да помисля. Камериерката беше наоколо и оправяше стаите. Трябва да е чула тракането на пишещата машина. А и самите писма. При цялата тази бъркотия не съм ги изпратил. Струва ми се, че те са доказателство, достатъчно убедително като всяко друго.

Извади от джоба си три писма. Бяха адресирани, но нямаха марки. Той каза:

— Съдържанието им, между впрочем, е напълно поверително. Но щом става дума за убийство, човек е принуден да се довери на дискретността на полицията. Съдържат списъци с данни и различни финансови отчети. Мисля, че ако накарате един от вашите хора да ги напише на машина, ще се уверите, че няма да го направи за по-малко от час. — Замълча. — Удовлетворени сте, надявам се?

Уестън каза успокояващо:

— Не става въпрос за подозрение. Всеки на острова ще бъде помолен да даде обяснение за действията си в периода между единайсет без петнайсет и дванайсет без двайсет.

Кенет Маршъл отбеляза:

— Така трябва.

Уестън добави:

— Още нещо, капитан Маршъл. Имате ли представа по какъв начин е вероятно жена ви да се е разпоредила с това, което е притежавала?

— Имате предвид завещание? Не мисля, че изобщо някога е правила завещание.

— Но не сте сигурен.

— Адвокатите й са от „Баркет, Маркет и Апългуд“ на Бедфорд Скуеър. Те се занимаваха с договорите й. Но съм почти сигурен, че никога не е правила завещание. Веднъж каза, че ако направи такова нещо, ще я побият тръпки.

— В такъв случай, щом е умряла, без да остави завещание, като неин съпруг вие наследявате имуществото й.

— Да, предполагам, че е така.

 

— Тя имаше ли някакви близки роднини?

— Не мисля. Ако е имала, никога не ги е споменавала. Зная, че родителите й са починали, когато е била дете, и няма нито братя, нито сестри.

— Във всеки случай, предполагам, че не е имала нещо кой знае какво да остави в наследство?

Кенет Маршъл каза студено:

— Напротив. Само преди две години сър Робърт Ърскин, един неин стар приятел, почина и й остави по-голямата част от богатството си. Възлизаше на, струва ми се, около петдесет хиляди лири.

Инспектор Колгейт вдигна очи. До този момент беше мълчал. Сега попита:

— Значи в действителност вашата съпруга, капитан Маршъл, е била богата жена?

Той повдигна рамене.

— Предполагам, че действително е била.

— И въпреки това твърдите, че не е направила завещание?

— Можете да попитате адвокатите. Но съм почти сигурен, че не е. Както ви казвах, смяташе, че носи нещастие.

Настъпи кратко мълчание, после Маршъл добави:

— Има ли още нещо?

Уестън поклати глава.

— Не мисля. А, Колгейт? Не. Още веднъж, капитан Маршъл, приемете моите съболезнования за вашата загуба.

Маршъл примигна и отсечено рече:

— О, благодаря.

И излезе.

V.

Тримата мъже се спогледаха. Уестън отбеляза:

— Костелив орех. Нищо не издава, нали? Как ти се вижда, Колгейт?

Инспекторът поклати глава.

— Трудно е да се каже. Той не е от онези, които всичко излагат на показ. Такива хора правят лошо впечатление на свидетелската скамейка и все пак е малко несправедливо за тях, наистина. Понякога и те са сломени като всички, но въпреки това не могат да го покажат. Подобно поведение накара съдебните заседатели да дадат присъда за виновност на Уолъс. Не свидетелските показания. Те просто не можеха да повярват, че човек може да изгуби жена си, а да говори за това и да се държи толкова хладнокръвно.

Уестън се обърна към детектива:

— Какво мислите, Поаро?

Той вдигна ръце.

— Какво може да каже човек? Той е заключеното ковчеже — затворен човек. Той е избрал ролята си. Нищо не е чул, нищо не е видял, нищо не знае.

— Имаме избор от мотиви — каза Колгейт. — От една страна, мотивът ревност, а и мотивът пари. Разбира се, тъй да се каже, съпругът е най-вероятният заподозрян. Човек естествено първо се сеща за него. Ако е знаел, че неговата жена флиртува с онзи другия…

Поаро го прекъсна:

— Мисля, че знаеше.

— Защо говорите така?

— Ето какво, приятелю. Снощи разговарях с госпожа Редфън на Слънчевата тераса. Спуснах се от там към хотела и по пътя видях онези двамата — госпожа Маршъл и Патрик Редфън. А след миг-два срещнах капитан Маршъл. Лицето му беше каменно. Не изразяваше нищо — ама съвсем нищо! Почти прекалено безизразно, ако ме разбирате. О! Той със сигурност знаеше.

Колгейт изсумтя, изпълнен със съмнение.

— Е, добре, щом мислите така…

— Убеден съм в това! Но дори и така да е, какво ни казва това? Какво е чувствал към жена си Кенет Маршъл?

Полковник Уестън каза:

— Приема смъртта й доста равнодушно.

Поаро недоволно поклати глава.

Инспектор Колгейт отбеляза:

— Понякога тези, тихите, вътрешно са най-буйни, така да се каже. Всичко е затворено като в бутилка. Той може лудо да я е обичал — и лудо да я е ревнувал. Но не е от тези, които ще го покажат.

