Агата Кристи
Зло под слънцето (10)

I.

Хората се изнизаха като стадо от Ред Бул. Краткото следствие приключи — беше отсрочено за след две седмици.

Розамънд Данли дойде при капитан Маршъл и попита тихо:

— Не беше толкова зле, нали, Кен?

Той не отговори веднага. Може би чувстваше втренчените погледи на хората от селото, почти насочените към него пръсти.

„Онзи там е той, миличка.“ „Виж, онзи е съпругът й.“ „Това ще да е съпругът.“ „Виж, ето го, излиза.“

Шепотът не беше достатъчно висок, за да стигне до ушите му, но независимо от това той го усещаше. Това беше съвременният позорен стълб. С хората от пресата вече се беше срещнал — самоуверени, настойчиви, знаещи как да разрушат стената на мълчанието му, която намираше израз в неговото „Нямам какво да кажа“ и която той с усилия беше издигнал около себе си. Дори кратките едносрични думи, които беше изрекъл, мислейки, че поне те няма да доведат до недоразумения, се бяха появили в сутрешните вестници в абсолютно различен смисъл. „Попитан съгласен ли е, че загадъчната смърт на жена му би могла да бъде обяснена единствено с предположението, че на острова се е промъкнал вманиачен убиец, капитан Маршъл заяви, че…“ и тъй нататък, и тъй нататък.

Фотоапаратите бяха снимали непрестанно. В този миг долови добре познатия звук. Той се обърна — усмихнат млад мъж кимаше радостно, осъществил целта си.

Розамънд прошепна:

— Капитан Маршъл и негова приятелка на излизане от Ред Бул след разпита.

Маршъл потрепна.

Розамънд каза:

— Няма смисъл, Кен! Трябва да приемаш действителността такава каквато е! Нямам предвид само смъртта на Арлин — имам предвид цялата съпътстваща я гадост. Втренчените погледи и клюките, интервютата във вестниците — най-добрият начин да го посрещнеш, е да го приемеш за забавно! Изречи високо старите безсъдържателни клишета и презрително свий устни.

Той попита:

— Ти така ли постъпваш?

— Да. — Тя замълча. — Ти не си такъв, зная. Твоето укритие са защитните цветове. Да останеш неподвижно-бездеен и да се слееш с фона. Но тук не можеш да направиш това — тук няма фон, с който да се слееш. Твърде ясно се очертаваш и всички те виждат — като тигър на райета, поставен пред бял екран. Съпругът на убитата жена!

— За Бога, Розамънд…

Тя нежно каза:

— Миличък, опитвам се да ти помогна.

Повървяха мълчаливо. Тогава Маршъл смени тона:

— Зная, че се опитваш. Не съм неблагодарник, Розамънд.

Бяха излезли извън селото. Следяха ги любопитни погледи, но наблизо нямаше никого. Гласът на Розамънд Данли се снижи, когато тя пак повтори предишната си забележка:

— Наистина не мина чак толкова зле, нали?

Той замълча за момент, после каза:

— Не зная.

— Какво мислят в полицията?

— Те не се ангажират с мнение.

След минута Розамънд попита:

— Този дребният — Поаро — наистина ли проявява жив интерес?

— Онзи ден изглеждаше в много близки отношения с началника на полицейското управление — отвърна Маршал.

— Зная — но върши ли той нещо?

— Как, по дяволите, бих могъл да зная, Розамънд?

Тя замислено отбеляза:

— Доста е стар. Малко изкуфял, предполагам.

— Може би.

Стигнаха до свързващия път. Насреща им, спокоен и тих под слънчевите лъчи, лежеше островът. Неочаквано Розамънд проговори:

— Понякога… нещата изглеждат нереални. Сега не мога да повярвам, че това изобщо се е случило…

Спътникът й отговори бавно:

— Мисля, че зная какво имаш предвид. Природата е толкова безразлична. Една мравка по-малко — ето какво е тази история в природата!

Розамънд каза:

— Да… и това е начинът, по който трябва да гледаме на всичко.

Той й хвърли един бърз поглед. После прошепна:

— Не се безпокой, скъпа. Няма нищо. Няма нищо.

II.

Линда дойде до свързващия път да ги посрещне, движеше се с конвулсивната рязкост на нервно жребче. Младото й лице беше загрозено от дълбоки сенки под очите. Устните й бяха сухи и напукани. Тя задъхано извика:

— Какво стана… какво… какво казаха?

