Астрид Линдгрен
Пипи Дългото чорапче (17)

Пипи е поканена на кафе

Майката на Томи и Аника щеше да има гости — няколко дами, които беше поканила на кафе. И понеже тъй и тъй беше изпекла сладки в доволно количество, сметна, че Томи и Аника биха могли да поканят и Пипи. Хем така щеше да има по-малко грижи със своите собствени рожби, мислеше си тя.

Томи и Аника страшно се зарадваха, когато чуха това и веднага се завтекоха при Пипи, за да я поканят на кафе.

— На кафе… аз? — възкликна Пипи. — О, но как ли ще мине всичко? Ах, колко съм нервна! Ами ако не се държа както трябва?

— Разбира се, че ще се държиш — увери я Аника.

— Не бъди толкова сигурна — възрази Пипи. — Във всеки случай ще се опитам, можеш да ми вярваш, но както толкова пъти съм забелязвала, каквито и усилия да полагам, хората просто не са убедени, че мога да се държа добре. Когато кръстосвахме моретата, все гледахме доброто държане да се спазва. Обещавам обаче, че днес я̀ката ще се напъна, за да не се срамувате от мене.

— Прекрасно — рече Томи и двамата с Аника хукнаха обратно към дома.

В три часа следобед една много изискана госпожица се заизкачва по стълбата към къщата на семейство Сетергрен. Това бе Пипи Дългото чорапче. По изключение този път бе оставила червената си коса разпусната и тя я обгръщаше като лъвска грива. Обувките си беше украсила с големи зелени джуфки.

— Май аз ще бъда най-елегантната на това кафепиене — мърмореше си тя доволно, докато натискаше звънеца на входната врата.

В гостната на семейство Сетергрен вече се бяха разположили три достолепни дами, Томи, Аника и майка им. Край запалената камина бе подредена примамлива маса с лакомства. Дамите разговаряха помежду си тихичко и приятно, Томи и Аника, седнали на дивана, разглеждаха албум. Царяха мир и покой.

Внезапно обаче тишината и спокойствието бяха нарушени.

— Пу-ушки на рамо-о-о!

Откъм антрето долетя пронизителен вик и в следващия миг Пипи се появи на прага на гостната. Беше изкрещяла толкова силно и тъй неочаквано, че дамите буквално подскочиха.

— Ро-о-та ходо-о-м марш! — прозвуча следващият вик и Пипи се отправи с военна стъпка към госпожа Сетергрен.

— Ро-о-та мирно! — Тя се закова на място.

— Ро-о-та крачка напред! Едно, две! — викна тя пак и стисна с двете си ръце едната на госпожа Сетергрен, раздрусвайки я сърдечно.

— На коле-е-не! — кресна отново Пипи и направи елегантен реверанс. Отправи усмивка към домакинята и произнесе с нормален глас:

— Всъщност аз съм много срамежлива и ако не нахлуя с команди, така и ще се мотая в антрето без да посмея да вляза.

И продължи, хвърляйки око към наредената маса.

— Наистина си я бива. Кога ще почнем?

В същия миг в гостната влезе Ела, домашната помощница на семейството, и донесе кафеника. Госпожа Сетергрен подкани гостите си:

— Е, заповядайте!

— Първа жичка! — викна Пипи и на два скока се озова при масата. Тя нахвърля в една чиния колкото можа сладки, пусна в чашата си с кафе пет бучки захар, изпразни в нея половината каничка с мляко и се оттегли на един стол с плячката си, преди дамите изобщо да бяха успели да доближат масата.

Пипи протегна крака и прикрепи чинията между двата си палеца. Топваше сладките в кафето и ги тъпчеше в устата си, та не можеше да продума, колкото и да се опитваше. Само за миг омете цялата чиния. Стана, потропа по нея като барабан и отново отиде при масата, за да провери какво е останало от сладките. Дамите й хвърляха неодобрителни погледи, но тя не ги забелязваше. Като бъбреше бодро, обиколи масата, щипвайки тук-там по някоя сладка.

— Наистина много мило, че ме поканихте — говореше тя. — Никога досега не съм била канена на кафе.

На масата се кипреше голяма сметанена торта. В самия й център аленееше захарно цвете. Кръстосала ръце на гърба си, Пипи се взираше в него. Внезапно се наведе и лапна цветето с уста. Вдигна обаче глава малко несръчно, та лицето й цяло се оплеска със сметана.

— Ха, ха, ха — заливаше се от смях Пипи. — Сега можем да играем на сляпа баба, защото самата баба е налице. Нищичко не виждам.

Протегна език и облиза сметаната по лицето си.

— Да, да. Какво ужасно нещастие — отрони тя. — Пък и тази торта, тъй и тъй отиде на вятъра, ами поне да я довърша цялата и то наведнъж.

И наистина я излапа. Нахвърли се върху й с лопатката за разрязване и не след дълго от тортата нямаше и помен. Пипи доволно се потупа по корема. Госпожа Сетергрен беше отишла за малко в кухнята и не разбра какво е сполетяло тортата. Но другите дами гледаха Пипи извънредно строго. Май и на тях им се искаше да похапнат. Пипи видя, че са недоволни и реши да ги поободри.

