Астрид Линдгрен
Пипи Дългото чорапче (13)

Пипи устройва прощален пир

Когато Томи и Аника на другия ден се промъкнаха през задната врата във Вила Вилекула, цялата къща се огласяше от чудовищно хъркане. Капитан Дългия чорап още не беше се събудил, но Пипи беше в кухнята и правеше своята утринна гимнастика. Тя тъкмо правеше петнадесетото свободно премятане във въздуха, когато влязоха Томи и Аника и я прекъснаха.

— Ехе, сега бъдещето ми е осигурено — каза Пипи. — Сега ставам негърска принцеса. Половин година ще бъда принцеса, а другата половина ще кръстосвам моретата с «Лудетина». Татко смята, че ако в продължение на половин година здравата управлява корекоредутите, останалата половин година ще могат да се оправят и без крал. Защото, нали разбирате, всеки стар морски вълк трябва от време на време да чувства палуба под краката си. Пък и време е да се помисли за образованието ми щом някой ден ще ставам истински смел пират, не бива да водя само дворцов живот. Татко казва, че изнежвал.

— Изобщо ли няма да идваш във Вила Вилекула? — попита Томи с отпаднал глас.

— Ще дойда, разбира се, когато ни пенсионират — отговори Пипи. — След около петдесет-шейсет години. Ех, как ще си играем и ще се веселим тогава, нали?

Но тези думи не утешиха кой знае колко Томи и Аника.

— Представяте ли си — негърска принцеса! — промълви замечтано Пипи. — Това не се случва на всяко дете. Ах, колко елегантна ще бъда! Ще нося халки на всичките си уши, а на носа — една по-голяма.

— А освен това какво ще носиш? — попита Аника.

— Нищо повече — отвърна Пипи. — Нито едно парцалче! Но ще си имам собствен негър, който всяка сутрин ще маже цялото ми тяло с вакса, за да стана също тъй черна, както другите корекоредути. Всяка вечер ще заставам пред вратата заедно с обувките, за да ме лъскат.

Томи и Аника се опитаха да си представят как ли би изглеждала Пипи.

— Мислиш ли, че черният цвят ще отива на червената ти коса? — попита Колебливо Аника.

— Ще видя — каза Пипи. — Пък ако не ми отива, нищо няма да ми струва да боядисам косата си зелена — въздъхна тя замечтано. — Принцеса Пипилота! Какъв живот! Какъв блясък! И как ще танцувам! Принцеса Пипилота танцува осветена от лагерния огън, под думкането на тъканите. Как ли ще се люлее халката на носа ми!

— Кога… кога… заминаваш? — попита Томи. Гласът му прозвуча малко хрипкаво.

— Утре «Лудетина» вдига котва — каза Пипи.

Децата дълго време не продумаха нищо. Сякаш нямаше какво повече да си кажат. После Пипи се преметна още веднъж във въздуха и каза:

— Но тази вечер във Вила Вилекула ще има прощален пир. Прощален пир, само толкова казвам. Който иска да се сбогува с мен, нека дойде и ще е добре дошъл!

Новината се разнесе с бързината на мълния сред децата в градеца.

— Пипи Дългото чорапче си заминава и тази вечер дава прощален пир във Вила Вилекула. Всеки, който иска да отиде, бил добре дошъл!

Много бяха тия, които искаха да отидат. По-точно казано, тридесет и четири деца. Томи и Аника получиха разрешение от майка си да останат тази вечер, докогато си искат. Тя разбираше, че това е абсолютно необходимо.

Томи и Аника никога нямаше да забравят прощалния пир, който устрои Пипи. Беше една от ония изумителни топли и хубави летни вечери, когато човек си казва:

— Тъй е то, когато е лято!

Всички рози в градината на Пипи сякаш, пламтяха в здрача и ухаеха. Старите дървета загадъчно шумяха. Всичко щеше да е чудесно, ако… ако! Томи и Аника не искаха да мислят за това.

Децата надойдоха със своите глинени петлета и ги надуваха с все сили, докато маршируваха по градинската пътечка на Вила Вилекула. Начело вървяха Томи и Аника. Тъкмо когато стигнаха до стъпалата на верандата, вратата се отвори и Пипи застана на прага. Очите й блестяха на луничавото личице.

