Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (23)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Evil Under the Sun, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2014 г.)
Разпознаване и корекция
maskara (2014 г.)

Издание:

Агата Кристи. Зло под слънцето

Английска. Първо издание

Абагар Холдинг, София, 1992

История

  1. — Добавяне

Дванайсета глава

I.

— Излет, мосю Поаро?

Емили Брюстър се вторачи в него, сякаш той не беше с всичкия си.

Поаро каза закачливо:

— Струва ви се ужасно възмутително, нали така? Но на мен ми изглежда изключително примамлива идея. На нас ни е нужно нещо от ежедневието, от обичайното, за да възстановим нормалния живот. Нямам търпение да видя нещо от Дартмур, времето е хубаво. Това — как да се изразя — ще ободри всички. Така че помогнете ми в това начинание. Убедете всички.

Идеята срещна неочакван успех. Всеки първоначално проявяваше недоверие и после неохотно признаваше, че в края на краищата идеята може би не е чак толкова лоша.

Не беше намекнато, че капитан Маршъл трябва да бъде поканен. Самият той беше заявил, че ще трябва да ходи до Плимут този ден. Блат беше в групата, страшно ентусиазиран. Беше решил да е душата на компанията. Освен него се включиха Емили Брюстър, семейство Редфън, Стивън Лейн, семейство Гарднър, които бяха придумани да отложат с един ден заминаването си, Розамънд Данли и Линда.

Поаро прояви красноречие пред Розамънд и наблегна колко добре е за Линда нещо да я извади от самовглъбението й. Розамънд се съгласи:

— Прав сте. Шокът беше много голям за едно дете на тази възраст. Станала е доста нервна.

— Това е съвсем естествено, мадмоазел. Но на която и да е възраст, човек скоро забравя. Убедете я да дойде. Зная, че можете.

Майор Бари отказа твърдо. Каза, че не обичал излети. „Много кошници за носене и дяволски некомфортно. Да ям храната си на маса за мен е напълно достатъчно.“

Компанията се събра в десет часа. Бяха поръчани три коли. Блат беше шумен и в добро настроение, правейки се на екскурзовод.

— От тук, дами и господа, от тук за Дартмур. Пирен и боровинки, девънширска сметана и каторжници. Вземете съпругите си, господа, или доведете онези другите! Всеки е добре дошъл! Пейзажът е гарантиран. Насам. Насам.

В последния миг Розамънд Данли слезе със загрижен вид и съобщи:

— Линда няма да дойде. Казва, че имала страшно главоболие.

Поаро извика:

— Но тя ще се почувства по-добре, ако дойде. Убедете я, мадмоазел.

Жената отговори твърдо:

— Няма смисъл. Категорична е. Дадох й аспирин и си легна. — Тя се подвоуми и добави: — Мисля си, че вероятно и аз няма да дойда.

— Няма да позволя това, мила моя, няма да позволя това — извика Блат, хващайки я закачливо под ръка. — La haute Mode[1] трябва да украси този случай. Никакви откази! Взел съм ви под попечителство, ха, ха! Осъдена за Дартмур!

Той решително я поведе към първата кола. Розамънд хвърли към Еркюл Поаро мрачен поглед.

— Ще остана с Линда — каза Кристин Редфън. — Нямам нищо против.

Патрик възрази:

— О, хайде, Кристин.

И Поаро го подкрепи:

— Не, не, трябва да дойдете, мадам. При главоболие човек се чувства по-добре сам. Хайде, да тръгваме.

Трите коли потеглиха. Първо отидоха в истинската Пещера на елфите в Шийпстър и доста се позабавляваха в търсене на входа, който накрая намериха, насочвани от цветна пощенска картичка.

Беше рисковано да се ходи по големите канари и Еркюл Поаро не направи опит за това. Наблюдаваше с интерес как Кристин Редфън прескача с лекота от камък на камък и забеляза, че съпругът й винаги е близо до нея. Розамънд Данли и Емили Брюстър се включиха към издирването, макар че последната се подхлъзна веднъж и леко си навехна глезена. Стивън Лейн беше неуморим, дългата му кльощава фигура се извиваше между канарите. Блат се задоволи само да отиде малко напред и да вика насърчително, като едновременно с това снимаше останалите.