Баща й отговори рязко:

— Разследването се отсрочва с две седмици.

— Това значи, че… че не са решили?

— Да. Нужни са повече доказателства.

— Но… но какво мислят?

Маршъл се усмихна леко:

— О, милото ми дете — кой знае? И кои имаш предвид? Следователят, съдебните заседатели, полицията, журналистите, рибарите от залива Ледъркум?

Линда отговори бавно:

— Предполагам, че имам предвид… полицията.

Маршъл каза сухо:

— В полицията каквото и да мислят, не го издават засега.

След това изречение той здраво стисна устни и влезе в хотела.

Точно когато госпожица Данли се канеше да го последва, Линда я повика:

— Розамънд!

Розамънд се обърна. Безмълвният зов върху нещастното лице на девойката я трогна. Тя хвана Линда под ръка и двете се отстраниха от хотела, поемайки по пътеката, която водеше към най-далечния край на острова.

Розамънд нежно каза:

— Опитай се да не го взимаш толкова присърце, Линда. Зная, че всичко е ужасно и е такъв шок, но няма смисъл да изпадаш в мрачно настроение заради тези неща. Единственото, което може да те тревожи, е целият този ужас. Ти въобще не си харесвала Арлин, нали така?

Тя почувства разтърсването, което премина през тялото на девойката, когато отговори:

— Не, не я харесвах…

Госпожица Данли продължи:

— Когато скърбиш за човека е друго — това не можеш да го оставиш зад себе си. Но шокът и ужасът можеш да ги преодолееш просто като не позволяваш на тези мисли да те занимават непрекъснато.

Момичето каза остро:

— Ти не разбираш.

— Мисля, че разбирам, миличко.

Линда поклати глава.

— Не, не разбираш. Изобщо не разбираш… и Кристин също не разбира! И двете сте мили с мен, но не можете да разберете какво изпитвам. Смятате просто, че е болезнено… че все за това мисля, а не трябва да е така. — Тя замълча. — Но изобщо не е това. Ако знаеше това, което зная аз…

Розамънд застина. Постоя така минута-две, после изтегли ръката си от тази на момичето.

— Какво е това, което знаеш, Линда?

Девойката се втренчи в нея. После тръсна глава.

Измърмори:

— Нищо.

Розамънд я стисна за ръката и Линда едва доловимо потрепери. Розамънд каза:

— Внимавай, Линда, много внимавай.

Момичето беше пребледняло като мъртвец.

— Аз внимавам много… през цялото време.

Жената изрече настойчиво:

— Слушай, Линда, това, което казах преди малко, важи и сега — само че с по-голяма сила. Избий си тази работа от главата. Никога не мисли за това! Забрави, забрави… Можеш, ако се опиташ! Арлин е мъртва и нищо не може да я съживи… Забрави всичко и живей в бъдещето. И най-вече, дръж си езика зад зъбите…

Линда леко се отдръпна.

— Ти… ти сякаш знаеш всичко?

Розамънд възрази енергично:

— Нищо не зная! Според мен някакъв вманиачен скитник се е добрал до острова и е убил Арлин. Това е наистина най-вероятното. Почти съм уверена, че накрая полицията ще трябва да го приеме. Това е, което трябва да се е случило! Това е, което се е случило!

Линда каза:

— Ако баща ми…

Розамънд я прекъсна:

— Не говори за това.

— Едно нещо трябва да кажа. Майка ми…

— Е, какво тя?

— Тя… тя е била съдена за убийство, нали?

— Да.

Линда бавно каза:

— И после баща ми се е оженил за нея. Изглежда, не е ли така, сякаш баща ми не е смятал, че убийството е нещо грешно — тоест, невинаги.

Розамънд остро реагира:

— Не говори такива неща дори пред мен! Полицаите нямат нищо, уличаващо баща ти. Той има алиби — алиби, което е непоклатимо. Той е извън всякаква опасност.

Линда прошепна:

— Първоначално мислеха ли, че баща ми…

Жената изкрещя:

— Не зная какво са си мислели! Но сега знаят, че той не е могъл да го извърши. Разбираш ли? Той не е могъл да го извърши.