Поаро бавно изрече:

— Да, това е възможно. Много интересен човек е този капитан Маршъл. Силно ме заинтересува. И алибито му също.

— Алиби, осигурено от пишеща машина — каза Уестън с отсечен, подобен на кучешки лай, смях. — Какво ще кажеш за това, Колгейт?

Колгейт свъси вежди:

— Ами какво да кажа, сър, допада ми това алиби. Не е прекалено добро, ако разбирате какво искам да кажа. То е… ами, то е естествено. Ако установим, че камериерката е била наблизо и наистина е чула пишещата машина, така де, на мен ми се струва, че всичко е наред и че ще трябва да търсим някъде другаде.

— Хм, къде да търсим? — поинтересува се Уестън.

VI.

Минута-две тримата мъже размишляваха по въпроса. Пръв заговори инспектор Колгейт. Той каза:

— С две думи, всичко се свежда до това — външен човек ли е бил, или гост на хотела? Не изключвам напълно обслужващия персонал, но и за миг дори не очаквам да открием, че някой от тях има пръст в тази работа. Не, или е гост на хотела, или е някой отвън, извън острова. Ето така трябва да гледаме на нещата. Най-напред — мотив. Има облаги. Единственият, който изглежда има някакви облаги от смъртта й, е съпругът. Какви други мотиви съществуват? На първо място — ревност. Струва ми се — така както аз го виждам — че ако изобщо съществува crime passionnel[2] — (той се поклони на Поаро) това е точно такова.

Вдигайки поглед към тавана, Поаро промърмори:

— Има толкова много страсти.

Инспектор Колгейт продължи:

— Съпругът й не искаше дори да допусне, че тя е имала някакви врагове — истински врагове, искам да кажа, но аз и за миг не вярвам, че е така! Бих казал, че жена като нея би… ами би си създала доста опасни врагове… ъ-ъ, сър, какво ще кажете?

Детективът откликна:

— Mais oui[3], това е така. Арлин Маршъл би си създала врагове, но по мое мнение хипотезата за съществуването на врагове е нелогична, тъй като, нали разбирате, инспекторе, враговете на Арлин Маршъл, струва ми се, както току-що казах, биха били винаги жени.

Полковник Уестън изсумтя:

— Има нещо в това. Жените тук са тези, които изливат злобата си против нея.

Поаро продължи:

— Изглежда почти невъзможно това престъпление да е било извършено от жена. Какви са данните от медицинската експертиза?

Уестън отново изсумтя:

— Нийздън е почти убеден, че е била удушена от мъж. Големи ръце, силно захващане. Възможно е, разбира се, да го е извършила и необикновено силна жена — но е дяволски неправдоподобно.

Поаро кимна.

— Именно! Арсен в чаша чай, отрова в шоколадови бонбони, нож, дори пистолет… но удушаване — не! Мъж трябва да търсим. И веднага става по-трудно. В този хотел има двама души, които имат мотив да желаят Арлин Маршъл да изчезне от пътя им, но и двете са жени.

Полковник Уестън попита:

— Съпругата на Редфън е едната, предполагам?

— Да. Госпожа Редфън би могла да вземе решение да убие Арлин Стюърт. Тя е имала, така да се каже, предостатъчна причина. Мисля също, че госпожа Редфън би могла да извърши убийство. Но не такова убийство. Независимо от това колко е била нещастна и е ревнувала, тя не е, бих казал, жена на силните страсти. В любовта би била предана и вярна, но не страстна. Както казах току-що — арсен в чаша чай, възможно е… но удушаване — не! А съм и сигурен, че тя няма физически данни за извършването на това престъпление — дланите и стъпалата й са малки, по-малки от обичайното.

Уестън кимна:

— Това престъпление не е извършено от жена. Не, извършено е от мъж.

Инспектор Колгейт се изкашля.

— Позволете ми да предложа едно решение, сър. Да речем, че преди да срещне този Редфън, жената е имала друга история с някого — да го наречем Х. Тя изоставя този Х заради Редфън. Х е бесен от гняв и ревност. Проследява я дотук, отсяда някъде в съседство, прескача до острова, очиства я. Това е възможност!

Уестън каза:

— Възможно е, разбира се. И ако е вярно, би трябвало да може лесно да се докаже. Пеша ли е дошъл, или с лодка? Последното изглежда по-правдоподобно. Ако е така, той трябва да е наел лодка някъде. Добре е да поразпитате. — Погледна към Поаро. — Какво мислите за предположението на Колгейт?

Той замислено изрече:

— Някак твърде много се оставя на случайността. Освен това — картината не е вярна в нещо. Разбирате ли, не мога да си представя този мъж… мъжът, побеснял от гняв и ревност.

— Хората наистина пощуряват по нея, сър. Погледнете Редфън — отбеляза Колгейт.

— Да, да… И въпреки това…

Колгейт го погледна въпросително.

Поаро поклати глава. Смръщвайки вежди, каза:

— Някъде, някъде има нещо, което сме пропуснали.

Бележки

[1] Все пак, полковник (фр). — Б. пр.

[2] Престъпление от страст (фр.). — Б. пр.

[3] Ами да (фр.). — Б. пр.