Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (23)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Evil Under the Sun, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2014 г.)
Разпознаване и корекция
maskara (2014 г.)

Издание:

Агата Кристи. Зло под слънцето

Английска. Първо издание

Абагар Холдинг, София, 1992

История

  1. — Добавяне

Единайсета глава

I.

Инспектор Колгейт докладваше на началника на полицията:

— Добрах се до нещо, сър, и то е доста сензационно.

— Става въпрос за парите на госпожа Маршъл. Проверихме с нейните адвокати. Бих казал, че това малко ги изненада. Имам доказателство за историята с изнудването. Спомняте си, че са й били оставени петдесет хиляди лири от стария Ърскин? Е, всичко, което е останало от тях, е приблизително петнайсет хиляди.

Началникът на полицейското управление подсвирна.

— А какво е станало с останалите?

— Тук е интересният момент, сър. Разпродавала е от време на време и всеки път сделките са се извършвали чрез плащане в брой или ценни книжа, които са платими на предявителя — тъй да се каже, давала е пари на някого, който не е искал да бъде открит. Чисто изнудване.

Началникът на полицейското управление кимна.

— Наистина прилича на това. И изнудвачът е тук, в този хотел. Значи трябва да е един от онези трима мъже. Имате ли нещо ново за някой от тях?

— Не мога да кажа, че имам нещо конкретно, сър. Майор Бари е офицер от запаса, както твърдеше. Живее в малък апартамент, получава пенсия и има малък доход от акции. Но през последната година е внесъл значителни суми в сметката си.

— Това изглежда обещаващо. Какво е неговото обяснение?

— Казва, че са печалби от залагания. Съвсем вярно е, че ходи на всички големи конни надбягвания. Залага на място, не си води сметка.

Началникът на полицейското управление кимна.

— Трудно е да се докаже противното, но има място за размисъл.

Колгейт продължи:

— Следващият, преподобният Стивън Лейн. Той е напълно bonafide[1] — бил е на служба в църквата в Сейнт Хелън, Уайтбридж, Съри — отказал се от нея преди малко повече от година поради лошо здравословно състояние. Лошото му здравословно състояние намерило израз в отиването му в дом за душевноболни. Престоял е там повече от година.

— Интересно — каза Уестън.

— Да, сър. Опитах се да измъкна колкото е възможно повече от завеждащия лекар, но знаете какви са тези доктори — трудно е да ги накарате да кажат нещо, за което да се заловите. Но доколкото можах да схвана, проблемът на негово преподобие бил някаква фикс-идея относно дявола — по-специално дяволът, предрешен като жена… аленочервена жена… грешницата от Вавилон.

— Хм — отбеляза Уестън, — тук е имало необходимите условия за убийство.

— Да, сър. Струва ми се, че Стивън Лейн е най-малкото една възможност. Покойната госпожа Маршъл е била добър пример за това, което един духовник би нарекъл „Алена жена“ — и косата, и поведението, и всичко останало. Струва ми се, че не е невъзможно той да е възприемал ликвидирането й като мисия, възложена на него. Тоест, ако наистина е смахнат.

— Нищо, отговарящо на тезата за изнудването?

— Не, сър, мисля, че що се отнася до това, можем напълно да го изключим. Има собствени средства, но не много, и никакво внезапно увеличаване напоследък.

— А разказът му за неговите действия в деня на убийството?

— Не мога да получа никакво потвърждение за тях. Никой не си спомня да е срещал свещеник по пътеките. А що се отнася до църковната книга, последното записване в нея е било преди три дни, а и никой не я е поглеждал от около две седмици. Той може съвсем спокойно да е отишъл там предишния ден, да речем, или дори два дни преди това, а да е сложил дата на записването си двайсет и пети.

Уестън кимна.

— А третият мъж?

— Хорас Блат? Моето мнение, сър, е, че там категорично има нещо съмнително. Плаща данък върху сума, която доста надвишава доходите му от неговото железарско предприятие. И обърнете внимание, той е мошеник. Вероятно може да сервира едно приемливо обяснение — играе доста на борсата и е участник в някоя и друга тъмна сделка. О, да, може да съществуват правдоподобни обяснения, но няма съмнение във факта, че от няколко години насам трупа значителни суми от необясними източници.