Тя говореше уверено, очите й налагаха на Линда да се съгласи. Девойката изпусна дълга въздишка.

Розамънд каза:

— Скоро ще можете да се махнете от тук. Всичко ще забравиш… всичко!

— Никога няма да забравя — извика яростно момичето.

Обърна се рязко и побягна към хотела. Розамънд остана загледана след нея.

III.

— Има нещо, което искам да зная, мадам.

Кристин Редфън вдигна леко разсеян поглед към Поаро и попита:

— Да?

Еркюл Поаро не обърна особено внимание на разсеяността й. Беше забелязал начина, по който очите й проследиха съпруга й, който крачеше по терасата отвън пред бара, но за момента не проявяваше интерес към чисто семейните проблеми. Трябваше му информация.

Той каза:

— Да, мадам. Една фраза — една случайна ваша фраза от онзи ден разбуди любопитството ми.

Кристин, все още вперила поглед в Патрик, рече:

— Да? Какво съм казала?

— Беше в отговор на въпрос на началника на полицейското управление. Описвахте как сте отишли в стаята на госпожица Линда Маршъл онази сутрин, когато е било извършено престъплението, и как сте открили, че я няма, и как тя се е върнала и тогава началникът на полицейското управление ви попита къде е била.

Кристин доста нетърпеливо изрече:

— И аз казах, че беше ходила да се къпе в морето. Това ли е?

— Аха, но вие не казахте точно така. Вие не отговорихте „беше ходила да се къпе“. Думите ви бяха: „Тя каза, че е ходила да се къпе.“

— Това е същото, сигурна съм — отвърна жената.

— Не, не е същото. Отговорът ви подсказва определено отношение от ваша страна. Линда Маршъл влязла в стаята, била наметната с плажна хавлия и все пак… поради някаква причина… вие не сте приели веднага, че е ходила да се къпе. Това е изразено в думите ви: „Тя каза, че е ходила да се къпе.“ Какво във външния й вид — държанието й ли, или нещо, с което беше облечена, или нещо, което каза — ви накара да се изненадате, когато е казала, че е ходила да се къпе?

Погледът на Кристин изостави Патрик и изцяло се съсредоточи върху Поаро. Тя беше заинтригувана.

— Досетливо от ваша страна! Съвсем вярно, сега си спомням… Бях леко изненадана, когато Линда каза, че е ходила да се къпе.

— Но защо, мадам, защо?

— Да, защо? Точно това се опитвам да си спомня. О да, мисля, че беше заради пакета в ръката й.

— Тя носеше пакет?

— Да.

— Не знаете ли какво имаше в него?

— О, да, зная. Връвчицата се скъса. Беше опакован хлабаво, така както го правят в селото. Имаше свещи — разпиляха се по пода. Помогнах й да ги събере.

— Аха! — каза Поаро. — Свещи!

Кристин се вторачи в него.

— Изглеждате развълнуван, мосю Поаро.

Той попита:

— Линда каза ли защо е купила тези свещи?

Жената се замисли.

— Не, мисля, че не. Предполагам, че са й трябвали, за да чете нощем… може би електрическата светлина не е била добра.

— Напротив, мадам, имаше нощна електрическа лампа в отлично състояние.

Кристин каза:

— В такъв случай не зная за какво са й трябвали.

Поаро попита:

— Какво беше поведението й, когато връвта се скъса и свещите изпадаха от пакета?

Кристин бавно изрече:

— Беше… разтревожена… смутена.

Детективът кимна. После попита:

— Забелязахте ли в стаята й календар?

— Календар? Какъв календар?

— Вероятно зелен — с листове, които се откъсват.

Кристин присви очи, напрягайки паметта си.

— Зелен календар… по-скоро яркозелен. Да, виждала съм подобен календар… но не мога да си спомня къде. Може да е било в стаята на Линда, но не мога да кажа със сигурност.

— Но категорично сте го виждали.

— Да.

Поаро отново кимна. Кристин доста рязко попита:

— Каква е целта ви, мосю Поаро? Какво значи всичко това?

В отговор той измъкна малко томче с избеляла кафява кожена подвързия.

— Виждали ли сте това преди?

— Защо… ами мисля… не съм сигурна… да, онзи ден Линда го разглеждаше в библиотеката на селото. Но го затвори и бързо го пъхна обратно, когато се приближих до нея. Това ме накара да се зачудя какво ли е.