— Я не се кахърете за такава дреболия — рече им тя утешително. — Главното е да сме здрави. Пък и когато е канен на кафе, човек трябва да се позабавлява.

После грабна от масата една захарница и изсипа на пода почти цялата захар от нея.

— Забележете добре, че това тук е захар на пясък. Затова постъпвам с нея, както трябва. Какво друго да правиш с пясъка освен да посипваш с него пода. Има ли други мнения по въпроса?

— Виждате ли колко е интересно да се ходи по под, посипан с пясък? — не преставаше да бърбори тя. — А още по-весело е, ако стъпваш по него бос. — И тя изу обувките и чорапите си. — Според мен и вие трябва да опитате, защото страхотно ще се позабавлявате, вярвайте ми!

В този момент обаче в стаята влезе госпожа Сетергрен и като видя разсипаната захар, хвана Пипи за ръката и я поведе към Томи и Аника на дивана. Самата тя се настани при дамите и им предложи да си налеят още кафе. Това, че никъде не зърна тортата, я зарадва. Допусна, че гостенките й толкова са я харесали, та са я изяли без остатък.

Пипи, Томи и Аника подхванаха спокоен разговор на дивана. Огънят в камината пращеше. Дамите пийнаха и второ кафе, всичко отново стана тихо и приятно. И както понякога в такива случаи, дамите взеха да обсъждат домашните си помощнички. Стана ясно, че не им е провървяло с тях, че не са доволни от тях и в края на краищата стигнаха единодушно до мнението, че те изобщо не са им нужни, защото много по-добре е да си вършат всичко сами, така поне ще са сигурни, че работата е направена, както трябва.

От дивана Пипи чуваше какво си говорят и след известно време се обади:

— Някога баба ми имаше прислужница на име Малин. На краката си имаше кокоши тръни, но инак другото й беше наред. Единствената й лоша черта беше, че когато в къщата влизаха непознати, тя се спускаше към тях и ги захапваше за краката. При това лаейки! Ой, ой, какъв лай само! Чуваше се из целия квартал. А пък Малин просто си играеше. Макар че на онези, които нападаше, това не винаги им ставаше ясно. Веднъж при баба ми дошла на гости стара попадия, Малин тъкмо била постъпила на работа в къщата и когато се хвърлила срещу възрастната жена и впила зъби в глезена й, попадията надала рев, който така стреснал Малин, че от страх тя забила зъбите си още по-надълбоко. После така и не можала да пусне крака й. Чак до петък останала така — със зъби, впити в глезена на попадията. И баба трябвало сама да бели картофи, но пък много добре се справила. Когато привършила, нямало нито един картоф. Само обелки! След оня петък обаче попадията повече не дошла в дома й. Не разбирала от шега. А пък Малин обичаше да се шегува, толкова весела беше. Макар че понякога и тя се засягала от нищо, това не може да се отрече. Когато баба ми напъха в ухото й вилица, тя например се мусеше цял ден.

Пипи се озърна наоколо и любезно се усмихна.

— Да, да. Такава си беше нашата Малин — и завъртя палци един върху друг.

Дамите се правеха, че не са чули нищо. Продължиха да разговарят.

— Ах, поне да беше чистоплътна моята Роза — каза госпожа Бергрен. — Тогава надали щях да се разделя с нея. Но тя си беше истинско прасе.

— Трябваше да видите Малин — вмъкна се в разговора им Пипи. — Беше до мозъка на костите си мръсна и на човек направо му ставаше драго да я гледа, така поне обичаше да казва баба. А баба дори дълго я мислеше за негърка, защото кожата й беше направо черна. То обаче било от мръсотията. На една разпродажба с благотворителна цел в Градския хотел й дадоха първа награда за черните ивици под ноктите — кикотеше се Пипи.

Госпожа Сетергрен й хвърли поглед, пълен с укор.

— Можете ли да си представите — подхвана на свой ред госпожа Гранберг. — Онази вечер, когато моята Брита щеше да излиза, тя облякла, без да ме пита, синята ми копринена рокля. Това не е ли върхът на всичко?

— Наистина — обади се пак Пипи. — Те с Малин явно са от един дол дренки, така мисля. Баба имаше една розова вълнена блуза, която много си харесваше. Най-лошото обаче беше това, че и Малин я харесваше. И всяка сутрин те двете, баба и Малин, се дърлеха коя да я облече. Накрая стигнаха до споразумение един ден да я слага баба, на другия — Малин, така щеше наистина да е справедливо. Представете си нахалството на Малин, която без да й мигне окото се втурваше при баба в стаята и въпреки че не бил нейният ред, заявявала: «Няма да има никакво пюре днес, ако не ми бъде дадена розовата блуза!» И баба, горката, какво да прави! Пюрето беше любимото й ястие. Отстъпвала, Малин получавала блузата и толкоз. Щом я навличала обаче, хуквала в кухнята да бърка пюрето и то така, че то хвърчало и по стените.