Семейство Гарднър и Поаро останаха да седят благоразумно край канавката, а гласът на госпожа Гарднър се извисяваше в приятен, монотонен монолог, прекъсван от време на време от послушното „Да, скъпа“ на нейния съпруг.

— … и винаги съм имала усещането, мосю Поаро, а господин Гарднър е съгласен с мен, че снимките понякога дразнят. Освен ако, така да се каже, не се правят между приятели. Този господин Блат няма изобщо никакъв такт. Просто приближава до всеки, заговаря ви и ви снима и както казах на господин Гарднър, това наистина е лошо възпитание. Така казах, нали, Одел?

— Да, скъпа.

— Онази групова снимка, която направи на всички ни, когато седяхме на плажа. Е, всичко това е чудесно, но той първо трябваше да ни попита. А то, госпожица Брюстър тъкмо се надигаше да стане и това със сигурност я направи да изглежда много странно.

— Дума да няма, така е — потвърди съпругът й, хилейки се.

— И ето го господин Блат, обикаля и раздава копия на всеки, без да си направи труд първо да попита. Забелязах, че даде една снимка и на вас, мосю Поаро.

Той кимна:

— Тази групова снимка е много ценна за мен.

Жената продължи:

— Вижте го как се държи днес — толкова гръмогласен и шумен, и вулгарен. Е, просто тръпки ме побиват от това. Трябваше да уредите този човек да си беше останал в хотела, мосю Поаро.

Еркюл Поаро промърмори:

— Уви, мадам, това щеше да бъде трудно.

— Уверена съм в това. Този човек просто се навира навсякъде. Той чисто и просто няма никакъв такт.

В този момент откриването на Пещерата на елфите беше приветствано със силни викове от хората долу.

Следвайки указанията на Поаро, компанията потегли по-нататък до едно място, където от колата надолу по хълма, покрит с пирен, къса пътечка водеше до приятно местенце край малка рекичка.

Тесен дъсчен мост пресичаше реката и Поаро и съпругът на госпожа Гарднър я принудиха да мине по него дотам, където едно приятно, покрито с пирен място без бодлив прещип изглеждаше идеално за обяд.

Разказвайки словоохотливо за своите емоции при пресичане на дъсчен мост, госпожа Гарднър седна. Внезапно се чу лек вик.

Другите бяха притичали по моста съвсем леко, но Емили Брюстър стоеше в средата на дъската със затворени очи, полюшвайки се напред-назад.

Поаро и Патрик Редфън се притекоха на помощ.

Емили Брюстър беше кисела и засрамена.

— Благодаря, благодаря. Извинете. Никога не ме е бивало да пресичам течащи води. Завива ми се свят. Много глупаво.

Постлаха, сложиха обеда и пикникът започна.

Всички, замесени в онази история, с изненада откриха колко много им харесва всичко това. Може би защото им позволяваше да избягат от атмосферата на подозрение и страх. Тук с бълбукането на водата, меката торфена миризма във въздуха и топлата окраска на пирена и орловата папрат, светът на убийства, полицейски разпити и подозрения изглеждаше неясен, сякаш никога не е съществувал. Дори Блат забрави да бъде сърцето и душата на компанията. След обяда той заспа малко встрани и тихо похъркване доказваше, че е потънал в блажен сън.

Когато прибираха кошниците, те бяха вече една благодарна група и поздравяваха Поаро за добрата идея.

Слънцето залязваше, когато се върнаха по тесните, лъкатушещи алеи. От върха на хълма над залива Ледъркум за малко зърнаха острова с белия хотел на него.

Той изглеждаше спокоен и невинен под залязващото слънце.

Госпожа Гарднър, за пръв път не така приказлива, въздъхна:

— Наистина ви благодаря, мосю Поаро. Чувствам се така спокойна. Това е просто чудесно.

II.

Майор Бари излезе да ги посрещне, когато пристигнаха.

— Здравейте — каза той. — Добре ли прекарахте?

Госпожа Гарднър отговори:

— Разбира се. Мочурливите местности бяха просто чудесни. Толкова типично английски и от старото време. Въздухът беше приятен и освежаващ. Трябва да се срамувате от себе си, че бяхте толкова мързелив и останахте тук.