Поаро показа заглавието. „История на магьосничеството, магиите и приготвянето на неоткриваеми отрови“.

— Не разбирам. Какво означава всичко това? — изненада се жената.

Поаро мрачно отбеляза:

— Това, мадам, може да означава доста.

Тя го погледна въпросително, но той не продължи. Вместо това попита:

— Още един въпрос, мадам. Използвахте ли ваната онази сутрин, преди да отидете да играете тенис?

Тя пак го зяпна:

— Ваната? Не. Нямах време и освен това аз не исках да се къпя преди тениса. Може след това да съм я използвала.

— Ползвахте ли изобщо вашата баня, когато се прибрахте?

— Измих си лицето и ръцете, това е всичко.

— Изобщо не сте пълнили ваната?

— Не, сигурна съм, че не съм.

Поаро кимна:

— Това не е важно.

IV.

Поаро застана до масата, където госпожа Гарднър се бореше с една картинна мозайка. Тя вдигна поглед и подскочи.

— Ах, мосю Поаро, как съвсем тихо сте дошли до мен! Изобщо не съм ви чула. Току-що сте се върнали от следствието ли? Нали разбирате, самата мисъл за разследването ме прави толкова нервна. Затова се занимавам с тази мозайка. Просто чувствах, че не мога да седна както обикновено отвън на плажа. Както знае господин Гарднър, когато нервите ми са съвсем разстроени, нищо не може да ме успокои така, както някоя от тези мозайки. Я сега, къде пасва това бяло парченце? Трябва да е част от килимчето, но като че ли не виждам…

Поаро взе парченцето от нея.

— Пасва тук, мадам. То е част от котката.

— Не може да е там. Котката е черна.

— Котката е черна, да, но ето, че крайчето на опашката й се оказва бяло.

— Аха, наистина! Колко сте досетлив! Но действително мисля, че хората, които съставят мозайките, са някак подли. Те просто правят всичко възможно да те заблудят. — Тя намести друго парченце и пак подхвана: — Знаете ли, мосю Поаро, наблюдавам ви през последните един-два дни. Искаше ми се да ви наблюдавам как разследвате, ако разбирате какво имам предвид — не че не звучи доста безсърдечно, изречено така, като че ли всичко е просто игра — всъщност едно бедно създание е убито. О, божичко, всеки път, когато си помисля за това, тръпки ме побиват! Тази сутрин казах на господин Гарднър, че просто е наложително да се махна от тук, а сега, когато разпитът е приключен, той смята, че утре ще можем да заминем и това е наистина блаженство, сигурна съм. А пък относно разследването, толкова бих искала да зная методите ви — нали разбирате, ще се чувствам привилегирована, ако просто ми обясните.

Еркюл Поаро каза:

— Прилича малко на вашата главоблъсканица, мадам. Човек подрежда парченцата. Също като мозайка — много цветове и шарки — и всяко чудновато оформено парченце трябва да заеме мястото си.

— Не е ли това интересно? Е, сигурна съм, че вие просто го обяснявате прекалено красиво.

Той продължи:

— А понякога е точно като онова парченце от вашата мозайка сега. Човек много методично нарежда парченцата на мозайката… подбира цветовете… и… и тогава е възможно парченце от един цвят, който би трябвало да прилегне на… да речем, килимчето, приляга вместо това на опашката на една черна котка.

— Нима това не звучи наистина очарователно! А има ли много парченца, мосю Поаро?

— Да, мадам. Почти всеки един тук в този хотел ми е дал парченце за моята мозайка. И вие сте между тях.

— Аз! — пискливо възкликна тя.

— Да, една ваша забележка, мадам, беше изключително полезна. Бих могъл да кажа, че беше озарение.

— Е, и това ако не е чудесно! Не можете ли да ми кажете още малко, мосю Поаро?

— А-а! Аз, мадам, запазвам обясненията за последната глава!

Жената промърмори:

— И това ако не е прекалено неприятно!

V.

Еркюл Поаро почука леко на вратата на стаята на капитан Маршъл. Отвътре се чуваше звук от пишеща машина.

Чу се едно отсечено „влез“ и Поаро влезе.