— Добре дошли в моя скромен дом — каза тя и разпери ръце. Аника я загледа втренчено, за да запомни точно как изглеждаше Пипи. Никога, никога нямаше да я забрави, както стоеше там, с рижите си плитчици, с луничките, с веселата усмивка и с големите черни обувки.

Отнякъде долиташе глухо думкане на тъпан. Капитан Дългия чорап седеше в кухнята, стиснал негърския тъпан между коленете си. Днес отново беше облякъл своите негърски кралски дрехи. Пипи изрично го беше помолила да го стори. Тя знаеше, че всички деца искаха да видят жив-живеничък негърски крал.

Цялата кухня се изпълни с деца. Те наобиколиха крал Ефраим и го разглеждаха. Аника си помисли, че ако бяха дошли още гости, сигурно нямаше да има място за тях. В този миг откъм градината прозвуча акордеон. Идваше целият екипаж на «Лудетина» начело с Фридолф, който разтягаше акордеона. Същия ден Пипи беше ходила на пристанището, за да поздрави своите приятели и ги покани на угощение. Сега тя се втурна към Фридолф и така го прегърна, че лицето му посиня. После го пусна и се провикна:

— Музика! Музика!

Фридолф засвири на своя акордеон, крал Ефраим задумка тъпана, а всички деца надуха свирките.

Капакът на сандъка за дърва беше затворен и отгоре му бяха строени дълги редици бутилки с лимонада. Върху голямата кухненска маса имаше петнайсет торти с каймак, а върху печката — огромно гърне, пълно с наденички.

Пръв крал Ефраим омете осем наденички. Останалите последваха примера му и след миг в кухнята не се чуваше друг звук освен онова особено мляскане, което придружава яденето на наденички. После всеки можеше да си вземе колкото иска торта и бутилки лимонада. В кухнята беше тесничко и затова всички се пръснаха по верандата и в градината и навсякъде в мрака се белееше, сметаната върху парчетата торта.

Когато всички се нахраниха добре, Томи предложи да играят на нещо за храносмилане. Например на «прави като Йон». Пипи не познаваше тази игра, но Томи й обясни, че едно дете става «йон», и останалите трябва да правят всичко, което прави той.

— Хайде — каза Пипи — това не звучи лошо. И може би ще е най-добре аз да бъда «йон».

Най-напред тя се покатери върху покрива на бараката. За да се стигне дотам, трябваше първо да се стъпи на оградата, а после — по корем да се излази на покрива. Пипи, Томи и Аника бяха правили това много пъти, та за тях не представляваше никаква трудност. Но за другите деца не беше тъй. Моряците от «Лудетина» бяха свикнали да се катерят по мачтите и сега се справиха с лекота. Най-трудно беше за капитан Дългия чорап — нали беше толкова дебел. Когато се изправи върху покрива, той пухтеше задъхано.

— Тази пола никога вече няма да е това, което беше — каза той мрачно.

От покрива на бараката Пипи скочи долу на земята. Някои от по-малките деца естествено не се престрашиха да направят това, но Фридолф беше толкова добър! Той свали долу всички, които не смееха да скочат. После Пипи се преметна шест пъти на тревата. Всички направиха същото, обаче капитан Дългия чорап каза:

— Някой трябва да ме бутне отзад. Инак въобще не мога да се преметна.

Дойде Пипи и тъй здравата го бутна, че той, като се запремята, не можа да спре, а се търколи по тревата също като топка и направи четиринадесет премятания вместо шест.

Сетне Пипи хукна към Вила Вилекула, изтича по стълбата на верандата; изпълзя през едно прозорче и с много широк разкрач се добра до дървената стълба, оставена отвън. По нея се озова на покрива, изтича по самия му край, покатери се върху комина, застана на един крак и изкукурига като петел, после скочи върху дървото, което растеше точно пред Вила Вилекула, спусна се на земята, втурна се към бараката за дърва, сграбчи брадвата и изкърти една дъска, измъкна се през тесния отвор, скочи върху оградата, измина с разперени ръце петдесет метра по летвите й, покатери се на един дъб и седна на най-високия му клон да си отдъхне.

На пътя пред Вила Вилекула се бяха струпали много хора, които после разказваха, че видели някакъв негърски крал, застанал на един крак върху комина на Вила Вилекула, който ревял «Кукуригу» колкото му глас държи. Ала никой не им вярваше.