Майорът се ухили.

— Прекалено стар съм за тези неща — да седя някъде из мочурището и да ям сандвичи.

От хотела излезе една камериерка. Беше леко задъхана. Поколеба се за миг, после бързо дойде при Кристин Редфън.

Еркюл Поаро разпозна в нея Гладис Наръкът.

— Извинете ме, мадам, но съм обезпокоена за младата госпожица. За Линда Маршъл. Току-що й занесох чай, а не можах да я събудя и изглежда някак си толкова… толкова странно.

Кристин се огледа безпомощно. Поаро в миг беше до нея. Хвана я под ръка и тихо каза:

— Да се качим и да видим.

Забързаха по стълбите и по коридора към стаята на Линда.

Един поглед към нея беше достатъчен да подскаже и на двамата, че имаше нещо не съвсем както трябва. Цветът й беше особен, а дишането й почти не се долавяше.

Поаро потърси пулса й. В същото време той забеляза плик, напъхан до лампата на нощната масичка. Беше адресиран до него.

Капитан Маршъл влезе бързо в стаята. Той попита:

— Какво става с Линда? Какво й има?

Леко уплашено хлипане дойде от Кристин Редфън. Еркюл Поаро се обърна и каза на Маршъл:

— Намерете лекар — колкото можете по-скоро. Но ме е страх… много ме е страх… че може да е твърде късно.

Той взе писмото с името си и скъса плика. Вътре имаше няколко реда, изписани с ученическия почерк на Линда:

Мисля, че това е най-добрият изход. Помолете татко да се опита да ми прости. Аз убих Арлин. Мислех, че ще бъда радостна — но не съм. Съжалявам за всичко.

III.

Бяха събрани в салона — Маршъл, семейство Редфън, Розамънд Данли и Еркюл Поаро.

Седяха там мълчаливо, чакаха…

Вратата се отвори и доктор Нийздън влезе. Той каза кратко:

— Направих всичко, каквото мога. Може да й се размине — но съм длъжен да ви кажа, че няма много надежда.

Той замълча. Маршъл попита:

— Откъде е намерила това?

Нийздън отвори вратата и направи знак. Камериерката влезе в стаята. Беше плакала. Нийздън се обърна към нея:

— Кажете ни отново какво видяхте.

Подсмърчайки, младата жена каза:

— Изобщо не мислех… не помислих и за миг, че нещо не е в ред… макар че младата госпожица изглеждаше малко странно. — Лек жест на нетърпение от страна на лекаря я накара да започне отново: — Тя беше в стаята на другата дама. На госпожа Редфън. Вашата стая, мадам. Там при мивката. И взе малко шишенце. Доста се стресна, когато влязох, и си помислих, че е странно да взима неща от стаята ви, но, разбира се, би могло да е нещо, което ви е дала назаем. Тя каза само: „О, ето това търся…“ — и излезе.

Кристин прошепна:

— Приспивателните ми хапчета.

Лекарят рязко попита:

— Откъде е знаела за тях?

Кристин обясни:

— Дадох й едно. През нощта, след убийството. Каза ми, че не можела да спи. Тя… спомням си как ми каза: „Едно ще бъде ли достатъчно?“… и аз отговорих: „О, да, те са много силни“… и че са ме предупредили никога да не взимам повече от две.

Нийздън кимна:

— Искала е да бъде сигурна. Взела е шест.

Кристин отново изхлипа.

— О, божичко, чувствам, че вината е моя! Трябваше да ги държа заключени.

Лекарят сви рамене.

— Би било по-разумно, госпожо Редфън.

Кристин каза отчаяно:

— Тя умира… и вината е моя…

Кенет Маршъл се размърда на стола си:

— Не, не трябва да се обвинявате. Линда е знаела какво върши. Взела ги е нарочно. Може би… може би това е било най-доброто.

Той погледна към смачканата бележка в ръката си — бележката, която Поаро мълчаливо му беше подал. Розамънд Данли извика:

— Не го вярвам. Не вярвам, че Линда я е убила. Със сигурност това е невъзможно — според показанията!