Капитан Маршъл беше обърнат с гръб към него. Седеше до масата между прозорците и пишеше. Не обърна глава, но погледът му срещна очите на Поаро в огледалото, което висеше на стената точно пред него. Попита раздразнено:

— Е, мосю Поаро, какво има?

Детективът бързо отговори:

— Хиляди извинения за безпокойството. Зает ли сте?

— Доста.

— Само един въпрос, който бих искал да ви задам.

Маршъл възкликна:

— Боже мой, омръзна ми да отговарям на въпроси. На въпросите на полицията отговорих. Не се чувствам задължен да отговарям на вашите.

Поаро каза:

— Моят е съвсем простичък. Ето това. Сутринта, когато беше убита жена ви, ползвахте ли банята, след като свършихте да пишете и преди да излезете да играете тенис?

— Банята? Разбира се, че не! Бях се къпал в морето само час по-рано!

— Благодаря ви. Това е всичко.

— Но вижте, о… — другият спря нерешително.

Поаро се оттегли, затваряйки внимателно вратата.

Кенет Маршъл каза:

— Този човек е побъркан!

VI.

Точно пред бара Поаро се натъкна на господин Гарднър. Носеше два коктейла и явно отиваше към мястото, където госпожа Гарднър се беше разположила със своята картинна мозайка.

Той жизнерадостно се усмихна на детектива.

— Желаете ли да се присъедините към нас, мосю Поаро?

Поаро поклати глава и попита:

— Какво мислите за следствието, господин Гарднър?

Гарднър понижи тон и каза:

— Стори ми се някак незавършено. Тия ваши полицаи, както разбирам, са надушили нещо.

— Възможно е — отговори Поаро.

Гарднър още повече понижи глас:

— Ще се радвам да отведа госпожа Гарднър оттук. Тя е много, много чувствителна жена и тази история й се отрази зле. Много е напрегната.

Еркюл Поаро каза:

— Ще ми позволите ли, господин Гарднър, да ви задам един въпрос?

— Но защо, разбира се, мосю Поаро. Удоволствие е да помогна с каквото мога.

Еркюл Поаро каза:

— Доста сте поживели и видели — човек, бих казал, доста проницателен. Какво, но откровено, беше мнението ви за покойната госпожа Маршъл?

Веждите на Гарднър се повдигнаха от изненада. Той предпазливо хвърли поглед наоколо и понижи глас:

— Ами, мосю Поаро, чух някои неща, които така да се каже се носеха наоколо, ако ме разбирате, най-вече сред жените. — Поаро кимна. — Но щом ме питате, ще ви кажа моето искрено мнение, а то е, че тази жена беше до голяма степен ужасна глупачка.

— Да, това е много интересно — замислено рече детективът.

VII.

Розамънд Данли попита:

— Значи е мой ред, така ли?

— Моля?

Тя се разсмя.

— Онзи ден началникът на полицейското управление проведе своето разследване, вие седяхте отстрани. Днес, струва ми се, вие провеждате ваше собствено неофициално разследване. Наблюдавах ви. Първо госпожа Редфън, после ви зърнах през прозореца на фоайето при госпожа Гарднър, която подрежда своята отвратителна картинна мозайка. Сега е мой ред.

Еркюл Поаро седна до нея. Бяха на Слънчевата тераса. Под тях се простираше морето в наситено зелено. Далеч по-навътре то беше замайващо светлосиньо.

Поаро каза:

— Вие сте много интелигентна, мадмоазел. Така мисля от момента, в който пристигнах тук. Ще бъде удоволствие да обсъдя тази история с вас.

Розамънд Данли кротко попита:

— Искате да знаете какво мисля за цялата работа?

— Би било изключително интересно.

Тя каза:

— Мисля, че в действителност е съвсем просто. Ключът е в миналото на жената.

— В миналото? Не в настоящето?

— О, не непременно в далечното минало. Гледам на това така. Арлин Маршъл беше привлекателна, фатално привлекателна за мъжете. Възможно е, мисля, да се е отегчавала твърде бързо от тях. Сред нейните… да ги наречем ухажори… е имало един, който се е чувствал обиден от това. О, не ме разбирайте погрешно, той няма да е някой, който се откроява. Вероятно е някой умерен човечец, суетен и чувствителен — от мъжете, които изпадат в мрачни мисли. Мисля, че я е проследил дотук, издебнал е удобен случай и я е убил.