— Всъщност — каза Уестън — мисълта ви е, че Хорас Блат е по професия един преуспяващ изнудвач?

— Или това, сър, или наркотици. Видях се с главния инспектор Риджуей, който отговаря за трафика с наркотици и той беше безкрайно заинтересуван. Изглежда, че напоследък се внася доста хероин. Те са по следите на дребните пласьори, горе-долу знаят кой движи нещата от другия край, но това, което досега ги е спъвало, е начинът на внасяне в страната.

Уестън констатира:

— Ако смъртта на госпожа Маршъл е в резултат от нейното замесване, невинна или не, в тази афера с наркотиците, то тогава по-добре ще е да предадем цялата история на Скотланд Ярд. Това е тяхна грижа. А? Какво ще кажете?

Инспектор Колгейт въздъхна със съжаление:

— Боя се, че сте прав, сър. Ако става въпрос за наркотици, значи е случай за Скотланд Ярд.

След кратък размисъл Уестън заключи:

— Това наистина изглежда най-вероятното обяснение.

Колгейт кимна мрачно.

— Да, наистина. Маршъл изобщо не е замесен — макар че аз събрах малко информация, която би могла да ни е от полза, ако алибито му не беше толкова добро. Изглежда, че фирмата му е пред фалит. Не по негова вина, нито по вина на съдружника му, просто в резултат на кризата миналата година и общото състояние на търговията и финансите. А доколкото му е било известно, той е щял да получи петдесет хиляди лири, ако жена му умре. А петдесет хиляди биха се оказали доста полезна сума. — Той въздъхна. — Изглежда жалко, когато човек има два съвършено добри мотива за убийство, да може да се докаже, че той няма нищо общо с тази работа.

Уестън се усмихна.

— Горе главата, Колгейт. Все още имаме възможност да се отличим. Все още остава хипотезата с изнудването, а и смахнатият свещеник, но аз лично мисля, че решението с наркотиците е най-вероятно и ако се окаже, че някой от бандата наркотрафиканти я е очистил, ние ще сме помогнали на Скотланд Ярд да разреши проблема с наркотиците, фактически, както и да погледнеш на нещата, доста добре се справихме.

Колгейт каза:

— Е, какво да се прави, сър, така е. Между другото, проверих за автора на онова писмо, което намерихме в стаята й. Онова с подпис Дж. Н. Нищо не излезе. Той е в Китай в пълна безопасност. Същият, за когото ни говореше госпожица Брюстър. Един млад непрокопсаник. Проверих и останалите приятели на госпожа Маршъл. Никакви улики там. Всичко, което е могло да се открие, сме го открили, сър.

Уестън каза:

— Значи сега всичко зависи от нас. — Той замълча и после добави: — Да си се виждал с нашия белгийски колега? Той знае ли всичко, което ми каза?

Колгейт рече ухилен:

— Странен дребосък, нали? Знаете ли к’во ме попита той онзи ден? Искаше подробности за всички случаи на удушаване през последните три години.

Полковник Уестън се надигна.

— Наистина ли? Чудя се…

— Кога, казахте, влязъл в дома за душевноболни преподобният Стивън Лейн?

— Една година преди последния Великден, сър.

Полковник Уестън мислеше усилено.

— Имаше един случай — тялото на млада жена, намерено някъде близо до Багшот. Отивала да се срещне някъде със съпруга си и изобщо не стигнала. А се появи и това, което вестниците нарекоха „Загадката на пустата горичка“. И двете в Съри, ако правилно си спомням.

Погледът му срещна този на инспектора. Колгейт възкликна:

— Съри? Дума да няма, сър, съвпада, нали? Чудя се…

II.

Еркюл Поаро седеше на тревата, покриваща най-високата част на острова.

Малко вляво от него беше началото на стоманената стълба, която водеше надолу към Залива на елфите. Близо до горния край на стълбата имаше няколко груби канари, които оформяха лесно укритие за всеки, който възнамеряваше да се спуска до плажа. От самия плаж малко можеше да се види отгоре поради надвисналия стръмен бряг.

Еркюл Поаро поклати мрачно глава.

Парченцата от неговата мозайка заемаха местата си.

Прехвърли в ума си тези парченца, разглеждайки всяко като самостоятелна част.

Една сутрин на плажа няколко дни преди смъртта на Арлин Маршъл.