Когато дойде ред на капитан Дългия чорап да се провре през тесния отвор в бараката за дърва, стана това, което можеше да се очаква — той се залости и не можеше да се измъкне ни напред, ни назад. Играта се прекъсна и всички деца се събраха да гледат как Фридолф освобождава с трион капитан Дългия чорап от стената.

Когато се избави, капитан Дългия чорап заяви доволно:

— Ех, че хитра и весела игра! А сега какво ще измислим?

— По-рано — намеси се Фридолф — вие, капитане, и Пипи често се състезавахте, за да видите кой е по-силен. Това беше толкова забавно.

— Идеята не е лоша — каза капитан Дългия чорап. — Но за съжаление дъщеря ми е започнала да става по-силна от мене.

Томи бе застанал близо до Пипи.

— Пипи — прошепна той, — тъй се боях да не се спуснеш в нашето скривалище в дъба, докато играехме на «прави като Йон». Защото не искам никой друг да знае за него. Макар никога вече да не идем там.

— Разбира се, това си е наша тайна — каза Пипи.

Татко й грабна една желязна пръчка и я прегъна на две, сякаш бе от восък. Пипи взе друга пръчка и я огъна по същия начин.

— Не, виж какво — каза тя, — с такива прости номера се забавлявах, когато бях в люлката. За да минава времето.

Тогава капитан Дългия чорап извади кухненската врата от пантите й. Фридолф заедно с още седем моряка стъпиха върху нея. Капитан Дългия чорап вдигна всичките високо във въздуха и обиколи с тях десет пъти полянката.

Междувременно беше станало съвсем тъмно и Пипи запали тук-там факли, които горяха много красиво и заляха градината с тайнствена светлина.

— Свърши ли? — обърна се Пипи към татко си след десетата обиколка. Той потвърди. Тогава Пипи постави върху кухненската врата коня, а на гърба му сложи Фридолф и още трима моряка. Четиримата бяха прегърнали по две деца. Фридолф държеше Томи и Аника. После Пипи вдигна вратата и обиколи полянката двайсет и пет пъти. В светлината на факлите това изглеждаше много внушително.

— Брей, дъще, наистина си по-силна от мен — призна капитан Дългия чорап.

След това всички насядаха по тревата. Фридолф разтегна акордеона, а моряците изпяха своите най-хубави моряшки песни. Децата танцуваха под звуците на музиката. Пипи грабна две факли и заигра още по-лудешки от останалите.

Празникът свърши с фойерверки. Пипи изстреля толкова ракети и слънца, та цялото небе засия. Аника наблюдаваше всичко от верандата. Беше тъй красиво, тъй чудесно! Розите не се виждаха, но тя усещаше уханието им в тъмнината. Колко прекрасно би било всичко, ако… ако… Стори й се сякаш някаква студена ръка обгръща сърцето й. Какво ще стане утре? И цялата лятна ваканция? И завинаги? Няма вече да има Пипи във Вила Вилекула. Няма да има и Господин Нилсон и на верандата няма да има кон. Край на язденето, на излетите с Пипи, на приятните вечерни часове в кухнята на Вила Вилекула, на дървото, в което расте лимонада — е, дървото щеше да си остане, но Аника със сигурност предчувствуваше, че след като Пипи замине, в него няма вече да никне лимонада. Какво ще правят утре Томи и тя? Вероятно ще играят крокет. Аника въздъхна.

Празненството завърши. Децата поблагодариха и се сбогуваха. Капитан Дългия чорап пое заедно със своите моряци към «Лудетина» и пожела Пипи да тръгне с тях. Но тя каза, че искала да преспи още една нощ във Вила Вилекула.

— Утре в десет часа вдигаме котва — да не забравиш! — извика на прощаване капитан Дългия чорап.

И тъй останаха само Пипи, Томи и Аника. Те седяха притихнали в тъмнината на верандата.

— Все пак може да идвате и да си играете тук — промълви след време Пипи. — Ключът ще виси на гвоздей до вратата. Вземете всичко от чекмеджетата на скрина. Пък ако сложа стълбата вътре в дъба, ще може да слизате долу сами. Но надали вече ще растат толкова бутилки с лимонада. Сега не им е сезонът.

— Не, Пипи — каза твърдо Томи. — Ние вече няма да идваме тук.

— Никога, никога! — каза Аника и си помисли, че отсега нататък ще затваря очи всеки път, когато минава покрай Вила Вилекула. Вила Вилекула без Пипи! Аника отново почувствува студената ръка на сърцето си.