— Искате да кажете, че е бил външен човек, дошъл оттатък острова?

— Да. Вероятно се е крил в пещерата, докато е дошъл подходящ момент.

Поаро поклати глава:

— Тя би ли отишла да се срещне с човека, когото описвате? Не, би се изсмяла и не би отишла.

Розамънд поясни:

— Тя може и да не е знаела, че ще го срещне. Той може да й е изпратил бележка от името на някой друг.

Детективът измърмори:

— Това е възможно. — После добави: — Но едно нещо забравяте, мадмоазел. Човек, решен на убийство, няма да рискува да дойде посред бял ден през свързващия път и покрай хотела. Някой може да го види.

— Може, но не е сигурно. Мисля, че е твърде вероятно да е могъл да дойде, без някой да го забележи изобщо.

— Би било възможно, да, признавам. Но въпросът е, че той не би могъл да разчита на тази възможност.

Розамънд каза:

— Не забравяте ли нещо? Времето.

— Времето?

— Да. В деня на убийството времето беше великолепно, но предишния ден, помните ли, валя дъжд и беше мъгливо. Всеки би могъл да дойде тогава на острова, без да го забележат. Трябвало е само да слезе до плажа и да прекара нощта в пещерата. Онази мъгла, мосю Поаро, е важна.

Минута-две той я гледаше замислено.

— Знаете ли, в това, което току-що казахте, има смисъл.

Жената се изчерви.

— Това е моята теория, без гаранции. Сега ми кажете вашата.

— А-а! — Той се загледа в морето. — Eh bien, мадмоазел. Аз съм човек на простите неща. Винаги се придържам към схващането, че има един човек, който е най-вероятният извършител на престъплението. В самото начало ми се струваше, че един човек съвсем ясно се откроява.

Гласът на Розамънд стана малко рязък:

— Продължете.

— Но виждате ли, има нещо, което се нарича прът в колелата. Изглежда, че е било невъзможно този човек да е извършил престъплението.

Той чу бързо изпуснатия й дъх. Тя каза почти задъхано:

— Е?

Еркюл Поаро сви рамене.

— Ами, какво да правим тогава? Това е моят проблем. — Той замълча и после продължи: — Мога ли да ви попитам нещо?

— Разбира се.

Тя се обърна към него. Беше нащрек. Но въпросът, който дойде, беше неочакван.

— Когато се прибрахте да се преоблечете за тенис онази сутрин, ползвахте ли банята?

Розамънд го погледна втренчено.

— Банята? Какво имате предвид?

— Точно това искам да кажа. Ваната. Този съд от порцелан, човек завърта кранчетата и го напълва, влиза вътре, после излиза и… водата се изтича в канала!

— Мосю Поаро, да не сте се побъркали съвсем?

— Не, аз съм напълно с ума си.

— Е, както и да е, не съм ползвала ваната.

— Наистина ли?

Розамънд отвърна с известно раздразнение:

— Предполагам, че това е в стила на Шерлок Холмс.

Еркюл Поаро се усмихна и деликатно подуши въздуха.

— Ще ми позволите ли да бъда нахален, мадмоазел?

— Сигурна съм, че не можете да бъдете нахален, мосю Поаро.

— Много мило от ваша страна. Тогава мога ли да се осмеля да кажа, че парфюмът, който използвате, е чудесен… има нежен неуловим чар. — Той размаха ръце и после добави с практичен тон: — „Габриел“ №8, струва ми се?

— Колко сте досетлив! Да, винаги използвам този.

— Също и покойната госпожа Маршъл. Луксозен е, а? И много скъп?

Розамънд повдигна рамене с едва забележима усмивка.

Поаро каза:

— Вие сте седели, където сме ние сега, мадмоазел, сутринта, когато беше извършено престъплението. Видели са ви тук, или поне чадърът ви е бил забелязан от госпожица Брюстър и господин Редфън, когато са заобикаляли по море. Онази сутрин, мадмоазел, сигурна ли сте, че… не се е случило да слезете в Залива на елфите и да влезете в пещерата там — известната Пещера на елфите?

Розамънд извъртя главата си и се вторачи в него. Изрече с тих, равен глас:

— Питате ме дали съм убила Арлин Маршъл ли?

— Не, питам ви дали сте влизали в Пещерата на елфите?