Една, две, три, четири, пет отделни реплики, изречени онази сутрин.

Вечер, прекарана в игра на бридж. Той, Патрик Редфън и Розамънд Данли бяха около масата. Кристин е излязла навън, след като е свалила картите си, и е подслушала някакъв разговор. Кой още е бил във фоайето по това време? Кой не е бил? Вечерта преди престъплението. Разговорът, който той беше провел на скалите, и сцената, на която беше станал свидетел на връщане към хотела.

„Габриел“ № 8.

Една ножица.

Счупена тръбичка на лула.

Шишенце, изхвърлено през прозореца.

Зелен календар.

Пакет свещи.

Огледало и пишеща машина.

Кълбо наситено виолетова прежда.

Часовник на едно момиче.

Изтичаща се по канала вода от вана.

Всеки един от тези несвързани факти трябваше да се намести на определеното му място. Не трябваше да има пукнатини.

И тогава с всеки конкретен факт, поставен на място, по-нататък към следващата спирка: собствената му увереност, че злото присъства на острова.

Злото…

Той сведе поглед към една хартийка в ръката си с написани на машина думи.

Нели Парсънс — намерена удушена в една пуста горичка край Чобъм. Никаква следа към убиеца.

Нели Парсънс?

Алис Коригън.

Той много внимателно прочете подробностите за смъртта на Алис Коригън.

III.

Към Еркюл Поаро се приближи инспектор Колгейт.

Поаро харесваше инспектора. Харесваше лицето му с дълбоко врязани бръчки, проницателните му очи, бавния му, спокоен маниер.

Колгейт седна. Погледна към изписаните на машина листчета в ръката на Поаро:

— Свършихте ли нещо с тези случаи, сър?

— Проучих ги, да.

Колгейт стана, мина напред и надникна в следващата ниша. Върна се и каза:

— Човек не може да бъде прекалено внимателен. А не искам да ни подслушват.

Поаро отвърна:

— Умно.

Инспекторът продължи:

— Спокойно мога да ви кажа, сър, че самият аз се заинтересувах от тези случаи… макар че вероятно нямаше да се замисля за тях, ако вие не бяхте попитали. Заинтересувах се по-специално от един.

— Алис Коригън?

— Алис Коригън. — Той замълча. — Бях в полицията в Съри за този случай… исках да събера всички подробности за него.

— Кажете ми, приятелю. Интересува ме — много ме интересува.

— Мислех, че може да ви заинтересува. Алис Коригън била намерена в Цезаровата дъбрава в Блакридж Нийт… няма и осемнайсет километра от горичката Марли, където е била намерена Нели Парсънс. И двете места са на разстояние до двайсетина километра от Уайтбридж, където Лейн е бил викарий.

Поаро поиска:

— Кажете ми още за смъртта на Алис Коригън.

Колгейт каза:

— Полицията в Съри първоначално не свързала смъртта й с тази на Нели Парсънс. Защото се били насочили към съпруга като виновник. Не зная напълно защо, освен това, че той бил малко от типа, който журналистите наричат „загадъчен мъж“ — не се знаело много за него, какъв бил или откъде е дошъл. Омъжила се за него против волята на семейството си, имала някакви свои пари… и била застраховала живота си в негова полза… всичко това било достатъчно, за да събуди подозрение, както предполагам ще се съгласите, сър?

Поаро кимна.