Кристин пламенно изрече:

— Да, не може да го е направила! Трябва да се е превъзбудила и да си е въобразила всичко това.

Вратата се отвори и влезе полковник Уестън.

— Какви са всички тези неща, за които чувам?

Доктор Нийздън взе бележката от ръката на Маршъл и я подаде на началника на полицейското управление. Той я прочете. Невярващо възкликна:

— Какво? Но това са глупости… абсолютни глупости! Това е невъзможно — повтори той уверено. — Невъзможно! Нали, Поаро?

Еркюл Поаро се размърда за първи път и бавно отговори:

— Не. Боя се, че не е невъзможно.

Кристин Редфън каза:

— Но аз бях с нея, мосю Поаро. Бях с нея чак до дванайсет без петнайсет. Така казах и в полицията.

Поаро отговори:

— Вашите показания й осигуриха алиби — да. Но на какво се основават те? На ръчния часовник на Линда. Имате ли ваша собствена информация, че е било дванайсет без петнайсет, когато сте я оставили? Знаете само, че тя ви е казала това. Вие самата споменахте, че времето сякаш е минало много бързо. — Тя се втренчи в него, поразена. Той продължи: — И така, помислете си, мадам, като напуснахте плажа, бързо или бавно вървяхте до хотела?

— Аз… ами сравнително бавно, струва ми се.

— Спомняте ли си повече за това връщане?

— Не много, боя се. Аз… аз се бях замислила.

Поаро каза:

— Съжалявам, че трябва да ви попитам, но ще ни кажете ли точно за какво си мислехте, докато вървяхте?

Кристин се изчерви:

— Предполагам… щом се налага… Размишлявах по въпроса да… да замина от тук. Просто да замина, без да кажа на съпруга си. Точно тогава аз… аз бях много нещастна, нали разбирате?

Патрик Редфън извика:

— О, Кристин! Зная… зная…

Поаро се намеси:

— Точно така. Били сте погълната от мисълта за някаква решителна стъпка. Били сте, бих казал, сляпа и глуха за това, което ви е заобикаляло. Вероятно сте вървели много бавно и от време на време сте спирали за малко, докато си изясните нещата.

Кристин кимна:

— Колко сте съобразителен. Точно така беше. Едва пред хотела сякаш се събудих от някакъв сън и забързах навътре, мислейки, че съм закъсняла, но когато видях часовника във фоайето, осъзнах, че имам предостатъчно време.

Еркюл Поаро отново каза:

— Точно така.

Той се обърна към Маршъл:

— Сега трябва да ви обясня някои неща, които намерих в стаята на дъщеря ви след убийството. В камината имаше голяма буца стопен восък, обгорени коси, парченца картон и хартия и обикновена домакинска карфица. Хартията и картонът може да са несъществени, но другите три неща навеждаха на размисъл — особено когато на полицата с книгите намерих напъхано навътре едно томче за магиите и магьосничеството, взето от тукашната библиотека. То много лесно се отваряше на една определена страница. На тази страница бяха описани различни методи за причиняване на смърт чрез моделирането от восък на фигура, която да изобразява жертвата. Тя бавно се изгаря, докато се разтопи… или другата възможност е да я прободете с карфица в сърцето. В резултат на това жертвата ще умре. По-късно разбрах от госпожа Редфън, че Линда Маршъл рано онази сутрин е излизала, купила е пакет свещи и е изглеждала смутена, когато се разбрало какво е купила. Нямам никакви съмнения какво се е случило след това. Линда е направила от восъка на свещите груба фигура — вероятно я е украсила с кичурче от червената коса на Арлин, за да придаде сила на магията — пробола я е в сърцето с карфица и най-накрая е разтопила фигурата, изгаряйки под нея парчета картон. Това е детинщина, суеверие, но разкрива едно нещо — желанието да убие.

Съществувала ли е вероятност да е имало нещо повече, освен желанието? Могла ли е Линда Маршъл в действителност да убие мащехата си?

На пръв поглед изглеждаше, сякаш тя има идеално алиби — но в действителност, както току-що изтъкнах, показанията за часа са били осигурени от самата Линда. Тя лесно би могла да заяви, че часът е бил с петнайсет минути по-късно отколкото е бил фактически.