— Аз дори не зная къде е. Защо е трябвало да влизам в нея? Поради каква причина?

— В деня на престъплението, мадмоазел, в тази пещера е имало някой, който е използвал „Габриел“ № 8.

Розамънд рязко напомни:

— Самият вие, мосю Поаро, току-що казахте, че и Арлин Маршъл е използвала „Габриел“ №8. Тя беше на плажа онзи ден. Може да се предположи, че тя е влязла в пещерата.

— Защо й е трябвало да влиза в пещерата? Там е тъмно и тясно, и много неприятно.

Розамънд каза нетърпеливо:

— Не ме питайте за причини. След като е била в залива, значи тя е най-вероятният човек. Казах ви вече, че изобщо не съм напускала това място онази сутрин.

— Освен по времето, когато сте отишли в хотела и в стаята на капитан Маршъл — напомни й Поаро.

— Да, разбира се, бях забравила за това.

Той каза:

— И грешите, мадмоазел, като сте мислели, че капитан Маршъл не ви е видял.

Розамънд го погледна невярващо:

— Кенет ме е видял? Той ли каза така?

Поаро кимна.

— Видял ви е, мадмоазел, в огледалото на стената.

Розамънд притаи дъх.

— О-о! Разбирам!

Поаро не гледаше вече към морето. Гледаше ръцете на Розамънд Данли, скръстени в скута й. Бяха добре оформени ръце, красиво поддържани, с много дълги пръсти.

Жената проследи погледа му и остро попита:

— Защо гледате ръцете ми? Да не мислите… да не мислите…

— Да не мисля какво, мадмоазел?

Тя отсече:

— Нищо.

 

 

Беше може би час по-късно. Еркюл Поаро дойде до най-високото място на пътеката, водеща към Залива на чайките. Някой седеше на плажа. Слабичка фигура с червена риза и тъмносини шорти.

Поаро се спусна надолу по пътеката, стъпвайки внимателно с тесните си, елегантни обувки.

Линда Маршъл рязко обърна глава. Стори му се, че тя леко се сви.

Очите й, когато той дойде и предпазливо приседна до нея, се спряха върху него, подозрителни и нащрек като на уловено в капан животно. Той осъзна със силна болка колко млада и уязвима е тя.

Линда попита:

— Какво има? Какво искате?

Минута-две Еркюл Поаро мълча. После заговори:

— Онзи ден казахте на началника на полицейското управление, че сте харесвали мащехата си и че тя се държала мило с вас.

— Е, и?

— Това не беше истината, нали, мадмоазел?

— Беше.

Поаро каза:

— Тя вероятно не е била открито нелюбезна — това мога да призная. Но вие не я харесвахте… о, не… мисля, че ви беше много неприятна. Това лесно се забелязваше.

Линда отговори:

— Може би не съм я харесвала особено. Но не можете да говорите така, когато човекът е мъртъв. Би било неприлично.

Той въздъхна.

— Така са ви учили в училище ли?

— Горе-долу, предполагам.

Еркюл Поаро отбеляза:

— Когато някой е бил убит, по-важно е да бъдеш искрен, отколкото благоприличен.

Момичето отговори:

— Да, вие бихте казали такова нещо.

— Бих го казал и го казвам. Мое задължение е, разбирате ли, да открия кой е убил Арлин Маршъл.

Линда измънка:

— Искам да забравя всичко това. Толкова е ужасно.

Поаро кротко попита:

— Но не можете, нали?

— Предполагам, че я е убил някакъв отвратителен откачен.

Еркюл Поаро измърмори:

— Не, не мисля, че е било такова нещо.

Линда затаи дъх.

— Думите ви звучат, сякаш… знаете.

— Може би наистина зная. — Той замълча за малко и продължи: — Ще ми се доверите ли, детето ми, да ви помогна във вашите горчиви неприятности?

Линда подскочи.

— Нямам никакви неприятности. С нищо не можете да ми помогнете. Не зная за какво говорите.

Поаро я наблюдаваше.

— Говоря за свещи…

Видя как очите й се изпълниха с ужас. Тя изкрещя:

— Не искам да ви слушам. Не искам да слушам.

Изтича по плажа, пъргава като млада газела, и изхвърча нагоре по извиващата се зигзагообразно пътека.

Поаро тръсна глава. Изглеждаше мрачен и разтревожен.