— Но щом стигнали до фактите, съпругът веднага бил изключен от играта. Тялото било открито от една от онези жени планинарки — жилави млади жени с къси панталонки. Тя била абсолютно съвършен и надежден свидетел — треньорка по спортни игри в някакво училище в Ланкъшир. Отбелязала си часа, когато намерила тялото — било точно четири и петнайсет следобед… изказала свое мнение, че жената не е била мъртва от дълго време — не повече от десет минути. Това напълно съвпадало с мнението на съдебния лекар, когато прегледал тялото в 5.45. Тя оставила всичко както било и вървяла пеша през полето до Багшотското полицейско управление, където съобщила за смъртта. А от три до четири и десет Едуард Коригън бил във влака, връщайки се от Лондон, където ходил през деня по работа. Във вагона заедно с него имало още четирима души. От гарата взел местния автобус, двама от неговите спътници от влака също се качили. Слязъл на кафенето в Пайн Ридж, където имал уговорка да се срещне с жена си за чай. Часът тогава бил четири и двайсет и пет. Поръчал чай и за двамата, но казал да не го носят, докато тя не дойде. После се поразходил отвън. Когато не се появила до пет часа, той започнал да се тревожи — помислил си, че може да си е навехнала глезена. Били се уговорили тя да пресече пеша през блатистата местност от селото, в което били отседнали, до кафенето „Пайн Ридж“ и да си отидат с автобуса. Цезаровата дъбрава не е далеч от кафенето и решили, че тя била подранила и затова седнала да се наслади малко на гледката, преди да продължи, и че някакъв скитник или побъркан се е натъкнал на нея там и я е изненадал. Веднага щом било доказано, че съпругът не е намесен, свързали смъртта й с тази на Нели Парсънс — онази твърде вятърничава слугиня, която била намерена удушена в горичката Марли. Решили, че същият човек е виновен и за двете престъпления, но никога не го хванали — и още повече — никога не стигнали близо до залавянето му! Навсякъде ударили на камък. — Той замълча и после бавно каза: — А сега… ето трета жена е удушена… и един джентълмен, когото няма да назовем, е на самото място.

Той спря. Проницателните му очички се извърнаха към Поаро. Чакаше с надежда.

Устните на Поаро се задвижиха. Инспектор Колгейт се наведе напред.

Детективът мърмореше:

— … толкова е трудно да се разбере кои парчета са от килимчето и кои са от опашката на котката.

— Извинете, сър? — попита инспекторът слисан.

Поаро бързо изрече:

— Извинявайте. Следвах една своя линия на мислене.

— Какво е това за някакво килимче и някаква котка?

— Нищо… изобщо нищо. — Той замълча. — Кажете ми, инспектор Колгейт, ако подозирате, че някой ви лъже — много, много лъже, но вие нямате доказателства — какво бихте направили?

Инспекторът се замисли.

— Трудно е, да. Но моето мнение е, че ако някой наговори много лъжи, те непременно ще го уличат накрая.

Поаро кимна.

— Да, това е съвсем вярно. Виждате ли, всъщност само в ума ми някои изявления са лъжи. Аз мисля, че са лъжи, но не зная, че са лъжи. Но човек вероятно може да направи проверка — да провери една малка лъжа. И ако се докаже, че това е лъжа — ами тогава той ще знае, че всичко останало е било също лъжи!

Инспектор Колгейт го погледна любопитно.

— Вашата мисъл работи по странен начин, не е ли така, сър? Но смея да кажа, че накрая всичко излиза както трябва. Моля да ме извините, че ще ви попитам, но какво ви накара да се интересувате от случаите на удушаване изобщо?

Поаро бавно отговори:

— Във вашия език има една дума — изкусен. Престъплението ми изглеждаше изключително изпипано — изкусно! Накара ме да се зачудя дали е било пръв опит.

— Разбирам.

Поаро продължи:

— Казах си, нека прегледам предишни престъпления от подобен характер и ако има някое, което много наподобява това — eh bien, ами ще имаме много ценно указание.

— Искате да кажете — използването на същия метод на умъртвяване?

— Не, не! Имам предвид много повече от това. Смъртта на Нели Парсънс например не ми казва нищо. Но смъртта на Алис Коригън — кажете ми, инспектор Колгейт, не забелязвате ли една очевидна прилика с това престъпление?

Инспекторът се замисли. Най-сетне каза:

— Не, сър, не мога да кажа, че забелязвам, сър. Освен, че и в двата случая съпругът има стоманено алиби.

Поаро меко каза:

— Аха, значи сте забелязали това?

IV.

— Я, Поаро. Радвам се да ви видя. Влизайте, точно човекът, който ми трябва.

Еркюл Поаро прие поканата.

Началникът на полицейското управление побутна кутия цигари, сам взе една и я запали. Между дръпванията обяви:

— Решил съм какво да предприема. Но бих искал да ми кажете мнението си по въпроса, преди да действам решително.

— Кажете, приятелю — отвърна детективът.

Уестън съобщи:

— Реших да се обадя в Скотланд Ярд и да им предам случая. По мое мнение, макар че имаше основания за подозрения към един-двама души, случаят се върти около контрабандата на наркотици. За мен изглежда съвсем ясно, че Пещерата на елфите е била мястото, определено за предаване на стоката.