Напълно възможно е било, щом госпожа Редфън е тръгнала от плажа, Линда да я е последвала до високото и после да се е втурнала към стълбата през доста стесняващата там част на острова, да е слязла бързо, да е пресрещнала там мащехата си, да я е удушила и да се е върнала нагоре по стълбата, преди да се появи лодката с госпожица Брюстър и Патрик Редфън. Могла е тогава да се върне в Залива на чайките, да се изкъпе в морето и спокойно да се върне в хотела. Но това изисква две неща. Трябва със сигурност да е знаела, че Арлин Маршъл ще бъде в Залива на елфите, и трябва да е имала физически данни да извърши това. Е, първото е било напълно възможно — ако Линда Маршъл е написала бележка на Арлин от нечие друго име. Що се отнася до второто — Линда има много големи и силни длани. Големи като на мъж ръце. Що се отнася до силата, тя е във възрастта, когато човек е склонен към психическа неустойчивост. Умопомрачението често се придружава от необикновена сила. Има и още едно, дребно нещо. Майката на Линда е била обвинена и съдена за убийство.

Кенет Маршъл вдигна глава. Гневно възрази:

— А също така беше и оправдана.

— Оправдана беше — съгласи се Поаро.

Маршъл каза:

— И ето какво ще ви кажа, мосю Поаро. Рут — съпругата ми — беше невинна. Това зная със съвършена и абсолютна сигурност. В интимните отношения в живота ни не може да ме е мамила. Тя беше невинна жертва на обстоятелствата. — Той замълча. — И не вярвам, че Линда е убила Арлин. Това е нелепо… абсурдно!

Поаро попита:

— Тогава вярвате ли, че писмото е подправено?

Маршъл протегна ръка и Уестън му го подаде.

Маршъл го разгледа внимателно. После поклати глава.

— Не — отвърна той неохотно. — Линда е написала това.

Поаро каза:

— Тогава, щом тя го е написала, има само две обяснения. Или го е написала в пълно съзнание, знаейки, че е убийца, или… или, да речем… го е написала умишлено, за да предпази някой друг, някой, за когото се е страхувала, че е заподозрян.

— Имате предвид мен?

— Възможно е, нали така?

Маршъл поразмисли миг-два, после каза тихо:

— Не, тази мисъл е абсурдна. Линда може би е схванала, че първоначално към мен се отнасяха с подозрение. Но след това разбра, че с това е приключено — че в полицията приеха алибито ми и насочиха вниманието си другаде.

Поаро отбеляза:

— А да предположим, че това е било не толкова мисълта, че вие сте заподозрян, а убеденост, че сте виновен?

Маршъл се втренчи в него и се изсмя.

— Това е абсурдно.

Детективът продължи:

— Чудя се. Съществуват, както знаете, няколко възможности за смъртта на съпругата ви. Съществува теорията, че е била изнудвана, че онази сутрин е отишла да се срещне с изнудвача и че изнудвачът я е убил. Съществува и теорията, че Заливът на елфите и пещерата са били използвани за внасяне на наркотици и че тя е била убита, защото случайно е научила нещо за това. Има и трета възможност — че е била убита от набожен маниак. А има и четвърта възможност — вие сте очаквали да получите доста пари след смъртта на жена си, нали, капитан Маршъл?

— Току-що ви казах…

— Да, да… съгласен съм, че е невъзможно вие да сте убили жена си — ако сте действали сам. Но да предположим, че някой ви е помагал?

— Какво, по дяволите, искате да кажете?

Най-после кроткият човек беше разгневен. Той почти стана от стола си. Гласът му беше заплашителен. Очите му светеха безмилостно и гневно.

Поаро отговори:

— Искам да кажа, че това не е престъпление, което е извършено от един човек. Замесени са двама. Съвсем вярно е, че не бихте могли да напишете онова писмо и в същото време да сте отишли до залива… но бихте имали време да нахвърлите стенографски писмото и някой друг да го е напечатал в стаята ви, докато не сте били там, а сте изпълнявали смъртоносната си мисия.