Възцари се мълчание. После се обади госпожа Александерсон:

— Не съм съвсем сигурна, но силно подозирам, че моята Хулда крадеше. Да, бях забелязала, че някои неща ми липсват.

— Малин… — започна пак Пипи, но госпожа Сетергрен отсече с тон, нетърпящ възражения:

— Децата да идат незабавно в детската стая!

— Но аз исках само да кажа, че и Малин крадеше — поде Пипи. — Същинска сврака! Нямаше прошка! Ставаше нощем, за да открадне по нещо, инак не можела да спи спокойно, както сама обясняваше. Веднъж задигна бабиното пиано и го напъха в най-горното чекмедже на скрина си. Баба казваше, че пръстите й били страшно ловки.

Томи и Аника подхванаха Пипи от двете страни и се понесоха с нея нагоре по стълбата. Дамите си наляха по трето кафе и госпожа Сетергрен започна:

— Не че искам да се оплача от моята Ела, но тя ми изпочупи порцелана…

Отгоре от стълбата се подаде една червенокоса глава.

— По въпроса за Малин — провикна се оттам Пипи, — сигурно се чудите дали и тя не е чупила порцелан. И още как! Беше си нарочила специален ден в седмицата, когато да прави тъкмо това, да чупи. Всеки вторник, според баба. Още в пет часа сутринта можеше да се чуе как това яко момиче троши порцелан в кухнята. Започваше с чашите за кафе, с тези от стъкло и с някои по-леки неща, за да завърши със супници. Целия предобед откъм кухнята се разнасяше невероятен джангър, който радваше всички. Така поне твърдеше баба. А ако на Малин й останеше малко свободно време същия следобед, тя отиваше в хола с чукче в ръка и трошеше античните азиатски чинии, окачени за украса по стените. В сряда пък баба отиваше да купи нов порцелан — завърши Пипи и изчезна по стълбата яко дим.

Но тук търпението на госпожа Сетергрен се изчерпа. Тя се втурна нагоре към детската стая право към Пипи, която тъкмо в този момент учеше Томи как да стои на глава.

— Повече няма да идваш тук, щом така лошо се държиш — каза й тя.

Пипи я погледна учудено и очите й постепенно се напълниха със сълзи.

— Така си и мислех — отрони тя, — че не мога да се държа, както трябва. Няма и смисъл да опитвам, така и не ще се науча. Трябваше да си остана в морето.

И тя приклекна пред госпожа Сетергрен, сбогува се с Томи и Аника и бавно заслиза по стълбата.

Дамите също се наканиха да си тръгват. Пипи седна върху шкафчето за галоши в антрето и ги наблюдаваше как си обличат палтата и си нагласят шапките.

— Колко жалко, че не харесвате домашните си помощнички — каза им тя. — На вас ви трябва една такава като Малин. Няма по-добра прислужница от нея, обичаше да повтаря баба. Веднъж на Коледа, когато Малин трябваше да поднесе печено прасенце, знаете ли какво направи? Чела в готварската книга, че коледното прасенце се сервира с накъдрени хартиени лентички на ушите и ябълка в зурлата. Клетата Малин обаче не разбрала, че така трябва да е нагиздено прасето. Трябваше да я видите онази Коледа с престилчицата си и с една голяма златна пармена в уста. Баба й каза: «Ама че си глупачка, Малин!» А Малин изобщо не можеше да каже и дума в своя защита, защото си беше затъкнала устата с ябълката и само махаше с уши, от които се развяваха шумолящи хартиени лентички. Не, не прекара добре онази Коледа горката Малин — заключи печално Пипи.

Дамите бяха напълно готови за излизане и се прощаваха с госпожа Сетергрен. Пипи притича до нея и прошепна:

— Извинявай, че не можах да се държа добре. Довиждане!

После нахлупи голямата си шапка и последва дамите. Извън градинската портичка обаче техните пътища се разделяха. Пипи пое към Вила Вилекула, а дамите — в обратната посока.

Още не бяха изминали кой знае какво разстояние, когато зад себе си чуха някой да тича задъхано. Подире им се носеше Пипи.

— Можете да бъдете сигурни, че баба се тюхкаше, когато Малин я напусна. Един вторник сутрин, когато Малин беше успяла да изпотроши над дузина чаени чаши, тя просто си вдигнала партакешите и се отправила към морето. Баба трябваше този ден сама да доизпочупи всичко. И понеже не беше свикнала, на ръцете й се издуха мазоли. Никога повече тя не видя Малин. И не пропускаше да каже колко съжалява за тази неповторима прислужница.

Пипи си тръгна, дамите забързаха по пътя си. Но още не бяха минали стотина метра, когато дочуха как тя им вика отдалеч, колкото й глас държи:

— И н-и-к-о-г-а н-е п-р-е-м-и-т-а-ш-е п-о-д к-р-е-в-а-т-и-т-е п-у-с-т-а-т-а м-у М-а-л-и-н!