Поаро кимна.

— Съгласен съм.

— Чудесно. И съм почти сигурен кой е нашият контрабандист на наркотици. Хорас Блат.

Поаро отново се съгласи:

— За това също имаме данни.

— Виждам, че разсъжденията ни са се движили в една и съща посока. Блат имал навик да се разхожда с платноходка. Понякога е канел някой със себе си, но по-често излизал сам. Той има едни доста крещящи червени платна за лодката си, но ние открихме, че има и бели платна, прибрани настрани. Мисля, че е плавал до определено място и се е срещал с друга лодка — платноходка или моторна яхта или нещо подобно, и стоката е била предавана така. Тогава Блат се връща на брега, в Залива на елфите, в удобно време на деня…

Еркюл Поаро се усмихна.

— Да, да, в един и половина. В определения за обяд час на англичаните, когато всички със сигурност са в салона за хранене. Островът е частна собственост. Не е място, където външни хора идват на излет следобед. Хората понякога се преместват за чай от хотела в Залива на елфите, когато слънцето го огрее, или ако искат да отидат на излет, отиват някъде далеч навътре в полята, на доста километри от тук.

Началникът на полицейското управление кимна.

— Точно така. Следователно Блат е слизал на брега там и е складирал стоката на издатината в пещерата. Някой друг е трябвало да я вземе, когато му дойде времето.

Поаро измърмори:

— Имаше една двойка, спомняте ли си, дошла да обядва на острова в деня на убийството? Това би бил един начин да се вземе стоката. Летовници от някакъв хотел от равнината или от Сейнт Лу идват на Острова на контрабандистите. Съобщават, че ще обядват. Първо се разхождат из острова. Колко е лесно да слязат до брега, да вземат кутията за сандвичи, да я сложат, без съмнение в плажната чанта, която мадам носи, и да се върнат за обяд в хотела — малко по-закъснели може би, да речем, в два без десет, след като са се насладили на разходката си, докато всички са били в столовата.

Уестън каза:

— Да, изглежда напълно осъществимо. А тези наркоорганизации са доста безмилостни. Ако някой случайно се натъкне на тях и научи за цялата работа, те няма да се церемонят и ще го накарат да замълчи. Струва ми се, че това е правилното обяснение за смъртта на Арлин Маршъл. Възможно е точно тази сутрин Блат да е бил в залива, за да складира стоката. Неговите съучастници са щели да дойдат за нея същия този ден. Арлин пристига на брега и го вижда да влиза в пещерата с кутията. Тя го разпитва за това и той я убива и се измъква с лодката си възможно най-бързо.

Поаро попита:

— Смятате категорично, че Блат е убиецът?

— Това изглежда най-вероятно. Разбира се, възможно е Арлин да е подразбрала истината по-рано, да е подметнала нещо за това на Блат и някой друг член на бандата да си е уговорил лъжлива среща с нея и да я е пречукал. Та както казах, мисля, че най-добрият изход е да предадем случая на Скотланд Ярд. Те имат много по-добри шансове от нас да докажат връзката на Блат с бандата.

Поаро кимна замислено. Уестън попита:

— Смятате ли, че е разумно да постъпим така?

Поаро се замисли. Най-сетне отговори:

— Може би.

— По дяволите, Поаро, имате ли нещо наум или не?

Детективът отвърна мрачно:

— Ако имам, не съм сигурен, че мога да го докажа.

Уестън каза:

— Разбира се, зная, че вие с Колгейт имате други идеи. Изглежда ми малко фантастично, обаче съм длъжен да призная, че има нещо там. Но дори и да сте прав, все пак мисля, че това е случай за Скотланд Ярд. Ще им дадем фактите и те могат да работят заедно с полицията в Съри. Това, което усещам, е, че случаят всъщност не е за нас. Не е достатъчно локализиран. — Той замълча. — Какво мислите, Поаро? Какво смятате, че трябва да се направи по въпроса?

Поаро изглеждаше потънал в мисли. Най-после отговори:

— Зная какво бих искал да направя.

— Да, човече. Той измърмори:

— Бих искал да отида на излет.

Полковник Уестън се вторачи в него.

Бележки

[1] Сериозни намерения, искреност (лат.). — Б. пр.