Еркюл Поаро погледна към Розамънд Данли:

— Госпожица Данли твърди, че в единайсет без десет е напуснала Слънчевата тераса и ви е видяла да пишете в стаята си. Но точно по това време господин Гарднър отиде до хотела, за да донесе на жена си кълбо прежда. Той не е срещнал, нито е видял госпожица Данли. Това е доста странно. Като че ли тя изобщо не е напускала Слънчевата тераса или е тръгнала от там много по-рано и е била в стаята ви, тракайки прилежно на машината. Още нещо, вие заявихте, че когато госпожица Данли надникнала в стаята ви в единайсет без петнайсет, вие сте я видели в огледалото. Но в деня на убийството машината и книжата ви бяха на писалището в ъгъла на стаята, докато огледалото беше между прозорците. Значи това твърдение е било лъжа. По-късно преместихте машината си на масата под огледалото, за да подкрепите своята история — но беше твърде късно. Аз бях наясно, че вие с госпожица Данли ме излъгахте.

Розамънд Данли се обади:

— Колко дяволски изобретателен сте!

Еркюл Поаро повиши глас:

— Но не такъв дявол и толкова изобретателен, колкото човекът, който е убил Арлин Маршъл! Помислете за момент пак за тогава. С кого, мислех аз — с кого, мислеха всички — е отишла да се срещне Арлин Маршъл онази сутрин? Всички набързо направихме едно и също заключение. С Патрик Редфън. Тя не отиваше да се срещне с изнудвач. Лицето й би ми подсказало това. О, не, тя отиваше да се срещне с любовник — или е мислела така. Да, бях съвсем сигурен. Арлин Маршъл е отивала да се срещне с Патрик Редфън. Но минута по-късно Патрик Редфън се появи на плажа и явно се оглеждаше за нея. Тогава какво?

Редфън каза с прикрит гняв:

— Някакъв дявол използва моето име.

Поаро продължи:

— Вие съвсем явно бяхте разстроен и изненадан от това, че тя не се появи. Почти прекалено явно може би. Моята теория, господин Редфън, е, че тя е отишла в Залива на елфите да се срещне с вас и че наистина ви е срещнала и вие сте я убили там, какъвто е бил вашият план.

Патрик Редфън зяпна. Каза с пискливия си, добродушен ирландски глас:

— Да не би да сте малоумен? Аз бях с вас на плажа до момента, когато тръгнахме с лодката на госпожица Брюстър и я намерихме мъртва.

Еркюл Поаро отвърна:

— Вие сте я убили, след като госпожица Брюстър е заминала с лодката да доведе полицията. Арлин Маршъл не е била мъртва, когато сте стигнали до брега. Чакала е скрита в пещерата, докато брегът се изчисти.

— Но тялото! Госпожица Брюстър и аз, и двамата видяхме тялото.

— Тяло — да. Но не мъртво тяло. Живото тяло на жената, която ви е помогнала, ръцете и краката й са покрити с изкуствен тен, лицето й е скрито от зелена картонена шапка. Кристин, съпругата ви (а може и да не ви е съпруга — но все пак ви е съдружничка), помагайки ви да извършите това престъпление, както ви е помогнала да извършите и престъплението в миналото, когато е „открила“ тялото на Алис Коригън поне двайсет минути, преди Алис Коригън да умре — убита от съпруга си Едуард Коригън — вие!

Кристин проговори. Гласът й беше остър:

— Внимавай, Патрик, не се вбесявай.

Поаро каза:

— Ще ви бъде интересно да чуете, че и двамата със съпругата ви Кристин лесно сте били разпознати и идентифицирани от полицията в Съри сред групата хора, снимани тук. Идентифицирали са ви незабавно като Едуард Коригън и Кристин Девърил, младата жена, открила трупа.

Патрик Редфън беше станал. Красивото му лице се беше преобразило, почервеняло от приток на кръв. Беше лице на убиец — на тигър. Той изкрещя:

— Ти, проклет, пречкащ се, отвратителен, гнусен малък червей!

Хвърли се напред, пръстите му се опъваха и извиваха, бясно сипеше ругатни, докато стягаше пръсти около шията на Еркюл Поаро…

Бележки

[1] Висшата мода (фр.). — Б. пр.